Катрин Белами
Лятото на тайните (7)

Глава седма

Джини каза на Джо за посещението на Сол и призна опасенията си, докато пътуваха към „Белууд“ в четвъртък сутринта. Джо вече бе забелязала новия живец в очите на приятелката си и пружиниращата й походка, която сякаш я носеше над земята. Тя се опита да успокои момичето, объркано от прекалено скъпия подарък.

— За теб и за мен това по-скоро прилича на твърде екстравагантен жест, но не бива да забравяш, че той е богат човек. Предполагам, че няколкостотин лири за един подарък няма да го доведат до фалит — отбеляза тя. — Подозирам, че Сол е много щедър към всички свои приятелки и му е било доста трудно да разбере отказа ти да приемеш неговия знак на внимание.

— Със сигурност изглеждаше много изненадан — отстъпи за миг Джини. — Но аз не съм му приятелка — бързо добави тя.

— Не си ли?

— Е, вчера той наистина попита дали не бих искала да излезем отново заедно — сподели тя. — Каза, че ще ми се обади тази вечер.

— Ще излезеш ли пак с него?

— Мисля, че да. Освен ако вместо мистър Хайд не се появи отново доктор Джекил^[1] — добави тя. После замислено скръсти ръце и се помоли отношението му към нея да не се обърне отново наопаки и да се върнат предишната враждебност и презрение.

Джо и Джини първо се отбиха в „Найн Елмс“, за да занесат цветя в знак на благодарност за гостоприемството на Мелиса и да оставят рисунката за малката Сузи.

Мелиса беше сама в къщата. По-рано същата сутрин бе завела дъщеря си в местната детска градина и сега се възползваше от отсъствието й, за да се справи с документите, отнасящи се до колекцията й от тенис облекла и аксесоари, която бе спечелила популярност въпреки неотдавнашното й оттегляне от професионалния спорт. Мелиса бе създала нова линия, която съвсем скоро предстоеше да представи. Тя щеше да носи и популяризира дрехите по време на краткото си завръщане към професионалния спорт в турнира на смесени двойки на „Уимбълдън“.

Джини внимателно разгъна рисунката и двете жени я закачиха върху стената срещу леглото на Сузи.

— Мога да й сложа рамка по-късно, но предполагам, че точно сега Сузи би предпочела да я получи колкото е възможно по-скоро — каза Джини.

— Превъзходна е. Уловила си движението забележително — ентусиазирано заяви Мелиса. — Сузи ще бъде във възторг. За мое щастие поне за известно време ще бъде нетърпелива да си ляга вечер по-рано. Подозирай обаче, че малката Кит ще се натъжи ужасно, че няма такава — добави тя с известна загриженост.

— Така каза и Сол — отнесено отвърна Джини. Образът му за момент омагьоса мислите й и зелените му очи разбиха крехкия покой в сърцето й.

— Сол ли? Той е виждал рисунката? Изненадана съм, че изобщо разговаряш с него — без колебание заяви Мелиса.

— Всъщност и аз бях изненадана — засмя се Джини. — Отби се да ме види снощи и се извини за начина, по който се отнасяше с мен в последно време — обясни тя на своята домакиня.

— Много добре. Мисля, че трябва да благодариш на Куп за това. Сол изглеждаше бесен, когато помисли, че Куп се намесва в предполагаемата му територия.

— Така е.

Джини леко смръщи вежди. Може би това бе обяснението за внезапната промяна в поведението на Сол. Не би трябвало да я интересува какво го подтиква да постъпва по един или друг начин. За нея бе достатъчно, че той е решил, че иска да бъдат… приятели. „Ето ви пак, госпожице Наивност!“ — присмя се тя на себе си, но сърцето й продължаваше да пее от щастие.

— Искаш ли да видиш предварителните скици, които направих за стаята на Кит? — обърна се тя към Мелиса, за да промени темата на разговора.

