Катрин Белами
Лятото на тайните (14)

Глава четиринадесета

Не само Джини беше във ваканция. Сол също разполагаше с няколко дни и в понеделник сутринта тръгна към имението на родителите си в Ричмънд. С горчивина си каза, че за последен път използва собствените си ключове за къщата. Възнамеряваше да пренесе всички свои вещи в новия си дом и след като каже на майка си някои истини, да излезе и никога повече да не се връща.

Нямаше много за опаковане. Всъщност това място никога не се бе превърнало в негов истински дом. Като дете бяха го настанили в общежитието на училището, а по-голямата част от ваканциите си прекарваше заедно с малките си братовчеди в дома на баба им, голяма викторианска къща с обширна, потънала в зеленина градина и конюшня за понита. След като напусна училище, замина направо за военната академия в Сендхърст и прекара последните тринадесет години в различни военни части по целия свят. Беше щастлив с военната си кариера — е, поне през повечето време. Бяха му се случили някои неприятни и дори ужасяващи неща по време на войната в Залива и в Босна, но като цяло това беше интересна и предизвикателна работа. Въпреки всичко ни най-малко не съжаляваше, че напуска армията, особено след като сега в живота си имаше Джини. Е, за да бъде точен, би трябвало да каже, че в момента тя беше по-скоро в мислите и в сърцето му, отколкото в ежедневието му. Но той щеше да я спечели отново! Нямаше никакво съмнение по този въпрос — трябваше да я спечели отново, да има нейната любов и доверие. Беше толкова просто и в същото време толкова сложно.

Но първо — недовършените дела… Нахвърля книгите, компактдисковете и дрехите в картонени кашони, без да ги подрежда, после пренесе тях и музикалната си уредба до колата. Икономът вече му беше казал, че лейди Ланкастър е излязла, за да отиде на фризьор, така че Сол седна да чака завръщането й.

Не беше сигурен дали да се радва или да съжалява за това, че баща му се появи пръв. Все още вървеше с помощта на патерици. Конфликтът бе само между Сол и Алис, но смяташе, че и баща му би могъл да чуе какво се е случило. Все пак той също беше участник във всички тези събития.

— Аз се изнасям — каза му Сол, подхвърляйки ключовете си на масата.

— Задръж ги. Може да поискаш да използваш басейна или корта, когато ни няма — спокойно предложи сър Дейвид.

Сол си спомни Джини, която тича напред-назад по корта, Джини, която се гмурка в басейна, смееща се и щастлива.

— Не, благодаря. Ще стана член на някой клуб в града — отвърна кратко той.

Сър Дейвид се намръщи на тона му, но преди да успее да каже нещо, в стаята влезе Алис Ланкастър.

— Сол, колко мило! Можем да пием чай всички заедно — възкликна тя.

— Без мен — остро отхвърли поканата й Сол и се загледа как тя педантично сваля ръкавиците си. Кой ли друг носи ръкавици посред лято, запита се с досада.

Тя ги постави непосредствено до чантата си, седна и се обърна към него с хладна усмивка върху устните си.

— Нямахме представа, че си се върнал от Кипър. Това означава ли, че все пак ще дойдеш на сватбата на Аманда? — попита тя.

— Съмнявам се — студено отвърна Сол. — Моята покана включва още един гост по мой избор, но не мисля, че момичето, което имам предвид, би се чувствало добре дошло. А аз със сигурност не бих позволил тя да се чувства обидена или пренебрегната. Никога повече. Затова смятам да прекъсна всички подобни връзки — без колебание заяви той.

Само едва забележимо потрепване на веждите на Алис издаде наличието на някакви чувства. Лицето й беше неподвижна студена маска.

— За какво е всичко това? — попита сър Дейвид. — Разбира се, че ще бъде добре приета!

— Можете да се свържете с мен само при извънредни обстоятелства — продължи Сол, пренебрегвайки думите му, — но освен в такива случаи не възнамерявам да се връщам в тази къща. И не очаквайте да бъдете поканени в моя дом.

