Катрин Белами
Лятото на тайните (15)

Глава петнадесета

Докато Джини се развличаше на „Уимбълдън“, Ан, все още дълбоко обезпокоена от сцената в „Белууд“ в неделя следобед, позвъни на сър Дейвид и го помоли да се срещнат за обяд.

Тя беше вече в ресторанта, когато Ланкастър пристигна. Той веднага отбеляза с известно недоумение, че е пресушила няколко питиета до неговото идване.

— Нещо лошо ли се е случило? Звучеше разстроена тази сутрин — каза той. — Извини ме, че не се обаждах през последните няколко дни, но с приближаването на изборите подготовката е доста трескава.

— Знам. Проблемът не е в това — отхвърли опасенията му Ан. — Мисля, че е време да сложим край на нашата връзка, Дейви — каза тя внезапно.

Той също беше мислил за това след спречкването със Сол, но беше изненадан и малко разочарован, че Ан е на същото мнение.

— Да поръчаме ли първо обяда? — предложи той, решавайки, че тя се нуждае от храна, за да потуши ефекта от погълнатия алкохол.

— Чудесно. — Ан едва хвърли поглед на менюто, поръча си салата и още един джин.

С явно нетърпение дочака келнерът да спре да се суети наоколо.

— И така, в какво се състои проблемът? — попита Ланкастър.

Устните на Ан леко се стегнаха и тя изрече с разтреперан глас:

— Джини ме мрази. Тя и Сол… как да кажа? Те очевидно са отчаяно влюбени един в друг, но нашата връзка им причинява проблеми. Може и да е твърде късно да се направи нещо, но мисля, че трябва да се разделим.

Лицето му беше притъмняло, а челото смръщено, но той не каза нищо, така че Ан отпи още една голяма глътка от джина и продължи:

— Приеха ме в един от курсовете в колежа по изкуствата. Започва през есента и тъй като малко съм занемарила уменията си, ангажирах място за една ваканция в Италия, която ще бъде съчетана с часове по рисуване. Заминавам следващата неделя.

— Разбирам. Не подлежи на обсъждане. Ти вече си го решила, нали? — Това беше по-скоро констатация, отколкото въпрос и сър Дейвид съумя да запази спокойния тон на гласа си.

— Правя го само за наше добро, Дейви! Не се ли чувстваш облекчен, ако си съвсем искрен пред себе си?

— Ще ми липсваш — каза той, с което всъщност отговори на въпроса й.

— Ти също ще ми липсваш. Всичко започна като шега и беше истинско удоволствие, но ако погледнем истината в очите, вече не е така, нали? — попита Ан.

Той отново избегна отговора, но се протегна през масата и пое ръката й в своята.

— И въпреки всичко беше наистина чудесно, нали?

— Да — съгласи се тя, но нещо беше заседнало в гърлото й. — Ще имаш ли нещо против да пропусна обяда? — попита извинително, чувствайки, че няма никакъв смисъл от продължително и многословно сбогуване. — Не съм гладна, а и имам да подготвя доста неща преди заминаването за Италия.

— Добре. Довиждане, Ан. Пази се! — Дейвид стана и я целуна по бузата.

— И ти — отвърна на целувката му тя. — Пожелавам ти успех на изборите. Надявам се, че ще спечелиш. Много ще ти отива да си член на парламента. Ти си чудесен мъж — усмихна се пресилено и бързо се отправи към изхода на ресторанта.

Сълзи замъглиха погледа й. Защо беше необходимо да си играе с огъня? И на първо място — защо се оплете в тази връзка? Трябваше да знае, че ще приключи със сълзи. Все пак знаеше отговора — заради вълнението. Но тази история, изпълнена с трепет и блясък, можеше да й коства загубата на нейната дъщеря.

Сър Дейвид трябваше да признае, че чувството, което изпита, докато я наблюдаваше да излиза от ресторанта, представлява странна смесица от истинско съжаление и нюанс на облекчение. Тя беше отличен събеседник, блестяща, жизнена и превъзходна в леглото. Неволно се запита дали Сол вече беше открил същите достойнства у дъщерята.

Стресна се от тези мисли и бързо се върна към равносметка за бъдещето на своите връзки, и по-точно за връзките, които сега би могъл да изгради със своя син. Чудеше се дали ще бъде твърде прибързано веднага да му съобщи за скъсването с Ан. Да, така би изглеждало, че е бил в плен единствено на удоволствието. Или може би след като Сол напусне службата си в армията — кариера, на която сър Дейвид винаги се бе противопоставял, но безполезно. Сол беше изслушал с трудно прикрито безразличие гневните думи на баща си, че е посветил цял един живот, за да изгради бизнес, който да предаде в ръцете на своя син, който си тръгваше, без дори да обърне поглед назад.

Сър Дейвид въздъхна тежко, изостави обяда и тръгна към своя офис. По пътя спря и купи гривна с диаманти като прощален подарък за Ан. Не можа да се въздържи да отбележи за себе си, че продавачката в бижутерийния магазин бе изключително хубава.

— Сигурна съм, че съпругата ви много ще хареса подаръка, сър! — На Дейвид Ланкастър се стори, че видя дяволито пламъче в очите й.