Страхуваше се, че е склонна да признае твърде много пред нея, а без съмнение всяка дума след това би била повторена пред Ник. Не можеше да си представи, че двамата имаха някакви тайни един от друг. Предполагаше, че по такъв начин думите й лесно биха достигнали от Ник до Сол. Все още чувствата й към Сол Ланкастър бяха твърде объркани и за самата нея.

След като Мелиса я увери, че с удоволствие би изслушала идеите й, тя измъкна бележника със скиците от колата и предложи рисунките си на вещото око на домакинята.

Джини беше скицирала стаята на Кит по памет. Бе използвала богатите естествени шарки на дървената ламперия, за да пресъздаде сред изобилие от стволове и клонки една приказна страна на чудесата. Миловидни феи и елфи надзъртаха иззад дърветата, сякаш играеха на криеница сред листака.

— Ще бъде много красиво! — искрено каза Мелиса. — Мислила ли си някога да се захванеш със собствен бизнес? — попита тя. Една идея се въртеше в главата й. Списанията непрекъснато молеха нея и Джак за интервюта, така че те, децата им и имението „Белууд“ често се появяваха в множество журналистически материали.

— Не, не е мислила — рязко се намеси Джо.

Джини и Мелиса се засмяха.

— Не, не съм — съгласи се Джини. — Предпочитам да съм сигурна, че ще получа заплатата си в края на месеца, пред риска и несигурността на собствения бизнес.

— Като стана дума за това, мисля, че вече трябва да тръгваме — посочи Джо часовника си. — Уговорих се с господин Фаръл, че ще бъдем при него преди единадесет.

— О, Джак всъщност не си е вкъщи. Трябваше да закара Лиза и Кит до летището — успокои я Мелиса. — Но мама е там и ще ви покаже имението.

— Все пак би било добре да тръгваме — каза Джини. — Благодаря ти още веднъж за гостоприемството през уикенда.

— Чувствай се поканена да ни гостуваш винаги, когато пожелаеш. Надявам се да се видим скоро, но ако не успеем, ще отидем заедно на „Уимбълдън“. Няма да забравя билетите ти — обеща Мелиса.

— Ще бъде страхотно. Благодаря ти — каза Джини и се обърна към Джо. — Нали бих могла да взема няколко свободни дни по време на турнира?

Джо бързо кимна в знак на съгласие. Тя би се съгласила и иначе, но след забележката на Мелиса, че Джини би могла да разчита на успех, ако започне свой собствен бизнес, го направи с още по-голяма готовност. Двамата с Барни искрено биха съжалявали да загубят най-талантливата си художничка.

Още в момента, в който видя „Белууд“, Джо бе напълно запленена от красотата му.

— О, искам тази работа! — възкликна тя. — Готова съм дори да направим всичко на цената само на разходите.

— Не споменавай това на Барни — предупреди я Джини.

Роуз Фаръл се зае да разведе Джо из къщата, докато Джини пренасяше от колата албумите с дамаски, цветните схеми и мострите на предлаганите материи.

Очите на Роуз бяха зачервени от плач — още отсега Кит й липсваше ужасно, а едва бе отпътувала заедно с майка си за две седмици в Калифорния. Госпожа Фаръл искрено се радваше, че ще има работа, която да ангажира времето й, и незабавно възприе идеите на Джини да промени стаята на Кит.

— Би било чудесно, ако можем да довършим всичко, преди да се върне — нетърпеливо отбеляза тя и Джо погледна въпросително Джини.

— Ти почти приключваш работата си за Морли, нали? Така че би могла да започнеш тук… следващия понеделник или вторник?

— Да, смятам, че няма да имам затруднения — потвърди Джини.

— Защо не дойдеш и не отседнеш тук? — предложи Роуз. — Джак заминава за Париж довечера, а къщата е толкова пуста, когато човек остане сам в нея. Аз винаги се грижа за имението, когато децата отсъстват дълго време. Компанията ти би била истинско удоволствие за мен — добави тя. — Освен това с положителност ще напредваш по-бързо, ако можеш да си спестиш ежедневното пътуване до Лондон и обратно — реши да продължи списъка с предимствата на това решение Джо, след като Джини не отговори веднага.