— Сол! За какво…? — Сър Дейвид спря и се обърна към жена си. — Ти знаеш ли за какво е всичко това?

— Да, мисля, че знам — спокойно отговори тя. — Момичето, за което говори той — считам, че става дума за дъщерята на последната ти курва.

— Вярно ли е това? — обърна се към сина си сър Дейвид. — Срещаш се с Джини Синклер?

— Когато е възможно. Тя не се радва много на… на връзките на моето семейство — загадъчно отвърна той, поглеждайки към майка си.

— Е, добре. — Сър Дейвид повдигна рамене с известно неудобство. — Аз от своя страна много бих се радвал да я опозная. И не виждам причината, поради която ти ни обръщаш гръб.

— Защо не му кажеш, майко? — предложи Сол.

Алис вдигна рамене, стана и извади една цигара от кокетната кутия от старо сребро, която украсяваше масата за кафе. Пръстите й леко трепереха, докато я запали и я поднесе с изискано движение към устните си, за да вдъхне дълбоко дима.

— Джеймс Калвърт очевидно — спокойно каза тя и Сол леко се усмихна:

— Отгатна от първия път.

— Угризения на съвестта или разговори „върху възглавницата“? — поиска да разбере тя.

Сол сви дланите си в юмруци.

— Кой, по дяволите, е Джеймс Калвърт? — избухна сър Дейвид.

— Бившият приятел на Джини — обясни Сол, като постави ударението върху „бивш“, гледайки втренчено майка си. — Майка ми се свързала с него чрез частния детектив, когото наела да шпионира Джини, и му платила, за да ми наговори куп глупости за нея. А той е бил достатъчно ревнив, за да се съгласи, но после се разкаял и признал пред Джини какво е направил. Искал е да ме разкара от пътя си, но не и да я нарани.

Ужасната ирония в тази ситуация бе, че ако Джеймс Калвърт не беше проговорил, Сол и Джини никога нямаше да се скарат.

Сър Дейвид се вгледа в него и после, в изблик на ярост, се обърна към жена си:

— Ти си наела частен детектив! И си платила на някого да…?

— Да излъже, да! И какво от това? Ти плащаш на Ан Синклер да… какво всъщност прави тя, Дейвид? — хладнокръвно попита Алис. — Сигурна съм, че нейните такси са фиксирани някъде в счетоводните ти отчети. Може би секретарка, отговаряща за обществените контакти? Или личен сътрудник? Много личен? — Гласът й се втвърди.

— На мен това ми е достатъчно. Нямам какво повече да кажа и на двама ви. Тръгвам си. — Сол стана и се запъти към вратата.

Алис леко кимна за сбогом. Сър Дейвид, спъван от гипса на крака си, тежко забърза след него и му извика да почака. Ако не беше счупеният му крак, Сол не би обърнал внимание на молбата му.

— Сол, нямах представа, че е направила всичко това — каза сър Дейвид сериозно.

— Вярвам ти.

— Това причини ли проблеми за теб с Джини?

— Нищо, което да не мога да поправя.

„Поне така се надявам“ — помоли се той на ум.

— Мога да приема решението ти да не ни посещаваш тук, но офисът на „Ленъкс и Купланд“ се намира недалеч от нашия. Можем да се срещаме за обяд, нали?

— Не мисля — отклони предложението Сол. — Не и докато имаш връзка с Ан Синклер. И помни, че това не е емоционално изнудване — бързо прибави той. — Просто така се чувствам.

— Не разбирам — намръщи се сър Дейвид. — Ти не си дете. Познавал си и други дами, мои приятелки в миналото.

— Така е, но Ан не е дама — каза Сол, качи се в колата си и бързо потегли.

Сър Дейвид тъжно проследи как автомобилът се скри зад стената от жив плет. После се обърна и закуцука обратно към къщата. Единственият признак на вълнение от страна на лейди Ланкастър беше това, че тя като никога беше запалила втора цигара.

