Катрин Белами
Лятото на тайните (9)

Глава девета

По-късно гладът и жаждата ги накараха да напуснат неохотно леглото. Сол приготви студени питиета, а Джини отиде да измие хлора, който се бе събрал в косите й от басейна.

— Искаш ли да излезем навън за вечеря или да се обадя да поръчам нещо? — попита той.

Беше седнал на леглото и се наслаждаваше на гледката, която представляваше Джини, решеща се пред огледалото. Установи, че му доставя удоволствие усещането за дом, и му се прииска собствената му къща да беше вече напълно обзаведена и готова за обитаване. Питаше се какво ли би било, ако можеше да се прибира всяка вечер вкъщи и да го изпълва усещането за тази жена…

— По-добре се обади — усмихна се Джини на отражението му в огледалото. Тя много би искала сама да приготви нещо, но си даваше сметка, че това не бе нейният дом. Всъщност… — Сигурен ли си, че родителите ти няма да се приберат още тази вечер? — разтревожено попита тя.

— Сигурен съм — увери я той и се усмихна щастливо. — Нали не се притесняваш да се срещнеш с тях?

— Е, трябва да признаеш, че би било доста неудобно — възрази тя.

— Да, но не чак толкова — отчасти се съгласи Сол и се намръщи леко. — Ако не одобряват тази ситуация, това си е техен проблем. Ние сме независими възрастни хора и ще живеем живота си, както желаем, а не както те искат.

— Така е — съгласи се Джини с известно съмнение.

Спомни си думите, с които майка й бе описала Алис Ланкастър и навика й да се намесва в чужди проблеми… Не смяташе, че ще бъде толкова лесно, колкото Сол очевидно си представяше, но реши да запази съмненията за себе си, страхувайки се да не внесе нотка на разногласие в този неповторим за нея миг.

Прекрасният ден се преля в чудна вечер. Въпреки че не излязоха да вечерят навън, тя облече тъмнолилавата рокля, която Сол бе пожелал да носи, макар че не остана с нея много дълго. Ядоха пица, пиха вино и гледаха видео… Е, по-правилно би било да се каже, че започнаха да гледат, но по-късно Джини изобщо не помнеше кой бе филмът. Накрая заспа в ръцете на Сол, изтощена, сексуално заситена и напълно щастлива.

Неделята обещаваше да бъде прекрасно повторение на съботата, докато едно телефонно позвъняване по средата на утрото не накара Сол да проклина съдбата си. Въздухът се изпълни с гневните му думи, когато той се върна на терасата, където двамата седяха, пиеха кафе и лениво прелистваха вестниците.

— Господи, сигурно родителите ти се прибират! — предположи Джини, скачайки уплашено от шезлонга и оглеждайки се несъзнателно къде да се скрие.

— Не, много по-лошо — смръщено произнесе Сол, протегна се да вземе ръцете й и я притисна силно до себе си. — Съжалявам, скъпа, но трябва да замина за Кипър. Днес.

— Кипър!

— Да. Една от военните ни части е там. В момента командирът се намира на някаква конференция, а заместникът му е бил приет в болница. Трябва да заема неговото място — обясни той.

— О, разбирам — прехапа устни Джини. Усещаше, че е готова да се разплаче.

— Надявам се, че няма да е задълго, но ако е така, ще дойдеш ли при мен за кратка ваканция? — попита Сол и тя възвърна загубеното си самообладание. — Бил съм там и по-рано. Струва ми се, че ще харесаш острова. Ще ти намеря някой добър хотел и ще ти изпратя билет. Би могла да вземеш и някоя приятелка, за да не си сама по време на моите дежурства. Ще й намерим и компания — добави той.

— Най-добре би било да взема Клер. Тя особено много харесва офицерите — усмихна се Джини.

— Така ли? А ти харесваш ли ги? — поиска да разбере Сол.

— Сега вече ги харесвам. — Джини се повдигна на пръсти, за да го целуне. — Всъщност само един-единствен.

