Викас Сваруп
Беднякът милионер (11)

Разрешително да убиваш
1 000 000

Безгрижната разходка по улиците на Мумбай крие множество опасности. Можете неволно да се подхлъзнете на кора от банан и да полетите нанякъде. Можете да настъпите кучешко изпражнение. Можете да бъдете намушкани в гърба от своенравна крава. Или от тълпата като по чудо да изникне и ненадейно да ви прегърне отдавна изгубен приятел, с когото сте избягвали да се срещате.

Това именно се случи с мен на 17 юни, пред хиподрума Махалаксми, когато налетях на Салим Илиази. След пет години раздяла.

Когато преди три месеца пристигнах от Агра в Мумбай, бях решил да не установявам контакт със Салим. Беше труден избор. Той ми липсваше през годините, прекарани със семейство Тейлър, и в теглата ми в Агра, така че да бъдем в един град и да не се виждаме, бе тежко бреме. Но аз бях решен да не го замесвам в плана си да се добера до шоуто.

— Мохамад! — възкликна Салим, щом ме видя. — Какво правиш в Мумбай? Кога пристигна? Къде се губиш толкова години?

Да срещнеш отдавна изгубен приятел сигурно прилича на това отново да хапнеш любимо ястие. Не знаеш как ще реагират вкусовите ти рецептори след толкова време и дали пак ще ти хареса, колкото и преди. След пет дълги години на раздяла, тази среща предизвика смесени емоции. Дали щеше да бъде тъй топла, каквото бе приятелството ни? Щяхме ли още да бъдем толкова честни един към друг?

Отначало не си говорихме много, но седнахме на една пейка наблизо. Не чувахме кряскането на кръжащите над главите ни гларуси. Не обръщахме внимание на хлапетата, играещи футбол на пътя. Не виждахме тълпите богомолци, отиващи към дарга „Хаджи Али“. Само се прегръщахме и плачехме. За времето, което бяхме прекарали заедно, за времето, което бяхме изгубили. После заговорихме за всичко, което се бе случило междувременно. По-точно, Салим говореше, а аз слушах.

 

 

Салим се е източил и е станал красавец. На шестнайсет години изглежда като кинозвезда от Боливуд. Трудният живот в този град не го беше опорочил, както мен. Все още обича индийски филми и обожава боливудските звезди (с изключение на Арман Али, очевидно). Продължава всеки петък да ходи в „Хаджи Али“, за да се моли. И най-важното, предсказанието на хироманта е на път да се сбъдне. Той вече не работи като дабавала, да разнася обяд на служители от средната класа в Мумбай, а се е записал в скъпо училище за актьори, където се учи на актьорско майсторство.

— Знаеш ли кой ми плаща за курсовете? — пита той.

— Не.

— Аббас Ризви.

— Известният продуцент с многото хитове?

— Да, същият. Предложи ми ролята на един герой в следващия си филм, който ще се снима след две години, когато ще стана на осемнайсет. Дотогава ще ме обучава.

— Но това е страхотно, Салим! Как стана всичко това?

— Дълга история.

— Не може да е твърде дълга за мен, Салим. Бързо, разказвай отначало!

И така, ето историята на Салим, разказана от собствената му уста.

— След като ти замина тъй бързо, аз останах съвсем сам в чаула. Продължих като дабавала още четири години, събирах и разнасях обяди, но и не спрях да мечтая да стана актьор.

Един ден, докато вземах обяда от съпругата на един клиент на име Мукеш Равал, забелязах, че стените в дома им са украсени с негови снимки с прочути кинозвезди. Попитах госпожа Равал да не би съпругът й да е във филмовата индустрия. Тя отговори, че е търговски служител във фармацевтична компания, но работи допълнително във филми, като начинаещ актьор.