— Сега вече го загуби! — грубо й каза той. — Какво те прихвана, че да извършиш такава глупост?

— Мисля, че е очевидно! — отсече жена му. — Достатъчно голямо зло е, че ти ставаш глупак с майката, и без Сол да е направил същото с дъщерята.

— Ако има някой глупак в тази история, това си ти — отговори й Дейвид. — Спри да се намесваш, Алис. Ако все още плащаш на онзи детектив да ги следи, веднага го освободи. Веднага!

— А какво ще стане, ако не го направя? — презрително попита тя.

— Направи каквото ти казах. Иначе ще трябва да изтърпиш всички последствия.

— А какви ще бъдат те? — поинтересува се Алис.

— Публичен, шумен и мръсен развод, последван от женитбата ми за Ан Синклер — информира я той с тържествен тон.

— Ти не би направил това. С политическата ти кариера ще бъде свършено, преди изобщо да е започнала — ледено отбеляза тя.

— Готов съм да поема този риск. — Съпругът й замълча за момент и се вторачи в нея. — А ти готова ли си?

Без да дочака отговор, сър Дейвид Ланкастър се обърна и бавно се запъти към стълбите.

Алис се замисли върху перспективата на венчавката на своята племенница да бъде в ролята на отритната жена, при това пред развод. Тази мисъл я накара да потрепери. Най-лошото от всичко бе, че никога няма да бъде поканена на обяд на Даунинг Стрийт 10^[1]. На нейно място ще отиде Ан Синклер!

Взе чантата и ръкавиците си и се заизкачва по стълбите към втория етаж. Спря пред стаята на Дейвид. От много години всеки от тях имаше отделна спалня. Дори през вратата можеше да чуе звука от чекмеджета и гардероби, които се отварят и затварят. Намръщи се леко и влезе в стаята.

— Събираш си вещите?

— Да. Ще се нанеса в апартамента си в офиса — обясни лаконично той.

— Но не и с Ан Синклер, нали? Не мога да си представя, че тя е от онези жени, които обичат да се занимават с готвене и гладене — пренебрежително отбеляза Алис.

Дейвид спря и я погледна с любопитство.

— Защо обвиняваш Ан за проблемите в нашия брак? Защо винаги обвиняваш другата жена? Ти съвсем ясно ми даде да разбера, че не ме искаш. Как очакваш да реагирам?

— Винаги си постъпвал точно така, както съм очаквала да постъпиш — надменно отвърна тя, — но се надявах поне на дискретност от твоя страна. И на известна придирчивост.

— Винаги съм бил дискретен. Колкото до придирчивостта — устните му леко се разтеглиха, — обикновено мъжете не държат на подобни неща, когато си търсят любовница.

— Наистина ли? — Ноздрите на Алис се разшириха. — Спести ми мръсните подробности, моля те.

— Това е твоят проблем, Алис — ти винаги си считала секса за мръсна подробност. За мен е загадка как изобщо се роди Сол.

— Ние имахме две деца, Дейвид — тихо отвърна тя.

— Знам. Спомням си много добре. И мен ме боли. Също си спомням как ти ме отблъсна след мъртвото раждане. Тогава се зарових в работата си, надявайки се, че нещастието ще остане назад и всичко ще отиде към по-добро. Но това не стана, нали? И двамата сме виновни, че пренебрегвахме нуждите на Сол, и сега плащаме цената за това. Той отказва да поеме бизнеса. Посветих целия си живот на него с надеждата след време да го предам в ръцете му, а сега синът ни иска да изчезнем от живота му. Удовлетворена ли си от резултата от своята намеса в неговите дела?

— Не, разбира се.

— Тогава бъди така добра да обмислиш много внимателно какво смяташ да правиш по-нататък, ако искаш Сол да се завърне при нас. По-добре бъди готова да приемеш момичето, което сам е избрал, независимо дали е Джини Синклер или която и да е друга. — Почака да получи отговор, но тъй като такъв не последва, продължи с въздишка: — Довиждане, Алис. Ще поддържаме връзка.

