Катрин Белами
Лятото на тайните (16)

Глава шестнадесета

Новината за произшествието, сполетяло Мелиса, се разпространи бързо. Кони чу за катастрофата в спортната емисия на телевизията и обезпокоена от това, че Ник не се обади, започна да се тревожи още повече. Отново се опита да го открие и чак тогава разбра, че телефонът е изключен.

— Мики! — изкрещя разгневено. — Защо го направи?

— Не съм аз виновен, че глупавата крава е блъснала колата си! — непокорно измърмори той и се измъкна тихомълком от апартамента, изпълнен с угризения.

Кони разбра, че това означаваше край на престоя им тук. Между нея и Ник отсега нататък не можеше да има нищо повече, нито дори приятелство. Затова спокойно започна да опакова вещите си. Беше шокирана от мрачното изражение върху лицето му, когато той най-накрая дойде около обед.

— Опитах се да те предупредя — побърза да му каже.

— Знам, получих твоето съобщение, но не успях да се свържа.

— Съжалявам, но Мики беше изключил телефона — призна Кони.

— Защо му е трябвало да прави това? — попита учудено Ник.

— Всъщност не знам — повдигна рамене Кони. — Подозирам, че е искал да причини проблеми между теб и Мелиса. Той разбра, че се опитвам на всяка цена да се свържа с теб. Беше тук, когато Мелиса дойде вчера. Страхувам се, че не беше много любезен с нея. Чух за катастрофата. Тя ще се оправи ли?

— Физически — да, ще се оправи — отговори й Ник. Не би могъл да понесе мисълта за това, което ще се случи по-нататък. — Къде е Мики? — попита толкова мрачно, че Кони искрено се зарадва, че синът й бе изчезнал.

— Излезе някъде. Не знам къде. Мисля, че се чувства виновен за станалото, но и твърде горд, за да признае… Събрах всичките ни вещи и почистих. Тази вечер си тръгваме. Вече резервирах билети — бързо каза тя.

Ник кимна. Чувстваше облекчение, че е взела сама решението.

— Вината е моя. Трябваше да бъда откровен с Мелиса още от самото начало. — Гласът му беше изпълнен със съжаление, а ръката му уморено потъркваше челото и слепоочията. — Аз все още искам да помогна на теб и на Мики, но мисля, че ще бъде най-добре в бъдеще да разрешаваме проблемите с помощта на адвокати. Ще учредя попечителски фонд в полза на Мики. В момента не мога да му предложа друго, освен финансова помощ. Може би по-късно…

— Разбирам — кимна Кони.

— Само се надявам, че Мелиса също ще разбере — тежко въздъхна Ник.

 

 

Сол научи за инцидента с Мелиса и след като никой не вдигна телефона в „Найн Елмс“, позвъни в офиса.

— Тя е добре — съобщи му Куп. Той не знаеше, естествено, че Мелиса е разбрала за съществуването на Кони и Мики и това беше утежнило много ситуацията. — Ник каза ли ти, че Джини Синклер заминава за Калифорния с Ейс Дилейни? — подхвърли злобничко.

— Каза ми — отсече Сол.

Мисълта, че това може да се случи, го измъчваше. За да бъде докрай честен, трябваше да признае, че бе считал неприязненото отношение на Ник към американеца за израз на параноя. Сега, напротив, му се струваше, че Ник беше твърде мек с този човек!

Трябваше да види Джини.

Напусна Олдършот рано същата вечер. Когато пристигна в града, позвъни по телефона и щом чу гласа й, бързо прекъсна връзката. Не искаше да й дава възможност да му каже да не я посещава или самата тя да излезе, за да избегне срещата си с него.

Спря само за да купи цветя. После си спомни нейната реакция на последния подарък, който се опита да й поднесе, и ги хвърли на задната седалка на колата. Сърцето му биеше тревожно, докато паркираше и изминаваше разстоянието до апартамента й. Стъпките му отекваха шумно по металните стъпала, а докато се изкачваше с наведена глава, Сол преповтаряше това, което трябва да каже: първо извинение, после да се опита да я убеди в своята искреност, от което следваше още едно извинение; да се опита да й обясни първоначалната си реакция в отношенията към нея, без да разрушава илюзиите, които тя пази за майка си; да се извини отново, дори това да го унижава… Точно така.

— Няма да ходиш в Калифорния с Ейс Дилейни! — беше първото, което изрече припряно веднага щом Джини отвори.

Тя го изгледа учудено и се готвеше да затръшне вратата пред лицето му, когато той изпъшка и започна да блъска силно главата си в рамката на вратата. Джини неволно потрепери.

— Да не си пиян? — попита го подозрително.

— Не, само глупав, арогантен и алчен…

— Много добре, продължавай. Едва започна да изреждаш недостатъците си — сладко го подкани тя.

„Поне слуша какво й казвам!“ — помисли Сол обнадежден.

