Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (14)

Дванадесета глава

Художествената галерия „Фриър“ се намираше откъм южната страна на Националната алея, на запад граничеше с Вашингтонския монумент, а на изток — с Отражателното езеро, вход към необятната сграда на Капитолия. Намираше се на ъгъла на алея „Джеферсън“ и Дванадесета улица, близо до западния край на алеята.

Сградата, флорентински ренесансов палат, облицован с гранит от Стоуни Крийк, Кънектикът, е била поръчана от Чарлс Фриър, за да приюти огромната му колекция от близкоизточно и източноазиатско изкуство. Главният вход на северната страна на сградата, където трябваше да се състои срещата, беше оформен с три арки, подчертани с дорийски пиластри, които обграждаха централната лоджия. Тъй като архитектурата му беше обърната навътре, много критици смятаха, че фасадата е твърде неприветлива, особено когато се сравняваше с разкоша на близката Национална художествена галерия.

Въпреки всичко по рода си „Фриър“ беше водещият музей в страната и Сорая го обичаше не само заради безбройните произведения на изкуството, които пазеше, но и заради елегантните линии на самия палат. Особено много харесваше сдържаното открито пространство при входа му и факта, че дори както сега, когато алеята гъмжеше от орди туристи на отиване и връщане от метростанция „Смитсониън“ на Дванадесета улица, самата галерия „Фриър“ беше оазис на тишината и спокойствието. Когато през деня нещата в кабинета на Сорая стигнеха точката на кипене, тя идваше във „Фриър“, за да се отпусне. Десет минути с нефритените фигури от династия Сун и произведенията с японски лак й действаха като балсам за душата.

Като се приближи към северната страна на алеята, тя внимателно се вгледа в множеството пред входа на „Фриър“ и й се стори, че видя сред яките мъже от Средния запад с техния силен акцент и изядени срички, подскачащите деца и техните засмени майки, тийнейджърите с отсъстващ поглед, включени към своите плеъри, издължената, елегантна фигура на Вероника Харт, която мина през входа, а после се приведе.

Сорая слезе от бордюра, но рязко изсвирване на клаксон от приближаваща кола я стресна и тя се върна на тротоара. Точно в този момент мобилният й телефон забръмча.

— Според теб какво точно правиш? — каза Борн в ухото й.

— Джейсън?

— Защо идваш на тази среща?

Тя глупаво се огледа наоколо; никога нямаше да успее да го види и знаеше това.

— Харт ме покани. Трябва да говоря с теб. И аз, и директорката трябва.

— За какво?

Сорая си пое дълбоко въздух.

— Подслушвателните постове на „Тифон“ са засекли серия от обезпокоителни разговори, които подсказват за предстояща терористична атака в град на Източното крайбрежие. Проблемът е, че само това имам. По-лошо, кореспонденцията е между два кадъра на група, за която нямаме абсолютно никакви данни. Моя беше идеята да те привлека, за да ги намериш и да спреш атаката.

— Не е кой знае колко, за да продължиш — каза Борн. — Няма значение. Името на групата е Черният легион.

— По време на аспирантурата изучавах връзката между клон на мюсюлманския екстремизъм и Третия райх. Но това не може да е същият Черен легион. Когато нацистка Германия пада, те или са били убити, или разформировани.

— Може и е — каза Борн. — Не знам как е успял да оцелее, но е така. Трима техни членове опитаха да отвлекат професор Спектър тази сутрин. Видях емблемата им, татуирана на ръката на стрелеца.

— Трите конски глави, обединени от човешки череп?

— Да — Борн описа инцидента с подробности. — Провери тялото в моргата.

— Ще го направя — отвърна Сорая. — Но как е успял Черният легион да остане в дълбока нелегалност през всичкото това време, без да го засекат?

— Имат мощен международен фронт — каза Борн. — Източното братство.

— Това звучи невероятно — отвърна Сорая. — Източното братство има водещо място в отношенията между исляма и Запада.

— Независимо от това, моят източник е извън подозрение.

— Боже Господи, какво си правил, докато те нямаше в ЦРУ?