Накуцвайки излезе от стаята, едва тътрейки тежкия куфар.

Алис прекоси коридора и потърси убежище в собствената си стая. От покрития с възглавници стол до прозореца видя едно такси да спира пред входната врата и Дейвид Ланкастър се качи в него.

Стана сковано от стола и се отправи към скрина, върху който в сребърни рамки бяха подредени няколко снимки на Сол — като бебе, като ученик и после като кадет в Сендхърст. Изведнъж пожела да има фотография на своята мъртвородена дъщеря. Наскоро беше чела някъде, че днес майките, загубили рожбите си при раждане, получават снимки и дори биват насърчавани да запазят мъничките телца. Преди тридесет години така наречените психолози счетоха, че е по-добре тя да се отърси от спомена колкото може по-скоро и да се преструва, че това изобщо не се е случило.

— Ще можете да имате и други деца, лейди Ланкастър — поощряваха я те, все едно че беше пропаднала на изпит по кормуване.

Въздъхна и внимателно постави снимките обратно на местата им. Твърде късно беше да се пита дали всичко би било по-различно, ако детето беше оживяло или беше родила друго дете. А когато беше готова да рискува с нова бременност, Дейвид вече бе намерил утеха другаде. Беше твърде горда да се бори за него, да моли. По-лесно беше да запази достолепно мълчание и да се преструва, че не я е грижа за него.

Тя се върна в мислите си към един ден преди много години, когато живо си бе представила, че е загубила Сол. Беше само четиригодишен, когато веднъж падна от велосипеда си. Удари се много зле и поряза дълбоко крачето си. Алис и баба му седяха на верандата и двете едновременно скочиха и се спуснаха към него, а той без колебание се обърна за успокоение и обич натам, където беше уверен, че ще ги получи — към своята баба. Алис стоеше до тях, ръцете й увиснаха край тялото безполезни и празни.

Въздъхна отново. Безсмислено беше да съжалява. Животът й винаги е бил изпълнен с множество занимания — голф, бридж, благотворителност.

Ако Сол се покажеше достатъчно глупав, за да се спре на никаквица като Джини Синклер — добре, в такъв случай нека ги напусне завинаги, тя няма да съжалява за раздялата с него. Издърпа най-горното чекмедже на скрина, помете всички снимки в него и го затръшна шумно.

 

 

Джини прекара утрото на следващия понеделник в пазаруване. Купи огромно плюшено магаренце за рождения ден на Сузи и се отби да пие чай с Джо, която се опитваше да работи по-малко от преди заради напредващата бременност.

Джо знаеше, че намесата й не е помогнала и дори се чувстваше виновна, защото сега всичко изглеждаше дори по-зле. Изобщо не спомена Сол, за което Джини й беше благодарна. Докато ядяха ягоди със сметана, изгледаха един телевизионен репортаж от „Уимбълдън“.

— Ще идеш днес на откриването, нали? — попита Джо, докато се протягаше за поредната ягода и се настаняваше още по-удобно на канапето. — Аз съм била само веднъж й прекарах повечето време във висене по опашки! Трябваха ми часове, за да успея да вляза, и след като това най-сетне стана, вече трябваше да се редя на друга опашка — пред сервизните помещения. Успях да погледам около десет минути, преди да започне да вали като из ведро.

— Аз пък винаги съм ходила с група от училище — припомни си Джини и се усмихна иронично. — Обличахме си екипите за тенис и си носехме ракетите, само и само да помислят, че сме от участниците. Бяхме такива престрували.

— Сигурна съм, че ще се чувстваш по-добре на специалните места като гост на Мелиса. Аз също бих отишла, ако не беше това — поглади тя огромния си корем и устните й се разтегнаха в закачлива усмивка. — Всичките тези мускулести състезатели! В крайна сметка там са мъжете!… Като говорим за тенисисти — ти обмисли ли предложението на Ейс Дилейни?

— Всъщност не. Вие с Барни имате последната дума по този въпрос — отвърна Джини.

