Катрин Белами
Лятото на тайните (2)

Глава втора

Беше почти обяд, когато Джини бавно и неохотно се събуди. В главата й постепенно нахлуха всички подробности от случилото се през изминалата нощ и от устата й се откъсна болезнен стон. Все още уморена и изнервена, сякаш въобще не беше спала, тя се надигна, седна на ръба на леглото и се обади в болницата да провери как е майка й. Казаха, че Ан се възстановява бързо, и Джини остави съобщение, че ще я посети по-късно през деня. Стана и прозявайки се отиде до банята. Взе необичайно продължителен горещ душ, последван от няколко чаши силно кафе. Едва тогава се почувства готова да посрещне новия ден.

Джо, разбира се, вече беше отишла на работа и Джини се отправи към Сейнт Джонс Ууд, квартал с луксозни апартаменти, където майка й се беше преместила, след като бе останала вдовица. До този момент тя никога не се бе питала за причините, поради които Ан беше решила да загърби миналото си, но сега в ушите й прозвучаха жестоките презрителни намеци на Сол Ланкастър. Тя се поспря в малкия вестибюл и се замисли. Почуди се колко ли пъти сър Дейвид Ланкастър е влизал тук… Прекарвал е нощта… Може би дори беше купил апартамента за… метресата си.

„О, я стига мелодрами!“ — смъмри се Джини. Приходите от продажбата на къщата им в Кингстън^[1] бяха повече от достатъчни за купуването на апартамент като този! Дните, когато богатите обществени мъже са криели любовниците си в собствени любовни гнезда, бяха безвъзвратно отминали.

Захвана се набързо да събере дрехите и тоалетните принадлежности, които майка й бе поискала, но не можа да не забележи признаците на мъжко присъствие в жилището. Видя огромен кафяв хавлиен халат, закачен до доста по-малкия бледорозов на Ан. В шкафчето имаше самобръсначка и лосион за след бръснене. Върху нощната масичка лежеше трилър с меки корици — жанр, който със сигурност не беше от любимите четива на майка й.

Джини сви устни пред внезапно изникналата пред нея картина как майка й бърза да заличи всички следи от присъствието на сър Дейвид, когато очакваше дъщеря си на гости. Или тя е била сляпа? Сигурно всички тези неща винаги са си били тук, а тя просто е пропуснала да ги забележи? И ако наистина е така, то значи, че по същия начин нищо не е знаела за истинските отношения между родителите си по време на брака им! Дали те просто се бяха престрували, че се обичат заради самата нея?

Като потисна една въздишка, Джини отиде до всекидневната да потърси писмата, белите листи и чековата книжка, за които Ан я беше помолила. Откри ги върху малката масичка — истинска антика. Под тях лежеше скорошна банкова справка. Стомахът й се сви на топка, когато името Дейвид Ланкастър сякаш изскочи от напечатания лист и затанцува пред погледа й. Знаеше, че няма право да го чете, но не можеше да се спре. Бавно го вдигна към очите си и пръстите й внезапно изстинаха и потрепериха.

Ето го истинското потвърждение на думите на Сол Ланкастър: постоянен кредитен ордер от баща му, съвсем различен от пенсията, която Ан получаваше от „Ланкастър електроникс“. Бяха лични плащания от сър Дейвид на името на майка й — естествено срещу извършени услуги, мина през ума на нещастната Джини.

Повдигаше й се от това, което току-що беше открила. Седна на дивана и огледа отново скъпата мебелировка. Нямаше съмнение — и дебелият мек персийски килим, и луксозните пердета от кадифе говореха за стил и вкус, които искаха много пари. Стаята започна да я задушава. Тя скочи на крака, грабна малкия куфар, който беше приготвила, и без да се бави повече, напусна апартамента. Оттук нататък не можеше да си позволи да се самозалъгва. Трябваше да се срещне с майка си и колкото по-скоро се случеше това, толкова по-добре. Беше й твърде сърдита, за да си направи труда да й купи цветя или плодове от пазара, както бе възнамерявала. Отиде направо в болницата, закрачи решително по дългия коридор и влезе в стаята, без дори да почука.

Ан вдигна поглед от креслото, в което седеше, и я поздрави с усмивка.

