Катрин Белами
Лятото на тайните (18)

Глава осемнадесета

Джини се пробуждаше бавно и неохотно. Не беше готова да посрещне деня със спомена за събитията от снощи. Когато най-сетне отвори очи, седна в леглото, борейки се с вълните от гадене. Почти можеше да почувства върху тялото си грубото опипване… Усети как стомахът й се преобръща, изпълзя от леглото и се втурна към банята. Надвеси се над умивалника и наплиска обилно лицето си с ледена вода.

За нейна изненада насилието, на което стана жертва, не бе единственото, което й причиняваше страдание. Чувстваше се дълбоко наранена от яростта, която видя в очите на Сол, от ужасяващия тъп звук, който се чуваше, когато юмруците му се стоварваха върху човешка плът…

— Джини! Добре ли си? — Ан застана в рамката на вратата и тревожното й изражение се появи в огледалото.

— О, мамо, бях забравила, че си тук.

Ан въздъхна тежко. Беше разчистила всички следи от присъствието на Сол в жилището. С неудоволствие си спомни, че идва време да направи своята изповед.

— Направих сандвичи и кафе. Ела да закусиш. Искам да поговорим.

— Сега ли? — попита Джини с неудоволствие.

— Да — твърдо каза майка й.

Джини бавно я последва в кухнята, извади кутия портокалов сок от хладилника и напълни чашата си.

— Правилно ли чух снощи, когато Сол си тръгваше, че той ти предложи да се омъжиш за него?

— Да, предполагам — апатично отговори Джини.

— Предполагаш ли? Не си ли сигурна, че това каза? — Веждите на Ан се повдигнаха озадачено.

— Не, не съм. Той е толкова добър лъжец, че не съм сигурна дали наистина го иска — горчиво каза Джини.

— Но ако наистина има точно това предвид, би ли приела предложението му?

Джини за момент си помечта това да е истина, но после непреклонно тръсна глава.

— Не мога да му вярвам — пророни тъжно.

— А ти обичаш ли го? — настоя Ан.

— Аз… Да! — избухна Джини. — Но това не трябваше да се случва. Ето защо заминавам за Калифорния. За да се махна от него. Не можеш да си представиш как се отнесе той с мен!

— Може и да не знам подробностите, но мога да си представя, че се е отнесъл към теб така, както би се отнесъл с мен — спокойно отвърна майка й. — Той е позволил антипатията, която изпитва към мен, да повлияе върху преценката му. Или по-скоро би трябвало да кажа, че е позволил омразата към мен да попречи на правилната му преценка. Но бързо е осъзнал, че ти изобщо не приличаш на мен. Разбираш ли, Джини, Сол Ланкастър има доста основателни причини да… е, да речем — да се тревожи…

— Какви са тези основателни причини? — иронично възрази Джини. Нищо не би могло да извини това, че се бе държал с нея като с блудница.

— Много ми е трудно да ти разкажа всичко това — неуверено започна Ан, — но съм длъжна да го направя, за да можеш да погледнеш на поведението на Сол в различна светлина. Мисля, че твоето щастие в бъдеще е с него, Джини, така че не позволявай минали грешки — главно мои, а в последно време и негови — да застанат между вас. Нито на своята наранена гордост — добави тя и потокът от думи изведнъж секна.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш — почти уплашено попита Джини. Имаше чувството, че изобщо не би искала да чуе това, което ще последва.

— Помниш ли, че съм ти споменавала за един човек на име Бил Тагарт? — колебливо продължи Ан.

— Да, каза ми, че се е самоубил, и смяташе, че е възможно Сол да обвинява за това теб, но ти не си имала никаква вина.

— Всъщност, страхувам се, че… не ти казах цялата истина за това, Джини.

— Давай тогава — подкани я Джини.

Ан си пое дълбоко въздух и продължи:

— Аз и Бил имахме връзка. Хванаха ни и… аз се изплаших как ще реагира баща ти и обвиних Бил, че ме е нападнал…

— Ти?! — Лицето на Джини потъмня и тя се наведе над чашата с кафе. — Ти си изневерявала на татко? — каза най-накрая.

— Да, така е. Изневерявах му — наведе глава майка й. — Обичах баща ти, но понякога копнеех за приключения. Не можех да се спра.

Джини впери поглед в нея и гласът й несъзнателно се повиши.

— Ти си унизила татко и си докарала един човек до самоубийство, само защото си жадувала за приключения! И Сол е знаел за това, така ли?

