Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Присъдата на Борн (12)

Десета глава

Роб Бат направи подготовката чрез генерал Кендъл, заместникът на Лавал. Чрез него Бат получи възможност за достъп до определени подкрепления от черните операции в Агенцията за национална сигурност. Никакъв надзор от Конгреса, никаква врява и бъркотия. Що се отнасяше до федералното правителство, тези хора не съществуваха освен като помощен персонал, подчинен на Пентагона. За тях се смяташе, че се занимават с канцеларска работа в кабинет без прозорци някъде в недрата на сградата.

„Ето това е начинът, по който трябва да работят тайните служби“, каза на себе си Бат, докато излагаше операцията на осемте млади мъже, събрани в полукръг в една заседателна зала на Пентагона, предоставена на Бат от Кендъл. Без надзор, без дебнещи конгресни комисии, на които да докладваш.

Планът беше прост, такива бяха всички негови планове. Други хора може и да харесваха ударите под кръста и доносниците, но не и Бат. Мирише просто като ванилия, така беше казал Кендъл. Но колкото повече слагаш, толкова по-вероятно е да се объркат нещата, ето така разсъждаваше Бат. Освен това никой не проваляше простите планове; можеше да ги сглобиш и изпълниш за броени часове, ако се наложи, дори и с нови служители. Но истината бе, че той харесваше агентите на Агенцията за сигурност може би защото бяха военни. Бързо схващаха и дори още по-бързо се учеха. Никога не му се налагаше да повтаря казаното. Всички до един, изглежда, запаметяваха всичко, както им се представяше.

Още по-хубаво — заради военната им подготовка те безпрекословно се подчиняваха на заповеди, за разлика от агентите на ЦРУ. Сорая Мур беше подобен пример за човек, който винаги мислеше, че знае по-добър начин да се свърши работата. Освен това тези лоши момчета не се бояха от изпълнение; не се страхуваха да натиснат спусъка. Ако им се даде подходящата заповед, щяха да убият набелязания без колебания и без съжаление.

Бат се чувстваше донякъде доволен, като знаеше, че никой не наднича над рамото му, че не се налага да се обяснява на никого — дори на новата директорка на ЦРУ. Беше излязъл на съвсем различна арена, само негова, където можеше да взима важни решения, да измисля полеви операции и да ги провежда с увереността, че ще го подкрепят напълно, че никоя операция няма да се обърне като бумеранг срещу него, да го изправи лице в лице с конгресната комисия и позора. Когато приключи инструктажа преди мисията, лицето му пламтеше, пулсът му препускаше. Вътре в него се натрупвате топлина, която почти можеше да се нарече разпаленост.

Опита да не мисли за разговора си с министъра на отбраната, опита да не мисли как Лутър Лавал може да оглави „Тифон“, докато самият той гледа безпомощно отстрани. Бат по никакъв начин не искаше да предава контрола над такова мощно оръжие срещу тероризма, но Холидей не му беше оставил избор.

Всеки път само по една крачка. Ако имаше начин да спре Холидей и Лавал, Бат беше убеден, че ще го намери. Но за момента пак насочи вниманието си към непосредствената задача. Никой нямаше да прецака неговия план да залови Джейсън Борн. Знаеше това със сигурност. Само след часове Борн щеше да бъде задържан и така скрит, че дори Худини^[1] като него никога нямаше да може да излезе.

 

 

Сорая Мур вървеше към кабинета на Вероника Харт. Оттам излизаха двама мъже — Дик Саймс, шефът на разузнаването, и Родни Фиър, шеф на полевата поддръжка. Саймс беше дребен, закръглен човек, чието червендалесто лице сякаш бе прикрепено направо към раменете. Фиър, няколко години по-млад от Саймс, беше русокос, с атлетично тяло и с изражение, непристъпно като банков трезор.

Двамата мъже сърдечно я поздравиха, но в усмивката на Саймс имаше отблъскващо снизхождение.

— Отиваш да скубеш лъвицата в бърлогата? — каза Фиърд.

— В лошо настроение ли е? — попита Сорая.

Фиър сви рамене.