— Радвам се, че си успяла да се измъкнеш от работа — каза топло тя. — Направо ще се побъркам тук, като няма с кого да поприказвам. Единичните стаи са много хубави, но малко самотни… — Гласът й заглъхна, когато забеляза, че на лицето на дъщеря й не грееше усмивка в отговор на нейната.

— Донесох ти всичко, за което ме помоли, майко. — Джини тръшна безцеремонно куфара върху леглото. — Нещо друго да желаеш?

— Сега вече знам, че съм го загазила — намръщи се Ан. — Ти винаги си ми викала „майко“, когато си ми сърдита за нещо. Какво е то, Джини? Дейви, така ли? — въздъхна тя.

— Да. И искам да знам откога продължава това — сухо каза Джини. — И защо са тези тайни?

— Не ти казах, защото се страхувах от твоята реакция. И сега разбирам, че притесненията ми са били основателни.

— Откога? — повтори Джини.

— Не много отдавна.

Ан се запита дали Алис или Сол се бяха опитали да й създадат проблеми. Обвиненията на Алис тя лесно можеше да игнорира като обикновени бръщолевения на обзета от ревност жена, но що се отнасяше до Сол… Неговите разкрития не можеха да се подминат само с вдигане на рамене.

— Аз и Дейвид бяхме дълго време просто приятели, преди нещата да се задълбочат. Той се отнасяше много добре към мен, след като баща ти почина…

— Сигурна ли си, че е било след това? — прекъсна я Джини.

Ан никога не беше чувала гласа на дъщеря си да звучи толкова студено.

— Да, разбира се! Нали не си мислиш…? Джини, аз не заслужавам това — ядосано каза тя. — Освен това не ми е приятно… да ме разпитваш по този начин! Личният ми живот си е моя работа. Аз…

— Дали „работа“ е точната дума?

— Недей да ми говориш с този тон! — Ан почти се изправи от креслото, но после отново се отпусна с разкривено от болка лице. — Мисля, че ми стига толкова за днес. Аз съм те оставила сама да избираш мъжете в своя живот като всеки зрял човек, така че би ли била така любезна да ми се отплатиш със същото? — процеди с леден глас.

— Мъжете в моя живот не са женени, мамо! Освен това не ми плащат! — Джини не смяташе да се откаже толкова лесно. — Фактът, че сър Дейвид е семеен, си е лично негов проблем, но можеш ли да ми обясниш, по дяволите, защо вземаш пари от него? Как можеш да постъпваш така, мамо?

— Откъде знаеш за това? — неуверено попита Ан.

— Видях банковата справка — глухо отвърна Джини.

— Ясно! Значи си тръгнала да ме разследваш, така ли? — грубо я прекъсна Ан.

— Не, просто тя беше под чековата книжка, която ме помоли да ти донеса. Не можех да не забележа листа отдолу. Не допусках, че на Сол Ланкастър може да се вярва, когато ми каза, че живееш на гърба на баща му, но явно е бил прав!

А от това наистина я беше заболяло. Единственото, на което се надяваше, беше никога повече да не среща изпепеляващия огън на презрението в очите му. Достатъчно зле се беше почувствала миналата нощ, когато още смяташе, че той е просто един злобен лъжец; сега сигурно би било непоносимо да го срещне отново с пълното съзнание, че той много по-добре от нея познава истинското положение на нещата.

— Аз не живея на гърба на Дейви — опита да си възвърне достойнството Ан. — Спокойно мога да водя сносен живот и от пенсията и спестяванията, които баща ти ми остави след смъртта си.

— Тогава защо не го правиш? — рязко я попита Джини.

— Защо трябва? — вдигна рамене Ан. — Дейви е много богат човек. Приятно му е, когато излизаме заедно, да нося скъпи дрехи и бижута. И после, това наистина не е твоя работа, Джини. Аз съм на четиридесет и две години и съм вдовица. Не мисля, че трябва да се съветвам с когото и да било за това как да прекарвам времето си. Много е лесно да стоиш отстрани и да съдиш някого. Ти си млада и имаш своята кариера пред себе си. В продължение на двадесет години моята роля беше само на съпруга и майка. После ти порасна и отиде в колежа, съпругът ми почина… — Тя млъкна и попи сълзите си с изящна малка кърпичка.