— Никога не съм бил в ЦРУ — рязко отвърна Борн. — Ето ти само една причина за това. Казваш, че искаш да говориш с мен, но едва ли ти трябват половин дузина агенти за това.

Сорая замръзна.

— Агенти? — Сега тя беше на самата алея и трябваше да се въздържи и да не се оглежда отново. — Тук няма агенти на ЦРУ.

— Откъде знаеш?

— Харт щеше да ми каже…

— Защо трябва да ти казва нещо? Ти и аз сме донякъде изменници.

— Това е доста вярно. — Тя продължи да върви. — Но днес по-рано се случи нещо и затова смятам, че агентите, които си забелязал, са от АНС. — Тя описа начина, по който ги бяха проследили с Харт от главната квартира на ЦРУ до ресторанта. Каза му за министър Холидей и Лутър Лавал и как двамата действаха, за да направят ЦРУ част от тайните служби на Пентагона.

— Това щеше да се връзва — отвърна Борн, — ако бяха само двама. Но шест души? Не, в ход е различен дневен ред, за който никой от нас не знае.

— Например?

— Агентите са разположени перфектно, в триъгълник спрямо входа на „Фриър“ — каза Борн. — Това означава, че сигурно знаят предварително за срещата. Освен това значи, че шестимата не са изпратени да следят Вероника Харт. Ако не са тук заради нея, трябва да са пратени за мен. Това е работа на Харт.

Сорая усети как по гърба й полазват ледени тръпки. Ами ако директорката я лъжеше? Ами ако през цялото време е искала да отведе Борн до капан? Имаше логика едно от първите й официални действия като директор на ЦРУ да е залавянето на Джейсън Борн. Така определено щеше да стъпи здраво до Роб Бат и другите, които презираха Борн, страхуваха се от него и се възмущаваха от Харт. Освен това залавянето на Борн щеше да й спечели много точки пред президента и да попречи на министър Холидей да трупа влияние. И все пак защо Харт беше позволила на Сорая евентуално да обърка първата й полева акция, като също присъства? Не, трябваше да вярва, че това е инициатива на АНС.

— Не го вярвам — категорично каза тя.

— Да речем, че си права. Другата възможност е просто ужасна. Ако не Харт е поставила капана, значи някой високопоставен в ЦРУ го е направил. Аз директно се обърнах към Харт, за да я помоля.

— Да — отвърна Сорая. — Като използва моя телефон, много ти благодаря.

— Намери ли го? Сега си с нов.

— Беше в канавката, където си го хвърлил.

— Тогава престани да се оплакваш — каза Борн, без да е груб. — Не мога да си представя, че Харт е казала на прекалено много хора за тази среща, но един от тях работи против нея и ако е така, много вероятно да е вербуван от Лавал.

Ако Борн беше прав… Ами естествено, че беше.

— Ти си голямата награда, Джейсън. Ако Лавал успее да те залови, след като никой в ЦРУ не е могъл, той ще е героят. След това ще може да завземе ЦРУ с песен — Сорая усети как над челото й избива пот. — При тези обстоятелства — продължи тя — мисля, че би трябвало да се оттеглиш.

— Трябва да видя кореспонденцията между Мартин и Мойра. И ако Харт организира този капан, тогава тя никога няма да ми даде достъп до тези файлове по друго време. Трябва да рискувам, но не и докато ти не се убедиш, че Харт носи материала.

Сорая, която беше почти до входа, изпусна дълбока въздишка.

— Джейсън, аз намерих разговорите. Мога да ти кажа какво има в тях.

— Мислиш ли, че можеш да ми ги цитираш дословно? — попита той. — Така или иначе, не е толкова просто. Карим ал Джамил е подправил стотици файлове, преди да замине. Познавам метода, който е използвал, за да ги промени. Трябва да ги видя с очите си.

— Явно няма начин да те разубедя.

— Така е — отвърна Борн. — Когато се увериш, че материалът е автентичен, звънни ми на мобилния веднъж. После искам да заведеш Харт в лоджията, далеч от самия вход.