— Радвам се да чуя това. Би ми било неприятно, ако се наложи да се сражавам с друг офицер — каза той и обви ръце около нея.

Продължаваше да проклина своя лош късмет. Защо точно сега? Слава Богу, че скоро щеше да напусне армията завинаги. Зарови лице в нежния аромат на косите й и се усмихна иронично, спомняйки си как само преди десетина дни Ник му бе казал, че армията не е работа за семеен човек. Как самият Сол се бе присмял на предположението, че се готви да се задоми! Той изруга наум още веднъж своя ужасен късмет и после неохотно освободи Джини от прегръдката си. Отчаяно я желаеше отново, още сега, но отказа да се подаде на изкушението, защото би се наложило да бърза и по-късно да я остави сама.

— Хайде, иди си събери вещите и после ще те закарам обратно до Челси — каза той.

— Мисля, че ако се налага да бързаш, ще бъде по-добре да взема такси — предложи Джини.

— Не бързам чак толкова. Искам да те закарам, възразяваш ли?

— Добре, ако наистина смяташ така — колебливо каза Джини. После й хрумна нещо и разтревожено попита: — Нали няма да те обвинят, че си се самоотлъчил или нещо такова?

— Не, разбира се, но мисля, че ще трябва вече да тръгваме.

— Добре, няма да се бавя.

Тя се втурна да събере багажа си от стаята на Сол и от спалнята за гости, която бе използвала преди играта на тенис. Колко отдавна изглеждаше това! Спря се на вратата да провери за последен път дали не е забравила нещо и после забърза надолу по стълбите, където Сол вече я чакаше. Той заключи къщата и само няколко минути след телефонното обаждане те бяха на път.

За щастие движението в неделя сутрин бе спокойно и Сол успя бързо да пристигне, спирайки пред къщата, в която тя живееше, точно в момента, когато Джо и Барни се връщаха от съседния павилион за вестници.

— Здравей, сладурче — усмихна се Барни топло на Джини и й отвори вратата, за да слезе. Кимна резервирано на Сол, отбелязвайки, че дори не бе изгасил двигателя на колата.

За пръв път Джини бе работила за Барни и Джо по време на обучението си в колежа и те бяха станали свидетели на нейното нещастие след смъртта на баща й. Барни се чувстваше почти като неин родител, задължен да я предпазва от неприятности, особено след като бе преценил, че Ан е твърде лекомислена и самолюбива, за да бъде полезна на единственото си дете. И не мислеше, че Ричард Синклер би одобрил мъж, който взема дъщеря му със себе си през уикенда и после я връща вкъщи в такова ужасно настроение, както се бе случило миналата седмица.

— Имаше посетител снощи — каза той на Джини, достатъчно високо, за да може Сол да го чуе. — Беше Джейми… Ох! — той се втренчи укорително в Джо, която се усмихваше сладко.

— Извинявай, това не беше ли чичо ти?

— Джеймс Калвърт е бил тук? — остро попита Сол. Щеше му се да има време да намери този нахалник и да му даде да разбере. — Джини? — строго каза той. Стори й се, че почти чу обвинение в гласа му.

— Не знам защо му е трябвало да идва тук… — започна да се оправдава тя, но млъкна, когато Сол грабна китката й. Взря се загрижено в лицето му.

— Ако се появи отново, кажи му да те остави на мира и да върви по дяволите — сурово каза той. — Не мога да те деля с никого!

— Джейми не ме интересува — отговори Джини. — Знаеш, че е така — добави, наранена от мисълта, че бе допуснал възможността да има връзка с друг.

— Добре, извини ме! — Сол се успокои и целуна ръката й в знак на съжаление за проявената грубост. Наведе се и целуна устните й. — Господи, бих искал да можех да те взема със себе си — въздъхна той.

— Аз също бих искала да дойда с теб — каза Джини и се притисна към него за миг. После неохотно се отдръпна и слезе от колата.