Въпреки настойчивите погледи, отправени към него, момичето продължи да се колебае — все пак Сол не би могъл да идва тук, за да се срещат.

— Джини? — подкани я Джо озадачено. Не беше необичайна практика декораторът да отсяда в къщата на клиентите си, докато приключи своята работа. Особено за къщите, отдалечени от Лондон. — Ох, че съм недосетлива! — Джо разбра каква е причината за проточилото се мълчание. Тя се усмихна съзаклятнически и се обърна към Роуз:

— Какво е разстоянието оттук до Олдършот?

— Олдършот ли? Ах, Сол Ланкастър! — Устните на Роуз се разтегнаха в усмивка — Предполагам, че би му отнело много по-малко време да стигне дотук, отколкото до центъра на Лондон. И аз в никакъв случай не възнамерявам да играя ролята на стара клюкарка — заговорнически намигна домакинята и Джини се изчерви от неудобство.

— Добре, добре, с удоволствие ще остана тук, благодаря ти — отговори тя накрая.

— Чудесно. Ще приготвя бившата спалня на Мелиса. Тя все още държи там някои от своите екипи и ракети, тъй като в „Найн Елмс“ нямат корт, но съм сигурна, че дъщеря ми няма да има нищо против да използваш тази стая — оживено каза Роуз.

Докато Джо обсъждаше работата, която трябваше да бъде свършена в останалата част от къщата, Джини се върна в стаята на Кит и търпеливо започна да снема размерите на всички стени и ниши, които трябваше да бъдат нарисувани. Възнамеряваше да направи миниатюрни рисунки, като спази всички пропорции. Искаше да представи проекта на Джак или Роуз за одобрение, преди да се заеме с истинската работа в детската спалня.

Беше изцяло погълната от предстоящата работа, умът й се щураше между безброй идеи, вълнуваше се при мисълта, че ще може да преобрази тази стая в една малка приказка, когато Джак Фаръл влезе. В първия момент той не забеляза присъствието й и седна тежко върху малкото креватче, без да издаде и звук. Джини за пръв път видя върху лицето му израз на горчивина и отчаяние.

— Джак? — рискува да произнесе тя и след като мъжът не я чу, го повика по-високо: — Джак?

— Да? — измърмори той и отправи невиждащ поглед към нея. После тръсна глава и направи усилие да се съвземе от лошото настроение. — Съжалявам… Джини — най-сетне си спомни името й. — Къщата е толкова празна без дъщеря ми… — пое си дълбоко въздух. — Тя се разстрои ужасно и се разплака, когато разбра, че аз няма да се качвам в самолета с тях.

— О, Господи, колко неприятно! — възкликна Джини. Разбираше печалното му настроение и истински му съчувстваше.

— Убеден съм, че вече се чувства добре — каза той. — С положителност ще прелива от ентусиазъм и ще бъбри безспир за Сан Франциско, още щом й се обадя по телефона. Баба й и дядо й я глезят безобразно там и тя обожава ежедневните посещения в увеселителния парк… Ще се чувства прекрасно — повтори Джак.

„Все едно, че се опитва да убеди самия себе си“ — помисли Джини.

— Ще те оставя да продължиш спокойно работата си — каза той. После незабавно стана и се опита да концентрира мислите си върху дългия списък от неща, които трябваше да довърши преди началото на Откритото първенство на Франция следващия понеделник. — Моля те, обади се на майка ми, ако имаш нужда от нещо — добави на излизане от стаята.

Искаше му се да беше сигурен, че Лиза ще се върне, както бе обещала — след не повече от две седмици! Всъщност тя никога не се беше установила окончателно в „Белууд“. Беше градско момиче и повече от всичко ненавиждаше дружелюбното любопитство на жителите от съседното село — все хора, които бяха живели в съседство с Фарълови по време на целия си живот и се интересуваха от това, което се случваше на членовете от известната фамилия, особено при славата, която бяха достигнали Мелиса и Джак. Джак признаваше, че съседите им понякога са прекалено любопитни, но в същото време те бяха изключително добронамерени и лоялни към членовете на неговото семейство. Жителите от околността се обединиха срещу досадните домогвания на пресата, особено през онзи ужасен период след катастрофата на Джак и по-късно, когато истината за аборта на Мелиса стана публично достояние. Никой от тях не изпусна и една дума въпреки изкусителните възнаграждения, които таблоидите предлагаха, за да се доберат до някоя фамилна клюка. Джак бе благодарен за тази подкрепа; Лиза не я забелязваше, нито разбираше значението й.