— Рано е да се каже.

— Изчакваме да видим дали може да носи тежестта на света върху крехките си рамене — обади се Саймс. — Също както и при теб, директоре.

Сорая насила се усмихна през стиснатите си челюсти.

— Вие, господа, сте прекалено любезни.

Фиърд се засмя.

— Готови, мотивирани и способни да се подчиняваме, мадам.

Сорая ги гледаше как се отдалечават — и двамата от един дол дренки. После пъхна глава в светая светих на директорката на ЦРУ. За разлика от своя предшественик, Вероника Харт поддържаше политика на отворените врати, що се отнасяше до нейните служители от горните ешелони. Това пораждало чувство на доверие и другарство — както беше казала на Сорая, — което извънредно много липсвало на ЦРУ в миналото. Всъщност от огромното количество електронни данни, които беше прочела през последните два дни, й ставаше все по-ясно, че предишният бункерен манталитет в ЦРУ беше довел до атмосфера на цинизъм и отчуждение сред директорите. Стария изхождаше от доктрината да оставя седемте да се състезават един с друг, изпълнени с лицемерие, с непозволени удари и доколкото нея я засягаше, с откровено осъдително поведение.

Харт беше продукт на нова епоха, където ключовата дума беше сътрудничество. Събитията от 2001 година бяха доказали, че когато се отнася за разузнавателните служби, конкуренцията е убийствена. Доколкото това засягаше Сорая, тя смяташе, че всички промени са за добро.

— Откога се занимавате с това? — попита Сорая.

Харт погледна през прозореца.

— Сутрин ли е вече? Казах на Роб да се прибира преди часове.

— Късна сутрин — усмихна се Сорая. — Какво ще кажете да обядваме? Определено имате нужда да излезете от този кабинет.

Харт разпери ръце, за да покаже наредените досиета, струпани на компютъра й.

— Твърде много работа…

— Няма да се свърши, ако се стопите от глад и обезводняване.

— Добре, бюфетът…

— Денят е толкова хубав, мислех да ида пеша до един мой любим ресторант.

Като чу предупредителна нотка в иначе безгрижния й глас, Харт вдигна поглед. Да, определено имаше нещо, за което директорката на „Тифон“ искаше да говори с нея извън пределите на сградата на ЦРУ.

Харт кимна.

— Добре. Ще си взема палтото.

 

 

Сорая извади новия си мобилен телефон, който взе от ЦРУ тази сутрин. Беше намерила стария в канавката до колата си при мястото за наблюдение на Мойра Тревър и го беше зарязала в кабинета си. Сега написа съобщение.

Миг по-късно мобилният на Харт забръмча. В съобщението на Сорая пишеше: „ВАН ХУЛ“. Ван отсреща на улицата.

Харт затвори телефона си и почна да разказва дълга история, чийто край разсмя двете жени. После говориха кое е по-добро — обувките или ботушите, кожата или велурът, и кой модел на Джими Чу биха си купили, ако някога започнат да им плащат достатъчно.

И двете държаха под око малкия бус, без да поглеждат явно към него. Сорая поведе Харт по странична улица, където автомобилът не можеше да ги последва, защото би станал подозрителен. Излизаха от обхвата на електронните му уреди.

— Дойдохте от частния сектор — каза Сорая. — Само не разбирам защо се отказахте от онези хонорари и станахте директор на ЦРУ. Тази работа е толкова неблагодарна.

— Ти защо се съгласи да станеш директор на „Тифон“? — попита Харт.

— За мен това беше огромна крачка нагоре и като престиж, и като заплащане.

— Но всъщност не затова я прие, нали?

Сорая поклати глава.

— Не. Чувствах се много задължена на Мартин Линдрос. Бях включена още в началото. Понеже съм половин арабка, Мартин потърси сътрудничеството ми още при създаването на „Тифон“ и при вербуването на хора в него. Целта му беше „Тифон“ да е много различна организация за събиране на разузнавателни данни, съставена от хора, които разбират и арабския, и мюсюлманския манталитет. Той смяташе — и аз съм съгласна с цялото си сърце, — че единственият начин успешно да се води битка с плътните редици на екстремистките терористични клетки, е да разбереш какво ги мотивира. След като веднъж си влязъл в синхрон с тяхната мотивация, може да успееш да предугадиш действията им.