Много беше мислила за това. От една страна може би щеше да е по-добре за нея да е далече от Сол, който вече се бе завърнал в Англия. Поне за известно време. Беше съобразила, че много скоро той ще се установи в Лондон и ще бъде свободен от ограниченията, които му е налагала армията. Но, от друга страна, всъщност не искаше да се отдалечава прекалено много от него…

— Ние не настояваме да отидеш, ако не искаш — каза Джо. — Разбира се, тъй като той е готов да плати много повече от обичайното, няма никакво съмнение, че за теб ще има солидно възнаграждение от тази работа.

— Благодаря за разбирането. В такъв случай бих се възползвала от предложението.

Барни току-що си беше върнал разрешителното за колата й Джини започваше да чувства липсата на собствен автомобил.

— Също така не бихме имали никакви възражения, ако решиш да поостанеш в Калифорния известно време, след като приключиш работата. Всъщност, казано като на приятел, мисля, че ще ти се отрази добре, ако заминеш някъде за известно време.

Джини й се струваше твърде угрижена. Беше я чула да се разхожда много рано тази сутрин, което свидетелстваше за безсънна нощ.

— Само помни, че Ейс Дилейни има ужасяваща репутация — замислено добави Джо, надявайки се, че пътуването до ранчото му няма да се превърне в поредното изпитание на волята и чувствата на приятелката й.

— Не се притеснявай за това. Мелиса каза, че сега той е нов човек — увери я Джини.

— Наистина ли? Боже, колко отегчително! — възкликна Джо и двете прихнаха.

Въпреки че се чувстваше нещастна заради Сол, Джини с нетърпение очакваше отиването на „Уимбълдън“. Тя грижливо прегледа графика на мачовете, обмисляйки кои срещи най-много би искала да наблюдава. Провери и прогнозата за времето и с удоволствие научи, че се предвижда слънчев ден без валежи.

Взе метрото до станцията на Уимбълдън, където по предварителната им уговорка я чакаше Мелиса. Тълпи хора изпълваха всички улици около клуба на всички английски знаменитости. Много от хората бяха висели на опашка в продължение на цялата нощ. Някои от чакащите бяха наистина добре екипирани — с палатки, спални чували, сандвичи и термоси с горещи напитки.

— Те са по-запалени по тениса дори от мен! — отбеляза Мелиса. — Със сигурност не бих стояла на опашка цяла нощ.

— Чувствам се като кралска особа! — отбеляза Джини.

Тя едва се въздържа да не помаха царствено, докато с Мелиса преминаваха покрай стотиците фенове. Колата се вмъкна на специално запазеното място в паркинга.

— Ник ще дойде ли? — поинтересува се Джини и се опита да не обръща внимание на присмехулния вътрешен глас, който се осмели да отбележи, че тя всъщност пита дали ще дойде Сол.

— Едва ли. Докато се състезавах, е изгледал толкова много мачове, че ще му стигнат до края на живота — весело се засмя Мелиса. — Но утре вероятно ще дойде да ни гледа с Джак в турнира на двойки. Ако успее да се измъкне от работата, разбира се. Не им достигат хора. Ще бъде чудесно, когато Сол напусне армията и може да поеме част от задълженията — добави тя и обърна поглед към Джини. — Как вървят нещата между вас двамата?

— Доста трудно — отвърна Джини с известно неудобство. — Извини ме, но не бих искала да навлизам в подробности. Много мило от твоя страна, че…

— Какво може да се направи по този въпрос? Не е нужно да ми се доверяваш, ако не искаш — каза Мелиса малко обидено.

— Прости ми! Работата е там, че и аз самата не знам какво точно става. Не съм наясно със своите чувства и още по-малко мога да проумея чувствата на Сол — въздъхна Джини. — Мислех си, че… го е грижа за мен, но сега ми се струва, че ме е лъгал, за да ме вкара в леглото си. — Тя се изчерви силно. — Възнамерявам занапред да се влюбвам само в симпатични мъже с непротиворечиви характери — насили се да се усмихне лъчезарно, но усмивката й излезе съвсем неубедителна.