— Знам. Имам нужда от любовта на едно добро момиче, което да ме вкара в правия път — каза й с изражение, за което се надяваше, че е очарователна усмивка.

— Ами, върви и намери някое — хапливо му отвърна Джини.

— Аз го намерих, но когато го срещнах за пръв път, бях твърде глупав, за да забележа колко е прекрасно — сериозно каза Сол.

Изглеждаше искрен, но как можеше да бъде сигурна? Увереността в собствената й преценка за мъжете бе сериозно разклатена, след като веднъж вече я бе измамил с такава лекота.

— И сега това момиче не ми вярва, когато се опитвам да му обясня колко много означава за мен — меко продължи Сол.

— Можеш ли да го виниш за това?

— Не, но ще продължа да му вадя душата, докато не се съгласи да ми даде още една възможност — заплашително рече той.

Джини беше твърде объркана, за да може да реши дали перспективата за тази настоятелност й доставя удоволствие или я плаши.

— Вероятно това ще продължи много дълго време — каза му.

— То го заслужава. Ще чакам. — Той спря за миг, а после се усмихна широко. — Докато чакам опрощение на греховете си от него, какво ще кажеш двамата с теб да излезем и да пийнем по нещо?

— Ах, ти, нехранимайко такъв! — Джини едва се сдържа да не прихне.

— Моля те! — усмихна й се той отново с онази бавна, спираща биенето на сърцето усмивка, на която бе толкова трудно да се устои.

— Ще си помисля — високомерно заяви тя.

— Може ли да вляза, докато мислиш? — Сол пристъпи напред.

„Сякаш е убеден, че ще го пусна да прекрачи прага ми! — възмути се Джини. — Не, няма да е толкова лесно!“

— Не, чакай отвън — властно му нареди тя, влезе и захлопна вратата.

Погледна часовника си и се запита колко ли дълго е готов да чака.

Каза си, че би трябвало да е луда, за да се съгласи да излезе с него, но въпреки това влезе в спалнята и се захвана да претърсва съдържанието на гардероба си, надявайки се да намери нещо хубаво, което той не я бе виждал да носи. После взе душ, без да бърза, като през цялото време убеждаваше себе си, че трябва просто да го остави на стълбите пред вратата…

„Колко жалко, че вън не вали!“ — помисли си с усмивка.

Преди да облече синя рокля и подходящо за нея сако, надникна през прозореца. Ягуарът на Сол все още беше паркиран отвън. Лицето й просветна леко и тя седна да се гримира. Не че възнамеряваше да излиза с него, разбира се… Все още отричаше пред себе си тази възможност, когато след повече от час отвори за втори път вратата.

Сол седеше на най-горното стъпало. Вдигна поглед към нея с преувеличено изражение на поразен от скръб човек.

— Още ли си тук? — попита го Джини с престорено учудване и раздразнение.

Сол забеляза елегантното й облекло и грима, но мъдро се въздържа от коментар.

— Би могла поне да ми дадеш възглавница, върху която да седна — оплака се той. — Мисля, че хванах мазоли! Имам нужда да пийна нещо. Ще дойдеш ли с мен? Моля те! Познавам толкова малко хора в Лондон.

— Много добре, но само за едно питие — въздъхна тя.

— Благодаря ти! — каза Сол толкова смирено, че Джини го стрелна подозрително.

Изглеждаше искрен. Изглеждаше! Беше й се сторил също толкова искрен в извиненията си онази вечер след разговора с Джеймс Калвърт, когато пристигна при нея с цветя и подаръци… Прехапа устни и се прокле, че му позволява отново да се приближи до нея само за да я нарани отново.

Забеляза захвърлените цветя веднага след като се качи в колата.

— За Мелиса ли са?

— Какво? О, не, те бяха… всъщност за теб са. Страхувах се, че ще ги захвърлиш в лицето ми — отвърна той.

— О! — Тя погледна встрани. — Не е ли ужасно това, което се случи с Мелиса? Позвъних в „Белууд“ веднага след като разбрах и Роуз ме увери, че ще се оправи след няколко дни.

— Да, Куп ми каза. Днес се опитах да се свържа с Ник, но никой не отговори — отнесено отвърна Сол. Беше съсредоточил вниманието си да намери пролука в уличното движение. — Харесва ли ти на „Уимбълдън“?

— Да, страхотно е! — ентусиазирано възкликна тя. — Най-добрите места, никакви опашки, отношение като към звездите във всяко отношение!

— Чудесно! — усмихна се Сол и подхвърли престорено непринудено: — Кога възнамеряваш да пътуваш за Калифорния?

— Аз не просто възнамерявам — аз заминавам след около десетина дни! — заядливо отвърна тя.

— Добре, чудесно — бързо се предаде той и се върна на по-безобидната тема за тенис мачовете, които беше гледала на „Уимбълдън“.