Харт кимна. Докато потъваше все по-дълбоко в размисъл, издълженото й лице изглеждаше безразлично.

— Моята собствена мотивация беше подобна на твоята. До гуша ми дойде от циничното отношение на частните фирми за безопасност. Всичките, не само „Блек Ривър“, където работех, бяха съсредоточени върху това колко пари могат да издоят от хаоса в Близкия изток. По време на война правителството е дойна крава, която дава кеш. Хвърля току-що напечатани пари във всяка ситуация, сякаш това само по себе си има значение. Но истината е, че всички замесени имат разрешително да грабят и крадат колкото им душа иска. Каквото се случва в Ирак, си остава в Ирак. Никой няма да ги даде под съд. Те са застраховани срещу наказанието, че извличат полза от нещастието на други хора.

Сорая заведе Харт в магазин за дрехи и те се престориха, че разглеждат камизоли, за да прикрие колко сериозен е разговорът.

— Дойдох в ЦРУ, защото не успях да променя „Блек Ривър“, но чувствах, че тук мога да направя нещо различно. Президентът ми даде мандат да променя организация, в която отдавна цари бъркотия.

Излязоха и пресякоха улицата. Вече бързаха надолу по пряката, на следващата свиха вляво, след още две преки — надясно, после пак наляво. Влязоха в просторен ресторант, които гъмжеше от хора. Идеално. Високото ниво на шум наоколо многобройните преплитащи се разговори щяха да направят техния разговор неуловим.

По искане на Харт ги настаниха на маса почти в дъното, откъдето имаха отлична видимост към вътрешността и към входната врата. Всеки, който влезеше, щеше да попадне в полезрението им.

— Добре замислено — каза Харт, когато седнаха. — Виждам, че си го правила и преди.

— Имаше моменти — особено когато работех с Джейсън Борн, — когато трябваше да заблудя някоя и друга опашка от ЦРУ.

Харт огледа обемистото меню.

— Мислиш ли, че това беше ван на ЦРУ?

— Не.

Харт погледна Сорая иззад менюто.

— Нито пък аз.

Те поръчаха речна пъстърва, салати „Цезар“ като начало, а за пиене — минерална вода. Редуваха се да проверяват хората, които влизаха в ресторанта.

Като преполови салатата, Сорая каза:

— През последните два дни засякохме необичайно бърборене. Не мисля, че „обезпокоително“ ще е прекалено силна дума.

Харт остави вилицата си.

— Как така?

— Много вероятно нова атака на американска земя да е във финалните си етапи.

Изражението на Харт веднага се промени. Явно беше потресена.

— Какво, по дяволите, правим тук? — гневно каза тя. — Защо не сме в кабинета, където да мобилизирам частите?

— Изчакайте да чуете цялата история — отвърна Сорая. — Спомнете си, че линиите и честотите, които „Тифон“ следи, са почти всичките отвъд океана. Така че за разлика от бъбренето, което другите разузнавания сканират, нашето е по-концентрирано. Но от това, което виждам, то е далеч по-точно. Както знаете, в обичайните разговори винаги има огромно количество дезинформация. С терористите, които подслушваме, не е така. Разбира се, ние проверяваме отново и отново точността на тези данни, но докато не се докаже обратното, се основаваме на предположението, че са истински. Обаче имаме два проблема и точно затова мобилизирането на ЦРУ не е най-мъдрият ход.

Влязоха три жени, които оживено разговаряха. Управителят ги поздрави като стари познати и им посочи кръгла маса близо до прозореца, където се настаниха.

— Първо, имаме съвсем кратък период от време, да кажем в рамките на една седмица, най-много десет дни. Обаче нямаме почти нищо на прицел, освен че според подслушването акцията е мащабна и сложна. Затова мислим, че е сграда. И пак, заради опита ни с мюсюлманите смятаме, че ще е обект и с икономическо, и със символно значение.