С напредването на вечерта Джини кръстосваше хола на малкото си жилище все по-нервно. Погледът й не се откъсваше от телефона. От време на време отиваше до него и припряно вдигаше слушалката, за да провери дали всичко с линията е наред. Искаше й се да бе попитала Сол в колко часа възнамерява да позвъни. Още по-горещо се надяваше, че когато това стане, няма да прозвучи гласът на господин Лошо настроение… Ако той изобщо се обадеше.

Най-накрая в девет и половина в стаята се разнесе звън и Джини се втурна бързо, спомняйки си твърде късно съветите в списанията, че винаги трябва да се изчаква телефонът да позвъни поне десет пъти, преди да бъде вдигната слушалката, за да не изглежда човек твърде нетърпелив.

— Ало?

— Джини? — Тази единствена дума бе произнесена топло и галещо и Джини незабавно се успокои; изглежда жестът предишната вечер не бе само поза, а наистина щеше да бъде ново начало.

— Да. Вече започнах да мисля, че няма да се обадиш — каза тя и прехапа устни, осъзнавайки, че току-що е създала у него впечатлението, че няма нищо по-добро за правене, освен да седи до телефона и да чака Сол да й се обади.

— Смятах да се обадя по-рано, но имах известни неприятности, които трябваше да се справя. Тази вечер съм дежурен, а двама от моите хора се сбили с някакви местни младежи — обясни той за нейно успокоение. — За съжаление утре вечер също ще бъда дежурен, но има и добра новина. Моят адвокат току-що е приключил с покупката на къщата и в събота отивам да взема ключовете. Искаш ли да дойдеш с мен и да ми помогнеш да избера някои мебели? Трябва да те предупредя, че това ще бъде трудна задача, защото отидох да служа в армията веднага след като завърших училище, и тъй като винаги съм живял в армейските корпуси, никога преди не съм намирал смисъл в това да обзавеждам собствен дом. Страхувам се, че не притежавам нищо друго, освен една-единствена чаша за кафе — бодро обяви той.

— С удоволствие ще дойда с теб — честно каза Джини.

— Сигурна ли си? Купуването на завеси и спално обзавеждане не прилича ли твърде много на твоите ежедневни задължения? — попита той.

Споменаването на „спалното обзавеждане“ ускори пулса на Джини, но тя успя да отвърне спокойно:

— Не, ще ми бъде приятно. Но трябва да знаеш, че не е възможно да се справиш с всичко за един ден.

— В такъв случай ще се наложи да обсебя всичките ти свободни съботи от днес, докато напусна армията — заяви Сол. — Мисля, че ще трябва да се оправя първо със спалнята на домакина. Ти какво би казала? — дяволито попита той и дрезгавата нотка в гласа му не остави и следа от хладнокръвието на Джини. Слава Богу, че бе чак на другия край на телефонната жица, а не в нейната стая.

— Мисля, че се опитваш да ме накараш да се изчервя. — Опита се да придаде равнодушен тон на гласа си, но се провали.

— И успявам ли? — подразни я Сол.

— Успяваш — призна Джини и той се засмя. Тя се окопити и смени темата, опитвайки се да изглежда практична.

— Взел ли си всички мерки, които са ти необходими?

— Чакай да помисля… ако не ме лъже паметта… 95–60–90?

— Ужасен си — сгълча го Джини.

— Знам, но вярно ли е предположението ми?

— Почти — отстъпи тя. Искаше й се наистина да има тази талия.