— Ще ти се обадя веднага след като пристигна — обеща той.

— Да, моля те! — Джини трябваше да преглътне сълзите си, докато наблюдаваше как автомобилът се отделя от тротоара и се загубва в далечината.

Тя набързо обясни на Барни и Джо какво се беше случило, отказвайки предложението им да прекарат заедно останалата част от деня. Вместо това се затвори в апартамента си и изпи безброй чаши кафе. Спомняше си щастливите мигове и размишляваше върху нещастието и самотата на предстоящите седмици.

Опита се да се съсредоточи върху работата, която й предстоеше в „Белууд“, и започна да опакова вещите си за продължителния престой в имението, когато на вратата се почука. Съвсем бе забравила за посещението на Джейми предишната вечер и се изненада, виждайки го да стои смутено пред нея.

— Влизай — покани го тя и задържа вратата отворена, въпреки заръката на Сол. Не смяташе, че е необходимо да се отнася грубо към този мъж. Освен това бе любопитна.

— Благодаря. — Джейми пристъпи вътре и веднага забеляза куфара върху канапето. — Заминаваш ли някъде?

— Да. Въпреки че става дума за работа, а не за ваканция — обясни Джини.

— Аз също. Най-после получих своя голям шанс — развълнувано каза той. — Моят агент потвърди вчера — заминавам за Холивуд!

— О, Джейми, това е чудесно! — възкликна тя. — Наистина се радвам за теб. За какво става въпрос — някоя голяма продукция?

— Дори още по-хубаво. Многосерийна сапунена опера. Досега не е показвана тук, но рейтингът й е много висок във всички щати. Аз ще играя англичанин от висшата класа, един истински мерзавец — каза той, описвайки върху лицето си въображаеми мустаци и хвърляйки й престорен похотлив поглед. — Засега договорът ми е за една година, но ще остана по-дълго, ако зрителите ме харесат.

— Сигурна съм, че ще те харесат. Това наистина е страхотна новина — усмихна се тя дружелюбно.

— Но като стана дума за мерзавци — той я стрелна с виновен поглед, — трябва да ти призная нещо. Единственото, което може да ме оправдае, е, че се нуждаех от пари. А тя ми плати цели петстотин лири само за няколко минути представление… Надявам се, че не съм те забъркал в някоя каша — разкаяно довърши Джейми.

— Мен ли? Кой ти е платил петстотин лири? — объркано попита Джини.

— Лейди Ланкастър.

— Ти откъде я познаваш?

— Тя е наела частен детектив да те следи. Той се свърза с мен и ми каза, че имала работа за мен.

— Частен детектив! Господи… Майката на Сол ти е платила?! Какво трябваше да направиш? — бавно попита тя. Започваше да се страхува от това, което предстоеше да чуе.

Джеймс видя това и се поколеба за момент.

— Плати ми, за да създам проблеми между теб и Сол Ланкастър. Съжалявам, Джини, но не ставаше дума само за парите. Той наистина ме унижи, когато ме изхвърли от нощния клуб пред очите на моите приятели.

— Това изобщо няма значение — прекъсна го тя. — Ти кога говори с него? И какво му каза? — Гласът й изтъня.

— Миналата неделя вечерта. Ти беше заминала някъде с него за уикенда. Лейди Ланкастър разбрала и не искала това да се повтаря. Аз му казах… — Той замълча.

— Казвай направо! — Очите на Джини яростно проблеснаха.

— Казах му, че с теб сме били любовници и че ти излизаш с него само заради парите му… Казах му, че ще спиш с него само ако той… ако… ти плати — злощастно изрече най-накрая, спомняйки си с неудобство, че бе използвал далеч по-груб език пред Сол Ланкастър.

Джини стана мъртвешки бледа. Очите й се взираха в него, изпълнени с ужас, и той изпита неистово разкаяние за това, което бе направил.

— Ти си му казал, че моето тяло е за продан? — прошепнаха побелелите й устни.