— Не по онова време. Тогава никой не знаеше. Е, може би Алис Ланкастър се е досещала. Както ти казах и по-рано, тя и жената на Бил бяха добри приятелки. — Ан спря. Искаше й се да не беше се отказала от пушенето. Вместо това отпи голяма глътка кафе. — Години след смъртта на Бил — продължи с треперещ глас — Сол ме видя… с друг мъж.

Очите на Джини се разшириха, невярващи, разплакани и пълни с презрение, както се стори на Ан.

— Беше на едно тържество. По-късно го видях да говори с баща ти и, как да кажа — струва ми се, че направо полудях. Казах на Сол, че ако не държи устата си затворена за това, което е видял, аз ще… — спря и облиза пресъхналите си устни.

— Продължавай — рязко я подкани дъщеря й.

— Заплаших да го обвиня, че ме е изнасилил. О, не бих направила такова нещо — бързо добави тя, — но Сол очевидно е сметнал, че ще изпълня заканата си… Бедното момче! Сигурно е бил ужасен. Тогава още беше ученик.

— Значи това е причината той да те мрази толкова силно — прошепна Джини. — Изглежда, че няма нищо общо с връзката ти с баща му.

— С нея вече е свършено — побърза да се оправдае Ан, но Джини вече изобщо не я слушаше.

Никак не бе чудно, че Сол е бил готов да мисли за нея най-лошото, особено след думите на Джейми. Как би могъл да знае, че тя не е жадна за пари проститутка, за каквато очевидно е смятал майка й? Това мнение, трябваше да признае, имаше много сериозни основания.

— Джини? Моля те, не ме мрази! — злощастно изхлипа Ан. — Никога не съм искала да научаваш за това и сега го казвам, само за да помогна на теб и на Сол.

Джини я изгледа с отвращение. „Да не би да очаква да й благодаря!“ — помисли тя недоумяваща.

Майка й напразно чакаше отговор и след като не получи, въздъхна тежко и стана.

— Предполагам, че би искала сега да си тръгна. Заминавам за Италия, ако успея да променя резервацията за полета. Ти кога възнамеряваш да пътуваш за Калифорния?

— Следващият вторник — проговори най-накрая Джини.

— В такъв случай няма да те видя, преди да се върнеш. Надявам се, че там ще ти хареса. — Поспря за миг и после умолително прибави: — Надявам се също, че след всичко, което ти казах, все пак ще можем да бъдем приятелки?

Джини сви едва забележимо рамене. Ан се поколеба, целуна я по бузата и бавно излезе от апартамента.

Джини все така седеше пред студеното кафе и сандвичите, когато половин час по-късно телефонът иззвъня. Беше Сол, който вече бе пристигнал в Уелс и караше цял взвод да го чака, докато намери някаква телефонна кабина.

— Джини, трябваше да те чуя. Как си?

— Добре — безизразно отговори тя и неохотно добави: — Как е ръката ти?

— Малко скована. Направиха ми два шева. Слушай, мила, знам, че се нуждаеш от време. Ще чакам толкова дълго, колкото е необходимо. Аз наистина мисля това, което казах снощи. Обичам те, искам да се оженя за теб повече от всичко друго на света. Моля те, Джини, ще помислиш ли за това? И ще ми се обадиш ли, за да ми кажеш кога се връщаш от Щатите?

— Аз… не съм сигурна — колебливо отговори тя.

— Моля те — настоя той, — позволи ми да те посрещна на летището.

— Не знам. Може би — каза Джини и затвори телефона. Наистина не искаше да говори с него. Не знаеше какво да каже, нито какви чувства изпитва към Сол.

Той трябваше да бъде доволен и на това „може би“. Отчаяно се връщаше в мислите си към всеки миг от онази събота, която прекараха заедно в къщата на неговите родители. Този ден се беше влюбил дълбоко и необратимо и беше почти сигурен, че с нея се бе случило същото. Тя беше се показала страстна и отзивчива в леглото, но неопитна, необучена… Очевидно несвикнала да се отдава на случайни сексуални връзки. Поне така се надяваше Сол.

 

 

Когато Ник и Мелиса се отбиха на Итън Скуеър, за да приберат Сузи, Ейс дори и не се опита да прикрие самодоволството, изписано на лицето му.

— А аз си мислех, че съм най-големият грешник сред всички вас — подигравателно подхвърли той към Ник, — но поне не съм оставял след себе си незаконно родени дечица.