— Защо? — попита тя. — Това само ще те затрудни да… Джейсън?

Но Борн вече беше затворил.

 

 

От своята наблюдателна позиция върху покрива на „Форестър Билдинг“ на „Индипендънс Авеню“ Борн придвижи своя мощен бинокъл за нощно виждане от Сорая, докато тя отиваше към директорката, покрай струпаните туристи, които се лутаха наоколо, до агентите на пост около западния край на алеята. Двама се размотаваха и бъбреха край североизточния ъгъл на северната сграда на земеделското министерство. Друг, с ръце в джобовете на шлифера, пресичаше диагонално на югозапад от „Медисън Драйв“ към „Смитсониън“. Четвърти беше зад колелото на неправилно паркирана кола на „Конститюшън Авеню“. Всъщност тъкмо той беше разкрил играта. Борн беше забелязал колата, паркирана на неразрешено място, точно когато патрулка на градската полиция спря успоредно на нея. Прозорците й се смъкнаха, последва разговор. Шофьорът на незаконно паркираната кола за кратко показа лична карта. Патрулката се отдалечи.

Петият и шестият агент бяха източно от „Фриър“, единият приблизително на средата между „Медисън“ и „Джеферсън Драйв“, а другият — пред сградата на музея за индустриално изкуство. Борн знаеше, че трябва да има поне още един.

Беше почти пет часът. Зимният полумрак се беше спуснал много бързо, подсилваха го блещукащите светлини, увити празнично около стълбовете на лампите. След като запамети поста на всеки агент, Борн се върна на земята, като използва первазите на прозорците, за да се задържа с ръце и крака.

В момента, в който се покажеше, агентите щяха да се раздвижат. Като прецени разстоянието, на което бяха от местоположението на директорката и Сорая, той изчисли, че няма повече от две минути, за да вземе папките от Харт.

Докато чакаше знак от Сорая, скрит в сенките, той се напрегна да разпознае останалите агенти. Не можеха да си позволят да оставят „Индипендънс Авеню“ непокрито. Ако Харт всъщност не носеше папките, тогава Борн щеше да постъпи, както Сорая беше предложила в началото, и незабелязано щеше да се махне от района.

Той си представи как на входа на „Фриър“ Сорая разговаря с директорката. Щеше да настъпи първият нервен миг на потвърждение, после Сорая трябваше да насочи разговора към папките. Трябваше да намери начин Харт да й ги покаже, за да се увери, че са автентични.

Телефонът му звънна веднъж и замлъкна. Папките бяха автентични.

Той влезе в интернет на път за станцията на метрото й провери най-новото разписание на движението, като преценяваше какви възможности има. Тази процедура му отне по-дълго време, отколкото би искал. Действителната и непосредствена опасност беше, че един от шестимата агенти поддържаше връзка със своята база — на ЦРУ или на Пентагона, — чиято фина електронна телеметрия можеше да закове в точка телефона му и още по-лошо, да шпионира какво теглил от интернет. Обаче това не можеше да се избегне. Достъпът трябваше да стане на място и веднага в случай на непредвидено закъснение в транспорта. Той прогони тревогата от ума си и се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. Следващите пет минути бяха решаващи.

Време бе да тръгва.

 

 

Минута след като Сорая тайно се свърза с Борн, каза на Вероника Харт:

— Опасявам се, че може да имаме проблем.

Директорката рязко завъртя глава. Тя беше оглеждала района за всеки намек от присъствието на Борн. Множеството около „Фриър“ се беше сгъстило, тъй като много хора минаваха на път за станция „Смитсониън“ край ъгъла, връщаха се в хотелите си, за да се приготвят за вечеря.

— Какъв проблем?

— Мисля, че видях един от агентите на АНС, които засякохме на обяд.

— По дяволите, не искам Лавал да разбере, че се срещам с Борн. Ще изпадне в истерия и ще хукне при президента. — Тя се обърна. — Мисля, че трябва да се махнем, преди Борн да дойде тук.