— По един или друг начин — да, казах го — кимна Джеймс.

Джини затвори очи, борейки се с пристъпа на гадене.

— Ти всъщност не го харесваш нали, Джини?

— Дали го харесвам? — повтори въпроса тя, свеждайки поглед към китката си, обгърната от златния часовник, украсен със сапфири и диаманти.

Сега разбираше инстинктивното безпокойство, което я бе обзело, когато за пръв път Сол се опита да й го подари. „Моята цена“ — горчиво съзна тя.

— Дали го харесвам? Не, изобщо не го харесвам — отговори Джини. — Благодаря ти, че ми каза. Предпази ме от това да превърна себе си в пълна глупачка.

Защо Джейми не бе направил пред нея това признание преди двадесет и четири часа?

— Наистина съжалявам. Ще му се обадя и ще му кажа истината, ако това може да помогне по някакъв начин — предложи той.

Джини се изкуши за миг дали да не приеме предложената помощ.

— Не — поклати решително глава. — Не се притеснявай. Ти си му казал това, което той сам е искал да чуе. Пожелавам ти късмет в Холивуд — добави с пресилена усмивка, насочвайки се към вратата.

Отчаяно искаше Джеймс да си тръгне и да я остави на мира.

— Благодаря. Сигурна ли си…

— Довиждане, Джейми — прекъсна го тя и затръшна вратата.

Облегна се на стената, хапейки до кръв устните си в отчаян опит да спре напиращите сълзи. След миг лицето й се сгърчи, втурна се в стаята и се хвърли на леглото, обляна в сълзи.

— Джини? — Гласът прозвуча меко и тревожно, а допирът до раменете й бе нежен и успокоителен.

— Ох, Джо! — Джини се обърна и по-възрастната жена потрепери при вида на нещастното й лице. — Господи! Толкова зле ли изглеждам?

Опита да се усмихне, подсмърчайки, но усилията й се оказаха напразни. Протегна се и измъкна няколко кърпички от кутията до леглото, за да изтрие сълзите си.

— Какво се е случило? Чух те от долния етаж да плачеш — каза Джо.

Тя толкова се бе разтревожила, че бе използвала резервните ключове, за да влезе. При нормални обстоятелства никога не би си позволила да наруши уединението на Джини.

— Била съм такава глупачка! Наистина помислих, че го е грижа за мен, а трябваше да разбера истината…

Джини погледна надолу и очите й се спряха върху китката й. Опита се да откачи верижката на часовника, твърдо решена никога повече да не го носи.

— Позволи на мен — бързо каза Джо, страхувайки се, че финият часовник може да бъде повреден.

Предположи, че ако Джини бе успяла да го свали по-бързо от ръката си, би го изхвърлила без колебание от прозореца на третия етаж или би го строшила с крак на пода.

— Колко смяташ, че струва това? — попита я Джини, когато Джо успя да го скрие в дланта си.

— Нямам никаква представа. Стотици, а може би и хиляди лири. Тези камъни изглеждат от доста високо качество, но аз не съм експерт.

— Е, добре, поне ме смята за скъпоплатена курва! Нека да бъдем благодарни и на тази дребна милостиня! — горчиво изрече Джини.

— Джини!

— Въпреки че той направи всичко, за да е сигурен, че е получил достатъчно срещу парите си — бясно продължи да се бичува тя. — Четири пъти вчера и един тази сутрин!

— Джини, недей! — отчаяно я молеше Джо.

— Това е истината. Не мога да повярвам колко глупава съм била. Знаех какво мисли за мен — в края на краищата той съвсем ясно ми даде да разбера още от началото. Когато ме докара на връщане от Съсекс миналата неделя, не промълви и една дума. Тогава бях сигурна, че никога повече няма да го видя. Трябваше да разбера, че нещо не е наред, когато се отби в сряда вечерта. Пази се от офицери, които ти носят подаръци!^[1] — просъска тя.