И двамата се успокоиха малко, след като седнаха в една кръчма, заобиколени от тълпи смеещи се и бъбрещи хора, настроени да се наслаждават на почивните си дни. Наместиха се на една дълга маса непосредствено до прозореца с възглавници върху местата за сядане. Джини много ясно усещаше бедрото му, притиснато плътно до нейното, ръката му, отпусната върху облегалката на пейката зад нея и докосваща почти случайно раменете й.

Сол усещаше, че тя все още бе предпазлива с него, но си мислеше с нескрита надежда, че отношението й беше претърпяло огромна промяна в сравнение с последната им среща. Можеше да е необходимо много дълго време, за да я спечели напълно, но беше уверен, че рано или късно ще я има отново. „И когато това стане, никога няма да я оскърбя отново и никога, никога няма да й позволя да си тръгне!“ — мислеше си той, наблюдавайки всяка промяна в изражението на красивото й лице и наслаждавайки се на леките жестове, които ръцете й описваха, докато говореше. Ръце на художник, разбира се, тънки и деликатни. Искаше да целуне всяко едно пръстче, после китките, после…

— Не носиш часовника си? — внезапно каза той.

— Напротив, нося го. — Джини се престори, че е разбрала погрешно забележката, и вдигна ръка, за да му покаже своя стар евтин часовник.

— Имах предвид онзи, който ти подарих. Бих дръзнал да попитам какво се случи с него? — продължи той, запазвайки с усилие нехайния си тон.

— Предполагам, че Джо все още го пази — безгрижно отвърна тя.

— Джо ли?

— Да, тя го взе от мен. Струва ми се, че се страхуваше да не го счупя или изхвърля в най-близкия контейнер за смет.

— О! — Сол предпочете да не беше питал.

Джини скри усмивката си, предизвикана от изражението на наказано дете върху хубавото му мъжествено лице, и се наслади на усещането, че е взела връх над него. Най-Добре би било да се възползва максимално, знаейки, че това няма да продължи много дълго.

— Какво ще кажеш да дойдеш да инспектираш отново къщата ми тези дни? — попита Сол напрегнато, защото си даваше сметка, че въпросът му може да бъде изтълкуван превратно.

— Защо? — зае отбранителна позиция Джини.

— Скоро ще се преместя да живея там постоянно, но това все още не е дом в истинския смисъл на думата. Има нужда от женска ръка, от женски усет…

— О, не бъди толкова покровителствен! Следващия път сигурно ще ме помолиш да ти сготвя — презрително отвърна тя.

— Не, разбира се, че няма — бързо каза Сол. — Това, което се опитвах, вероятно много несръчно, да кажа, беше… да те помоля… — Той преглътна. Би искал чашата му да не беше празна, защото точно сега се нуждаеше от кураж както никога преди. Освен това знаеше, че още е много, много рано, но трябваше да я попита. Пое дълбоко въздух и се протегна да вземе ръката й в своята. — Джини, опитвам се да те помоля да ми помогнеш да превърна тази къща в дом. Не искам да живея там или на което и да било друго място без теб!

— Нали не очакваш сериозно, че ще дойда да живея с теб? — попита Джини с недоверие и рязко отдръпна ръката си.

— Да. Не! Нямам предвид да съжителстваш с мен — бързо се поправи, проклинайки се, той. — Искам да кажа, да живеем заедно като женени. Завинаги. Деца, семейство и всичко останало — отчаяно изрече Сол.

Джини втренчи в него смаяни очи и изпита за миг чиста, неподправена радост, която много бързо бе последвана от съмнение. „Как можеш да бъдеш сигурна, че е искрен? — подигравателно се обади нейната черногледа половина, тази, която дори не съществуваше, докато Сол Ланкастър не влезе в живота й. — Това може би е още едно представление, за да те вкара отново в леглото си или да те спре да не заминаваш за Калифорния с Дилейни.“ Джини с тъга си даде сметка, че не може да му има доверие. Дори нещо повече — тя не можеше, не смееше да се довери на собствените си чувства, на собствените си инстинкти. Предишния път той толкова лесно я направи на глупачка, че вече нямаше никакво доверие в преценката си.

— Разбира се, че няма да се омъжа за теб! — каза студено и бързо скочи на крака, преди волята й да загуби от своята сила.

— Джини! — Сол отново се протегна да хване ръката й, но тя моментално я отдръпна.

— Не, изобщо не ме докосвай. Ще си взема такси до вкъщи. И съм решила окончателно, че заминавам за Америка заедно с Ейс Дилейни — хладно го уведоми тя.

После се обърна и започна да си пробива път към изхода на бара.

Закрачи бавно по края на тротоара, осъзнавайки, че беше на път да се покаже абсолютна глупачка, като скъсваше със Сол публично. После се спусна в пустата алея, където се облегна върху една стена, отпусна глава в ръцете си и започна да ридае. Изобщо не забеляза тримата мъже, които седяха върху тревата в края на алеята, подаваха си от ръка в ръка бутилка уиски и втренчено я наблюдаваха.