— Кой от моите отговори е погрешен? — заинтригувано попита Сол. — Аз ще… О, чакай малко. — Изглежда, че се бе отдръпнал от слушалката, за да говори с някого, и след миг Джини го чу да пита: „Какво казваш, че са направили?“, и едва се сдържа да не се засмее. Радваше се, че гневът му не бе насочен срещу нея. — Джини? Извини ме, скъпа, но се налага да прекъсна — раздразнено произнесе той. — Ще се видим в събота сутринта. Около десет часа удобно ли ти е?

— Да — съгласи се тя, а сърцето й пееше, докато той изричаше обичайните думи за довиждане.

И на следващата сутрин Джини продължи да мечтае за предстоящата среща, докато Джо, винаги практична, не се опита да я отрезви.

— Не мислиш ли, че трябва да кажеш на майка си? — попита тя.

— Не — бързо отговори Джини и Джо въздъхна замислено. Джини прочете неодобрението по лицето й и се опита да се оправдае. — Майка ми ще получи истеричен припадък, ако разбере, че излизам със Сол Ланкастър.

— Не си ли любопитна каква е причината, която толкова я разстройва?

— Ами причината е в това, че… — Джини замълча за момент. — Причината е в това, че има връзка с баща му. Страхува се, че Сол може да ме настрои срещу нея — продължи тя, но не изглеждаше убедена в думите си.

— Но всичко това вече ти е добре известно — не пропусна да забележи Джо. — Какво още знае Сол, което ти не бива да научаваш? От какво се страхува майка ти, че би могъл да ти каже? — внимателно допълни тя.

Джини се взря в нея, а очите й се разшириха от безпокойство. После произнесе ожесточено.

— Той грешеше за смъртта на татко. Това беше нещастен случай, а не самоубийство!

— Знам, нямах предвид това — успокои я Джо, ругаейки се наум за своята нетактичност. — Но не мислиш ли, че би трябвало да има още нещо? Нещо, което Сол не ти е казвал, но би могъл да го направи, ако реши? Не мислиш ли, че точно това притеснява майка ти?

— Аз… Всъщност не съм сигурна — заекна Джини. — И мисля, че не искам да знам — добави по-уверено.

Съвсем живо си представи кавгата със Сол през онази първа нощ в болницата. Тогава тя го бе попитала дали някога е виждал майка й. Добре помнеше неговото жлъчно изражение, комбинирано с отвращение, когато заяви, че я е срещал.

— Не смятам да се виждам с мама тази вечер. Трябва да си измия косата — неотстъпчиво заяви Джини.

— Ако телефонът ти е повреден, можеш спокойно да използваш нашия — сладко я покани Джо.

Джини й хвърли убийствен поглед и после въздъхна.

— Не мога да обсъждам тези неща по телефона. Трябва да говоря с нея лице в лице, така че да знам дали тя… — и млъкна, осъзнавайки, че мислите й бяха нелоялни по отношение на майка й.

— Така че да знаеш дали тя казва истината или те лъже? — предположи Джо.

— Мисля, че да — неохотно призна Джини.

— Ще имаш достатъчно време, за да измиеш косата си утре сутрин — продължаваше да настоява Джо.

— Ох, добре, ще отида да говоря с нея тази вечер — призна поражението си Джини, знаейки, че приятелката й е права. — Ще ми позволиш ли да взема поршето?

— Разбира се — отговори Джо и лицето й се разтегна в дружелюбна усмивка.

Джини позвъни в дома на майка си, за да провери дали ще бъде удобно да я посети. Колко неловко би било, ако се натъкне на сър Дейвид Ланкастър!

— Разбира се, че е удобно! Ще се радвам да те видя — увери я Ан. — Ела за вечеря.

— Не, няма да мога да остана дълго — бързо отклони поканата Джини. По-точно може би нямаше да й се остава твърде дълго след онова, което вероятно щеше да чуе…

След като отминаха часовете на обичайните задръствания по лондонските улици, тя се качи в колата и се отправи към Сейнт Джонс Ууд. До момента, в който пристигна в апартамента на майка си, Ан беше пресушила две трети от съдържанието на бутилка бяло вино. Тя нервно ходеше напред-назад из хола. Страхуваше се, че е възможно Сол Ланкастър да е поднесъл на дъщеря й цялата онази мръсна история. Въпреки че Джини не беше нито разстроена, нито ядосана по телефона. Само малко хладна, утешаваше се Ан.