— Не си оставил такива, за които да знаеш — злобно контраатакува Ник, прибавяйки миг по-късно „засега“, което окончателно изтри усмивката от лицето на Ейс.

Мелиса закара колата на майка си в „Белууд“. Ник я следваше с ягуара.

— Добре ли си? — посрещна я Роуз разтревожено, хвърляйки поглед към алеята, където Ник бе останал в колата си.

— Да, мисля, че съм добре! — прегърна я Мелиса. — Скоро ще дойдем да те видим. Благодаря ти, че се грижи за мен през тези дни и ми услужи с колата си.

— Няма за какво. Между другото, Лиза се прибира вкъщи.

— Наистина ли? Сега? — замислено каза Мелиса. После прекоси алеята, качи се в колата при Ник и побърза да му съобщи новината.

— Това е добре, нали? — попита той, усещайки нейното колебание.

— Не съм сигурна. Може би само иска да вземе Кит — обясни подозренията си Мелиса.

— Това ми напомня нещо. Защо паспортът на Кит е у нас? Изглеждаш така, сякаш се опитваш да ме излъжеш за нещо! — каза й с упрек той.

— Ами, Ейс го остави на мен. Лиза се е канела да поиска развод и да се бори за родителските права в Калифорния, затова той ме помоли да прибера паспорта на Кит. Моля те, не казвай нищо на Джак. Ейс предполага, че е по-добре той да не разбере за това. Поне докато има някаква възможност те с Лиза да поправят нещата помежду си. Сега след като тя се върне, аз ще трябва да наглеждам как вървят нещата.

— Защо не ми каза за това по-рано? — попита Ник.

— О, значи ти си единственият, на когото е позволено да има тайни, така ли? — озъби му се Мелиса, но после устните й се разтегнаха в щастлива усмивка. — Извинявай, не можах да устоя на изкушението да го кажа. Не ти се доверих, защото… беше унизително за брат ми.

— Разбирам.

Ник кимна, спомняйки си деня, в който Ейс беше се отбил в „Найн Елмс“, а Мелиса му даде много смътни обяснения относно целта на неговото посещение. Той се усмихна и леко поклати глава. Дали щеше някога да преодолее напълно ревността си към предишната й връзка с Ейс?

Когато пристигнаха в „Найн Елмс“, Мелиса се измъкна от колата и отправи благодарствен поглед наоколо. Чувстваше се така, сякаш се завръща след продължително отсъствие.

— Хубаво е да се прибере човек вкъщи — усмихна се тя на Ник и той я обгърна плътно.

По-късно й хрумна да премести паспорта на Кит на по-сигурно от сегашното, някак твърде очевидно, скривалище. Занесе го в спалнята си, извади най-горното чекмедже на кутията си за бижута, за да го скрие отдолу… и ахна. Там лежеше гривната, която се опасяваше, че е изгубила — онази, която Ник й подари след раждането на Сузи и която тя се бе надявала да открие в апартамента в Челси.

Ник се появи зад гърба й и отпусна леко ръце върху раменете й.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не — извърна тя глава назад, за да го погледне. — Заради тази гривна отидох в апартамента. Мислех, че съм я изгубила.

— И аз помислих, че съм те изгубил. — Ник сведе глава и сложи една целувка върху кадифената й шия. — Прости ли ми?

— За какво? За това, че си бил невнимателен, когато си спал с една жена преди седемнадесет години? За това, че си готов да посрещнеш своите отговорности? — Мелиса се усмихна едва забележимо. — Да, прощавам ти — каза решително и привлече главата му към своята за дълга целувка. — Но няма да се откажа да купя нови легла за апартамента — добави твърдоглаво.

 

 

Лиза реши да не съобщава на Джак времето на своето пристигане. Пристигна на „Хийтроу“ рано в понеделник вечер и взе такси. Не хвана първия възможен полет, защото се надяваше, че Ейс вече ще е напуснал Англия, когато тя се върне.

Стори й се, че пътуването отне цяла вечност. Беше развълнувана и много, много нервна от предстоящия разговор с Джак.

— Сигурна ли сте, че това е мястото? — запита шофьорът на таксито, който заради американския й акцент я възприемаше като туристка. „Белууд“ действително изглеждаше като висококласен хотел, но нямаше никаква табела, която да показва, че е наистина такъв.

— Сигурна съм. Аз живея тук — отвърна тя, като се надяваше отчаяно, че това все още е истина.

— Така ли? Чудесно място за живеене! — ентусиазирано възкликна мъжът. — Само дето никак не би ми харесвало, ако се налага аз да чистя всичките тези стъкла на прозорците!