Сол остана в бара, глух за смеха и бъбренето на тълпата весели хора, която го заобикаляше. Тя дори не помоли за време да помисли върху предложението му. Само отвърна с това непреклонно и решително „не“.

„Трябваше да изчакам! — злочесто мислеше той. — Всичко развалих. Дори по-лошо: излезе така, че си търся домашна помощница! Може би това вече е краят на всичко!“ Тази мисъл бавно изпълни цялото му съзнание, докато отиваше към бара, за да напълнят отново изпразнената му чаша. „Дори не й казах, че я обичам! Ланкастър, идиот такъв! — изруга сам себе си. — Дори не можа да й направиш предложение за женитба както трябва! Е, вярно е, че никога по-рано не съм го правил…“ — опита сам да се оправдае.

И какво имаше тя предвид с това, че заминава за Америка с Дилейни? Дали смяташе, че се опитва да я спре? Щеше да изпие още едно питие, за да й даде време да се успокои, и ще я последва, за да изясни намеренията си. Опита се да повика бармана, който беше атакуван от всички страни от протегнати празни чаши, но не успя.

„Очевидно днес не е моят ден!“ — помисли Сол и като промени решението си относно второто питие, остави на бара пари за сметката и се отправи към изхода.

Измъкна ключовете на колата от джоба си и бавно тръгна към мястото, където бе паркирал ягуара. И в този момент чу вик, пълен с безсилие и ужас. Джини! Сол се завъртя и потърси източника на паническия крясък. Затича се в предполагаемата посока и едва не подмина входа на алеята, но за миг в тъмнината му се мярна русата коса на Джини и грабна погледа му. Той бързо се върна назад.

Момичето беше завлечено в най-тъмния край на алеята и бе приковано към стената на намиращата се там беседка. Двама мъже държаха ръцете й, а трети разкопчаваше сакото й. Тя с мъка извиваше лице встрани, за да избегне ужасяващата лигава целувка на вонящата на алкохол уста. Успя да си поеме дъх да извика отново и в този момент видя тичащия насреща Сол и лицето му, изразяващо дива ярост.

Мъжете, твърде съсредоточени върху своята жертва, изобщо не забелязаха неговото приближаване до момента, в който беше вече твърде късно. Със заплашителен вик Сол отхвърли настрани мъжа пред Джини и разтласка другите двама, грабна я за ръка и я придърпа към себе си. След това я заслони с гръб, заставайки между нея и нападателите.

— Бягай оттук! — нареди й тихо, като следеше внимателно тримата, които сега изглеждаха много разгневени затова, че бе осуетил намеренията им. Натика ключовете от колата в дланта й, без да я поглежда, и властно повтори:

— Хайде, бягай!

Не се страхуваше за себе си, но се ужасяваше при мисълта за това, което можеха да й направят, ако успееха да го надвият.

Джини стисна здраво ключовете и се отдръпна малко назад, но не си тръгна. Не можеше да го остави просто така. Дишаше бързо и често, а очите й бяха широко отворени от ужас.

Сол се съсредоточи върху мъжете насреща. Очите му прескачаха ту към един, ту към друг от нападателите, докато те приближаваха бавно. Опитваше да отгатне кой ще направи първото движение. Усещаше ясно миризмата на уиски и се надяваше, че бяха достатъчно пияни и рефлексите им са притъпени. Беше уверен, че може да се справи със ситуацията… Докато погледът му не улови блясъка на стоманено острие!

Той изруга тихичко и се приготви да посрещне тази по-голяма опасност. Знаеше, че трябва да действа пръв, ако иска да има някакъв шанс. Направи лъжлив замах с лявата ръка към най-близкия нападател, но в последния миг се завъртя и удари с пълния размах на дясната си ръка онзи, който държеше ножа, целейки се в слънчевия му сплит. Чу се болезнено изохкване, мъжът се присви одве и тогава Сол пристъпи към него и стовари тежък саблен удар в основата на тила му. Ударът бе достатъчно силен да събори и вол. Ножът издрънча върху каменните плочи, но преди да успее да го изрита далеч от обсега на противниците си, един от тях го сграбчи изотзад и изви ръцете му на гърба, опитвайки се да го постави в ролята на боксова круша за другия. Сол рязко заби с всички сили лакът в ребрата му, извъртя се и му нанесе съкрушително дясно кроше, след което го довърши със серия от последователни леви и десни прави в челюстта.

Двама вече бяха на земята, но в това време третият бе успял да се добере до ножа. Той се хвърли към Сол и направи няколко ловки заблуждаващи движения, преди да нанесе истинския удар. Сол донякъде отгатна посоката и се извъртя, но недостатъчно бързо и острието прободе лявата му ръка близо до рамото. Изръмжа от болка и се спусна в атака, преди раната да е успяла да отслаби сериозно силите му.