— О, мамо! — Джини се поддаде на импулса си и се хвърли на колене до креслото на майка си. — Съжалявам! — прошепна тя. — Толкова съм заета със собствения си живот, че едва ли някога съм се замисляла дали не е възможно да се чувстваш самотна. Извинявай, задето бях толкова… рязка. Но Сол Ланкастър така ме ядоса! Бях толкова уплашена…

— Уплашена ли? — Ан приглади една немирна къдрица в косите й. — Какво ти е казал, че те уплаши? — попита нежно тя, почувствала, че отново владее ситуацията.

— Той… той ми каза, че двамата сте започнали още когато татко беше жив — прошепна Джини.

— Не е вярно — натъртено произнесе майка й. — Но дори и да беше, защо трябва да се страхуваш? Разкажи ми какво друго ти каза Сол.

— Ами… — Момичето си пое дълбоко дъх. — Той намекна, че татко е знаел за теб и сър Дейвид и че може би доброволно е предизвикал смъртта си — едва успя да довърши тя, задушавана от болка.

— О! Но това е чудовищно! — възкликна Ан, искрено шокирана. — Ти не си му повярвала, нали?

— Не знам вече какво да мисля. Той говореше така убедително, вярваше във всяка една дума, която казва — отвърна Джини сломена.

— Тук обаче греши — твърдо каза Ан. — А сега чуй ме внимателно! Баща ти ни обичаше и двете — знаеш, че е така. Дори ако… ако — натърти тя, — е имало някакви проблеми помежду ни, той никога не би отнел собствения си живот, не би те оставил сама. Дори и през ум не трябва да ти минава подобна мисъл. Обещай ми, че няма да си мислиш такива неща!

— Добре — кимна дъщеря й.

Ан се успокои и започна да говори за други неща, докато напрежението осезателно се разсея. Джини остана при нея около час, докато майка й почувства нужда да подремне, след което тя си тръгна.

 

 

Когато излезе навън под яркото следобедно слънце, първото, което видя, бе Сол Ланкастър. Облечен в офицерска униформа, той тъкмо слизаше от лъскавия си черен ягуар, спрян точно до поршето на Барни. Очите й се разшириха. Първата й реакция беше да побегне, но беше твърде късно — той вече я беше забелязал. Затова реши да не му доставя удоволствието да мисли, че се страхува от него. Въпреки че цялата се тресеше от ужас, тя вирна твърдо брадичката си и остана неподвижна, докато човекът, когото се беше надявала да не види никога повече през живота си, се запъти право към нея. Едрите му крачки изяждаха със стремителна бързина разстоянието, което ги делеше.

Сол едва успя да познае жената вамп, каквато му се бе сторила Джини предната нощ. Знаеше, че е на двадесет и една — двадесет и две години, но днес, с вързана на опашка руса коса, съвсем по момичешки, без грим по лицето и облечена в дънки и фланелка, тя му заприлича на шестнадесетгодишна тийнейджърка. „Изглежда доста загрижена“ — мислено отбеляза той и побърза да изкачи делящите ги стълби, за да изпревари думите й.

— Джини, скъпа! — възкликна достатъчно високо, за да го чуе и мъжът, който стоеше наблизо и ги наблюдаваше. После я прегърна, повдигна я и я завъртя във въздуха.

Джини, неспособна да прикрие изненадата си, го изгледа втрещено в тъмнозелените очи с гъсти ресници, така дълбоко врязали се в съзнанието й от предишната им среща.

— Да не си посмяла да се обадиш! — измърмори Сол, пусна я на земята и я целуна.

Този му се стори най-добрият от всички начини да я накара да замълчи. Веднага след това буквално я повлече към вътрешността на болницата, здраво стиснал ръката й, докато не се скриха достатъчно навътре, така че никой да не ги вижда. Щом се убеди, че е така, Сол безцеремонно я пусна. Джини залитна леко, но успя да запази равновесие.

— Вие да не сте откачен? — просъска тя, като с подчертано отвращение изтри с ръка подпухналата си уста. Целувката му, ако можеше да се нарече така, беше груба и болезнена.