Лиза също се усмихна и му остави щедър бакшиш. Остави куфарите си на алеята и плахо тръгна срещу входната врата. Дори се запита дали не трябваше да позвъни… Събирайки цялата си смелост, тя изправи рамене и пристъпи в широкото антре. Първият човек, когото видя, бе свекърва й.

— Лиза! — Роуз бързо преодоля първоначалната си изненада и бързо се приближи, за да я целуне по бузата. — Защо не се обади да те посрещнем на летището? Джак е горе. Приспива Кит. Толкова се радвам, че най-сетне си дойде! Аз… вече трябва да се прибирам. Трябва да… — Мислите й се объркаха. — Трябва да прескоча до „Найн Елмс“ и да помогна на Мелиса за Сузи. Все още не се чувства в най-добра форма след катастрофата.

— Кажи й, че ще намина да я видя утре — опита да се усмихне Лиза, надявайки се, че дотогава все още ще е тук.

Сърцето й биеше болезнено, докато изкачваше бавно стълбите. Страхуваше се до смърт от това, което би могло да се случи през следващите няколко минути. Какво щеше да стане, ако Ейс бе казал на Джак какво е направила? И дали Джак не беше решил, че двамата с Кит са по-щастливи без нея? Не би могла да го обвинява, ако това се бе случило. Беше се държала нетърпимо и с двамата в продължение на месеци.

Спря пред отворената врата на спалнята на Кит, без дори да забележи пъстрите горски сцени на Джини. После пое дълбоко въздух и влезе. Кит вече беше заспала. Изглеждаше невероятно сладка с гъстите си черни мигли, които галеха меките като крем бузи, и с пухкавия бял заек, който стискаше здраво в малките си ръчички. Джак вече бе затворил книгата, от която й беше чел, и изчакваше няколко минути, за да е сигурен, че с момиченцето всичко е наред, преди да излезе от стаята. Не забеляза присъствието на Лиза. Тя се зарадва на тази кратка отсрочка и само се загледа в него. Много би искала да пристъпи напред и да приглади един тъмнорус кичур коса, който бе паднал върху челото му.

„Каква глупачка съм била! — помисли си със съжаление. — Коя жена би могла да има по-добър съпруг и по-грижовен баща за своите деца?!“

Най-сетне Джак стана от стола до леглото, обърна се и улови погледа на своята съпруга. В лешниковите му очи проблесна неприкрита радост, но после лицето му придоби отбранително изражение.

— Не искам да я будим — спокойно каза Лиза.

Той кимна и тръгна към нея. Лиза отстъпи назад, без да сваля очи от лицето му.

— Толкова съжалявам! — започна тя, а сълзите й бликнаха по бузите.

— Тихо, не плачи! — Джак обви плътно ръце около нея и тя притисна тяло в неговото.

— Била съм такава глупачка! Дори не можех да си обясня защо се държах толкова лошо! Но сега мисля, че вече знам. — Спря за момент да избърше мокрите си бузи. — Изпитвала съм ревност и негодувание към Мелиса — това е нейният дом, тя е израснала тук, хората в околността я обичат и се гордеят с нея! А аз за всички съм все още „американката, за която се ожени Джак Фаръл“. Мелиса беше шампионка на „Уимбълдън“ и много по-добра тенисистка, отколкото аз съм била някога. Никога не успях да я победя, дори когато кариерата й едва започваше, а аз вече бях печелила големи турнири. Тя разби сърцето на брат ми, като се ожени за Ник… Но после, когато ти ми каза, че имат проблеми, изведнъж спрях да негодувам срещу нея… Разбираш ли какво искам да кажа? — хълцайки попита Лиза.

— Мисля, че разбирам. Предполагам, че в този дом има твърде много Фарълови. Но ти също си една от тях! Може би аз не направих достатъчно, за да се почувстваш такава… Знам, че си израсла в голям град и обстановката на това типично английско имение никога няма да те направи щастлива. Какво ще кажеш, ако се преместим да живеем в Лондон?

— Но… твоето семейство е живяло тук в продължение на векове — заекна тя.

— И какво от това? — просто каза Джак.

Лиза се зачуди защо не подскача от радост при това негово предложение.

— Но ти обичаш това място. Кит също се чувства щастлива тук — бавно каза тя. — Не би искал да продадеш имението, нали?