— О, това не е за съпругата ми. Племенницата ми се омъжва съвсем скоро — изрече той първата хрумнала му полуистина. — Питам се дали случайно няма да сте свободна днес, за да вечеряте с мен?

 

 

Мелиса се присъедини към Джини по време на чая, след тренировката с Джак за мача. Кати и Ейс бяха направили още един отбор, за да им помогнат да се подготвят. Беше се събрало солидно множество зрители, които очакваха с нескрито нетърпение завръщането на бившите шампиони. Интересът им се подклаждаше още повече от вълнението и нервността, който показваше Мелиса.

— Това е наистина глупаво! — каза тя на Джини, ядосана на себе си. — Уплашена съм почти толкова, колкото преди първия си мач тук, когато бях на осемнадесет. Тогава също започнах в смесените двойки.

— С Джак ли? — попита Джини.

— Да. През онази година не бях във форма за индивидуалните мачове. В последната минута мачът беше преместен от един от страничните кортове на централния. Господи, бях абсолютно скована! Трудно ми беше дори да ходя, да не говорим за посрещане на топката! — Тя потръпна. — И до днес си спомняше съвсем ясно ужасния, обръщащ стомаха страх при мисълта за вероятното публично унижение.

— Победихте ли тогава? — прекъсна мислите й Джини.

— Да, но по-точно е да се каже, че Джак победи. Аз просто присъствах на представлението. Смогнах някак да не направя твърде много двойни грешки, а той свърши всичко останало. Това беше началото на моята продължителна любовна връзка с централния корт… По-добре да отида да се преоблека — каза тя изведнъж.

Още беше много рано, но Мелиса усещаше нуждата да остане по-дълго в съблекалнята, говорейки с Кати и с останалите играчи, с хората, които знаеха какво чувства тя в този момент, да попие атмосферата, да стане отново част от турнира.

— Ти ще се оправиш, нали? — попита тя, сещайки се, че оставя Джини сама.

— Разбира се. Не се притеснявай за мен. Аз наистина се наслаждавам на всичко тук и прекарвам чудесно времето си — увери я Джини. — Ще дойда да гледам твоя мач.

— Добре. Ник трябва да е дошъл дотогава — каза Мелиса малко отнесено, тъй като умът й вече беше на корта.

— Ще доведе ли Сузи? Или е твърде малка за това?

— Решихме, че ще се чувства твърде объркана. Най-вероятно ще иска да дойде при мен и Джак на корта и когато Ник не й позволи, ще се разплаче неутешимо — усмихна се тя. — Оставихме я, с Кит при мама в „Белууд“, така че е в добри ръце. Е, до скоро — добави тя и се обърна, за да продължи към вратата, но се натъкна на идващия насреща Ейс и се спря.

— Здравей, миличка — ласкаво я приветства той.

— Здравей. Мислех, че смяташ да гледаш Шана?

— Гледах я. Тя спечели само за четиридесет минути. Не разбирам при това положение защо вие, жените, се оплаквате, че не получавате същите наградни суми като мъжете!

— Ние би трябвало да вземаме същите пари като вас — настоя Мелиса. — Продължителността на мачовете не трябва да се смесва с този проблем. Нашите тренировки са също толкова дълги и тежки както тези на мъжете и ние набираме също толкова пари за организаторите на турнирите. Докато аз се състезавах, никога не е имало празно място на моите мачове. Освен това на жените се налага да правят повече жертви от мъжете. Ако ти все още се състезаваше, Алекса и близнаците биха могли да пътуват с теб и нямаше да ти се наложи да прекъснеш състезателната си кариера, както обикновено правят жените, за да имат семейство — разгорещено довърши Мелиса.

Ейс я погледна със съчувствие, примесено с известно съжаление, защото знаеше, че нейното избухване има много малко или нищо общо с паричните награди за участията в турнирите. По време на нейната нежелана бременност, когато Кати Оливър го помоли за помощ, не беше имал никакви угризения на съвестта, докато уреждаше аборта. Едва много по-късно, когато се родиха собствените му деца, той беше осъзнал към колко ненормална постъпка беше подтикнал Мелиса. Въпреки това, чувствайки се неудобно, той реши да обвини на първо място Ник, който беше създал проблема.

— Късмет за мача! — беше единственото, което каза.

— Благодаря! — промърмори Мелиса, която вече съжаляваше за избухването си. После се обърна и бързо измина пътя до входа, който водеше към съблекалните на състезателите.

Преоблече се и направи няколко упражнения за загряване, докато бъбреше непринудено в познатото обкръжение и хвърляше по едно око на резултата в мача на корт номер две, закъдето беше определена тяхната среща.

Нервите й се изопнаха още веднъж, когато с Джак излизаха на корта, но ентусиазираните аплодисменти я окуражиха и нетърпението й да започне състезанието се възвърна в момента, в който започнаха да си разменят топки за загряване със своите съперници. От отсрещната страна на корта бяха двама американци, за които Джак прецени, че би бил по-подходящ турнирът при младежите.