— Недей да викаш! — Сол отново я хвана за лакътя и я стисна. — Онзи отвън беше репортер. Малкото представление беше изцяло в негова чест — прибави, за да разсее у нея всяка погрешна представа, че може да е припаднал от страст по нея. — Ние двамата трябва да поговорим. На четири очи. Извинете! — подвикна той на една минаваща медицинска сестра. — Къде се намира барчето?

— По този коридор, след това вдясно — посочи им с ръка сестрата и се изчерви, когато той я дари с широка недвусмислена усмивка.

Джини пъхна пръст в гърлото си, симулирайки гадене.

— Дръж се прилично — смъмри я Сол и разтърси не особено нежно ръката й, преди да я помъкне отново по коридора.

Тя се подчини, макар че нямаше голям избор при създалата се ситуация, освен ако не искаше да остане без едната си ръка. Но трябваше да признае, че изпитваше и любопитство.

Сол мълчаливо й посочи едно отдалечено сепаре, където можеха да говорят, без някой да ги подслушва. Джини тръгна нататък и седна, а той донесе две кафета от бара на самообслужване.

— Кажете, моля, какво ви дължа? — попита тя и извади портмонето си. — Повдига ми се от възможността да помислите, че се оставям друг да плаща сметките ми.

— Я не се прави на дете и ме чуй какво ще ти кажа — сухо я посъветва Сол и седна на мястото срещу нея. — Става дума за човека, който е спрял и е помогнал на баща ми след катастрофата.

— И какво за него? — Джини за пръв път чуваше за такова нещо.

— Той работи в един вестник — не от националните, — но познава хора, които водят клюкарските рубрики в „Поуст“. Този човек е разпознал баща ми и макар да не знаел коя е жената с него, е разбрал, че не е майка ми… Схващаш ли какво ти говоря?

— Да, но не разбирам…

— Ще разбереш, когато прочетеш вечерното издание на „Поуст“. Не е нещо кой знае какво — само няколко риторични въпроса относно самоличността на „мистериозната“ жена, която е била в колата на сър Дейвид Ланкастър в полунощ. Мисля, че знам как да спра по-нататъшните им глупави дрънканици, но ми е нужна помощта ти.

— И защо, за Бога, смятате, че аз трябва да ви помогна? — ядосано попита тя.

— Защото ако откажеш, майка ти ще се окаже в центъра на грандиозен скандал. Всички ще я заклеймят като „другата жена“ и тогава ще ти се наложи да мразиш и тях, не само мен — студено я осведоми той.

— Не разбирам защо е цялата тази дандания. Откога булевардните вестници се занимават с бизнесмени средна ръка? — попита тя леко объркана.

— Откакто баща ми реши да се занимава с политика, разбира се — отвърна нетърпеливо Сол. — Ти не знаеше ли, че се кани да се кандидатира на парламентарните избори?

— Не.

— Е, така е. През юли ще се яви на местните предварителни избори.

— Мисля, че мога да разбера защо баща ви не иска случаят да се разчува точно в този момент — каза Джини, макар да беше на мнение, че сър Дейвид Ланкастър сам си беше търсил белята. — Но все пак е твърде късно да се преструва, че просто е искал да закара една позната до вкъщи. Със сигурност болничният персонал вече е наясно какво става.

— Те ще си държат устата затворени — побърза да я увери Сол и присви устни. — Сигурен съм, че знаят какво значи да се раздрънкаш пред репортери.

— А защо сте толкова загрижен да го прикриете? — полюбопитства Джини. Струваше й се по-логично той да използва случая, за да принуди сър Дейвид Ланкастър да прекрати връзката, която синът му толкова явно не одобряваше.

— Той е мой баща. Освен това смятам, че от него ще излезе добър член на парламента. Но най-много се тревожа за майка си. Тя е много горда жена и…

— И мрази майка ми! — избухна Джини.

— Бих казал, че има твърде основателна причина — рязко отсече той, но побърза да се овладее. — Наложи й се да живее с тази мисъл в продължение на известно време — прибави съвсем тихо. — И докато се залъгваше, че всичко е тайна за приятели и роднини, можеше да го търпи някак си. Но ако тази история предизвика публичен скандал, това би я убило. Съвсем не преувеличавам, Джини — добави Сол, усетил, че тя се кани да го прекъсне. — Не можеше да се случи в по-неподходящ момент за нас. С тази сватба…

— Сватба ли? — намръщи се момичето.