Много се изненадах. Още същия следобед се втурнах в офиса на Мукеш Равал да го питам дали и аз мога да стана начинаещ актьор като него. Той ме изгледа и се разсмя. Каза, че съм твърде млад да стана актьор, но че понякога имат роли за ученици или бездомни деца, за които може би съм бил подходящ. Обеща да ме препоръча на Папу Мастер, който работел с начинаещи артисти, и ме помоли да му дам няколко лъскави снимки с размер двайсет на петнайсет. На самия мен в различни пози. Ако Папу одобри снимките ми, можел да ме избере за някоя малка роля. Мукеш ми каза, че за начинаещите актьори не се изисквали актьорски умения, но трябвало да изглеждам добре в костюм, застрашително в гангстерски дрехи и очарователно в училищна униформа. Настоя да си направя снимките в професионално студио.

Онази нощ не можах да спя. Още на другия ден рано сутринта отидох в едно фотографско студио и попитах за цената на снимките. Фотографът ми изтърси някаква космическа сума, почти равняваща се на месечната ми заплата, аз му казах: „Аре баба, не мога да си позволя такава сума“. Тогава той ме посъветва да си купя един от онези евтини фотоапарати за еднократна употреба и сам да се снимам, а той да ми прояви снимките. Направих, както ми каза. Купих си апарата и помолих няколко случайни минувачи да ме снимат. Седнах на един мотоциклет пред Чърчгейт и се опитах да изглеждам готин като Амитабх Баччан във филма „Мукадар ки Сикандар“. Позирах, възседнал кон на плажа Чоупати, точно като Акшай Кумар в „Кхел“. Застанах пред хотел „Слънце и пясък“, позирайки като Хритхик Рошан в „Кахо на пяр хе“. Хванах празна бутилка „Джони Уокър“ в ръце и се опитах да изглеждам пиян като Шахрукх Хан в „Девдас“. Ухилих се пред Цветния фонтан, както прави Говинда във всичките си филми. Имах вече почти двайсет снимки, но лентата имаше трийсет и шест кадърни трябваше да я изразходвам, преди да я дам за проявяване. Затова реших да снимам интересни сгради и хора. Снимах гара „Виктория“ и Гейтуей ъф Индия, цъкнах едно красиво момиче на Морската алея, улових един старец в Бандра и даже хванах отблизо едно магаре в Колаба. Последната ми снимка беше на мургав мъж на средна възраст, седнал с цигара на една пейка в Махим. Пръстите му бяха обсипани с разноцветни пръстени. Чак след като натиснах бутона, осъзнах кого съм снимал току-що, и замръзнах.

— Какво искаш да кажеш? — прекъсвам го аз. — Някоя звезда ли беше? Да не е бил онази свиня Арман Али?

— Не, Мохамад, беше един човек, когото познаваш толкова добре, колкото и аз. Бабу Пилай, иначе казано, Маман. Човекът, който ни доведе от Делхи и едва не ни ослепи.

— О, боже! — закривам аз уста с ръка. — Позна ли те?

— Да, позна ме. „Ти си Салим, нали? Момчето, което ми избяга. Но този път няма да ми се измъкнеш“, извика той и скочи към мен.

Не губих време да мисля. Обърнах се и побягнах към главната улица. Тъкмо тръгваше един автобусни аз скочих него точно навреме, оставяйки Маман запъхтян на пътя.

Седях си в автобуса и си мислех какъв късмет извадих и познай какво стана.

— Какво?

— Автобусът спря на светофар и вътре нахлуха група хулигани с кърпи на главите, с мечове, копия и тризъбци.

— Божичко! Не ми казвай, че е било буйстваща тълпа?

— Да, тогава осъзнах, че сме попаднали насред местен бунт. Пред нас димяха останки от опожарена кола. Магазините бяха сринати, по паважа се виждаха петна кръв, улицата беше обсипана с камъни, пръчки и отломки. Шофьорът веднага изскочи от автобуса. Умът ми се вцепени от страх. Мислех си, че вече никога няма да видя такава страшна гледка. Чувах звуци, които си мислех, че съм забравил. В ушите ми отекваха писъците на майка ми, виковете на брат ми. Разтреперих се. Нападателите казаха на всички, че мюсюлманска сган била подпалила индуистки къщи и те сега отмъщават. По-късно научих, че всичко е започнало от дребна разпра за някаква чешма в гетото. Но мислите на хората бяха тъй обсебени от омраза, че само няколко часа по-късно горяха автобуси, подпалваха къщи и колеха хора.