В полуздрача не толкова видът, колкото миризмата на кръв събуди Джини от застиналия ужас и я подтикна към действие. Тя изтича към улицата, изпълнена с хора, неподозиращи драмата, която се разиграваше само на няколко крачки встрани в затъмнената алея.

— Помощ! Моля, помогнете! — откъсна се отчаян вопъл от устните й. — Там!… Гангстери… с нож! Убиват човек! — продължи да вика, докато осъзна, че това не бе най-умното, което би могла да каже. Повечето от минувачите побързаха да избягат по-далеч, изплашени от възможността да станат свидетели на убийство.

Най-накрая — всъщност след минута, която й се стори цяла вечност — двама снажни мъже се притекоха на призивите й. Тя се втурна назад към алеята, ужасена от мисълта за това, което можеше да открие там.

Двама от нападателите бяха извън строя, а Сол заплашително напредваше към третия, който отстъпваше гърбом към далечния край на стената, търсейки отчаяно път за бягство.

— Съжалявам! — изхленчи той.

— Не, не съжаляваш! — изръмжа Сол и го удари с все сила в корема, а после стовари остър ъперкът в челюстта му. Главата на нещастника отхвръкна настрани и той плавно се строполи на земята с подсечени колене. Сол се надвеси над него със стиснати юмруци, а гневът продължаваше да извира дълбоко от душата му. — Сега вече наистина съжаляваш! — изскърца със зъби към безчувствената маса.

После отстъпи, устоявайки с огромни усилия на порива да ритне безпомощното тяло, скупчено в краката му.

— Сол! — спусна се Джини към него. — Ръката ти кърви!

Той сведе поглед към ръката си и чак тогава изпита силната пронизваща болка. Ръкавът на ризата му бе целият напоен с кръв.

— Добре съм — увери я, подпирайки се за момент на стената, но веднага се изправи решително и гневно извика:

— Казах ти да бягаш! Знаеш ли какво можеше да се случи, ако…? — Той спря и се намръщи. Разбира се, че знаеше. — Извинявай!

Протегна дясната си ръка, обгърна раменете й и я притегли близо до себе си. Усещаше силното вълнение, което разтърсваше тялото й.

— Добре ли си, приятелю? — попита един от мъжете, които Джини бе довела със себе си.

— Да, добре съм, благодаря — кимна Сол и двамата си тръгнаха.

— Трябва ли да повикаме полиция? — неохотно попита Джини, отвратена от мисълта за неизбежните разпити и вероятен съдебен процес. Представи си как я питат какво е правила в тъмната алея, дали и защо е носила къса пола, грим…

— Не! — решително отвърна той за нейно успокоение. — Аз съм офицер и нямам право да се замесвам в разправии с цивилни граждани.

— Но те си го заслужаваха, тези изверги!

— Знам, скъпа, знам — утеши я той.

Джини се притисна за момент в него и положи върховни усилия да възвърне самообладанието си.

— Ще те закарам в болницата… — започна тя.

— Не — прекъсна я Сол, — поради същата причина. Те веднага ще уведомят полицията за прободната рана. Не съм толкова зле. Ще помоля фелдшера във военната част да я погледне, щом се върна в Олдършот.

— Но ти не можеш да шофираш! — възкликна Джини. — Губиш твърде много кръв. Ще припаднеш на волана.

— Предполагам, че в такъв случай ще се наложи да ми предложиш легло за тази нощ. — Устните му се разтегнаха в щастлива усмивка.

— О, ти си непоправим! — загуби търпение Джини.

Но все пак наистина го закара до дома си, за да опита да спре кървенето. Ако не успееше, щеше да се наложи да го закара до военната му част, но със сигурност не би му позволила да шофира сам. Изпитваше неопределено учудване, че изведнъж се почувства много спокойна. Гневът и истерията бяха отстъпили на заден план пред загрижеността й за раната му.

Сол също разбра това и кротко се съгласи с всичко, което Джини предложи. Беше му приятно да се суети около него — твърде обнадеждваща промяна в сравнение с предишната й студенина.

— Шшт, не вдигай шум! — прошепна тя, когато влязоха във входа на жилището.

— Защо? — попита Сол, взирайки се в стъпалата, които изведнъж му се сториха многобройни и стръмни, а вратата горе — ужасяващо далече. След загубата на значително количество кръв само би се зарадвал, ако снажният Барни му се притече на помощ по тези стълби.

— Джо има проблеми с кръвното и трябва повече да си почива. Вчера беше в клиниката. Ще можеш ли да се справиш?

Остави го да се подпира на парапета, докато тя бързо изкачи последните стъпала, за да отключи вратата. После се върна да му помогне.