Той въздъхна раздразнено, прокара пръсти през косата си и леко я разроши. Една непослушна къдрица падна върху челото му и той заприлича на… малко момче, помисли си Джини.

— Ти никога ли не говориш с майка си?

— Разбира се, че говоря — тросна се тя, давайки си все по-ясно сметка, че знае твърде малко за живота на майка си. — Но не ми е споменавала за никаква сватба. Кой ще се жени?

— Братовчедка ми Аманда. За виконт Малори. Би трябвало да си го прочела във вестниците.

— Не — поклати глава Джини и той отново въздъхна.

— Ще се събере голяма част от висшето общество — родителите му са граф и графиня Роузмънт. Дори членове на кралското семейство ще присъстват на церемонията. Мен лично не ме интересуват подобни неща, но е много важно майка ми да може да бъде там с гордо вдигната глава, без да й се налага да търпи ехидни забележки от страна на гостите. Можеш да разбереш това, нали?

— Да, мисля, че разбирам — вдигна рамене Джини. — Но не виждам с какво мога да бъда полезна аз.

— Много просто — да дойдеш с мен — каза той делово.

— Моля?!

— Чу ме много добре. Искам да излезеш с мен пред очите на всички. Утре вечер е годежът на Аманда и ще присъстват голяма част от аристократичните приятели на Малори, което означава, че пресата цялата ще бъде на крак. Едва ли ще бъде много трудно да накараме някой да отрази присъствието ни.

— Прав сте, но не виждам с какво ще помогне това…

— Само слушай — тихо каза Сол, но в гласа му се прокрадна едва забележима метална нотка, която й подсказа, че не му харесваше да го прекъсват. — Обадих се и казах на онези от „Поуст“, че ти и майка ти сме вечеряли заедно вчера вечерта, за да отпразнуваме завръщането ми от Босна, и че баща ми е тръгнал да закара майка ти, когато се случило нещастието.

— Няма да повярват — възрази Джини. — Нали тогава трябва да е закарал и мен вкъщи.

— Не и ако аз самият съм пожелал да имам удоволствието да го направя — меко каза Сол и тя се втренчи в него, осмисляйки бавно чутото. — Точно така — кимна той. В ъгълчетата на устните му заигра лека усмивка. — Какво по-естествено нещо от това да поискам родителите ми да се запознаят с приятелката ми и майка й?

— Да, права бях — вие сте напълно откачен.

— Не, не съм. Ще видиш, че ще стане. Трябва просто да ни видят няколко пъти на публично място, за да затворим устата на клюката — на годежа утре вечер и, да речем, на сватбата. Е, какво ще кажеш?

— Господи, какъв страхотен лицемер! — възкликна тя. — Снощи вие с майка ви ме гледахте така, сякаш съм някаква гадина, току-що бях изпълзяла от най-мръсната канавка в града, а сега искате от мен да ви направя услуга! И то каква! Да ми се налага да се преструвам, че съм ваша приятелка, докато мине тая проклета сватба! Предполагам, после ще ме зарежете като непотребна вещ!

— Ако държиш, можеш ти да ме зарежеш, щом това те притеснява — хладно й предложи Сол. — Можем да си спретнем един хубав публичен скандал. Дори ще ти разреша да ми удариш плесница.

— Хм, мисля, че заради това си струва. Но само заради удоволствието да ви насиня окото — измърмори Джини и очите й проблеснаха.

— Е, съгласна ли си? Ще караме ли по плана ми?

— Не знам — поколеба се Джини.

Трябваше да му каже да върви по дяволите след всичко, което й беше наприказвал… Но, от друга страна, нали така щеше да спаси майка си от позор?

— Е? — Дори когато искаше услуга, той не можеше да прикрие нетърпението си. Както и презрението си, отбеляза си тя наум.

— За утре вечер имам собствени планове — направи опит да се измъкне Джини, макар че след последното скарване с Джейми много се съмняваше, че иска да го види отново.

— Отмени ги.