Ник пристигна точно в момента, в който започваше мачът. Мелиса му се усмихна щастливо, а Джак направи недоволна физиономия, все едно че казваше: „Как допуснах да ме въвлече във всичко това?“

Ник се усмихна и седна, но мислите му бяха далече от това, което се случваше на корта. Беше се отбил в апартамента в Челси, преди да дойде в Уимбълдън. Кони се беше държала приятелски както винаги, но Мики беше в обичайното си нацупено и самоиронично настроение. Ник просто не знаеше как да се държи с момчето. Сега си даваше сметка, че не трябваше да им позволява да остават в апартамента. Те не показваха никакво намерение да си тръгнат, а той самият все не можеше да се реши да повдигне въпроса. Куп поддържаше първоначалното си мнение и го съветваше да им плати и да се отърве от тях, но за него нещата не бяха толкова лесни. Преследваше го чувство за вина за това, че беше оставил Кони да се оправя сама с тази каша в продължение на много дълги години, и смяташе, че със сигурност дължи на момчето много повече от пари. Мики беше негов син. Все още обаче не изпитваше никакви бащински чувства към него. Не успяваше да види никоя от отличителните черти на един Ленъкс, нито каквато и да било физическа прилика.

Той въздъхна дълбоко и се взря в корта. Ожесточената битка се разгаряше на мрежата, най-накрая американката успя да изпрати топката в центъра на полето. Джак и Мелиса едновременно отстъпиха встрани и двамата като по даден знак оставиха топката на другия, след което се взряха учудено един в друг. Подобна любителска грешка би трябвало да обтегне още повече нервите на Мелиса, но вместо това тя се успокои и избухна в смях.

„Как е възможно да не забелязва моето притеснение?“ — чудеше се Ник с известна доза негодувание. Даваше си сметка, че трябваше да й каже веднага за Кони, но не беше го направил, като се надяваше, че ще успее да се справи с тази ситуация, без жена му да научи.

Би било много по-лесно, много по-просто, ако Кони искаше пари, но очевидно не беше така. Тя усещаше, че не може да се справи с трудния характер на своя шестнадесетгодишен син, и изглежда вярваше, че ненадейното навлизане на баща му в неговия живот може да осигури решение за всички тези проблеми. Освен това Кони изглежда се опитваше да забрави за съществуването на Мелиса така, както Мелиса изобщо не знаеше за нейното. Никога повече не я спомена след онази първа сутрин в офиса му.

Ник въздъхна отново и машинално се присъедини към аплодисментите на останалите зрители, преди да осъзнае, че Мелиса току-що бе загубила гейма, в който подаваше, и резултатът беше нараснал на три на една игри за американската двойка. Тя го стрелна с поглед, пълен по-скоро с недоумение, отколкото с упрек, докато отиваше да заеме позиция на мрежата, и той направи усилие да се съсредоточи върху играта.

— Шибани дъртаци! — подигравателно подхвърли американецът при разминаването им, когато трябваше да сменят игралните полета.

Това истински вбеси Джак и той почувства прилив на удвоена енергия. Ретурът му заприлича на топовен изстрел и дотолкова затрудни съперниците им, че му даваше възможност всеки път да излиза на мрежата и да завършва разиграването със съкрушителни волета. Най-напред спечелиха подаването на американеца, после Джак направи четири убийствени аса и закова резултата на три на три гейма в първия сет.

Мелиса усети настроението му да изтръгне победата на всяка цена и окончателно се освободи от напрежението. Играта й си възвърна предишната свежест, елегантност и максимална ефективност, от която се възхищаваха всички. От минута на минута синхронът между брата и сестрата ставаше все по-съвършен, ударите им — все по-силни и по-точни, придвижването им по коварната тревна покривка — все по-брилянтно точно. Съперниците им бързо-бързо свалиха гарда и до края успяха да изкопчат само още един гейм. Подкрепяни от одобрителните възгласи и аплодисментите на публиката, Мелиса и Джак спечелиха за по-малко от час с шест на три и шест на един.

Щастлива, Мелиса след последния си точен завършващ удар се хвърли на врата на брат си, а той я грабна в здравата си прегръдка и я повдигна нагоре така, че краката й се отлепиха от земята. После двамата отидоха до мрежата, за да стиснат ръцете на своите съперници, и триумфално поздравиха възторжената публика.

 

 

В сряда беше рожденият ден на Сузи. Тя вече бе получила множество подаръци на тържеството в неделя и все още имаше такива, които не бяха отворени. Мелиса седеше с нея на пода в стаята й и помагаше за развиването на множеството панделки и пъстри хартии, които скриваха тайнственото съдържание на малки и големи пакети. Ник седеше отстрани на канапето и ги наблюдаваше със свито сърце. Чувстваше се виновен за това, че Мики никога не се е наслаждавал на подобно изобилие от подаръци, и съжаляваше, че не е познавал момчето в ранните години на детството му. Но най-вече долавяше у себе си ужасяващия страх, че щастието, което винаги беше приемал за даденост, се канеше да се изплъзне от неговия живот.

— Мелиса — тревожно промълви той.

— Да? — Тя вдигна глава и му подари една от своите прелестни усмивки, а очите й блестяха, споделяйки радостта на Сузи.