Сол се свлече върху канапето, отпаднал и замаян. Джини наля топла вода в един леген и потърси някакъв дезинфектант.

— Позволи ми да съблека ризата ти — забързано каза тя.

Сол успя да се усмихне самодоволно и това накара Джини да се изчерви.

— Спри да се хилиш!

Въпреки усещането, че започва да й прилошава, тя се застави да се съсредоточи върху кървящата рана и да не обръща внимание на широките рамене и мускулестото тяло. Стисна зъби и внимателно изми мястото около раната, от която продължаваше да се процежда кръв.

— Да се надяваме, че не се е инфектирала — съчувствено каза тя. — Трябва веднага да се промие.

— Да, сестро!

Сол с усилия се въздържа да не се дръпне, когато усети паренето, предизвикано от дезинфекциращата течност. Когато болката премина, извърна глава да прегледа сам пораженията. Чувстваше ръката си като отсечена точно там, където свършва рамото.

— Сигурна съм, че трябва да се зашие — разтревожено каза Джини, след като установи, че кървенето не спира.

— Просто превържи мястото колкото можеш по-стегнато. Ще бъде достатъчно, докато се върна в Олдършот.

— Ще направя каквото мога.

Джини донесе голяма кърпа, сгъна я на четири и направи дебела подложка, която постави върху раната, преди да започне да намотава бинта около ръката му. После коленичи върху канапето със свити под себе си пети. Силно се съмняваше в резултата от своята намеса.

— Благодаря ти! Сега вече се чувствам много добре — излъга Сол, отгатвайки колебанието й. — Какво ще кажеш за чаша чай?

Стори му се, че тя се нуждае повече от него самия да пийне нещо ободрително.

— Да, разбира се! Страхувам се, че нямам никакво бренди или друг алкохол — добави малко притеснено.

— Не е нужно. Нали все пак ще трябва да шофирам обратно до Олдършот. Един чай би ми се отразил чудесно — увери я той и Джини бързо изчезна в кухнята.

Сол се облегна назад и затвори очи, опитвайки се да надмогне пулсиращата болка. Обливаше го студена пот при мисълта за опасността, която бе заплашвала Джини. Не би могъл да забрави как едва не остана за още едно питие в кръчмата. Ако барманът не се бе оказал твърде зает, за да го обслужи…

Докато чакаше водата в чайника да заври, Джини се разтрепери силно. Изля почти толкова вода около каната, колкото успя да налее и вътре в нея. После несръчно и с потракване постави чашите върху чинийките и ги напълни с горещ чай. Трябваше да занесе всяка чаша поотделно в хола, тъй като я държеше с две ръце, за да не разплиска съдържанието.

Сол отклони с жест подадената му чаша. Добре разбираше, че сега, след като вече не беше заета с раната му, тя понасяше сътресението от чудовищността на това, което едва не се бе случило с нея.

— Ела — каза й нежно, протягайки незасегнатата си ръка.

Устните на Джини се разтрепериха в момента, в който се отпусна в ръцете му.

— Свине! Развратни свине! — избухна в ридание тя, а ръцете й се свиха в юмруци.

— Знам. Но сега всичко е наред. Ти си в безопасност — прошепна той и внимателно отдръпна косата от лицето й. Въпреки ужасните обстоятелства се наслаждаваше на това, че тя се намира в прегръдките му, че лицето й докосва голите му гърди, а ароматът на нейните коси достига ноздрите му. — Не плачи, мила моя, всичко свърши! — нежно я целуна по бузата, влажна от стичащите се сълзи.

— Мразя мъжете! Смятам да се отдам на любов с жени! — разрида се Джини.

Сол се усмихна леко.

— О, не, скъпа! Моля те, недей. — Въздържа се да отбележи, че това нямаше да възпре желанията, които будеше у мъжете. Изпий си чая! — нареди делово.

Треперенето й не само не преставаше, а дори напротив — усилваше се. Джини го отблъсна от себе си и успя да отпие глътка от чая. После забеляза, че сакото й е изцапано от притискането до онази стена, и й се повдигна. Чувстваше се цялата омърсена.

— Трябва да се изкъпя! — потръпна от отвращение и се втурна към банята.

След като пусна водата да пълни ваната, тя започна трескаво да свлича дрехите си и да ги хвърля на купчина далеч от себе си. Реши, че ще ги изхвърли на боклука. Знаеше, че никога повече няма да може да ги облече.

Потопи се в горещата ароматизирана вода и опита да се отпусне. Скоро треперенето намаля, но не беше в състояние да спре сълзите, които извираха от очите й и се стичаха надолу по бузите.

Сол изпи чая си и провери превръзката, която поне засега изглеждаше да е спряла кървенето. Мобилният му телефон беше долу в колата, така че се огледа за телефона на Джини. Щеше да се прибере късно в Олдършот. Върху лицето му се появи гримаса на недоволство, когато си спомни, че на следващата сутрин трябваше да напуснат рано казармите, защото заминаваха на десетдневно учение в Брекън Бийкънс. Само това му липсваше сега!