— Ха! Вие наистина сте бил… — започна тя, но той вдигна ръка да замълчи.

— Аз също имах — обясни й мрачно. — Щом мога да направя подобна жертва, и ти ще можеш. В края на краищата майка ти е причина за цялата тази бъркотия!

— Няма начин да не е тя! Естествено! Тя е отвлякла баща ви, заедно с колата му при това — сряза го Джини. — Срещала съм сър Дейвид няколко пъти и нито за миг не ми е направил впечатление на страхливец.

— Защото не е. Никога не е бил — отвърна Сол.

— Той създаде „Ланкастър електроникс“ от нищото, нали? — продължи тя. — За това сигурно се изисква силна воля и твърд характер, както и вяра в себе си.

— Е, и? Накъде биеш? — попита нетърпеливо Сол.

— Ами, той едва ли е някой, когото всеки може да разиграва, както си иска, нали така? И въпреки това вие продължавате да обвинявате майка ми, сякаш тя го е водила през цялото време за носа…

— Не за носа, а за една съвсем друга част от тялото! — изръмжа той.

— Налага ли се да ставате циничен? — сухо попита тя и се изчерви.

— Ти още ли можеш да се изчервяваш? — отбеляза с учудване Сол. — Виж, така доникъде няма да стигнем. Кажи, ще дойдеш ли с мен утре или не?

Джини се поколеба.

— Ами, мисля, че да — съгласи се неохотно.

Сол кимна леко.

— Правилно. Сега да си изясним някои неща. Първо, престани да ми говориш на „ви“. Второ, Аманда е една ужасно любопитна глезла. Подготви се да ти задава безброй много въпроси — примирено каза той. — През последните четири месеца аз бях в армията, така че няма нужда да обясняваме защо досега никой не те е познавал. Предлагам да им кажем, че сме се срещнали на Коледа, малко преди да замина за Босна, и оттогава сме си писали писма.

— Добре — кимна Джини.

— Аз съм на тридесет и три и към края на годината ще се уволня, след това започвам работа към една охранителна фирма тук, в Лондон — „Ленъкс и Купланд“. Те набират и обучават шофьори, бодигардове и други подобни — накратко обясни той. — Освен това в момента уреждам да си купя къща тук. Ще ти дам копие от проспекта, в случай че Аманда започне да те разпитва за нея — продължи Сол и тя отново кимна. — Така… Сега е твой ред. Кажи ми нещо за себе си. Нещо, което да мога да повторя пред Аманда, разбира се — усмихна се злобно.

— Тогава ще си спестя зловещите подробности — изкриви устни в гримаса Джини. — Не бих искала да я шокирам. На двадесет и две съм, занимавам се с вътрешно оформление на сгради…

— И очевидно си се насочила към спалните — прекъсна я Сол.

— Точно така — хладно се съгласи тя. — Съжалявам, ако с това ще те разочаровам, но специалността ми е свързана с детските спални, а не с тези на техните бащи.

— Каква загуба! — подигравателно отбеляза Сол. — Хоби?

— Освен изнудването на богати мъже ли имаш предвид? Ами да се поддържам във форма, тенис, плуване…

— Добре, това е достатъчно — рязко каза той. — Добре е да знам адреса и телефонния ти номер.

Тя също си записа неговия.

— Ще мина утре в девет да те взема. — Сол прочете на глас адреса й, преди да пъхне листчето в джоба си.

— Ясно. — Джини се изправи.

— Ще изляза заедно с теб. Съмнявам се, че онзи репортер още се мотае наоколо, но за всеки случай по-добре да сме заедно.

Вървяха в неловко мълчание. Джини започна да съжалява, че толкова лесно се беше съгласила да участва в подобна авантюра. Как щеше да издържи цяла вечер с този човек?

— Докога ще задържат баща ти в болницата? — любезно попита тя в желанието си да наруши мълчанието. Не можеше да изпитва съчувствие към никого с името Ланкастър!

— За около седмица — разсеяно отвърна той и се огледа за репортера. — После ще му се наложи известно време да ходи с патерици, което вероятно ще му донесе някой и друг глас, когато тръгне по предизборните агитации — добави цинично и Джини едва се сдържа да не се усмихне, поглеждайки го с крайчеца на окото си.