— Но… какво се е случило? — попита Джо, тъй като не знаеше за идването на Джеймс Калвърт. — Защо мислиш, че той се е опитвал да… Е, добре, да те купи? — произнесе тя с неудобство.

Джини повтори това, което бе чула от Джейми, а разказът й предизвика още сълзи. Джо почти се присъедини към нея.

— Затова Сол се е върнал. Не защото ме е харесвал, а защото Джейми му е казал, че аз се продавам! Единственото нещо, за което Сол бе искрен с мен, бе това, че иска да ме има. Показваше го съвсем ясно през цялото време, а после Джейми му е казал как може да получи каквото иска!

— Сигурна ли си, че това е всичко, което е искал от теб? Мисля, че изглеждаше много влюбен. Защо не му се обадиш и не го попиташ спокойно? — настоя Джо.

— Не. Така или иначе не бих могла да го направя, дори и да исках. Той пътува за Кипър… — Тя млъкна, осенена от някаква идея, и смръщи чело. — А може би не. Може би и това е било лъжа, както и всичко останало. Вчера той ми каза, че службата в армията винаги може да предостави чудесно оправдание, за да се избегнат определени хора или събития. И сега би могъл да използва този претекст, след като е получил от мен това, което иска!

— О, Джини, толкова съжалявам. Какво смяташ да правиш?

— Не знам. — Долната устна на Джини отново потрепери. Бъдещето се простря пред нея безкрайно, нещастно и самотно. — Просто не знам — прошепна тъжно.

 

 

Сол позвъни веднага след като пристигна в базата на военната част. Бе направил резервация в един добър хотел наблизо и искаше Джини да дойде колкото е възможно по-скоро, защото вече усещаше, че ужасно му липсва. На подобни съвместни пътувания се гледаше с неодобрение от страна на висшите офицери, но какво от това, по дяволите? Напускаше през август и би се радвал, ако командването сметнеше за необходимо да се лиши от услугите му дори още по-скоро.

Джини почти бе решила да не вдига телефона, когато той иззвъня. Майка й вече се бе обадила по-рано тази вечер и не бе успяла да скрие облекчението, което изпита, когато чу, че не възнамерява повече да се среща със Сол. В същото време Ан бе почувствала, че има и друго за казване, освен неясните обяснения на дъщеря й, че двамата не си подхождали, и бе продължила да настоява, докато крехкото самообладание на Джини не й изневери и тя затръшна слушалката. Може би беше неразумно и нечестно, но отчасти обвиняваше майка си за това, което се бе случило. В крайна сметка бащата на Сол й плащаше издръжка и поне в началото точно омразата към майката бе подтикнала Сол да не вярва и на дъщерята. Не че това оправдаваше неговото поведение, разбира се, унило разсъждаваше Джини, но й се налагаше да признае, че имаше известна логика той да мисли по този начин.

— Да? — произнесе тя апатично, след като се умори да слуша дразнещото звънене.

— Джини? Нали не съм те изкарал от банята? Вече мислех, че няма да вдигнеш — каза Сол, твърде отвлечен да си представя Джини във ваната, за да установи веднага отсъствието на каквото и да е въодушевление в гласа й.

— Събирах си багажа — каза след известна пауза тя.

— Събираш си багажа? О, разбира се. Заминаваш за „Белууд“ — спомни си Сол. — Но нали въпреки това ще можеш да дойдеш при мен? — напрегнато попита той. — Липсваш ми толкова много.

— Така ли? — хладно отговори Джини.

— Скъпа, какво се е случило? Трябваше да дойда тук. Моля те да ме разбереш. Нямах друг избор — опита се да обясни той. — Не съм го искал!

— Разбира се — каза тя. Все още не беше напълно убедена, че наистина е в Кипър.

— Джини? Има ли някой при теб? — попита Сол, търсейки причината за нейните едносрични отговори. Тя продължи да мълчи и гласът му се изостри. — Джеймс Калвърт ли е? Ако е така, дай му слушалката. Искам да изясня нещо с този младеж — сърдито каза той.