Най-сетне видя телефона и стана много внимателно. За щастие световъртежът, който бе изпитал по-рано, не се повтори. Набра номера на офицерската канцелария.

— Джеръми? Сол е. Слушай, можеш ли да покриеш закъснението ми? Все още съм в Лондон.

— Разбира се. Нещо лошо ли се е случило?

— Всъщност не, но не мога да тръгна веднага. Ще се прибера веднага щом успея.

— Не забравяй, че тръгваме утре в десет часа — напомни му Джеръми.

— Не съм забравил — въздъхна Сол. — До скоро!

Остави слушалката върху вилката и погледна към затворената врата на спалнята на Джини. Съществена преграда! Срещу него ли? Дали и той беше един от враговете — един мъж? Въздъхна и си даде сметка, че в момента тя вероятно се чувства точно така. Не би могъл да я остави сама, но си спомни обяснението й, че Джо не бива да бъде подлагана на силни вълнения. На кого можеше да се обади? Сведе поглед към телефона. На дисплея с програмираните за автоматично избиране телефонни номера бяха изписани десетина имена. Явно тях Джини използваше най-често. Със задоволство и облекчение забеляза, че всичките имена бяха на приятелки. Беше я чувал да споменава някои от тях между другото, но нямаше никаква представа коя би могла да бъде най-полезна в подобна ситуация. Надписът „мама“ стоеше под номер шест, забеляза той и след продължително обмисляне натисна съответния бутон. Хвърли поглед на часовника си. Беше почти един след полунощ. Колко неловко би било, ако баща му вдигне телефона…

— Ало? — Беше Ан. Гласът й звучеше нетърпеливо.

Сол се поколеба за миг.

— Ан, обажда се Сол Ланкастър. Извини ме, събудих ли те?

— Не. Всъщност тъкмо тръгвах за летището. Какво се е случило?

— Ами… Не, няма значение. След като ще хващаш самолет… — започна той.

— Не ми се обаждаш, за да си побъбрим, нали? Трябва да е нещо важно! За Джини ли се отнася? Нещо лошо ли се е случило?

— Е, добре… Да, тази вечер се случи нещо неприятно. Тя беше нападната… сега всичко е наред — бързо прибави той в отговор на нейния, вик на уплаха. — Физически е добре, но е доста разстроена. Мисля, че не трябва да остава сама, а аз трябва да се върна в Олдършот.

— Идвам веднага.

— А полетът ти?

— Не ставай глупав! — рязко каза Ан. — Тръгвам.

— Чудесно! Почакай! Не затваряй още — побърза да каже Сол. — Можеш ли да ми донесеш някоя от ризите на баща ми? Не те будалкам, просто ми трябва…

— Риза ли? Не, той взе всичките си вещи и се премести в апартамента в неговия офис. Ти не знаеше ли?

— Не, не знаех — замислено каза Сол по-скоро на себе си, отколкото на нея.

Ан пристигна по-бързо, отколкото той очакваше. Вратата на спалнята на Джини беше все още затворена, макар тя да беше излязла след продължителната вана.

— Господи, какво се е случило? — възкликна тя, виждайки, че е без риза, а ръката му е превързана. — Къде е Джини?

— Отиде да се изкъпе и…

Тя не го доизслуша и като го отблъсна леко встрани, се насочи към спалнята.

— Джини!

Отвори широко вратата, спря и запремигва от учудване пред гледката, която се откри пред очите й. Джини, увита в розов хавлиен халат, най-спокойно седеше пред тоалетката и сушеше косата си. След ваната се бе почувствала чиста и готова да се изправи отново пред света.

— Мамо! Какво правиш тук?

— Сол ми телефонира. Каза, че се е случило нещо неприятно. Какво стана? Добре ли си?

— Да, добре съм. Сол ти се е обадил? — повтори Джини учудено. — Боже, сигурно си е помислил, че наистина съм много зле!

— Какво се случи? — Ан пристъпи в стаята и седна на леглото. — Мога ли да ти помогна?

— Можеш да вземеш тези дрехи и да ги изгориш! — Джини свирепо срита купчината, която беше струпана на пода.

— Твоят чудесен нов костюм?

— Той ме ужасява! Мразя го! Никога повече няма да го облека! — Тя потрепери при тези думи.

— Какво става тук, Джини? Сол… Сол ли те нападна? — бавно попита майка й. — Ако е така, да се обадя в полицията?

— Не, не, разбира се, че не беше той — бързо каза Джини. — Всъщност той се държа невероятно смело. Той ме спаси… Нападнаха ме трима мъже, мамо. Беше ужасно… — Тя отново се разтрепери от отвращение.