Не би могъл да понесе искрите в очите й да угаснат, да развали рождения ден на Сузи, дори дъщеря му да беше твърде малка, за да разбере с какво този ден бе по-специален от другите.

— Всъщност няма нищо — направи опит да се усмихне той. — Сол се обади по телефона вчера. Взел си е свободен ден в събота и иска да види Джини. Казах му, че тя вероятно ще бъде на „Уимбълдън“. Съобщих му също, че заминава за Калифорния с Ейс. Страхувам се, че нещата между тях не се развиват добре!

— Вие със Сол трябва да основете клуб на неприятелите на Ейс — разсеяно подхвърли Мелиса, протягайки се за поредния пакет. — Колкото до Джини… А, това е от Джини, мила — каза тя на Сузи и развърза жълтата лента, за да може детето по-лесно да освободи кутията от нейната опаковка. После се засмя на ликуващото задоволство, което се изписа върху лицето на момиченцето, докато то прегръщаше голямото плюшено магаренце. — Виж как се казва — посочи златните букви, които Джини беше изписала върху кожената юзда. — Знаеш ли какво пише?

— Неди! — щастливо възкликна Сузи, отгатвайки правилно името. — Виж, татко!

Ник се засмя, грабна я в ръцете си и я притисна силно, вдъхвайки нейния чист бебешки аромат. После бързо я върна на предишното й място сред морето от панделки и играчки и се обърна към Мелиса:

— Трябва да тръгвам. — Целуна я бегло по челото и без да дочака целувка в отговор, излезе от стаята.

— Добре, доскоро — малко учудено отговори Мелиса.

Двете със Сузи помахаха за довиждане от прозореца, докато Ник се отдалечаваше с колата по алеята. После Мелиса се обърна и заразглежда хаоса от разкъсани хартии върху килима.

— Мисля да оставим всичко това на госпожа Купър. Ти какво ще кажеш, Сузи?

Госпожа Купър беше жена от съседното село, която идваше два пъти в седмицата да почиства къщата.

— Хайде да отидем да видим Кит и Джини. Сигурна съм, че те ще имат още изненади за теб.

Мелиса възнамеряваше да остави Сузи при братовчедка й този ден, но тъй като прогнозата за времето предвиждаше дъжд над Уимбълдън, реши да пропусне състезанията и самата тя остана в „Белууд“.

— Дали тези деца тичат повече от теб и Джак на техните години или аз остарявам? — попита Роуз късно следобед. Обичаше да се грижи за внучките си, но те бяха толкова енергични и палави, че я довеждаха до изтощение.

— Наистина ли искаш да ти отговоря? — засмя се Мелиса.

— Не, мисля, че не искам — тъжно отвърна Роуз. — Ще ходиш ли да гледаш турнира утре?

— Мислех да отида. Защо? Няма ли да можеш да се грижиш за Сузи?

— Не, изобщо нямах предвид това. Алекса ще доведе близнаците, за щастие с тяхната детегледачка… Просто си помислих, че би било хубаво, ако и ти си тук — обясни тя.

— Видях Алекса миналата седмица. Стори ми се доста болнава.

— Така ли? — Роуз леко се изчерви и побърза да смени посоката на разговора: — Ще разрежем ли тортата за рождения ден на Сузи?

— Не още — присви очи Мелиса и подозрително погледна майка си. — Нарочно ли избягваш тази тема?

— Не, нищо подобно — опита се да отрече Роуз, но после махна с ръка. — Всъщност права си… Не искам да говорим за това и моля те, не ме разпитвай за подробности, защото обещах да не казвам на никого.

— Разбирам — с известна горчивина в гласа каза Мелиса — и няма да задавам никакви въпроси. Вероятно Ейс трябва да се погрижи за собствената си съпруга, вместо за тази на Дж… Ох! — закри с длан устата си тя.

— Щеше да кажеш жената на Джак, нали? Какво общо има Ейс с Лиза? Само не ми казвай, че…? — потресена промълви Роуз.

— Не, не я е прелъстил, ако имаш това предвид — засмя се Мелиса, но после помръкна. — Поне така си мисля — добави предпазливо. — Съобщи ми, че разполага с някакви доказателства, които Джак би могъл да използва срещу нея, ако се стигне до дело за развод… Джак не иска да се развежда, нали?

— Доколкото знам, не — отговори майка й, но не изглеждаше много убедена. — Господи, скъпа, каква бъркотия! Добре поне, че не е необходимо да се безпокоя за вас с Ник — допълни с усмивка.

 

 

Петъкът се случи дъждовен. На „Уимбълдън“ покритията се слагаха и се вдигаха от кортовете с монотонно постоянство. Съблекалните, магазините, ресторантите и павилионите за сувенири бяха пълни до пръсване. Състезателите се шляеха наоколо, опитвайки се да отпочинат, докато мачовете бъдат възобновени.

Мелиса побъбри с Кати известно време, отиде до телевизионното студио за интервю, а после се смеси със запалянковците, говорейки с тях и давайки автографи. Най-накрая с известна досада разбра, че няма никакъв шанс да играе своя мач при смесените двойки този ден, тъй като беше определен последен на централния корт. Ето защо реши да се прибере. Видя Джини отвън и й предложи да я закара до нейния апартамент.