— Ами моята информация? — попита Сорая. — Какъв шанс ще имаме без него? Според мен трябва да останем и да говорим с него. Като му покажем материала, по-лесно ще спечелим доверието му.

Директорката явно беше нервна.

— Това изобщо не ми харесва.

— Време е за основното — Сорая я хвана за лакътя. — Да минем тук отзад — каза тя, като сочеше лоджията. — Ще бъдем извън полезрението на преследвачите.

Харт неохотно влезе в откритото пространство. Лоджията беше изключително пълна с хора, които сновяха насам-натам и обсъждаха експонатите, плановете си за вечеря и за следващия ден. Галерията затваряше в пет и половина, затова сградата започваше да се изпразва.

— Къде всъщност е той, по дяволите? — раздразнено попита Харт.

— Ще дойде — увери я Сорая. — Иска материалите.

— Естествено, че ги иска. Засягат негов приятел.

— За него е изключително важно да изчисти името на Мартин.

— Говорех за Мойра Тревър — каза директорката.

Преди Сорая да успее да сглоби отговор, от предните врати се изсипа множество хора. Борн беше сред тях. Сорая можеше да го види, но той беше закрит от всеки отсреща на улицата.

— Ето го — промърмори тя, щом Борн дойде бързо и безшумно зад тях. Явно някак беше влязъл през входа от „Индипендънс Авеню“, през южната част на сградата, беше се приближил до посетителите и си беше проправил път през галериите до главния вход.

Директорката се обърна и впи пронизващ поглед в Борн.

— Значи все пак дойде.

— Казах, че ще дойда.

Той не мигна, изобщо не помръдна. Сорая помисли, че сигурно е безкрайно ужасен и с всички сили, до крайност е мобилизирал волята си.

— Имате нещо за мен.

— Казах, че може да го прочетеш. — Директорката му подаде малък кафяв плик за документи.

Борн го взе.

— Съжалявам, че нямам време да го прочета тук.

Той се извърна, промуши се в тълпата и изчезна във „Фриър“.

— Чакай! — извика Харт. — Чакай!

Но беше твърде късно и във всеки случай двама агенти на АНС бързо пристигнаха и влязоха през входа. Движението им се забави от хората, които излизаха от галерията, но избутаха много от тях настрани. Изприпкаха покрай Харт и Сорая, сякаш двете не съществуваха. Появи се трети агент и зае позиция точно в лоджията. Вторачи се в тях и леко се усмихна.

 

 

Борн се движеше из вътрешността толкова бързо, колкото смяташе за благоразумно. Беше запомнил разпределението от туристическа брошура и след като веднъж вече беше минал оттук, не направи нито една ненужна стъпка. Но едно нещо го тревожеше. Не беше видял никакви агенти, докато влизаше. Значи повече от вероятно щеше да си има работа с тях на излизане.

Близо до задния вход служител на охраната проверяваше галериите преди края на работното време. Борн трябваше да заобиколи покрай ъгъл с издадена напред противопожарна кутия и гасител. Чу тихия глас на охранителя, докато повеждаше някакво семейство към изхода отпред. Беше готов да се измъкне, когато чу други гласове — по-резки и отсечени. Потъна в сенките и видя двама стройни, беловласи китайски учени в костюми на фини райета и лъщящи обувки, които спореха за достойнствата на порцеланова ваза от династия Тан. Гласовете им заглъхнаха заедно със стъпките, докато се насочваха към „Джеферсън Драйв“.

Без да губи и миг, Борн провери шунта, който беше направил на алармената система. Дотук показваше, че всичко е нормално. Бутна вратата да се отвори. Нощният вятър удари в лицето му в мига, в който видя двама агенти да бързат нагоре по гранитните стълби с извадени револвери. Имаше време само да отчете колко странни са оръжията, преди да се свие обратно вътре и да отиде право до противопожарната кутия.

Те влязоха през вратата. Водещият отнесе в лицето струя от потушаваща огъня пяна. Борн се сгуши, за да избегне обезумелия куршум от втория агент. На практика нямаше шум, но нещо близо до рамото му звънна в стената, покрита с бял мрамор от Тенеси, после издрънча на пода. Той запрати пожарогасителя по стрелеца. Удари го в слепоочието и агентът падна. Борн счупи стъклото на противопожарната кутия и силно дръпна червената метална дръжка. Пожарната аларма веднага се включи и прониза всеки ъгъл на галерията.