— Но нямате определено местоположение?

— Източният бряг, най-вероятно Ню Йорк.

— Нищо такова не е минавало през бюрото ми, което значи, че никоя от сродните ни агенции няма представа за тези данни.

— Това ви казвам — каза Сорая. — Те са само наши. На „Тифон“. Затова бяхме създадени.

— Още не си ми казала защо не трябва да информирам Вътрешна сигурност и да мобилизирам ЦРУ.

— Защото източникът на тези данни е съвсем нов. Сериозно ли мислите, че Вътрешна сигурност или Агенцията за национална сигурност ще вземат нашите данни за чиста монета? Те ще искат потвърждение — първо, няма да го вземат от собствените си източници и, второ, като се разровят в храсталака, ще застрашат каналите, които сме прокарали.

— Права си — отвърна Харт. — Те са внимателни колкото слон в стъкларски магазин.

Сорая се приведе напред.

— Проблемът е, че групата, която планира атаката, ни е непозната. Тоест ние не знаем нищо за тяхната мотивация, манталитет и методи на действие.

Един след друг влязоха двама мъже. Бяха облечени като цивилни, но маниерите им на военни ги издаваха. Бяха настанени на отделни маси в двата срещуположни края на ресторанта.

— Агенцията за национална сигурност — каза Харт.

Сорая се намръщи.

— Защо Агенцията за сигурност ще ни следи?

— Ще ти кажа след малко. Да продължим с това, което в момента е належащо. Искаш да кажеш, че си имаме работа с напълно непозната, необвързана терористична организация, която е в състояние да планира атака с голям мащаб? Това звучи пресилено.

— Представете си как ще звучи на директорите от борда. Освен това нашите оперативни са се убедили, че единственият начин да се доберем до още данни е да пазим информацията си в тайна. Веднага щом тази група усети намек за нашата мобилизация, ще отложи операцията за друг път.

— Да предположим, че определеният времеви период е верен, могат ли да я прекъснат или отложат на този късен етап?

— Ние не можем, това е сигурно. — Сорая я удостои с язвителна усмивка. — Но терористичните мрежи нямат инфраструктура или бюрокрация, които да ги забавят, затова кой знае? Част от трудността да ги засечеш и прихванеш, е тяхната безкрайна гъвкавост. Такъв по-съвършен начин на действие искаше Мартин от „Тифон“. За това е моят мандат.

Сервитьорът прибра наполовина изядените им салати. След минута пристигна основното ястие. Харт поиска още една бутилка минерална вода. Устата й беше пресъхнала. Сега, от една страна, я дебнеше Агенцията за национална сигурност, а от друга — необвързана с други мрежи терористична организация, която се канеше да атакува голяма сграда на Източното крайбрежие. Като Сцила и Харибда. Всяка от тях можеше да съсипе кариерата й в ЦРУ, преди още да е започнала. Харт не можеше да позволи това да се случи. И нямаше.

— Извинявай за момент — каза тя, като стана.

Сорая огледа ресторанта, но държеше в периферното си зрение поне единия от агентите. Тя видя как се напряга, когато директорката на ЦРУ тръгна към дамската тоалетна. Беше станал и си проправяше път към задната част, когато Харт се върна. Той смени посоката и пак седна.

Щом директорката се настани на стола, погледна Сорая в очите.

— След като си решила да ми предадеш тази информация тук, вместо в кабинета, предполагам, че имаш идея как да се действа по-нататък.

— Слушайте — каза Сорая. — Ситуацията е напечена и нямаме достатъчно данни, за да мобилизираме, камо ли да действаме. Имаме по-малко от седмица да разберем всичко за тази терористична организация, базирана един Господ знае къде, с кой знае колко членове.

Не е времето и мястото за обичайния протокол. Той с нищо няма да ни помогне — Сорая хвърли поглед към рибата, сякаш беше последното нещо, което искаше да сложи в устата си. Когато пак вдигна очи, каза: — За да намерим тази терористична група, ни е нужен Джейсън Борн. Ние ще се погрижим за останалото.