„Всички си кажете имената. Индуистите могат да слязат, мюсюлманите да останат“, обявиха главорезите. Пътниците един по един съобщаваха имената си с треперещи гласове. Арвинд. Уша. Джатин. Арун. Васанти. Джагдиш. Нармада. Ганга. Милинд. Автобусът взе да се изпразва. Нападателите остро гледаха всички. Проверяваха жените за следи от червена боя на пътя на косата, задаваха и други въпроси на мъжете, за да установят религията им и дори накараха едно малко момче да си смъкне панталоните. Повдигаше ми се от тази варварска сцена, но и бях изтръпнал на мястото си.

Накрая в автобуса бяхме останали само двама пасажери: аз й един мъж две седалки по-назад.

Знаеш ли, Мохамад, когато във филмите се случва нещо такова, героят става и призовава тълпата към човещина. Казва им, че кръвта на индуистите и мюсюлманите има един и същ цвят. Че на лицето ни не пише към коя религия принадлежим. Че любовта е за предпочитане пред омразата. Знаех толкова много такива диалози и можех да ги изрецитирам, но когато действително застанеш лице в лице с диваците, забравяш всички думи. Мислиш само за едно. За живота. Исках да живея, защото трябваше да изпълня мечтата си да стана актьор. А сега и мечтата, и мечтателят щяха да бъдат изпепелени в един автобус в Мумбай.

„Как ти е името?“, попита ме главатарят.

Можех да кажа „Рам“ или „Кришна“, но езикът ми се върза на възел. Един от нападателите посочи табиза на шията ми. „Този определено е мюсюлманин — настоя той, — да го убием.“

„Не, много лесно ще бъде да го убием. Ще изгорим живо това копеле в автобуса. Тогава и той, и неговите братя ще се научат да не докосват домовете ни“, възрази главатарят и се изсмя. Друг отвори туба бензин и започна да го излива в автобуса. Преди обичах миризмата на бензин, но от този ден насетне го свързвам с горяща плът.

Мъжът зад мен внезапно се изправи. „Не ме попитахте за моето име — рече той. — Нека ви го кажа. Ахмед Кхан. И искам да видя негодника, който ще докосне това момче.“

Настъпи моментно мълчание, след това главатарят заговори.

„О, значи и вие сте мюсюлманин. Много добре, и вие ще изгорите заедно с момчето.“

Мъжът не потрепна.

„Преди да ме изгорите, погледнете това“, каза той и извади револвер. Насочи го срещу нападателите.

Трябваше да видиш лицата на тия хулигани. Очите изскочиха от орбитите си. Зарязаха мечовете и тризъбците в автобуса и хукнаха презглава да се спасяват. Бях жив. Очите ми плувнаха в сълзи на благодарност.

Мъжът ме видя, че плача и ме попита как се казвам.

„Салим… Салим Илиази“, отговорих аз, като продължавах да хлипам.

„Не знаеш ли да лъжеш? — поинтересува се той. — Но аз ценя хората, които казват истината и в лицето на смъртта.“

После ми каза, че се занимава с внос и износ и че живее в голяма къща в Бикула. Имал нужда от човек, който да се занимава с готвенето и чистенето и изобщо да наглежда дома му, когато той самият пътува по работа. Почудих се защо бизнесмен като него носи пистолет в автобуса, но той обеща да ми плаща двойно на заплатата ми като разносвач на обеди и аз моментално се съгласих да му стана прислужник.