— Да, но „симпатичен“ не е достатъчно, нали? — попита Мелиса. — Не и след като веднъж си изпитала това несравнимо вълнение.

Поколеба се, защото не беше сигурна дали е редно да се намесва. Ник й беше разказал какво му е доверил Сол за майката на Джини и Мелиса се страхуваше да не сложи пръст в раната. Въпреки това й беше толкова мъчно за Джини… Реши да продължи, чувствайки се много по-зряла в сравнение с четирите години, които я деляха от възрастта на по-младото момиче.

— Ако Сол е мъжът, който те кара да се чувстваш жива, истинска, да очакваш с нетърпение всеки един час, в който сте заедно… е, тогава не си губи времето да търсиш някой „симпатичен“ мъж — посъветва я тя. — Аз бях на път да направя подобно нещо. Хол Ренуик искаше да се ожени за мен. Той беше мой треньор, добър приятел, обичаше ме и всичко останало в момент, когато мислех, че няма никаква надежда да сме заедно с Ник. Хол разбираше моите амбиции и щеше да бъде изключително полезен за моята кариера, но… — Тя се усмихна и красноречиво сви рамене.

— Да, но съм сигурна, че Ник никога не се е отнасял с теб така лошо, както Сол се отнесе с мен — оспори думите й Джини.

Мелиса повдигна вежди.

— Сигурно ще се учудиш, ако разбереш, че и двамата направихме неща, с които не се гордеем — тихо каза тя. После тръсна глава, за да прогони неприятните спомени. — Погледни Ейс Дилейни — той е още един пример. Дори не можеш да си представиш колко хора се опитваха да убедят Алекса да не се омъжва за него. Собственият й баща искаше тя да се омъжи за негов колега, с когото се срещаше, преди да познава Ейс…

— Някой „симпатичен“ мъж? — предположи Джини, усмихвайки се едва забележимо.

— Точно така. Питай Алекса дали би предпочела да беше свързала живота си с някой по-малко привлекателен — как го каза ти: симпатичен и с непротиворечив характер мъж? Или иначе казано, скучен. Нейният отговор би бил твърдо „не“ — уверено заяви Мелиса. Малко късно си даде сметка, че все пак се бе намесила в личния й живот, и реши да смени темата с надежда, че ако не е помогнала, поне не е навредила на Джини. — Обещах, че ще отида да подкрепям Ела Кортес — погледна часовника си. — Мачът й е първи на корт две по обед. Искаш ли да дойдеш с мен или предпочиташ да се видим по-късно?

— Ще дойда с теб — бързо реши Джини и двете се отправиха нататък.

Мелиса непоколебимо се насочи към най-добрите места, все едно че имаше специални права над тях, което, като бивша шампионка на „Уимбълдън“, вероятно си беше точно така, помисли си Джини, докато се опитваше да я догони, отправяйки тихи извинения към зрителите, насядали вече на трибуната.

Кати Оливър, бившата треньорка на Мелиса и настояща на Ела, се обърна към тях, когато седнаха близо зад нея.

— Здравейте! — усмихна им се тя. — Радвам се, че успя да дойдеш, Мелиса.

— Казах, че ще дойда. С Джини се запознахте в „Белууд“, нали?

— Разбира се — разсеяно отвърна Кати, обръщайки се отново към корта, където състезателките все още си подаваха за загряване. Съперницата на Ела също беше американка, но досега двете не се бяха срещали.

— Току-що научих, че Шана е победила в първия си мач тази сутрин — коментира Джини, имайки предвид другото момиче, с което работеше Кати.

— Да, струва ми се, че и двете се справят прилично — каза Кати и това беше истинска похвала в нейните уста. Тя не вярваше особено в прекомерното надуване на самочувствието на състезателките, както Мелиса знаеше от своя собствен опит.