Харт я погледна така, сякаш беше побъркана.

— Дума да не става.

— Като се има предвид колко е спешна мисията — отвърна Сорая, — той е единственият, който има шанс да ги открие и да ги спре.

— Няма да остана и един ден на работа, ако излезе, че използвам Джейсън Борн.

— От друга страна — каза Сорая, — ако не се задействате по тази информация, ако тази група извърши нападението, ще изхвръкнете от ЦРУ още преди да си поемете дъх.

Харт се облегна назад и се засмя.

— Ти наистина си голяма работа. Искаш да разреша използването на агент изменник — на човек, който в най-добрия случай е неуравновесен и когото много могъщи хора в тази институция смятат за опасен, особено за ЦРУ — в мисия, която може да има ужасни последствия за страната и оцеляването на ЦРУ, каквото го познаваме?

Тръпка на безпокойство мина по гръбнака на Сорая.

— Чакайте малко, върнете назад. Какво имате предвид под оцеляването на ЦРУ, каквото го познаваме?

Харт хвърли поглед от единия агент на АНС към другия. После изпусна дълбока въздишка и разказа на Сорая всичко, което беше станало от момента, в който я извикаха в Овалния кабинет да се срещне с президента, и се беше озовал очи в очи с Лутър Лавал и генерал Кендъл.

— След като успях да се наложа над президента, Лавал ме хвана навън да си поговорим — завърши Харт. — Каза ми, че ако не се държа добре с него, ще ме атакува с всичките си средства. Той иска да завземе ЦРУ, Сорая, иска то да стане част от неговата вечно разширяваща се разузнавателна територия. Но не се борим само срещу Лавал, а срещу шефа му, министъра на отбраната. В дъното на целия план стои Бъд Холидей. „Блек Ривър“ си имаше вземане-даване с него, когато аз бях там, неприятни истории. Ако той успее да пъхне ЦРУ под шапката на Пентагона, можеш да бъдеш сигурна, че военните ще влязат и ще съсипят всичко с обичайния си войнствен характер.

— Значи тогава има още по-голям смисъл да ми позволите да въвлека Джейсън в това — тонът на Сорая беше придобил и настойчивост. — Той ще свърши работа, каквато и цяла група агенти няма да могат. Повярвайте ми, била съм с него два пъти на мисии. Всичко, което говорят за него в ЦРУ, е абсолютна лъжа. Със сигурност такива като Роб Бат, които цял живот са в системата, го мразят и в червата и защо не? Борн има свобода, каквато и на тях им се иска. Освен това има способности, за които те не са и мечтали.

— Сорая, в няколко разработки се споменава, че някога си имала връзка с Борн. Моля те, кажи ми истината — трябва да знам дали си повлияна от нещо друго, освен от онова, което мислиш, че е най-добро за страната и ЦРУ.

Сорая знаеше, че това ще изникне, и беше подготвена.

— Мислех, че Мартин е погребал този кабинетен слух. В него няма абсолютно никаква истина. Станахме приятели, когато бях шеф на клона в Одеса. Това беше много отдавна; той не си спомня. Когато се върна миналата година, за да спаси Мартин, нямаше представа коя съм.

— Миналата година пак си била на мисия с него.

— Заедно работим добре. Това е всичко — твърдо каза Сорая.

Харт продължаваше да наблюдава тайно агентите на АНС.

— Дори да смятах, че това, което предлагаш, ще подейства, той никога няма да се съгласи. От всичко, което съм прочела и чула, откакто дойдох в ЦРУ, знам, че той мрази тази институция.

— Доста вярно — каза Сорая. — Но след като разбере характера на заплахата, мисля, че мога да го убедя да се включи още веднъж.

Харт поклати глава.

— Не знам. Дори да се говори с него е ужасно голям риск, какъвто не съм сигурна, че искам да поема.

— Ако не използвате тази възможност, никога вече няма да можете. Ще е твърде късно.