Ахмед имаше голям, просторен апартамент с три спални, прилична по размер кухня и дневна с трийсет и шест инчов телевизор. Аз готвех, чистех и бършех прах, но не забравях амбицията си да стана актьор. В определен смисъл, работата за Ахмед беше хубава, защото през по-голямата част от деня него го нямаше, а понякога заминаваше и за седмица или две. През това време аз ходех по студията. Проявих лентата — получиха се отлични снимки. Дадох ги на Мукеш Равал. Той на свой ред ги показа на Папу Мастер, който се занимаваше с младшите актьори. Ако щеш вярвай, но само три месеца по-късно получих първата си оферта за участие във филм.

— Наистина ли? — възкликвам аз. — Каква роля получи, в кой филм?

— Студент в колеж във филма на Аббас Ризви „Лоши момчета“ със Сунил Мехра.

— Ами да вървим веднага да го гледаме! Много бих искал да те видя на екрана и да чуя репликите ти.

— Ами… — колебае се Салим и свежда поглед към обувките си. — Разбираш ли, ролята ми беше отрязана в последния момент. Така че на екрана се виждам само за три секунди, седнал на един чин в зала с още трийсетина други студенти. Единствените реплики в тази сцена са между героя Сунил и преподавателя.

— Какво! — извиквам аз разочарован. — Само три секунди! Що за роля е това?

— От младшите артисти се очаква да играят точно такива роли. Ние не сме герои и героини. Ние сме просто част от сценария. Помниш ли онези сцени с големите банкети по филмите? Младшите артисти са онези, които стоят отстрани и отпиват от питиетата си, докато героят и героинята танцуват валс на дансинга. Ние сме минувачите по улицата, докато героят преследва престъпника. Ние сме публиката, която ръкопляска в дискотеката, когато героят и героинята печелят състезанието по танци. Но аз нямах нищо против да работя като младши артист. Това ми позволяваше да изпълня мечтата си да надникна зад кулисите. И ми даде възможност да се запозная с продуцента, Аббас Ризви. Той ме хареса и обеща да ми даде по-голяма роля в следващия си филм.

През следващите шест месеца открих много неща за Ахмед. Като цяло, беше доста странна птица. Имаше само два интереса в живота: да яде добра храна и да гледа телевизия. По телевизията гледаше само две програми — крикет и „Мумбайска криминална емисия“. Беше маниак на тема крикет. Винаги, когато се играеше мач, независимо дали Индия участваше, той трябваше да го гледа. Ставаше в три през нощта, ако мачът беше в Карибите, и в полунощ, ако се играеше в Австралия. Гледаше даже мачовете между нови отбори като Кения и Канада.

Водеше си дневник, в който записваше всякаква статистика за крикета. Знаеше наизуст средния брой удари на всеки батер, начинът на хвърляне на топката на всички боулъри, уловените топки от всички филдери, отбиванията на всеки вратар. Можеше да ти каже най-високите и най-ниските точки в един мач, максималния брой отбелязани пробези и какво ли още не.

Но той съхраняваше цялата тази информация с конкретна цел — залагания на крикет мачове. Открих го по време на сериите Индия — Англия. Ахмед гледаше мача по телевизията и се опитваше да се свърже с някого по мобилния си телефон. Попитах го:

„Какво правиш, Ахмед бхай^[1]?“

„Ще играя сата“, отговори ми той.

„Сата ли? Какво е това?“

„Незаконно залагане. Сата се организира от могъщи подземни групировки в Мумбай с дневен оборот от милиони рупии. Милиони се залагат на всеки мач, хиляди — на всяка топка. Аз съм един от най-големите комарджии. Този апартамент, скъпият телевизор, микровълновата в кухнята, климатикът в спалнята — всички са резултат от печалби от сата. Преди три години направих удар в мача между Индия и Австралия. Помниш ли прочутия мач в Райските градини^[2]? Когато резултатът беше 4 на 232 и започваха последните ининги, и шансовете бяха хиляда към едно срещу Индия, аз заложих на Лаксман и Индия и обрах един милион!“

„Един милион!“ Очите ми щяха да изскочат.