— Ами не, но предполагам, че Мелиса с радост би го купила и то ще си остане семейна собственост. В крайна сметка, това е само една къща! За мен е много по-важно да имаме хубав дом за нас тримата.

— Наистина ли? — Лиза потрепери. — Искам да се върна при вас, Джак. Исках да го направя още преди много време, но бях твърде упорита — или по-скоро се чувствах твърде виновна. Джак, трябва да ти кажа…

— Не! — енергично я прекъсна той и ръцете му я притиснаха още по-силно. — Ако си имала авантюра с друг мъж в Сан Франциско, не искам да знам нищо за това!

Тя вдигна глава, за да се вгледа в уплашеното изражение върху лицето му, и разбра, че Ейс се бе оказал прав — какъв смисъл имаше да облекчи своята съвест, ако това би наранило Джак?!

— Не, не става дума за нищо подобно! — бързо отрече предположението му тя. — Не е толкова важно и може да почака засега. Джак…? — изведнъж я обхвана слабост, предизвикана от страстно желание, и тя нетърпеливо се притисна в него. — Ела да си легнем!

Джак потърка с буза шията й.

— Това е най-хубавото нещо, което съм чувал от теб през последните няколко месеца!

 

 

Джини замина за Калифорния с Алекса и Ейс Дилейни на следващия ден. Имението беше невероятно! Земите му се простираха отвъд хоризонта, а къщата напомняше на Джини за американските сапунени сериали. Както й бе казал Ейс, имаше истински коне и каубои, които можеше да използва като модели за рисунките в стаята на Андрю. Тя направи множество снимки, но със смях отклони предложенията на работниците в ранчото да позират за сцените с войнствени индианци. Господи, та те всички имаха толкова дружелюбни физиономии!

Тя се забавляваше извънредно много с работата си, но спомените за Сол често я тревожеха, особено когато късно вечер оставаше съвсем сама. През деня обикновено беше твърде заета, за да отделя специално време да обмисля предложението му за женитба, но нощем се въртеше до късно, питайки се какво ли ще стане, след като се завърне в Англия.

Започна да размисля колко дълго би издържала тук. Близнаците непрекъснато искаха да й „помагат“, докато работи, благодарение на което не напредваше достатъчно бързо. От друга страна, Ейс и Алекса бяха превъзходни домакини и се отнасяха към нея като към гост, а не като към някого, когото са наели да работи за тях. Запозна се с много от техните приятели, включително и с няколко холивудски знаменитости.

Често мислеше за изповедта на майка си. Това, както и разказът на Джейми как преднамерено е подвел Сол, я накараха да разбере причините, които се криеха зад враждебността и недоверието у Ланкастър, но… Отново тази ужасна дума „но“! Сол е мислил, че душата й е продажна. Тя все още потръпваше, когато си спомнеше за това. Разбира се, сега той се кълнеше, че е променил мнението си, и вероятно беше точно така… Със сигурност бе я предупредил за своите намерения през онази събота в къщата на своите родители. И от самото начало бе заявил, че е отвел Джини там единствено за да я прелъсти. Тя признаваше, макар и само пред себе си, че беше безумно влюбена в Сол Ланкастър, но… Господи, това сигурно беше най-ужасната дума в английския език! Тя и фразата „само ако“. Само ако двамата се бяха срещнали, без да знаят нищо един за друг! Само ако майка й не беше любовница на неговия баща!

Седмиците отминаваха бързо, а тя не беше достигнала до каквото и да е решение за Сол. Може би той не би повторил своето предложение, понякога мислеше тя горчиво, и установяваше, че тази възможност никак не й се нрави. Дали не го отблъсна веднъж завинаги? Той би могъл да пострада тежко и дори да бъде убит, спасявайки я от нападателите, а нейните благодарности бяха съвсем оскъдни…

— Можеш да останеш толкова дълго, колкото поискаш — каза й Ейс, когато работата й беше завършена. — Все още не си видяла почти нищо от Сан Франциско, нали? Освен това исках де те помоля да правиш компания на Алекса, когато замина за Ню Йорк за Открития шампионат на Щатите в края на този месец.

— Тя няма ли да дойде с теб? — с нескрито учудване попита Джини.

— Заминавам само за няколко дни тази година, и то единствено за да свърша малко работа — бързо отвърна Ейс и погледна в посоката, където седеше съпругата му.