„Май ще трябва да сключим примирие — беше следващата й мисъл. — Все пак сме в една и съща каша и се мъчим да помогнем на родителите си.“

Внезапно нахлулото в нея чувство на съпричастност трая около тридесет секунди, разрушено от мрачния поглед на Сол, щом видя поршето.

— Нямах представа, че на тапетаджиите им плащат толкова добре — злобно отбеляза той.

Джини тежко въздъхна.

— На шефа ми е, Барни Ферис — информира го тя.

— Това въобще не ме учудва. Сигурно добре се разбираш с него, нали? — намекна недвусмислено Сол.

— Да. Много добре. Дори живея в къщата му — каза Джини, като знаеше, че той щеше да си направи съответните погрешни изводи, и след като погледът му потъмня още повече, разбра, че беше права.

— Той няма ли да ти създаде проблеми, ако утре излезеш с мен?

— В момента е в командировка. Освен това е много… свободомислещ — каза тя, отключи вратата на колата и седна на шофьорското място.

Сол стоеше, загледан в нея, докато тя се измъкваше от паркинга. Приятните черти на лицето му бяха разкривени от свирепия му мрачен поглед. Джини се усмихна сдържано и махна величествено с ръка, когато минаваше край него. Замисли се за утрешната вечер. Разбира се, не можеше да го изчака вкъщи и да рискува да го видят Барни и Джо!

Докато гледаше след поршето, мислите на Сол за семейство Синклер, майката и дъщерята, бяха извън всякаква цензура. Ако ги изречеше на глас, целият паркинг щеше да се огласи от ужасен порой ругатни и клетви.

Преди да срещне Джини, Сол беше тръгнал да види баща си, но внезапно промени решението си и бръкна в джоба да потърси ключовете на колата си. В настроението, в което беше в момента, по-скоро би счупил и другия крак на сър Дейвид Ланкастър.

 

 

— Какво ще правиш? — попита на другата сутрин Джо, невярваща на ушите си, когато Джини набързо й описа плановете си за вечерта.

— Ще излизам със Сол Ланкастър — спокойно повтори Джини. — Нали нямаш нищо против, ако го изчакам долу, пред къщи? Наистина бих искала двамата с Барни да се запознаете с него — сдържано каза тя.

— Какво си намислила? — попита подозрително хазайката й.

— Нищо. — Джини я гледаше с невинните очи на малко дете и Джо тихо изруга.

— Само не забравяй, че самолетът на Барни каца в два и половина — напомни й тя и се запъти към вратата.

— Няма — обеща Джини и погледна часовника си.

Трябваше да се обади в болницата… Рокля! Трябваше да има нова рокля! А Джейми… Тя се намръщи. Трябваше да отмени срещата с него за довечера.

Това беше първото, което направи. За нещастие, той беше излязъл и Джини му остави съобщение на телефонния секретар. „Не искам повече да те виждам“ й се стори прекалено грубо, затова се оправда с катастрофата на майка си. Задраска една от заплануваните задачи и се отправи към болницата.

— Какво ще правиш? — попита Ан още по-остро, отколкото Джо преди час.

Джини тежко въздъхна и накратко обясни плана на Сол.

— Не ми харесва това — нервно каза майка й.

— Да не мислиш, че аз ще се забавлявам? — отвърна Джини, раздразнена от неблагодарността на майка си. — Нали, в края на краищата, всичко е заради теб! Освен ако не искаш всички да разберат за връзката ти със сър Дейвид. Предполагам, че така той най-после ще се реши да направи своя избор.

Ан обаче веднага отхвърли тази идея.

— Аз не искам от Дейвид да се развежда с жена си и да се жени за мен! Той е имал достатъчно любовници през по-голямата част от семейния си живот, просто не може да се откаже от този си навик. Обичам го безкрайно, но не бих се оженила за него дори за всичкото злато на света! Алис е повече от доволна да му бъде съпруга, особено ако го изберат за депутат в парламента. Само като си представя цялата онази противна, сладникава предизборна агитация, целуването на бебета и всичко останало… Уф! — Тя видимо потръпна. — Нали няма да позволиш на Сол Ланкастър да те настрои против мен? — добави загрижено. — Бог вижда и чува всички лъжи, които Алис му е наговорила за мен.