— Джини! Колко си хубава. Тази рокля нова ли е? — жизнерадостно попита тя и й предложи, размахвайки почти празната бутилка: — Ще изпиеш ли чаша вино с мен?

— Не, благодаря. Все пак ще трябва да шофирам на връщане — взря се неуверено в блуждаещите очи на майка си Джини. „Дали е пияна?“ — почуди се за момент.

— Вярно. В такъв случай какво ще кажеш за нещо освежаващо? Портокалов сок?

— Портокалов сок би било чудесно — каза Джини и Ан се засуети да донесе чаша сок, добави лед, а остатъкът от виното изля в собствената си чаша.

— Ела, седни и ми разкажи какво ново става около теб — каза тя.

На Джини се стори, че вижда в очите й престорена веселост и пресилена жизнерадост. Усещаше, че това настроение е съвсем крехко и толкова напрегнато, че всеки миг ще се стане на пух и прах.

— Не минах да те видя само за да си побъбрим — каза й Джини и пое дълбоко въздух. — Мамо, знам, че това няма да ти хареса, но утре възнамерявам да прекарам деня заедно със Сол Ланкастър.

— Моля? Не ми ли беше споменала, че миналия уикенд той се е държал ужасно с теб? Защо е необходимо отново да подлагаш себе си на подобно изпитание? — нервно попита Ан.

— Той се извини за това — бързо отговори Джини. — Отби се, за да ме види в сряда вечерта, и се държа наистина… мило — дойде й на ум да каже. Мило? Едва ли. Вълнуващо, смущаващо, прелъстително — да, всяка от тези думи би била точна. Но реши, че „мило“ бе по-подходящо за ушите на майка й.

— Сигурна съм, че не си дошла да искаш разрешение, за да се видиш с него. Каква е тогава причината? Да не би… да не би той да ти е наговорил още лъжи за мен? — попита Ан и изведнъж й се прииска да запали цигара, въпреки че от години не пушеше.

— Не. Всъщност ние се разбрахме да не обсъждаме отношенията между теб и баща му — каза Джини и това позволи на Ан поне мъничко да си отдъхне. За нейно нещастие обаче бе рано да се успокоява. — Въпреки това бих искала да разбера защо Сол те мрази толкова силно — продължи Джини. — Не е възможно единствената причина да е сър Дейвид, нали?

— Е, добре. Това е самата истина — каза Ан, стана и бързо прекоси стаята, за да застане до прозореца с гръб към дъщеря си. Отдавна очакваше този момент и се страхуваше от него. Дълго и мъчително бе обмисляла какво от цялата истина да признае. После въздъхна дълбоко и се обърна към Джини.

— Много мислих за необяснимото поведение на Сол и сега ми се струва, че знам какво се крие зад него… Твърдението му, че смъртта на баща ти е предизвикана от самоубийство, а не от нещастен случай, ми помогна да намеря отговора. — Ан замълча за момент, виждайки напрегнатото очакване в погледа на Джини. — Името Бил Тагарт говори ли ти нещо?

— Не, не мисля, че съм го чувала преди — поклати глава Джини. — А трябва ли да ми е известно?

— Не, всъщност не. Ти беше само на четири години по онова време. Просто се питах дали Сол не го е споменавал…

— Не — потвърди още веднъж Джини.

— Бил Тагарт беше член на борда на директорите в „Ланкастър електроникс“ преди години. Той — как да се изразя? — мисля, че беше хлътнал по мен — бавно изрече Ан. — Не съм го насърчавала по никакъв начин, но Бил продължаваше да ми изпраща цветя и други подобни. Беше ужасно настоятелен и това бе много неприятно, още повече че баща ти работеше в неговия отдел. — Тя замълча отново. — Ричард имаше сериозни проблеми, както сама можеш да се досетиш. На всичко отгоре се носеха какви ли не слухове и повечето от тях бяха напълно неоснователни, но злите езици направиха своето, след като в крайна сметка Тагарт напусна жена си. Тя беше приятелка на Алис Ланкастър — добави Ан и Джини смръщи вежди.