— Сега го няма тук.

— Но е идвал днес? Какво искаше от теб?

— Дойде да ми каже, че заминава за Холивуд. Получил е своя голям шанс да постигне успех и аз съм сигурна, че ще стане истинска звезда. — Тя въздъхна дълбоко и се разтрепери, без да знае дали иска да нарани Сол така, както той бе наранил нея, или се нуждае да спаси поне отчасти накърнената си гордост. — Той ме помоли да замина с него и аз реших да приема.

— По дяволите, това не е възможно! — пламна от гняв Сол.

— Защо не? Сега той ще забогатее, а ти знаеш, че аз винаги съм преследвала големите играчи! — Гласът й трепереше, но Сол бе твърде погълнат от собствената си болка и ярост, за да забележи нейните терзания.

— Ти ми каза, че не спиш с него! Излъга ли ме тогава? — сърдито попита той.

— Разбира се, че те излъгах. С течение на времето установих, че моето уплашено „Аз съм почти девица“ работи безпогрешно при повечето мъже. Особено при по-възрастните, такива като теб. Всички вие толкова обичате да мислите, че сте страхотни учители в леглото, нали?

Сълзите се стичаха по бузите й и тя имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Но поне Сол Ланкастър вече нямаше да смята, че е означавал нещо за нея. В този момент това беше болезнено успокоение, но Джини се надяваше, че това ще й помогне да го забрави в бъдеще. Засега просто трябваше да закрие устата си с длан, за да заглуши надигащите се ридания.

— Сбогом, Джини! — произнесе Сол и бързо прекъсна връзката.

Свободният сигнал зазвуча монотонно в ухото й, но измина цяла вечност, преди тя да постави слушалката обратно на мястото й… Това бе всичко. Свърши, преди изобщо да е започнало. Изпита непоносима болка. Седна, свита на един стол, и обгърна с ръце коленете си в усилието си да задуши мъката.

 

 

Докато Джини се стараеше да забрави Сол Ланкастър, работейки до изтощение в „Белууд“, а Сол превръщаше себе си в крайно непопулярен командир сред военните части в Кипър, третирайки безмилостно себе си и всички свои подчинени, Лиза Фаръл беше в Сан Франциско и се опитваше да устрои по някакъв начин бъдещето си. Би било по-лесно да вземе решение, ако не беше Кит, която ежедневно питаше за баща си.

— Видим татко днес? — с надежда писукаше тя всяка сутрин и големите й сини очи се изпълваха със сълзи, когато Лиза казваше: „Не, татко работи“.

Джак, разбира се, се обаждаше всеки ден, но тези разговори неизменно завършваха с това, че детето се разплакваше и искаше веднага да се приберат вкъщи.

Вече бяха прекарали единадесет дни в Калифорния, когато Лиза реши да обсъди своя проблем с брат си Хол Ренуик. Тя остави Кит при родителите си и отпътува за тенис академията близо до Санта Барбара, където Хол бе старши преподавател.

Когато пристигна, десетки млади надежди се потяха отвън на кортовете, тренираха упорито с надеждата, че в резултат от техния изнурителен труд един ден ще ги споходят слава и богатство. След като ги наблюдава известно време, Лиза се почувства твърде стара. Някога и тя беше толкова запалена и със същите стремежи да стане звезда. Но това изглеждаше ужасно отдавна.

Чудеше се дали да не им каже, че животът на професионалните тенисисти е изтощителен, често трябваше да се понасят физически болки и никак не е толкова бляскав, освен за неколцината играчи на самия връх на световния тенис. После реши да не го прави. Въпреки всичко всяко едно от тези деца вярваше, че ще достигне до заветното място с номер едно, спечелвайки множество трофеи и милиони долари. Вместо това просто попита къде може да намери брат си и се отправи към неговия офис.

