Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (13)

Единадесета глава

— Великолепно изпълнение — каза Спектър на Борн. — Не мога да опиша колко съм впечатлен от това как се справи със ситуациите в зоопарка и в болницата.

— Михаил Тарканян е мъртъв — каза Борн. — Изобщо не съм искал това да се случи.

— Въпреки всичко се случи. — Почернялото от удара око на Спектър не беше силно отекло, но започваше да добива зловещ цвят. — Отново съм ти крайно задължен, скъпи ми Джейсън. Съвсем очевидно Тарканян беше предателят. Ако не беше ти, той щеше да стане причина да ме измъчват и вероятно да ме убият. Ще ме извиниш, че не скърбя за него.

Професорът потупа Борн по гърба, докато двамата вървяха към плачещата върба в имението на Спектър. С крайчеца на окото си Борн виждаше няколко млади мъже, които ги пазеха, въоръжени с автомати. След днешните събития Борн не завиждаше на професора за въоръжената охрана. Всъщност тя го караше да се чувства по-спокоен, че ще трябва да остави Спектър.

Под мъглявината на крехки жълти клонки двамата мъже се загледаха в езерото, чиято повърхност беше идеално гладка като лист стомана. Две сплашени врани литнаха от върбата със сърдити крясъци. Перата им проблеснаха в мимолетни отсенки на дъгата, докато отлитаха по-далеч от бързо залязващото слънце.

— Доколко познаваш Москва? — попита Спектър. Борн му беше предал думите на Тарканян и те се разбраха, че Борн трябва да започне търсенето на убиеца на Пьотър оттам.

— Достатъчно добре. Бил съм там няколко пъти.

— Въпреки това ще пратя един приятел, Лев Баронов, да те посрещне на „Шереметиево“. Каквото поискаш, той ще ти го осигури. Включително и оръжия.

— Работя сам — отвърна Борн. — Не искам и нямам нужда от партньор.

Спектър кимна с разбиране.

— Лев ще бъде там само за подкрепа, обещавам, че няма да е пречка.

Професорът за момент млъкна.

— Това, което ме тревожи, Джейсън, е връзката ти с госпожица Тревър. — Като се обърна така, че да не гледа към къщата, той заговори по-тихо: — Нямам намерение да надничам в личния ти живот, но ако заминаваш отвъд океана…

— И двамата заминаваме. Тя отива в Мюнхен тази вечер — каза Борн. — Оценявам вашата загриженост, но тя е най-упоритата жена, която някога съм срещал. Може да се грижи за себе си.

Спектър кимна с явно облекчение.

— Добре тогава. Остава само въпросът с информацията за Икупов. — Той извади един пакет. — Вътре са самолетните ти билети до Москва, както и документацията, която ще ти е нужна. Има пари за теб. Лев знае подробностите — коя банка, банковата сметка, прикрепена към сейфа в хранилището, и фалшива самоличност. Сметката е открита на това име, не на твоето.

— Отнело е време да се планира.

— Свърших го снощи, като се надявах, че ще се съгласиш да тръгнеш — каза Спектър. — Остава ни само да ти направим снимка за паспорта.

— Ами ако бях отказал?

— Друг човек вече предложи услугите си — усмихна се Спектър. — Но аз вярвах, Джейсън. И вярата ми беше възнаградена.

Обърнаха се и когато тръгнаха към къщата, професорът спря.

— Още нещо — каза той. — Ситуацията в Москва по отношение на групировките — престъпните фамилии — е в една от своите периодични точки на кипене. Казанская и Азерите си съперничат за пълен контрол над търговията с наркотици. Залогът е невероятно висок — за милиарди долари. Така че не заставай на пътя им. Ако влезеш в някакъв контакт с тях, моля те, не ги нападай. Вместо това обърни другата буза. Това е единственият начин да оцелееш там.

— Ще го запомня — каза Борн в момента, когато един от хората на Спектър излезе забързан от задната част на къщата.

— Една жена, Мойра Тревър, е тук, за да види господин Борн — каза той на турски с немски акцент.

Спектър се обърна към Борн, а веждите му се вдигнаха от изненада или тревога, а може би и от двете.