„Да. Днес залагам само десет хиляди на Индия. От сума време се опитвам да се свържа с букмейкъра си да разбера какви са залозите, но постоянно дава заето.“ Той удари няколко пъти телефона си, погледна нетърпеливо часовника си и отново набра номера. Този път се свърза. „Ало, Шарад бхай? АК е. Код 3563. Какво е отношението?“ Чух гласа на букмейкъра и силно пращене. Отзад се дочуваше и коментаторът: „Индия вече води със 175 пред Англия. Когато разликата достигне 250, шансовете сериозно ще натежат в полза на Индия. Когато е под 250, имат равни шансове кой ще спечели, но преминаването на границата от 250 ще ги промени към 3:1 в полза на Индия.“ „А какви са шансовете за победа на Англия?“, попита Ахмед. „Ти луд ли си? Няма такива, в най-добрия случай могат да постигнат равен резултат. Но щом питаш, едно към осем. Искаш ли да заложиш?“ „Да, пиши десет хиляди, че Индия ще изгуби“, отвърна Ахмед.

Изумих се, когато го чух, понеже Индия водеше. Но Ахмед явно знаеше повече от букмейкъра, защото когато играта свърши, Англия беше спечелила мача, над игрището се вееха английски флагове, а Ахмед удряше с юмруци във въздуха и крещеше: „Да! Да! Да!“ и пак се обади на букмейкъра си. „Кюн Шарад бхай, не бях ли прав? Колко изчистих? Осемдесет хиляди? Ха! Не е зле като за няколко часа работа!“

Ахмед излезе и се върна с бутилка пенлива течност. Тази вечер за първи път опитах шампанско.

— Другият интерес в живота на Ахмед беше предаването „Криминална хроника в Мумбай“. Гледал ли си го?

Поклащам глава.

— Не, не го даваха по телевизията в Делхи.

— Доста досадно предаване. Прилича на новинарски бюлетин, само дето не говорят за наводнения, размирици, война и политика. Съобщават само за престъпления. Кой е бил убит, кой — изнасилен, коя банка е била обрана, кой е избягал от затвора — такива неща.

Ахмед сядаше пред телевизора с чиния дюнер и гръмогласно се смееше, когато чуеше бюлетина по „Криминална хроника в Мумбай“. По някаква причина го намираше за много забавен.

От време на време получаваше по куриер някакви големи жълти пликове. Имах стриктни указания да не пипам пощата му и да му я оставям на масата в трапезарията. Един следобед момчето за доставки донесе голям жълт плик, точно докато пиех чай. По невнимание разлях чай върху плика и се паникьосах. Знаех, че ако Ахмед види как съм опропастил пакета, ще се ядоса. Може би вътре имаше ценни търговски документи, които да са се повредили. Затова седнах и внимателно отворих залепения край. Пъхнах ръка и измъкнах документите… и подсвирнах от изненада.

— Защо? Какво имаше вътре?

— Нищо кой знае какво. Една лъскава цветна снимка на мъжко лице и половин страница стегнато изписани данни. Дори и аз можех да чета дотолкова.

Име: Витхалбхай Гхорпад

Възраст: 56

Адрес: ул. Марв 73/4, Малад.

Това беше всичко.

Предположих, че са данни за някой бизнесмен, с когото Ахмед прави сделки, и не се замислих особено. Внимателно запечатах плика и го оставих на масата. Вечерта Ахмед се прибра и отвори плика. Скоро след това му позвъниха по телефона. Каза само: „Да, получих пакета“.