— О, не се безпокой. Ще се прибера с метрото.

— Няма да ми създадеш никакво неудобство. Ти живееш в Челси, нали? Ние с Ник имаме апартамент там. Мисля или поне се надявам, че съм забравила там една гривна последния път, когато останахме да нощуваме в града. Канех се да помоля Ник да намине, но не искам той да разбере, че е възможно да съм я загубила. Той ми я подари, когато се роди Сузи — обясни Мелиса.

— В такъв случай с удоволствие ще се възползвам от предложението ти — отвърна с благодарност Джини. Влаковете бяха вечно препълнени. — Всъщност ми се стори, че видях Ник на Кингс Роуд преди известно време — изведнъж си спомни тя.

— Така ли? Вероятно е проверявал дали всичко е наред в жилището — каза Мелиса. — О, почти бях забравила: Сузи страшно хареса магаренцето и дори го взе в леглото си снощи.

Мелиса остави Джини пред дома й, а после тръгна към апартамента, молейки се да намери гривната там. Не можеше да повярва, че е била толкова нехайна да я загуби, и се ужасяваше да признае пред Ник, че не е могла да я намери никъде.

Отключи входната врата на сградата и леко изтича нагоре по стълбите. Спомни си мига, в който се бе събудила от дълбокия сън след изтощителното раждане на Сузи и бе видяла Ник да седи над нея и да я гледа с обожание. В онзи момент тя забрави родилните болки и съжалението за прекъснатата си кариера, което дълго време я измъчваше. Всичко си струваше дори само заради този единствен поглед в очите му.

Усмихвайки се, тя отключи вратата на апартамента и пристъпи вътре, тъкмо когато някакво височко слабо момче излизаше от кухнята, пиейки мляко от кутия. Мелиса веднага реши, че той е крадец. Гневът й беше твърде силен, за да изпита страх.

— Как, по дяволите, влезе тук? — разярено извика тя. — Как смееш да се разпореждаш в моя дом?

— Мамо! — извика момчето и Мелиса зяпна от изненада.

„Тези са се настанили незаконно!“ — беше следващата й мисъл, когато видя една жена да излиза от спалнята — нейната и на Ник спалня, — облечена в халат.

— О, Господи! — Жената уви дрехата по-плътно около тялото си. — Здравей, Мелиса! Аз… казвам се Кони Съливан… — заекна тя.

— Пукната пара не давам как се казваш! — кипна Мелиса. — Обличайте се и изчезвайте от моя апартамент, преди да съм повикала полиция!

— Той не й е казал — глупаво се усмихна момчето.

Мелиса гневно се обърна към него, но нещо я спря да не се спусне към телефона. Момчето беше твърде самодоволно, твърде самоуверено.

— Ник каза, че можем да останем тук известно време — тихо пророни Кони, поглеждайки плахо към сина си.

— Какво точно не ми е казал Ник? — попита Мелиса с леден глас.

Усмивката му се разшири: сега богатата кучка щеше да си получи заслуженото!

— Това, че е мой баща — бавно отвърна хлапето, наслаждавайки се на всяка произнесена сричка.

— Лъжеш! — отсече презрително Мелиса, после се обърна и надменно се вгледа в майката: средна възраст, посивяваща коса… каква безсмислица!

— Вярно е — тихо каза Кони. — Срещнахме се с Ник преди много години в Белфаст. Съжалявам!

Ужасяващото хилене, злорадството, претенциите на момчето — с всичко това можеше да се справи, но тази стара повлекана си позволяваше да я гледа със съжаление!

Мелиса се завъртя и изскочи от апартамента, препъвайки се надолу по стълбите, и тичешком се намери на улицата. С усилие си пое глътка чист въздух. Изпитваше такъв глад за кислород, все едно че току-що бе участвала в маратонско бягане.

След няколко секунди се поуспокои и се върна при колата си. Подкара, без да мисли и без да вижда какво се случва наоколо. Една част от нея беше заета автоматично да направлява автомобила, докато съзнанието й опитваше да възприеме ненормалността на всичко, което беше чула току-що.

„Ник има син? Не, това не може да е истина! Момчето изобщо не прилича на него и после… той би ми казал!“ — мислеше тя отново и отново. Защо не я беше уведомил, че са отседнали в техния апартамент, продължаваше да пита един настойчив вътрешен глас. Какви ли не мисли и противоречиви чувства се бореха за надмощие — недоверие, гняв, болка… „Защо съм ядосана, щом не вярвам? Той би ми казал! Дали Ник има син? Ник има син!“

После чу гласа на съпруга си, който я моли да имат още едно дете…

Тя винаги беше отбягвала темата, на практика му отказваше това, което искаше. Дали наистина е водил двоен живот? И ако е така, колко дълго е продължило всичко? Служебните задължения през уикенда винаги са били най-правдоподобното извинение на мъжете, които поддържат две семейства… Дали Ник беше един от тези мъже?