— Нямах друг избор — каза Борн. — Трябва да я видя, преди да замине, а след случилото се днес не бях склонен да ви оставя до последния момент.

Лицето на Спектър се проясни.

— Оценявам това, Джейсън. Наистина. — Той вдигна ръка и махна. — Иди да се видиш с приятелката си и после ще направим последните приготовления.

 

 

— Тръгнала съм за летището — каза Мойра, когато Борн я посрещна във вестибюла. — Самолетът излита след два часа. — Тя му даде цялата необходима информация.

— Аз също ще летя — отвърна Борн. — Трябва да свърша малко работа вместо професора.

По лицето й проблесна разочарование, което премина в усмивка. — Трябва да правиш това, което смяташ, че е най-добро за теб.

Борн усети лека дистанция в тона й, сякаш между тях се издигна стъклена преграда.

— Напускам университета. Ти беше права за това.

— Още малко добри новини.

— Мойра, не искам моето решение да създаде някакви проблеми между нас.

— Това изобщо не може да се случи, Джейсън, обещавам ти. — Тя го целуна по бузата. — Когато стигна в Мюнхен, имам организирани няколко срещи — хора по безопасността, с които успях да се свържа през тайни канали — двама германци, един израелец и германски мюсюлманин, който може да е най-обещаващият от всички.

Когато влязоха двама от младежите на Спектър, Борн заведе Мойра в една от двете всекидневни. Месинговият корабен часовник върху мраморната полица на камината звънна за смяна на стражата.

— Доста голям дворец за човек, който преподава в университет.

— Професорът е наследил много пари — излъга Борн. — Но е дискретен по въпроса.

— Гроб съм — каза Мойра. — Между другото, къде те изпраща?

— В Москва. Едни негови приятели имат малък проблем.

— С руската мафия?

— Нещо такова.

„Най-добре е да повярва на простото обяснение“, помисли си Борн. Той гледаше как светлината от лампата огрява лицето й. Добре познаваше двуличието, но сърцето му се свиваше при мисълта, че тя може да играе роля пред него, също както я подозираха, че е манипулирала Мартин. Някоко пъти днес той беше обмислял да пропусне срещата с новата директорка на ЦРУ, но трябваше да признае пред себе си, че за него бе важно да види въпросната кореспонденция между Мойра и Мартин. Щом веднъж видеше уликите, щеше да знае как да се отнася към Мойра. Дължеше го на Мартин — да разкрие истината за връзката му с нея. Освен това защо да се самозалъгва — вече имаше личен залог в тази ситуация. Чувствата му към нея усложняваха нещата за всички, не само за него. Борн горчиво се питаше — защо трябва да плаща за всяко удоволствие? Но сега вече беше ангажиран; нямаше връщане назад нито от Москва, нито от разкритието коя всъщност е Мойра.

Като се приближи до него, тя сложи ръка на рамото му.

— Джейсън, какво има? Струва ми се, че си притеснен.

Борн се помъчи да изглежда спокоен. Също като Мари тя имаше тайнствената способност да усеща какво чувства той, макар че за всички останали умееше да запазва непроницаемо изражение. Важното сега беше да не я лъже; тя щеше да улови това моментално.

— Мисията е невероятно деликатна. Професор Спектър вече ме предупреди, че ще скоча насред кървава вражда между две московски фамилии от групировките.

Тя го хвана малко по-здраво.

— Твоята лоялност към професора е възхитителна. В края на краищата Мартин най-много се възхищаваше на твоята лоялност. — Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгвам.

Вдигна лице към неговото, устните й бяха меки и целувката й продължи сякаш цяла вечност.

Мойра тихо се засмя.

— Скъпи Джейсън, не се безпокой. Не съм от хората, които питат кога пак ще те видя.

После рязко се обърна и си тръгна. След малко Борн чу дрезгавия звук на мотора и скърцането на гумите, докато колата правеше завой по чакълестата алея към шосето.

 

 

Аркадин се събуди мръсен и схванат. Ризата му още беше подгизнала от пот след кошмара през нощта. През изкривените щори на прозореца се процеждаше сивкава светлина. Протегна врат, завъртя глава и си помисли, че има огромна нужда от гореща, продължителна вана, но хотелът имаше само душ в банята в коридора.