Миналата седмица Шана и Ела бяха достигнали до четвъртфиналите на индивидуалния турнир в Ийстбърн и до полуфиналите на двойки, въпреки че нито една от тях нямаше голям опит в играта върху трева. Това беше сигурен знак за добри перспективи на „Уимбълдън“.

Разбира се, много от зрителите наоколо веднага разпознаха Мелиса. Някои от тях побутваха с лакът съседите си, за да споделят своето откритие, други я сочеха и коментираха, а една жена събра кураж да прекоси трибуната и да я помоли за автограф. Това насърчи други да последват примера й и Мелиса изведнъж се озова пред море от програми, подадени за автограф. Тя бързо изписваше името си, което трудно се четеше, но със сигурност беше „Мелиса Фаръл“, а не „Мелиса Ленъкс“, с интерес забеляза Джини. Запита се какво ли мисли Ник по този въпрос.

— Извинете ме, не мога да продължа с автографите! Момичетата са готови да започнат — рязко каза Мелиса няколко минути по-късно.

Зрителите, които я бяха наобиколили, бързо се отправиха към местата си като наказани деца — покорни, но недоволни.

Джини смръщи леко чело и седна бързо на пейката, тъй като мачът започваше. Кати и Мелиса започнаха да коментират играта шепнешком.

„Господи, всичко това е много по-сериозно, отколкото си го представях!“ — помисли си Джини, наблюдавайки как Кати нахвърля бележки с уникалния си стенографски почерк — очевидно необходими за разбора след края на мача, независимо от победата или загубата в него. Забеляза също, че Кати прави едва забележими движения с ръце, сякаш сигнализира нещо на Ела.

— Подсказваш ли й? — нетактично попита тя.

— Защо не вземеш да говориш малко по-високо?! Мисля, че реферът не успя да те чуе добре! — саркастично отсече Кати.

— Извинявай. Но аз си мислех, че това не е позволено — изрече Джини онова, което й хрумна, и Кати обърна очи към небето.

— Така ли!? Не може да бъде! — измърмори тя.

— Съжалявам! — извини се отново Джини още по-смирено.

— Полата на Ела е твърде къса — бързо вметна Мелиса, за да смени опасната тема.

— Господи, виж само кой го казва! — изсумтя Кати. — Ти винаги си държала да покажеш колкото може повече от бедрата си на корта!

В този момент от публиката се изтръгна сподавена въздишка, преминала в развълнуван шепот, тъй като на пътеката между трибуните се появи Ейс Дилейни и се отправи към тяхната ложа. Той идваше да наблюдава как върви играта на Ела.

Кати едва го удостои с поглед. Двамата не се харесваха, но се уважаваха като професионалисти, а от известно време — и като партньори. Ейс нямаше нито времето, нито търпението да пътува непрекъснато с Ела и Шана, но знаеше, че Кати е отличен треньор, на когото може да се разчита, че ще помогне и на двете да дадат най-доброто от себе си, а също и да ги защитава в безмилостния свят на професионалния спорт. Кати от своя страна беше повече от щастлива да отстъпи онази част от задълженията си, свързани с бизнеса, на Ейс. Той се справяше брилянтно със спонсорите и в резултат на това и двете момичета имаха изгодни договори с производители на облекло, безалкохолни напитки и козметични продукти.

— Здравей, сладурче! — приветливо поздрави той Мелиса и се усмихна мило на Джини. — Близнаците много харесаха стаята на Кит. Пипа иска точно същата, докато Андрю иска каубои и индианци. Смяташ ли, че ще можеш да ги направиш?

— Да, предполагам. Със сигурност мога да изпълня желанието на Пипа, но за Андрю не съм толкова уверена — прибави тя с известно съмнение.

— Имаме коне в ранчото, също и каубои. Можеш да използваш мен като модел за индианец — усмихна се широко той и Джини си спомни да е чувала, че Ейс произхожда от рода на някакъв вожд на племето апахи. — Смяташ ли, че това ще свърши работа? Бих могъл да се лиша от обичайното си облекло, да намеря индианска препаска и да си я завържа около кръста…

— Остави я на мира — прекъсна го Мелиса, забелязвайки, че Джини не беше съвсем уверена как трябва да отвърне на последната закачка. — Точно сега си има достатъчно проблеми с мъже и без да добавя теб към тях.