Почти две седмици по-късно Ахмед седеше пред телевизора и гледаше „Криминална хроника в Мумбай“. Аз бях в кухнята и режех зеленчуци, но чувах как водещият говори: „… В друг ужасяващ случай полицията издирва улики относно убийството на известен бизнесмен на име Витхалбхай Гхорпад, открит мъртъв в дома си на улица Марв.“ Името ми беше познато. Погледнах към телевизора и едва не си порязах пръста, тъй като на екрана бе същата снимка, която видях и в жълтия плик. Водещият продължи: „Господин Гхорпад, на петдесет и шест години, е бил застрелян от упор, докато е бил сам в дома си. Оставил е вдовица и син. Според полицията в Малад главният мотив е бил обир, тъй като къщата е била претършувана и липсват много ценни вещи.“

Забелязах, че Ахмед се смее. Това също ме изненада. Защо Ахмед би се смял на смъртта на мъртвия си партньор?

Месец по-късно се получи друг жълт плик. Ахмед беше навън и аз не можах да се сдържа да не надникна в съдържанието му. Този път го отворих на пара, за да не останат следи. Извадих нова гланцова снимка. На нея се виждаше млад мъж с гъсти мустаци и дълъг белег, стигащ от лявото му око до основата на носа. На листа беше напечатано:

Име: Джамил Кидвай

Възраст: 28

Адрес: кв. Шиладжит 35, Колаба

Запомних името и върнах снимката на мястото й.

Ахмед се върна вечерта и погледна плика. Отново последва телефонно обаждане и Ахмед потвърди, че е получил пакета. Седмица по-късно по новините в „Криминална хроника“ чух, че млад адвокат на име Джамил Кидвай е бил застрелян на излизане от колата си близо до жилището си в Шиладжит. Водещият каза: „Полицията подозира гангстерски мотиви, тъй като господин Кидвай е представлявал в съда няколко дона от мафията. Започнато е следствие, но все още няма заподозрени.“ При тези думи Ахмед, седнал с чаша уиски, избухна в кикот.

Вече сериозно се разтревожих. Защо Ахмед получаваше снимки на хора по пощата и защо те умираха толкова скоро след това? Това продължаваше да бъде загадка. Затова, когато три седмици по-късно пристигна следващият жълт плик не само погледнах снимката, която беше на един доста възрастен мъж, но и си преписах адреса. Беше къща на улица „Премиер“ в Курла. На следващия ден проследих Ахмед Той взе влака до Курла и отиде пеша до „Премиер“, но не влезе в къщата. Просто мина три-четири пъти покрай нея сякаш проверяваше нещо. Две седмици по-късно „Криминална хроника“ обяви, че същият този възрастен мъж е бил открит убит в дома си на улица „Премиер“ в Курла.

Аз не съм глупак. Веднага разбрах, че Ахмед е убил човека и че аз живея с наемен убиец. Само че не знаех какво да правя. Ахмед ми беше спасил живота веднъж, така че през ум не ми минаваше да го издам на полицията. Междувременно Аббас Ризви ми се обади и ми предложи поддържаща роля в следващия си филм. Когато чух, се втурнах презглава към „Хаджи Али“. Допрях покрова на гробницата до челото си и се помолих за дълъг живот за Ризви.

Следващите два месеца живях нелек двойствен живот. Ако Ахмед беше наемен убиец, маскиран като бизнесмен, аз бях актьор, маскиран като прислужник. Ахмед имаше разрешително да убива, но аз знаех, че ще дойде ден, когато самият той ще бъде убит. Просто се надявах да не попадна под кръстосания огън. Но тогава всичко се разпадна.

— Какво стана?