Макар и бавно, той най-накрая се бе досетил, че Алекса страда от нещо по-сериозно от обикновена анемия. Наложи му се буквално със сила да изтръгне информацията от лекуващия я лекар, но сега вече знаеше истината и считаше, че тя трябва да води спокойния и тих живот, който й налага нейното страдание. Нямаше да я влачи след себе си по всички тенис кортове в света, и то заради собственото си забавление. Болеше го, че не му се бе доверила, но добре разбираше основанията й. Репутацията му на завоевател на женски сърца от времето, когато още не бяха женени, и нейната несигурност я бяха накарали да се въздържа да му признае истината. Въпреки всичко сега тя се чувстваше по-добре и лекарствата помагаха на сърцето й да върши нормалната си работа.

— Ще говоря с моя шеф и ще го попитам колко дълго бих могла да остана — каза Джини и телефонира на Джо още на следващия ден.

— Твоята работа в „Белууд“ беше показана в няколко списания — развълнувано й съобщи Джо — и благодарение на това ни затрупват с поръчки, но ако искаш, можеш да поостанеш още известно време в Калифорния.

— Няма да оставам дълго. Мисля, че усещам известна носталгия — призна Джини и после, съвсем неочаквано за себе си, попита: — Да си виждала Сол Ланкастър или да си чувала нещо за него? Той би трябвало вече да живее в Челси.

— Не се е обаждал тук — бавно отговори Джо. „Носталгия, а? Любовна мъка изглежда по-вероятно“ — помисли тя. — Въпреки това знам някои новини. Баща му спечели предварителните избори, а в клюкарските хроники бяха публикували подробности за сватбата на братовчедка му.

— А, добре — незаинтересовано изхъмка Джини.

Очевидно животът в Лондон си вървеше съвсем добре и без нея. Дали това се отнасяше и за живота на Сол? Колко дълго можеше да се надява, че той ще я чака?

 

 

— Колко дълго се надяваш да чака благоволението ти? — зададе й точно същия въпрос по телефона няколко дни по-късно Мелиса.

Тя се обаждаше от долината Напа. С Ник и Сузи бяха на почивка в американския си дом благодарение на това, че Сол се бе включил в „Ленъкс и Купланд“, която всъщност вече се казваше „Ленъкс, Купланд и Ланкастър“.

Мелиса й беше малко сърдита. Доста усилия вложи, само и само да покажат работата й в специализираните списания, а сега тя просто се цупеше и бягаше — при това в ранчото на Ейс! А на Куп и Ник им бе дошло до гуша от непрестанното обикаляне на Сол напред-назад из офиса. Ник дори му беше предложил да отложи своята отпуска, та да може самият Сол да замине за Калифорния, но той отказа предложението, заявявайки, че се е уговорил с Джини тя да се свърже с него след завръщането си от Америка.

— Не мислиш ли, че вече го наказа достатъчно за една-единствена грешка? — продължи Мелиса.

— Аз не стоя тук, за да го наказвам — възрази Джини.

— Сигурна ли си в това?

Господи, ако Мелиса можеше да прости на Ник за повлеканата и копелето, с положителност Джини би могла да прости на Сол неговите безобидни прегрешения. Особено след като отговорни за недоразуменията в най-голяма степен бяха бившият приятел на Джини и майка й, любителка на развлечения.

— Просто се довери на интуицията си — отправи тя последния си съвет към момичето.

 

 

Двадесет и четири часа по-късно Джини се качи на самолет за Лондон. Тя се бе обадила на Джо и бяха уговорили Барни да я вземе от летището. Обмисля дълго дали да не помоли Сол, но реши да не го прави — най-вече от суета! Пътуването до Калифорния беше нейният пръв презокеански полет и когато бе пристигнала в Америка, се чувстваше изстискана и смачкана като парцал. Не искаше Сол да я вижда, преди да е отпочинала и възвърнала добрата си форма, след като вземе продължителна вана и се въоръжи с грим и елегантен тоалет.

Самолетът се приземи в седем и половина сутринта британско време. Джини слезе от самолета и отбеляза несъмнения хлад във въздуха. По всичко личеше, че изпълненото със съдбовни събития лято приближава своя край.

Докато чакаше багажа си, тя се взираше в тълпата, очаквайки да зърне снажната фигура на Барни над главите на останалите посрещачи. Изведнъж сърцето й прескочи един удар, защото забеляза Сол! Той също я бе забелязал и й се усмихваше… мило? Да, мило. Усмивката му не издаваше топлота и нетърпение, а само учтивост, реши Джини и усети внезапна болка. Така че му отвърна със своята най-вежлива и хладна усмивка.