Една от бившите ученички на Хол, Даниела Кортес, понастоящем се намираше в академията. Осемнадесетгодишната Ела, както я наричаха всички, бе сочена за бъдеща звезда на професионалния тенис, но нейното изкачване в ранглистата бе осуетено преди няколко седмици, когато един безобиден грип доведе до неочаквани усложнения и се стигна до бронхит. Затова момичето бе принудено да вземе по-продължителна почивка и бе пропуснало европейските турнири на червена настилка, които завършваха с провеждащото се в момента Открито първенство на Франция.

Треньор на Ела бе опитната Кати Оливър — жената, която преди години бе довела Мелиса Фаръл до най-големите успехи. Сега Кати бе в Европа с друга млада американска състезателка, Шана Дъглас, докато Ела се възстановяваше в академията под надзора на Хол.

Ела и Шана напредваха не само в синглите, но се оформяха и като отличен дует. Те бяха поразителна двойка — Ела, тънка и тъмнокоса, с чувствени кафяви очи, и Шана, хубавичка и малко закръглена блондинка. Чичото на Ела, Ейс Дилейни, ръководеше кариерата на момичетата и парите от спонсори за двете хубавици вече прииждаха, както бе предрекъл, че ще стане. Лоялността към семейството съвсем не бе единствената причина, поради която той се бе заел с финансиране на тренировките на Ела. Всъщност, когато за пръв път я бе взел под крилото си, никой от тях не знаеше за кръвната връзка помежду им, тъй като Ейс и майката на Ела бяха само наполовина брат и сестра и не бяха израснали заедно.

Вече напълно възстановена от болестта, Ела отиваше към офиса на Хол, за да обсъди с него плановете, които бе направил за нейното предстоящо пътуване до Европа за поредицата турнири на трева. Като чу гласове от стаята му и уморена от продължителните тренировки този ден, тя седна на една пейка под отворения прозорец, за да го изчака да се освободи. Отначало, замислена за своето скорошно завръщане към състезанията, тя не слушаше разговора, но после думите „развод“ и „попечителство“ произведоха силно впечатление върху съзнанието й. Ела разпозна гласа на посетителката — беше сестрата на Хол, Лиза Фаръл. Слабо познаваше Лиза, а Джак бе виждала малко по-често, но добре знаеше, че той е близък приятел на Ейс Дилейни и негов партньор в игрите на двойки в продължение на много години. Без всякакви угризения се заслуша какво се говореше в офиса и после, промъквайки се ниско под прозореца, за да не бъде видяна от Хол или Лиза, забърза към спалнята си в пансиона на академията, за да позвъни на Ейс.

След женитбата на Ейс за една англичанка, Алекса Кейн, те, заедно с двете им деца, близнаците Андрю и Пипа, се бяха преместили от къщата му в Лос Анджелис в едно просторно имение в околностите на Санта Барбара. Ела обожаваше своите братовчеди и прекарваше с тях цялото си свободно време, което непрекъснатите й пътувания позволяваха да отделя. Тя боготвореше Ейс, но изпитваше известно страхопочитание към съпругата му. Разбира се, не дотам, че да си признае! Самата Алекса разполагаше с огромно състояние и винаги бе живяла сред удобство и лукс, което ярко контрастираше с детството на Ела, отгледана в бедните предградия на Лос Анджелис от втората си майка, при постоянното отсъствие на баща си. Тя завинаги щеше да бъде благодарна на Ейс, че я измъкна от бедността и страха, от уличната престъпност и наркотиците.

— Ало? — Беше хладният шлифован глас на Алекса, носещ следите на висшата британска класа.

— Алекса, здравей. Обажда се Ела. Мога ли да говоря с Ейс? Спешно е — задъхано избърбори тя.

— Не съм сигурна дали е някъде наблизо… Аз всъщност бях легнала — каза Алекса и се чу как се обърна към домашната помощница да попита къде е Ейс.

„Легнала? Пак ли?“ — помисли си момичето с нетърпението на човек, който винаги се е радвал на добро здраве. Погледна часовника си. Бе едва три часът.