Той се обърна и разбра, че е сам в стаята — Девра я нямаше.

Седна в леглото, спусна крака от влажното, разхвърляно легло и потърка с длани грубото си лице. Рамото му пулсираше. Беше подуто и пареше.

Тъкмо се пресягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори. На прага стоеше Девра с хартиен плик в ръка.

— Липсвах ли ти? — каза тя с язвителна усмивка. — Виждам го изписано на лицето ти. Мислил си, че съм офейкала.

Тя влезе вътре и с ритник затвори вратата. Без да мигат, очите й срещнаха неговите. Ръката й стисна лявото му рамо нежно, но достатъчно здраво, за да му причини болка.

— Донесох кафе и пресни кифлички — спокойно каза тя. — Не се отнасяй грубо с мен.

Аркадин я погледна свирепо. Болката не значеше нищо за него, но предизвикателството на Девра го вбеси. Той беше прав. У нея имаше нещо много повече, отколкото личеше на повърхността.

Той се отпусна, тя също.

— Знам коя си. Не Филя е бил куриерът на Пьотър. А ти.

По лицето й пробягна язвителна усмивка.

— Чудех се колко време ти трябва да се сетиш. — Девра остави картонените чашки за кафе и подреди кифличките върху празния плик. Извади малка торбичка с лед и я хвърли към него.

— Още са топли. — Тя отхапа една и замислено започна да дъвче.

Аркадин сложи леда върху рамото си и изпита облекчение. Погълна своята кифличка на три хапки. После изля горещото кафе в гърлото си.

— Предполагам, че после ще сложиш дланта си над открит пламък. — Девра поклати глава. — Мъже.

— Защо си още тук? — попита Аркадин. — Можеше просто да избягаш.

— И къде да отида? Застрелях един от хората на Пьотър.

— Сигурно имаш приятели.

— На никого не мога да се доверя.

Което значеше, че вярва на него. Инстинктът му подсказваше, че не лъже за това. Беше измила тежкия пласт спирала, който се беше разтекъл и размазал предната нощ. Странно, но така очите й изглеждаха дори още по-големи. Сега по лицето й имаше руменина, след като беше изтрила белия театрален грим.

— Ще те заведа в Турция — каза тя. — В малък град на име Ескишехир. Там изпратих документа.

От това, което Аркадин знаеше, Турция — древната врата между Изтока и Запада — идеално се връзваше.

Торбичката с лед се изхлузи, когато Аркадин я дръпна за предницата на блузата. Макар че от рязкото движение рамото го заболя, това изобщо не му направи впечатление. Отиде до прозореца и широко го отвори. Връхлетяха ги уличните звуци на ранната утрин. Той я надвеси през прозореца така, че главата и торсът й излязоха навън.

— Какво ти казах, ако ме лъжеш?

— Сега най-добре да ме убиеш — каза тя с гласа на малкото момиченце. — Няма да търпя повече униженията ти.

Аркадин я издърпа обратно в стаята и я пусна.

— Какво ще направиш — каза той самодоволно. — Ще скочиш през прозореца?

Тя спокойно се приближи до прозореца и седна на перваза, като го гледаше през цялото време. Аркадин я сграбчи за краката и я изтегли от ръба.

Стояха, впили погледи един в друг, дишаха ускорено, сърцата им изпомпваха твърде много адреналин.

— Вчера, докато бяхме на стълбата, ти ми каза, че няма много за какво да живееш — каза Девра. — Това се отнася до голяма степен и за мен. Така че ние и двамата сме сродни по душа и нямаме нищо, освен другия.

— Откъде да знам, че следващото звено от веригата е Турция?

Девра отметна косата си от лицето.

— Уморих се да те лъжа — каза тя. — Сякаш лъжа себе си. Какъв е смисълът?

— На думи е лесно.

— Тогава ще ти го докажа. Когато стигнем в Турция, ще те заведа при документа.

Като се опитваше да не мисли прекалено за това, което е казала, Аркадин кимна в знак на признателност към тяхното неловко примирие.

— Повече няма да те докосна с пръст.

„Освен, за да те убия“, помисли си той.