Изведнъж почувства стягащ се обръч около своите слепоочия и простена. Само не мигрената, не и в този момент! От време на време беше сполетявана от пристъпите й, особено след аборта, когато се бяха разделили с Ник. Започна да рови с една ръка в чантата си, търсейки безрезултатно хапчетата. Нов стон се изтръгна от устните й, когато ужасната болка повторно я прониза. Трябваше да се добере до вкъщи колкото е възможно по-бързо! Почти неспособна да вижда и да мисли, тя спря на един светофар. Наляво беше „Найн Елмс“, а надясно — „Белууд“. За миг се подвоуми накъде да тръгне.

Светна зелено, тя отпусна съединителя и подаде газ, все още неспособна да вземе решение, и вместо да завие наляво или надясно, се понесе през средата на кръстовището. Твърде късно осъзна, че ще се блъсне в отсрещната каменна стена, и завъртя отчаяно волана в опита си да промени посоката. Последва силен трясък, ужасно разтърсване, а после — облекчаваща забрава.

 

 

След като Мелиса изхвърча от апартамента, Кони яростно се нахвърли върху сина си.

— Мики, много жестоко беше да се появиш пред нея по този начин! И много глупаво.

Той сви рамене с безразличие.

— Как бих могъл да знам, че не й е казал, дето сме тук? — попита безочливо.

— Е, сега вече не ми се вярва да останем още дълго! — троснато отвърна Кони и се протегна да вземе телефона.

Бързо набра телефона на „Ленъкс и Купланд“, но нито Ник, нито Куп бяха в офиса, затова остави съобщение, че е извънредно важно Ник да й се обади колкото е възможно по-скоро. Не знаеше никакъв друг начин да се добере до него, тъй като нямаше номера на домашния му телефон, нито този на мобилния. Беше й казал да се свързва с него единствено в офиса, ако й се наложи.

Чувстваше се ужасно. Срамуваше се, че години наред бе изпитвала ревност към по-младата, по-красива и по-успяла жена, за която Ник се бе оженил. Никога не би могла да забрави изражението върху лицето на Мелиса, когато научи кои са те.

Мики слушаше мълчаливо отчаяния й глас, докато оставяше съобщението, и разсеяно се взираше в нея, докато тя се опитваше да направи чай. Ръцете й трепереха толкова силно, че разплиска водата и прекатури млякото.

— Аз ще го направя вместо теб, мамо, а ти се върни в леглото. Лекарят каза, че трябва да си почиваш.

— Да, добре — уморено се съгласи тя. — Благодаря ти, Мики — потупа го леко по бузата и се върна в спалнята.

Мики направи чая. След това изключи телефона.

 

 

Пръв до колата на Мелиса се озова един мотоциклетист. Предната лява врата на автомобила при сблъсъка се беше откачила и висеше гротескно на една страна, а Мелиса, която не беше сложила предпазния си колан, лежеше просната по лице върху пътното платно.

Мъжът използва мобилния си телефон, за да повика линейка и полицията. После коленичи безпомощно до неподвижното тяло. Знаеше, че не бива да го помръдва, но се чувстваше съвсем безполезен, като не правеше нищо, затова съблече сакото си и внимателно го зави с него.

Линейката пристигна първа и той отстъпи назад. Полицейската кола се появи няколко минути по-късно. Мотоциклетистът разказа каквото знаеше и после си тръгна. Един от полицаите веднага разпозна Мелиса. Бяха съседи с баща й Даниел, затова на него се падна неприятното задължение да съобщи на семейството й за инцидента.

Никой не отговори на позвъняването му в „Найн Елмс“, затова той се качи отново в патрулната кола и отиде в „Брук фарм“ да съобщи на Даниел какво се бе случило.

— О, Господи! — възкликна бащата на Мелиса, разтърсен от ужасната новина, и веднага потегли към „Белууд“.

— Здравей, Даниел! — топло го посрещна Роуз. След развода те си бяха останали добри приятели. — Боже, нещо лошо ли се е случило? — пребледня тя при вида на смръщеното му лице.

— Мелиса е катастрофирала. Откарали са я в болница.

— О, не! Не! — Роуз разтърси невярващо глава. — Как… в какво състояние е? — прошепна едва.

— Не знам. Била е в безсъзнание — неохотно отвърна Даниел.

— Трябва да отида при нея! Ами децата? — спомни си тя внезапно. — И Алекса е тук! Алекса, може ли бавачката да остане по-дълго и да наглежда Сузи и Кит? Мелиса е в болница… Трябва да отида — отрони тя, опитвайки се да не заплаче.

— Разбира се. Върви, децата ще се чувстват добре тук с нас — настоя Алекса. — Аз ще се обадя на Ейс и той ще намери Джак… А Ник?

— Опитай да го намериш в офиса му или чрез мобилния телефон. Номерата са до телефона! — провикна се Роуз, вече извън вратата. — Господи, Даниел, не искам всичко това да се повтаря! — проплака тя при спомена за ужасната катастрофа, в която бе пострадал Джак преди пет години. Той беше лежал в кома три дълги дни и нощи. — Няма да мога да понеса такова нещо отново! Не мога! — ридаеше тя.