— Здрасти, сладурче! — Беше плътният провлачен глас на Ейс. — Нещо лошо ли се е случило?

— Лиза Фаръл е тук, в академията. Разговаря с Хол — каза Ела, поглеждайки през рамо, за да се убеди, че всички са достатъчно далече и не могат да я чуят. — Тя казва, че ще се развежда с Джак и ще вземе родителските права над Кит. Смята, че за нея ще бъде по-благоприятно, ако заведе делото за развод тук, вместо в Англия.

— Предполагам, че е права. Още повече че и двамата й родители са адвокати — спомни си Ейс. — Сигурна ли си във всичко това, момичето ми? Аз говорих вчера с Джак и той не ми каза да има нещо нередно. Освен дето му липсвала Кит.

— Точно така, Джак не знае. Мисли, че тя е тук само за няколко седмици, докато той е в Париж. Очаква, че двете ще се върнат в Англия следващия уикенд. Това не ми влиза в работата, но не мислиш ли, че е редно Джак да бъде предупреден? Струва ми се, че това е отвратителна постъпка! — възмутено довърши Ела.

— И аз мисля така, малката. И аз мисля така — замислено повтори Ейс. Очите му блеснаха дяволито и върху устните му се появи едва забележима жестока усмивка. — Благодаря ти, че ми се обади. Остави на мен тази работа — каза успокоително и затвори.

Толкова заплашително бе изражението му, че дори близнаците, свикнали Ейс да им угажда и да ги глези, се отдръпнаха, а Алекса се върна в спалнята, за да продължи почивката си. Вярно бе, че сексуалните желания на Ейс бяха доста необуздани и я изтощаваха до смърт, но Алекса го обожаваше и винаги с готовност приемаше неговите покани за любов. Имаше и нещо друго — тя така и не се бе възстановила напълно след раждането. Обичаше силно и двете си деца, ала техните лудории я уморяваха. Постоянната липса на енергия, от която страдаше, започваше да тревожи и нея, и Ейс и въпреки че тя полагаше усилия да прикрие най-тежките пристъпи, той бе започнал да настоява да се консултира с лекар.

Без да казва на съпруга си, Алекса вече си бе уредила посещение при специалист в Сан Франциско, но не при семейния им лекар, защото не искаше Ейс да научава истината, в случай че най-лошите й предположения се потвърдят. Майка й бе починала много млада и бе инвалид няколко години преди смъртта си. Алекса добре си спомняше трудно прикриваното нетърпение, което баща й проявяваше по отношение на своята съпруга, и по-късно бе разбрала, че през всичкото време той бе имал връзка с друга жена. Алекса бе сигурна, че самата тя би умряла, ако Ейс постъпи по същия начин…

Нищо неподозиращ за терзанията на Алекса, след като говори с Ела, Ейс седна в своя офис, за да обмисли какво трябва да направи. Бързо отхвърли идеята да каже на Джак за плановете на съпругата му. Приятелят му бе прекалено мил човек, твърде честен и обективен по отношение на собствените си проблеми. Би играл с открити карти — тактика, която Лиза с положителност не възнамеряваше да възприеме.

На Ейс винаги му се бе струвало, че Джак е бил изнуден да сключи брак с Лиза Ренуик, и мислеше, че няма да бъде чак толкова нещастен пред перспективата да се разведе. Това, което би го наранило до отчаяние, би било загубата на дъщеря му. Щастливият смях на собствената му дъщеря предизвика кратка усмивка върху устните на Ейс и той реши, че Кит трябва да бъде върната в Англия, преди Лиза да успее да подаде молба в съда момиченцето да живее в Калифорния. В края на краищата колкото по-дълго детето останеше в Сан Франциско с майка си, толкова по-вероятно бе тя да получи родителските права над него.

След като обмисли внимателно положението, Ейс стигна до решението и с усмивка, която обещаваше да причини неприятности на Лиза, се протегна към телефона и започна да избира някакъв номер.