 

 

Борн изхвърча от вратата и хукна диагонално по стъпалата, като се насочи на запад, право към Дванадесета улица. Очакваше да види още агенти при югозападния ъгъл на сградата, но щом излезе от „Индипендънс Авеню“ по Дванадесета улица, се озова срещу поток от хора, привлечени към сградата от алармата. Вече се чуваше как сирените на пожарните коли се носят над все по-шумната глъч на тълпата.

Той забърза надолу по улицата към входа на метростанция „Смитсониън“ и пътем влезе в интернет през мобилния си телефон. Отне му по-дълго време, отколкото би искал, но накрая натисна иконата с „Отметки“ и се върна в сайта на метрото. Като намери в менюто станция „Смитсониън“, той отиде до линка за пристигането на следващия влак, чиято информация се обновяваше на всеки трийсет секунди. Три минути до влак 6 от Оранжевата линия до „Виена/Феърфакс“. Той бързо съчини текстово съобщение „ФБ“ и го прати на номер, който беше уговорил предварително с професор Спектър.

Метростанцията, задръстена от хора, спрели на стълбите, за да гледат разигралите се събития, беше само на петдесет метра разстояние. Борн чу полицейски сирени и видя няколко немаркирани коли да се насочват по Дванадесета улица към „Джеферсън“. Щом стигнаха до кръстовището, всички завиха на изток освен една, която тръгна право на юг.

Борн се опита да побегне, но натискът на хората му попречи. Отскубна се и попадна в малка празна зона сред огромната блъсканица, когато стъклото на шофьора на патрулна кола се смъкна надолу. Един здравеняк с противно лице и почти плешива глава насочи същото такова странно оръжие към него.

Борн се извъртя и една от подпорите при входа на метростанцията го закри от въоръжения. Не чу никакъв звук — както не беше чул и във „Фриър“, но нещо закачи левия му прасец. Той погледна надолу и видя мъничка метална стрела, която лежеше на улицата. Само го одраска, това беше всичко. Борн заобиколи колоната и хукна надолу по стълбите към метрото, като си проправяше път през зяпачите. Имаше по-малко от две минути да свари Оранжева линия 6 до „Виена“. Следващият влак щеше да тръгне след четири минути — прекалено много време на платформата в очакване агентите от АНС да го хванат. Трябваше да успее за първия влак.

Купи си билет и влезе. Тълпите изтъняваха и се сгъстяваха като вълни, които се втурваха към брега. Той усети, че започна да се поти. Левият му крак се подхлъзна. Щом възвърна равновесие, предположи, че онова, което е било в малката стреличка, трябва да има и друго въздействие освен одраскването. Вдигна поглед към електронните знаци и трябваше да се придвижи, за да намери необходимата платформа. С усилие продължаваше да напредва, но не можеше да се довери на себе си, защото част от него му говореше: „Седни, затвори очи, остави се на съня.“ Като застана пред един автомат за закуски, той потърси дребни в джоба си и купи толкова шоколади, колкото можеше. После застана на опашката за ескалатора.

Малко по-надолу се спъна, не улучи подвижната платформа и се удари в двама души пред него. За миг беше изгубил съзнание. Когато се добра до платформата, се чувстваше разнебитен и дезориентиран. Покритият с бетонни плочи таван беше надвиснал като дъга и заглушаваше звуците на стотиците хора, които се трупаха на платформата.

Оставаше по-малко от минута. Той усещаше вибрацията на идващия влак и вятъра, който изтласкваше напред.

Беше изгълтал един шоколад и започваше втория, когато влакът спря на станцията. Борн пристъпи вътре и се остави на потока от хора да го понесе. Точно когато вратите се затваряха, в другия край на вагона връхлетя висок мъж с широки рамене и черен шлифер. Вратата се затвори и влакът потегли.