— Знам, мила, знам — злощастно промърмори Даниел. Той самият почти беше готов да рухне. — Тя ще се оправи. Сигурен съм, че ще се оправи.

Алекса успя да се свърже с Ейс по мобилния му телефон. Той беше на „Уимбълдън“ и веднага хукна да търси Джак. По-трудно беше да открият Ник. Той беше изключил мобифона си по време на среща с един нов клиент, за да не бъде прекъсван, а после бе забравил да го включи отново. Върна се в „Найн Елмс“ и завари къщата празна, но реши, че Мелиса е останала по-дълго на „Уимбълдън“ въпреки лошото време. Искаше да вземе душ и да се преоблече, преди да отиде да вземе Сузи от баба й, но преди това слезе в дневната, за да прослуша съобщенията на телефонния секретар.

 

 

Мелиса бавно и болезнено се върна в съзнание. Светлината беше дразнещо ослепителна и тя изпъшка, затвори бързо очи и постави ръце върху слепоочията си.

— Вие сте добре. Имате само няколко натъртвания — каза непознат дружелюбен женски глас.

— Мигрена — съумя да промълви Мелиса.

— Не, само леко сътресение — поправи я сестрата.

„О, и сътресение ли?“ — мина през главата й и настоя отново:

— Мигрената. Хапчетата. — Това беше всичко, което помнеше.

— О, разбирам — каза сестрата и тръгна да търси лекаря, който беше отишъл да увери семейството, че Мелиса не е пострадала сериозно.

Лекарят я изслуша и се обърна към Джак, който единствен от всички бе запазил самообладание:

— Сестра ви страда ли от мигрена?

— Страдаше преди време, но не е имала пристъпи много отдавна. — Лицето на Джак потъмня.

— Ще я задържим в болницата тази нощ, но няма за какво да се тревожите. Най-добре е да се приберете вкъщи.

— Не може ли да я видим? — попита Роуз.

— Да, когато я настаним в стая. Но само за малко и един по един.

Роуз влезе първа. Мелиса се опита да сдържи сълзите си и се опита да я увери:

— Всичко е наред с мен. Наистина! Ще се оправя.

Повтори същото пред баща си и пред Джак.

Ник пристигна, побелял от тревога, точно когато Фарълови си тръгваха.

— Тя ще се оправи — бързо каза Даниел. — Току-що говорихме с нея. Ще я задържат за наблюдение и това е всичко. Вероятно утре ще може да се прибере вкъщи.

— О, благодаря ти, Господи! — Ник пое дъх облекчен. — Как се е случило?

— Не знаем — отговори Даниел. — От полицията казаха, че е нямало никакви други коли. Тя просто се е забила в стената на една сграда на кръстовището. Може би кормилната уредба се е повредила — предположи той. — Така или иначе не е пострадала лошо, но изглежда, че катастрофата е предизвикала пристъп на мигрена.

— О, не! — възкликна ужасен Ник. Той беше станал свидетел на някои от пристъпите й в миналото. — Мислех, че с това е свършено! Извинете ме, но трябва да отида и да я видя.

— Ник, Сузи може да остане при мен довечера! — извика след него Роуз.

— Благодаря, много съм ти задължен — обърна глава той и й се усмихна с благодарност.

Първо отиде да говори с лекаря, после тихо влезе в стаята на Мелиса. Тя беше чула гласа му навън в коридора и гневът засили болката в слепоочията. Предпочете да се престори, че спи. Не би могла да понесе дори да го погледне, а още по-малко да му каже какво беше открила.

— Мелиса? — прошепна Ник, но не получи никакъв отговор.

Беше разочарован, че не можеше да чуе гласа й, но се радваше, че сънят щеше да я освободи от мигрената. Седна до леглото и дълго я гледа. Мелиса отчаяно се молеше той да си отиде. После лекарството подейства, пронизващата болка се оттегли и тя наистина заспа.

Когато се събуди, утрото вече бе настъпило. Тя бавно и предпазливо отвори очи и опита да раздвижи главата си. Най-лошото от мигрената беше преминало и сега страданието беше намаляло до пулсиращо главоболие, което бе поне поносимо. По-трудни за понасяне бяха спомените от изминалия ден. Ник имаше син!

Не можа да хапне от закуската си, но изпи чаша портокалов сок и малко кафе. Дадоха й също нови болкоуспокояващи. Когато докторът обяви, че е достатъчно добре, за да може да си върви, тя веднага позвъни на майка си и я помоли да дойде да я вземе от болницата.

— Джак няма да има нищо против, ако остана в „Белууд“, нали?

— Не, разбира се, но… — намръщи се Роуз.

— Моля те, мамо! — отчаяно изрече Мелиса.

— Добре, ще бъда при теб след тридесет минути — бързо обеща Роуз.

 

 

Ник телефонира в болницата, за да попита кога може да вземе Мелиса вкъщи, и изненадан научи, че Роуз вече я е взела. Помисли си, че ще я докара в „Найн Елмс“, и реши да почака. После си спомни за второто съобщение, оставено на телефонния секретар, в което Кони го молеше да се свърже с нея.