— Случи се преди четири месеца — на двайсети февруари, за да бъдем по-точни. Спомням си добре датата, защото Индия играеше с Австралия в последния мач от сериите и Ахмед отново беше заложил. Той залагаше на всичко: не само кой отбор ще победи, но и коя врата ще падне първа, кой ще я уцели, кой ще спечели хвърлянето, дали ще види по време на мача. Понякога залагаше на практика на всяка топка — дали ще бъде четири, шест или осем точки. Тази сутрин Ахмед тъкмо беше говорил с букмейкъра си: „Шарад бхай, код 3563. Как според теб ще се държи теренът? Вчера беше гладко, но дали и днес ще е така? Прогнозата за времето е хубава, но мислиш ли, че следобеда ще завали?“ После си даде залога. „Пиши ме, че Сачин Малванкар ще направи трийсет и седмия си поред сенчъри^[3] днес. Какво е отношението?“ Букмейкърът отговори: „Той вече направи седемдесет и осем точки и почти всички са убедени, че ще направи сенчъри, така че отношението не е много обещаващо. Най-доброто, което мога да направя, е тринайсет към десет.“ „Добре — съгласи се Ахмед, — тогава ме пиши с един милион. Така поне ще спечеля триста хиляди.“

Цял следобед Ахмед седя пред телевизора и наблюдава играта на Малванкар, аплодирайки всеки пробег със силни подсвирквания. Колкото повече Малванкар се доближаваше до сенчъри, толкова повече се вълнуваше Ахмед. Когато Малванкар мина деветдесетте, Ахмед беше кълбо от нерви, гризеше си ноктите, молеше се преди всяка топка. Но той беше майстор и играеше като такъв. Мина от деветдесет и една на деветдесет и пет с великолепен удар за четири точки. После взе една точка и станаха деветдесет и шест. Още една. Деветдесет и седем. Тогава Гилеспи хвърли къса топка и Малванкар я отпрати към границите на полето. Хейдън хукна след нея в опит да я спре, преди да е преминала въжето. Малванкар и другият батер, Аджай Мишра, тичаха бързо между вратите. Направиха един пробег. Деветдесет и осем. После — и втори. Деветдесет и девет. Хейдън хвана топката вътре в границите на полето и я хвърли, но не към вратаря Адам Гилкрайст, а към питчера. Малванкар видя идващата топка и изкрещя „Неееее!“ на Мишра, който тичаше към него за третия пробег. Но този идиот Мишра продължи да тича през игрището към Малванкар. В отчаянието си Малванкар беше принуден да довърши третия пробег. Почти беше стигнал до питчера, когато топката от Хейдън се приземи право върху вратата! Малванкар беше застигнат само на шест инча от ръба и реферът обяви пробега за недовършен. Деветдесет и девет точки.

Можеш да си представиш какво стана с Ахмед. Беше заложил един милион на трийсет и седмия сенчъри на Малванкар и сега загуби всичко за един пробег. Проклинаше Гилеспи, Хейдън, но най-много от всички — Мишра. „Ще го убия това копеле“, изръмжа той и изхвърча от къщата. Вероятно е отишъл в някой бар да удави мъката си.

Същият този следобед пристигна още един жълт плик. Притеснявах се да не съдържа снимката на един определен индийски батер, но когато видях чия е, едва не умрях.

— Защо, какво имаше вътре? Кажи ми бързо!

— В плика имаше гланцова, двайсет на петнайсет, снимка на Аббас Ризви, продуцентът, и напечатан лист с адреса му. Знаех, че той ще бъде следващата жертва на Ахмед и че заедно с неговата смърт ще умре и моята мечта да стана актьор. Трябваше да предупредя Ризви. Но ако Ахмед разбереше, без съмнение щеше да убие мен. Все пак, той беше професионален убиец с разрешително да убива.

— И какво направи? — питам аз, останал без дъх.

— Каквото трябваше. Без да се мая, отидох при Ризви и му казах за предстоящото нападение. Той не ми повярва и аз му показах снимката и листчето с адреса, които бяха пристигнали по куриера. След като видя снимката в ръката ми, съмненията му се изпариха. Каза ми, че ще избяга в Дубай и ще се покрие за година — две. Беше ми толкова задължен, че ми обеща при завръщането си да ме направи герой в следващия си филм, а дотогава да се погрижи да получа обучение. Ето защо сега той плаща за курса по актьорско майсторство, а аз броя дните, докато стана на осемнайсет.