— Наистина ли? — Ейс се насили да спре усмивката в отговор на забележката на Мелиса. „Войничето го е ударило през просото, нали?“ — мина му през ума, но вместо това се върна на старата тема: — Говори ли с шефката си за идването в Калифорния? — попита той.

— Да, тя каза, че е съгласна, ако аз самата искам да се заема с работата — отговори Джини.

— А ти искаш ли? — измърка Ейс.

Джини почувства как се изчервява под втренчения му поглед.

„Господи, този е истински мъж! Но във всеки случай нито е толкова вълнуващ, нито изглежда толкова добре колкото Сол.“ Джини се ужаси, като се улови да сравнява двамата мъже. Вече беше взела своето решение — наистина имаше нужда да замине за известно време, за да обмисли всичко, което се бе случило в живота й напоследък.

— Да, бих се радвала да дойда — бързо изрече тя.

— Чудесно. Ние се връщаме след „Уимбълдън“. Дай ми телефонния си номер и аз ще ти се обадя с подробности за полета — оживено каза той, докато й подаваше визитна картичка.

Джини написа адреса и телефона си и му я върна. Ейс хвърли един поглед на написаното и я прибра в джоба си. След като получи от Джини каквото искаше, той се съсредоточи върху играта на корта.

Разговорът, който поведоха тримата бивши професионалисти, стана твърде специализиран за Джини. Когато Ела взе първия сет и момичетата седнаха да отдъхнат, тя стана и каза на Мелиса:

— Ще отида да се поразходя и да видя какво става на останалите кортове.

— Добре, ще се видим по-късно. Не губи пропуска си — предупреди я Мелиса.

Джини пълноценно се наслаждаваше на деня. Времето беше чудесно и тя успя да види мачовете на някои от любимите си тенисисти. Следобед, по време на чая с Мелиса, с изненада откри колко много от вече бившите професионални играчи са дошли в Лондон за „Уимбълдън“ — някои от тях като участници в турнира за ветерани, а други, като Джак, ангажирани от телевизионните компании, които предаваха шампионата. Но най-много бяха онези, които идваха тук просто за да се почувстват част от атмосферата на най-престижния турнир в света. Джини се изкушаваше да помоли за автографи някои от тях, но припомняйки си трудно прикритото нетърпение, с което Мелиса се отзова на подобна молба по-рано този ден, потисна този порив и си каза, че е време да спре да се замайва при вида на звездите.

По-късно Мелиса поиска да отиде при Джак, докато той подготвя прегледа на резултатите от деня, така че Джини си тръгна сама.

Щом излезе от метрото, й се стори, че видя Ник Ленъкс да преминава в своята кола заедно с някакво момче. Запита се какво би могъл да прави в Челси, но реши, че се е припознала, и бързо забрави за този случай.

Когато пристигна вкъщи, Барни и Джо бяха поръчали пица за вечеря и настояха да се присъедини към тях. Джини прие поканата и останаха да бъбрят весело почти до полунощ. И двамата домакини с удоволствие забелязаха, че този път Джини вечеря с апетит и се зарадваха на ентусиазма, който доловиха в гласа й.

— О, извинете ме — каза момичето, прикривайки една прозявка. — Не знам защо съм толкова уморена, след като седях през целия ден.

„Поне ще успее да поспи тази нощ“ — помисли си Джо и попита:

— Ще ходиш ли на „Уимбълдън“ утре?

— Да. Мелиса и Джак ще играят първия си мач в турнира на смесени двойки вечерта и ще отида да ги гледам. Надявам се да спечелят.

— Обзалагам се, че ще победят. Мелиса Ленъкс изглежда човек, който успява да довърши всичко, с което се захване — коментира Джо. — Ако питаш мен, това момиче се справя превъзходно с живота.