Той набра номера на апартамента, но никой не вдигна. Сви рамене, смятайки, че въпросът вероятно не е бил толкова важен, остави слушалката и продължи да чака пристигането на колата на Роуз.

След двадесетина минути започна сериозно да се тревожи. Да не би и тя да бе катастрофирала? Вече се готвеше да изостави чакането и да тръгне да ги търси, когато телефонът звънна.

— Ник? — Беше Роуз. — Мелиса е тук, в „Белууд“. Поправя се, но все още има главоболие и се чувства доста зле. Знаеш как е след пристъп на мигрена. Така че я сложих да си легне. Даниел взе Кит и Сузи със себе си в „Брук фарм“, за да може Мелиса да си почива на спокойствие.

— Но защо не я докара тук? — учудено попита той.

— Страхувам се, че тя… не искаше.

— Какво?! Идвам веднага — късо каза Ник и затвори, преди тя да успее да възрази.

Караше толкова бързо, колкото беше възможно по тесния селски път. Втурна се в „Белууд“, без да позвъни на вратата, и сепна Роуз, която се качваше по стъпалата с кана леденостудена вода.

— Това за Мелиса ли е?

— Да. Не иска никаква храна… — Гласът й заглъхна, тъй като Ник грабна каната от ръцете й и бързо прескочи последните стъпала.

Тя се поколеба, но накрая тръгна след него.

Когато Ник влезе в стаята, Мелиса лежеше в леглото със затворени очи. Изглеждаше смъртно бледа, а спуснатите завеси свидетелстваха, че главата все още я боли.

— Как се чувстваш? — тихо попита Ник.

Клепачите й рязко се отвориха и тя го погледна студено.

— Отвратително.

— Съжалявам. — Той остави каната на шкафчето и седна на ръба на леглото.

Мелиса обърна глава на другата страна. Просто не можеше да го гледа.

— Защо не си дойде вкъщи?

— Мислех, че може да не е удобно! — хапливо отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна Ник.

— Мислех, че може да пожелаеш да приютиш там още някое от своите копелета! — изсъска Мелиса.

— Господи! — простена той и обхвана главата си с длани.

Роуз, която стоеше на прага, ахна.

— Върви си, Ник, просто се махни — уморено каза Мелиса.

— Не! Трябва да поговорим за това. Аз се опитвах да намеря думите, за да ти кажа…

— Не мога да се справя с това сега — отчаяно го прекъсна тя и сложи ръце върху пулсиращата си глава.

— Остави я, Ник! — остро каза Роуз, когато той се опита да притегли Мелиса в обятията си, да я накара да го чуе и разбере. — Тя има нужда от почивка. Знаеш, че е така — добави по-тихо.

Ник кимна неохотно.

— Много добре. Мелиса, ще се върна по-късно, за да ти обясня какво се случи. Обичам теб и Сузи повече от всичко друго на света и ти си последният човек, когото бих искал да нараня. Моля те, не забравяй това!

Почака няколко секунди за отговор, но такъв не последвай Ник уморено стана от леглото.

Роуз го последва надолу по стълбите.

— Истина ли е това?

— Да, имам шестнадесетгодишен син. Аз самият научих за това съвсем наскоро. Не знаех как да кажа на Мелиса.

— Трябвало е да намериш някакъв начин — рязко му отвърна тя. — Всяко друго решение би било по-добро от това. Как може да е научила?

— Не знам. Сигурно е отишла до апартамента по някаква причина — каза бавно, осъзнавайки чак сега защо Кони е искала да говори с него — за да го предупреди.

— Синът ти живее във вашия апартамент? — невярващо попита Роуз. — Сам?

— Не, майка му също е там — неохотно призна Ник.

— О, Ник, какъв глупак си! Защо, по дяволите, им позволи да се нанесат в дома на Мелиса?

— Те не са се нанасяли! Живеят там временно, само докато поправим нещата… Е добре, много е лесно да се отсъжда сега. Глупаво беше да им позволя да останат. Но предположих, че на Кони не й стигат парите, а ми се струваше… грубо да предложа да й плащам сметките от хотела. Все едно, че се опитвам да й дам откуп.

— Добре, откупвай я, заплаши я, направи каквото искаш, само оправи тази каша. И то бързо. Мисля, че Мелиса няма дори да те изслуша, докато някаква друга жена живее в собствения й дом. Заедно с детето, което има от теб!

— Ще поправя това още днес — тежко въздъхна Ник.

— Сега знаем, че мигрената е причинила катастрофата, а не обратно — изведнъж си даде сметка за истинската причина Роуз. — Тя можеше да пострада много лошо, дори би могла да загуби живота си! — ужасена се взря в Ник, все едно че той беше убиец.

Той се почувства още по-нещастен, ако това изобщо беше възможно.

— Само й кажи, че я обичам. Моля те. Аз само се опитвах да направя нещо, което да е добро за всички…

— Знам — смекчи гласа си едва забележимо тя. — Върви и направи всичко, което е необходимо. Мелиса ще се чувства добре тук с мен.

— Ще се върна веднага след като уредя нещата — кимна Ник, обърна се и бавно напусна „Белууд“.