— Позволи ми да ги взема — незабавно я освободи от тежестта на куфарите й той. — Барни ме помоли да дойда вместо него. Трябваше да закара Джо в болницата късно снощи и сега е там — обясни той.

— Наистина ли? — Джини бе забравила, че наближава терминът на Джо. „Барни го е помолил да дойде? Дали това е единствената причина да е тук?“

— Дадох му номера на мобилния си телефон, така че той ще позвъни веднага щом има някакви новини — продължи Сол и се устреми с широка крачка към изхода.

Джини го следваше, разочарована, че той изобщо не изглежда зарадван от тяхната дългоочаквана среща. Тя бе мислила, бе си представяла — многократно и с най-големи подробности, — че когато я види, той ще я грабне в прегръдките си и незабавно ще повтори предложението си. Нали така беше казал…

Всъщност Сол се бореше с порива си да я прегърне и да я попита — не, настоятелно да поиска от нея да се омъжи за него, — но се страхуваше от нов отказ. Все пак тя бе помолила Барни да я посрещне, а не него. Дори не му се бе обадила да му съобщи, че се завръща в Англия. Натовари куфарите в багажника и й отвори вратата.

— Изглеждаш добре — отбеляза небрежно. — Приятно ли прекара времето там?

— Да, чудесно, благодаря. Харесва ли ти новата работа? — също нехайно попита Джини.

— Чудесна е. Добре е човек да се установи на едно място — усмихна се неопределено той и подкара към централен Лондон.

— Оздравя ли напълно ръката ти? — учтиво попита Джини.

— Да, нямаше никакви усложнения. А как беше при теб? Сънуваш ли кошмари?

— Вече не сънувам. Известно време ме стряскаше всяка сянка, но сега съм добре. Много ми помогна това, че бях далеч от Лондон.

— Много добре — кимна Сол.

— Как мина сватбата на братовчедка ти? — рискува да произнесе Джини след проточилото се мълчание.

— Добре… Аз всъщност не бях там.

— А… — Последва нова продължителна пауза. — Джо ми каза, че баща ти е спечелил предварителните избори.

— Да, мисля, че ще успее.

— Сигурна съм, че ще успее — съгласи се тя и пак потъна в мълчание.

Сол отправи бърз поглед към профила на лицето й. Претегляше всяка дума, която произнасяше, страхувайки се да не се увлече и да поиска да разбере дали не е имала връзка с друг мъж в Калифорния. Непрекъснато го преследваше мисълта, че тя никак не е била далече от Джеймс Калвърт в Холивуд. Джини най-вероятно щеше да му отвърне с враждебност, ако започнеше да настоява тя никога повече да не го напуска.

И двамата леко подскочиха, когато мобилният телефон иззвъня. Сол го грабна светкавично.

— Да? О, чудесно! Тя е с мен сега… Барни е — обърна се той към Джини и й подаде слушалката.

— Барни? Как е Джо? — развълнувано попита тя.

— Чудесно! Имаме син! — гордо обяви той. — Тежи почти четири килограма!

Джини смръщи леко вежди от съчувствие към Джо.

— Поздравления! Добре ли е Джо?

— Да, наистина е щастлива. На седмото небе е. В момента спи дълбоко, милата ми, но всичко това си струваше.

„Лесно ти е да го кажеш“ — помисли Джини, но знаеше, че Джо би се съгласила с него.

— Решихте ли вече как ще се казва? — попита тя, защото не бе забравила ожесточения им спор по този въпрос.

— Да, разбира се. Името му е Сам — каза Барни. — И бихме искали ти да му бъдеш кръстница, Джини.

— Наистина ли? О, с удоволствие! Кога мога да дойда да го видя? — нетърпеливо попита тя.

— Може и сега, стига да не си твърде изтощена от полета. Както ти казах, Джо в момента спи, но Сам е буден. Той е доста по-шумен от останалите бебета.

Джини се засмя и леко поклати глава.

— Добре тогава. Ще се видим съвсем скоро. Дочуване! — приключи тя разговора и върна слушалката на Сол. — Можеш ли да ме оставиш в болницата?

— Разбира се — приветливо отговори Сол.

Все едно че искаше да я закара там и да си тръгне по своя нерадостен път съвсем сам? Това не можеше да стане!

Джини не каза нищо, когато Сол изгаси двигателя и излезе от колата, за да я придружи в болницата. Следваха стрелките, показващи пътя към родилното отделение, и намериха чакалнята. Барни бе потънал в блажен и непробуден сън. Широките му рамене наполовина бяха изскочили от твърде малкия за него стол, а главата му бе клюмнала встрани над съседното място.