— Божичко, каква история, Салим! — възкликвам аз и дълбоко въздъхвам. — Но не се ли изложи на опасност пред Ахмед, като занесе пакета на Ризви? Щял е да получи обаждане същата вечер и да разбере за липсващия плик.

— Не, защото когато се прибра вечерта, Ахмед все пак получи плик на масата.

— Но… така е щял да убие Ризви.

— Не, понеже аз сложих нова снимка и нов адрес, който помолих да ми напечатат в един институт наблизо.

— Гениално. Значи си дал фалшив адрес? Но как можеш да дадеш фалшива снимка?

— Не можех. Затова не го и направих. Дадох на Ахмед истинска снимка и истински адрес, и той отиде и изпълни задачата. Но преди да разбере, че е убил не когото трябва, аз му казах, че трябва спешно да замина за Бихар и напуснах работата при него. Крих се тук и там, не припарвах до Бикула и даже спрях да ходя в „Хаджи Али“, която беше отсреща. И ето че миналата седмица видях по „Криминална хроника в Мумбай“, че полицията е застреляла ужасяващия наемен убиец Ахмед Кхан при престрелка близо до гара „Чърчгейт“. И затова днес дойдох да благодаря на Аллах в „Хаджи Али“, и кого да видя — теб!

— Да, удивително съвпадение. Но аз имам още един въпрос. Чия снимка и адрес даде на Ахмед?

— Единствената, която си струваше. Дадох му гланцова, двайсет на петнайсет, снимка на господин Бабу Пилай и адреса на Маман!

 

 

Смита плясва с ръце.

— Страхотно! Вече разбрах, че си умен тип, но не знаех, че и Салим е гений! И той е получил разрешително да убива, и си е избрал идеалната мишена. Какво стана после? Ти каза ли на Салим за участието си в шоуто?

— Не, не му разкрих защо съм дошъл в Мумбай. Казах му само, че съм в Делхи, работя като прислужник, и че сега съм в Мумбай за няколко дни.

— Значи Салим идея си няма за появата ти в „Кой ще спечели един милиард“?

— Не. Щях да му кажа, но преди да успея, полицията ме арестува.

— Ясно. Както и да е, да видим сега как непредвидената ти среща със Салим ти е помогнала за шоуто.

В студиото светлините отново са приглушени.

 

 

Прем Кумар се обръща към камерата.

— Преминаваме към деветия въпрос, за един милион рупии. Готов ли сте?

— Готов съм — отвръщам аз.

— Добре. Ето го и въпрос номер девет. Той е от света на спорта. Кажете ми, господин Томас, какъв спорт играете вие?

— Никакъв.

— Така ли? Как тогава изглеждате в толкова добра форма? Вижте ме мен, колко напълнях, след като престанах да ходя всяка сутрин на фитнес.

— Ако ви се налагаше да работите като келнер и да минавате по трийсет километра на ден, и вие щяхте да влезете във форма — отговарям аз.

Публиката хихика. Прем Кумар се смръщва.

— Добре, ето го въпрос номер девет, от областта на крикета. Колко на брой сенчъри е отбелязал най-великият батер на Индия, Сачин Малванкар? А) 34, Б) 35, В) 36 или Г) 37?

Започва музикалният сигнал.

— Мога ли да ви попитам нещо?

— Да, разбира се.

— Индия играла ли е с друга страна след последните серии с Австралия?

— Не, доколкото знам.

— Значи, знам отговора. В, 36.

— Това ли е окончателният ви отговор? Помнете, че от него зависят един милион рупии.

— Да, това е. В, 36.

— Абсолютно, стопроцентово ли сте сигурен?

— Да.

Чува се барабанно кресчендо. Светва правилният отговор.

— Абсолютно, сто процента вярно! Сачин Малванкар наистина има отбелязани 36 сенчъри. Току-що спечелихте един милион рупии! Дами и господа, време е за кратка рекламна пауза.

— Стоп камера! — казвам аз.