Харт още се колебаеше в коя посока да поеме: проверената и правилната или неортодоксалната. „Не — помисли си тя. — Не неортодоксална, а безумна.“

— Мисля, че ползата от това място е надживяна — рязко каза тя. После даде знак на сервитьора. — Сорая, мисля, че трябва да си напудриш носа. И докато си там, моля те, обади се на градската полиция. Използвай телефонния автомат; той работи — проверих. Кажи на полицията, че в този ресторант има двама въоръжени мъже. После веднага се върни на масата и се приготви за бързо изтегляне.

Сорая заговорнически се подсмихна, после стана и се запровира към дамската тоалетна. Сервитьорът се приближи до масата намръщен.

— Не ви ли хареса речната пъстърва, мадам?

— Хареса ми — каза Харт.

Докато сервитьорът събираше чиниите, Харт извади пет банкноти по двайсет долара и ги пъхна в джоба му.

— Виждате ли онзи мъж там, с широко лице и рамене на футболист?

— Да, мадам.

— Какво ще кажете да се спънете, когато стигнете до неговата маса?

— Ако го направя — каза сервитьорът, — най-вероятно ще изсипя речните пъстърви в скута му.

— Точно така — отвърна Харт с победоносна усмивка.

— Но това може да ми коства работата.

— Не се безпокойте — Харт извади личната си карта и му я показа. — Ще уредя нещата с шефа ви.

Сервитьорът кимна и се обърна. Сорая пак се появи и тръгна към масата. Харт хвърли няколко банкноти на тяхната маса, но не стана, докато сервитьорът не се блъсна в един помощник-келнер. Олюля се и чиниите се изсипаха. Щом преследвачът от АНС скочи, Харт стана. Двете със Сорая тръгнаха към вратата. Преследвачът от АНС се караше на сервитьора, който го бършеше с няколко салфетки; всички гледаха и ръкомахаха. Двама души, които се оказаха най-близо до премеждието, на висок глас излагаха версиите си за случката. Насред разрастващия се хаос вторият агент от АНС беше станал да се притече на помощ на колегата си, но когато видя своята мишена да се насочва към него, промени решението си.

Харт и Сорая бяха стигнали до вратата и излизаха на улицата. Вторият преследвач от АНС тръгна след тях, но две яки градски ченгета нахълтаха в ресторанта и го спряха.

— Хей! Ами те! — викна агентът към двете жени.

С писък спряха още две патрулни коли и от тях изскочиха ченгета. Харт и Сорая вече бяха извадили картите си за самоличност. Ченгетата ги провериха.

— Закъсняваме за среща — отсечено и авторитетно каза Харт. — Национална сигурност.

Думите подействаха като „Сезам, отвори се!“. Ченгетата ги пуснаха да си вървят.

— Готино — каза Сорая впечатлена.

Харт кимна с благодарност, но изражението й беше мрачно. Победата в такава незначителна битка не означаваше нищо за нея, освен малко моментно удовлетворение. Беше се вторачила във войната.

Когато се отдалечиха на няколко преки и се убедиха, че са чисти от опашките на Лавал, Сорая каза:

— Поне ме оставете да уредя среща с Борн, за да можем да използваме идеите му.

— Много се съмнявам, че това ще свърши работа.

— Джейсън ми има доверие. Ще постъпи правилно — каза Сорая с абсолютна убеденост. — Винаги постъпва така. — Харт помисли малко. Сцила и Харибда хвърляха все същата заплашителна сянка върху потока на мислите й. Да умре от удавяне или при пожар, какво трябваше да избере? Но дори и сега не съжаляваше, че прие поста на директор. Ако имаше нещо, за което беше готова на този етап в живота си, то това беше предизвикателството. А по-голямо не можеше да си представи.

— Както без съмнение знаеш — каза Харт, — Борн иска да види файловете с разговорите между Линдрос и Мойра Тревър. — Тя млъкна, за да прецени реакцията на Сорая към жената, с която Борн в момента имаше връзка. — Аз се съгласих. — Лицето на Сорая дори не трепна. — Ще се срещна с него тази вечер в пет часа — бавно каза Харт, сякаш още премисляше идеята. После изведнъж решително добави: — Ела с мен. Така ще чуем мнението му за твоите данни.