— Дали да го събудим? — прошепна Джини. — Ще си навлече жестоко схващане на врата.

— Остави го да спи — посъветва я Сол. — Предполагам, че е бил на крак през цялата нощ. Колкото до схващането на врата, сигурно ще бъде твърде щастлив, за да обръща внимание на такива дреболии.

— Може би си прав — съгласи се тя. — Хайде да намерим стаята на сестрите — предложи, нетърпелива да види своя бъдещ кръщелник.

Една сестра ги отведе до стъклената стена и те се вгледаха в малките повити вързопчета. Можеха да видят само червени смръщени мънички личица и малки юмручета.

— Здрасти, Сам — тихо каза Джини. — Добре дошъл на бял свят.

Сол погледна бебето, обърна се и загледа Джини. Нежна усмивка беше извила устните й. Мека светлина на любов и благоговение блестеше в нейните красиви очи. Той обви ръка около кръста й и се приближи. Сърцето му започна да бие учестено, когато тя се притисна охотно към него.

— Точно оттук започна всичко между нас — каза той. — Е, не точно от тази болница, разбира се.

— Спомням си — рязко каза Джини.

Сол се упрекна за неблагоразумието си да й напомня за това, какъв глупак е бил в началото на тяхното познанство.

— Поне сега сме тук по хубав повод — бързо продължи той.

— Възможно най-добрият — съгласи се Джини.

— Не е най-добрият — каза той и после спря за момент, за да събере цялата си смелост. — Би било още по-хубаво, ако аз бях изкарал нощта, ходейки нервно напред-назад в чакалнята вместо Барни.

— Изобщо не си го помисляй! — незабавно контраатакува Джини. — Ти ще бъдеш в родилната зала, за да държиш моята… — Тя се сепна и се изчерви, като забеляза усмивката на наслада, разляла се по лицето на Сол.

— Толкова много те обичам, Джини! — пламенно каза той и тя вдигна глава, за да потъне в топлите му тъмни очи.

— Знам, че е така — прошепна и всичките й съмнения изчезнаха. Не искаше друг мъж.

Сол бавно изви глава и целуна нежно устните й. Дланите му обгърнаха лицето й, докосвайки гладката мека кожа почти с благоговение.

— Моля те, не ме напускай никога повече — дрезгаво каза той, преди да продължи целувката.

Джини се притисна към него, разтърсена от неговите докосвания. Ръцете му се обвиха около нея и я притеглиха още по-близо. Тя се чувстваше обичана, закриляна, но и толкова развълнувана, че трепереше от желание. Сол искаше никога да не спира да я целува, но се отдръпна, за да зададе един много важен въпрос. Обаче Джини го изпревари.

— Знам какво ти е причинила майка ми преди години. Не съм говорила с нея, откакто ми каза.

— Не я изолирай от живота си — каза Сол и за своя изненада осъзна, че беше искрен. — Никога няма да мога да й се отблагодаря, че те е родила — усмихна се той.

— А твоите родители? — тревожно попита Джини.

Сол вдигна рамене.

— Те биха могли да се радват на нашето щастие или да не го приемат, това няма никакво значение за мен, тъй като аз съм загрижен ние с теб да създадем наше собствено семейство — ти, аз и две от тези — кимна към редицата пеленачета зад стъклената стена, и наведе глава, за да се наслади на блаженото пламъче в очите й. — Обичам да чувам твоя смях и да гледам усмивката ти. Знам, че те нараних ужасно, но обещавам, че ще посветя остатъка от живота си да те направя щастлива — предано каза той.

— Знам това. — Лицето на Джини засия и прегръдката около раменете й се стегна.

— Толкова много ми липсваше. Не мога да понеса нито един ден повече без теб. Ще се омъжиш ли за мен, Джини? Моля те! — попита Сол пресипнало.

Тя кимна щастливо.

— Да. И съжалявам, че заминах. Но… имах нужда да помисля. Сега знам, че те обичам…!

Всички останали думи бяха заглушени от целувките му и тя се предаде на прилива на желание, който я връхлетя.

— Ако продължите в същия дух, вие самите ще се върнете тук след около девет месеца! — засмя се сестрата, която ги бе упътила към помещението с пеленачетата.

И Сол, и Джини чуха забележката й, но никой не желаеше да прекъсне целувката, за да й отговори. Защото дълбоко вярваха, че тя има право.