— Той отдавна си е съставил мнение и за двете ни — тъжно каза Джини. — Това няма да бъде истинска среща, просто нещо като част от предизборната пропаганда. Сега трябва да тръгвам, отивам да взема Барни от летището — бързо избърбори тя, целуна Ан по бузата и хукна да се справя със следващата задача от своя списък.

— Добре, ела пак да ме видиш!

Ан се насили да се усмихне, но усмивката й бързо угасна, след като Джини се скри зад вратата. Цялата работа заплашваше да се изплъзне от контрол. Ако Сол и Джини се сближат и започнат да разговарят откровено…

След дълго обмисляне вдигна телефона и набра номера на семейство Ланкастър в Ричмънд — нещо, което никога досега не беше правила.

— Алис? На телефона е Ан Синклер.

— Да? — Думата изгори ухото й с ледената си студенина.

— Вашият син и моята дъщеря… Това трябва да спре, не мислите ли?

Последва късо, напрегнато мълчание. Чу се как Алис Ланкастър шумно пое дъх.

— Персоналът на болницата явно ви е дал ключа за шкафа със силните упойващи лекарства — ледено каза тя. — Синът ми никога не би…

— Сол се кани да излиза довечера с дъщеря ми — прекъсна я Ан. — Опитва се да прикрие Дейвид, като е казал на пресата, че ние четиримата сме вечеряли заедно в четвъртък. Смята, че като го видят заедно с Джини, ще успее да спре клюките.

— О! — Алис замълча за момент, претегляйки положителните и отрицателните страни на действията на сина си. — Ако това е всичко, аз лично не виждам къде е проблемът — каза накрая.

„Не, разбира се, че няма да го видиш — помисли си Ан, — но аз го виждам!“ Джини винаги е била момичето на татко и ако Сол Ланкастър й разкажеше всичко, което знаеше, Ан се страхуваше, че ще загуби завинаги единственото си дете. Опита се да възвърне самообладанието си. Алис не трябваше да разбира, че знае много повече от нея.

— Дъщеря ми е едно изключително красиво момиче, както, сигурна съм, Сол вече е забелязал. И въпреки че той не ме харесва, скоро ще открие, че Джини има добра душа. Повече прилича на баща си, отколкото на мен. Ако правилно си спомням, Сол винаги е уважавал съпруга ми — подчерта тя.

Наложи й се да се насили, за да замълчи. Не трябваше да звучи прекалено припряно, а да разчита на убеждението, че Алис ненавиждаше самата мисъл синът й да се обвърже с дъщерята на любовницата на съпруга й. В края на краищата, това беше почти кръвосмешение!

— Можете да бъдете сигурна, че ще следя отблизо събитията и ще предприема необходимите стъпки, когато трябва — заяви лейди Ланкастър и прекъсна разговора.

Ан бавно положи слушалката на мястото й и се отпусна назад върху купа възглавници. Не се беше чувствала толкова уязвима и изплашена, откакто почина Ричард. Тогава поне имаше Джини да я успокоява, а сега… Беше истинска лудост да се обвързва с Дейвид Ланкастър, когато знаеше, че Сол може с един замах да разруши всичко, ако поискаше. Може би това е било част от тръпката, мислеше тя сега, но тогава й се бе сторило един обикновен риск, който си заслужаваше да бъде поет. Никога не бе и сънувала, че Джини ще разбере за връзката й.

Ох, Джини! Усмихна се тъжно при мисълта за дъщеря си. Беше още толкова млада, вярваше в добрия принц и в истинската любов, която ще продължи вечно. Никога нямаше да разбере търсенията на нови вълнения от страна на Ан — стремеж, който Ричард Синклер твърде неохотно беше приел, като си мислеше, че едно моментно увлечение не би отнело нищо от семейството им.

Ан въздъхна, като си представи ужаса в очите на Джини и презрението към собствената й майка. Сигурно щеше да повярва и на твърденията на Сол, че Ричард се е самоубил.

Избърса една сълза и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се защити. Болката в ребрата й беше нищо в сравнение с онази вътрешна болка, която я изгаряше.