— Ела при мен — нежно каза Ан и протегна ръце към дъщеря си.

Джини бързо отиде до леглото. Ан я обгърна, притегли я до себе си и започна да я полюшва, като че беше малко дете, докато тя несвързано й заразказва как точно се бе случило всичко.

Вратата на спалнята бе полуоткрехната и Сол несигурно пристъпваше пред прага, наблюдавайки двете жени. Не чуваше разговора, но по всичко личеше, че темата бе в стилистиката на „Всички мъже са негодници“. Почувства се нежелан и ненужен. Зачуди се дали не беше по-добре просто да си тръгне, без да вдига шум, но знаеше, че няма да може да види Джини повече преди нейното пътуване за Калифорния, а не би могъл да си тръгне, без да говори с нея.

Той се изкашля тихичко, за да прочисти гърлото си, но най-вече за да привлече вниманието им. След като не успя, опита отново — този път по-силно. Ан вдигна глава и му отправи нетърпелив поглед.

— Тя ще се оправи — му каза кратко.

— Джини? — тихо я повика Сол. — Аз трябва да си тръгвам…

Джини избърса сълзите от очите си, стана и пристегна халата по-здраво около кръста си.

— Да, наистина — кимна.

Беше й споменал за предстоящите учения, докато бяха в бара по-рано тази вечер. Стори й се, че е изминала цяла вечност оттогава. Съумя да го дари с кратка усмивка и го придружи до вратата.

— Извини ме! Аз така и не ти благодарих както трябва за това, което направи за мен — каза тя. — Много съм ти признателна и се надявам, че ръката ти ще се оздравее съвсем скоро.

„Сякаш говори с непознат — помисли Сол. — Някой, който се е понатъртил, докато й е помагал да вдигне нещо, което е изпуснала.“ Въпреки това не се отказа от намерението си да се изяснят.

— Джини, мила, аз наистина мисля това, което казах за женитбата… — настоятелно започна той.

— Не, моля те, точно сега не искам да слушам нищо! — отчаяно тръсна глава тя.

— Не знаеш ли колко важно…? — опита да продължи той.

— Не!

— Обичам те! Искам да се оженя за теб. Не вярваш ли, че те искам?

Джини не отговори веднага, а когато го направи, гласът й бе изпълнен с неприязън:

— Да, вярвам, че ме искаш. В леглото си. Това искаха и онези трима негодници, които ме нападнаха тази вечер.

Сол се отдръпна крачка назад.

— Джини! Моля те, не ме сравнявай с тях! Аз искам повече от това, много, много повече. Защо не ми вярваш?

— О, вярвам ти. Също така вярвам, че ти би казал каквото и да било, дори би ми предложил да се омъжа за теб, само за да ме спреш да не ходя в Америка с Ейс Дилейни — саркастично подхвърли тя.

— Разбирам. — Той се опита да скрие колко наранен се почувства и внимателно се взря в лицето й. Изглеждаше бледа и напрегната. Вероятно една промяна в обстановката би й помогнала да се възстанови от преживяния кошмар. — Тогава замини за Америка с моята благословия…

— Не съм искала твоята благословия. Нито имам нужда от позволението ти!

— Знам — бързо отвърна Сол. — Моля те, изслушай ме. Върви, забавлявай се. А аз ще те чакам. Когато се върнеш, отново ще ти предложа да се омъжиш за мен.

— И тогава все още няма да ти вярвам — прекъсна го Джини. — Ти просто не можеш да разбереш, нали? Аз ти вярвах, повярвах ти, когато дойде тук с твоите извинения и с твоите цветя, и с твоите бонбони, и с оня дяволски часовник! И с твоите лъжи! Всичко, което искаше тогава, беше да ме вкараш в леглото си! Кажи ми, как мога да повярвам сега дори и на една дума от това, което казваш? — възкликна тя.

Сол затвори уморено очи. Нямаше отговор на този въпрос. Признаваше вината си. Отвори очи и се взря в нея, протегна ръка да я погали по бузата, но я остави да се отпусне, когато тя се отдръпна.

— Бих ли се втурнал да те защитавам тази вечер, ако не ме беше грижа за теб? — внимателно попита той.

Джини се вгледа изпитателно в лицето му и поклати глава.

— Не, сигурно не. Но ти би направил същото за всяка жена, която е в беда, нали?

— Предполагам, че бих го направил, да — съгласи се Сол. — Все пак не съм абсолютен негодник, нали?

— Довиждане, Сол.

— Лека нощ.

Не харесваше звученето на думата „довиждане“. Тръгна, но после се обърна още веднъж, тъй като изведнъж му хрумна, че би могла да рискува да излиза сама вечер.

— Ако имаш нужда от помощ, докато ме няма, обади се на Ник.

— Няма да се наложи. И освен това Ник ще бъде достатъчно зает да се грижи за Мелиса — каза Джини и затвори вратата.