— Ужасно!

— Да, беше ужасно — сухо се съгласи Ан, — но това не беше най-лошото. Както вече ти казах, тогава Бил беше началник на баща ти и се опита да му създаде неприятности. Но Дейвид Ланкастър се оказа достатъчно прозорлив, за да забележи всичко това. Той уволни Бил и назначи баща ти на неговото място. Така че Бил загуби работата си и своето семейство, тъй като жена му не му позволяваше да вижда децата. — Ан въздъхна още веднъж и съвсем тихо изрече: — Бил се самоуби, Джини.

— О, Господи! — възкликна Джини. Беше потресена от тази трагична развръзка.

— Да. А жена му и, разбира се, Алис Ланкастър хвърлиха вината върху мен. Вероятно по онова време Сол е бил на тринадесет или четиринадесет години и предполагам, че е чул клюките. Беше ужасно време, Джини, за всички, които бяха засегнати от тези събития, но аз нямах никаква вина — настоя Ан.

— Разбирам — неопределено каза Джини.

— Съмняваш ли се в моята искреност? — Ан седна на канапето до дъщеря си. — Виж, аз много ясно си спомням един случай, когато ти се прибра плачейки вкъщи, след като някаква твоя приятелка те обвинила, че си отнела гаджето й. И после онази твоя състудентка от колежа, която беше разбрала, че приятелят й излиза с нея, само за да се запознае с теб. Тези момичета бяха обвинили теб, когато вината всъщност е била у момчетата — меко заключи майката.

— Не ми напомняй. — Джини потръпна при мисълта за онези ужасни недоразумения. Тя бе загубила две от най-добрите си приятелки, само защото момчетата, които те харесваха, бяха предпочели нея. — Благодаря, че ми каза, мамо. Не исках да те връщам към тези неприятни спомени.

— О, това беше много, много отдавна — вдигна рамене Ан и след като Джини я стрелна с укор, осъзна, че последните й думи са прозвучали съвсем безсърдечно. Тя побърза да промени темата.

Едва когато Джини се приготви да си тръгва, Ан, въпреки нежеланието си да говори за Сол Ланкастър, почувства, че трябва да отправи едно последно предупреждение към дъщеря си.

— Джини, да не се влюбваш в Сол? — попита тя.

— Мисля, че и това е възможно — призна Джини.

— Моля те, скъпа, бъди внимателна! — Ан истински се тревожеше не само за себе си.

— Майко!

— О, нямам предвид това! — побърза да каже Ан и добави: — Е, всъщност и това — искрено отбеляза тя. Перспективата да имат общи внуци с Дейвид и Алис Ланкастър бе доста стряскаща. — Всъщност исках да кажа да внимаваш с майката на Сол. Тя с положителност не би одобрила една връзка между вас двамата — предупреди Ан.

— Това е само нейна грижа — побърза Джини да отхвърли мисълта за Алис Ланкастър.

— Хм, мисля, че скоро ще се убедиш, че Алис има досадния навик да намесва другите в собствените си грижи — сухо каза Ан. — Може би ще бъде от полза, ако помоля Дейвид да не се срещаме повече. Така жена му може би ще се успокои и ще зарови томахавката на войната.

Госпожа Синклер отлично знаеше, че не би могла да постигне нищо, ако помоли Алис да остави децата им на мира. Това само би могло още повече да мотивира желанието й да ги раздели. Всичко, което можеше да направи, бе да каже на Дейвид да държи положението под око и да се надява, че той ще може да осуети плановете на Алис, ако тя започне да създава проблеми.

— Това е нещо, което ти трябва да решиш — отговори безучастно Джини. — Във всеки случай не искам заради мен да прекъсваш връзката си със сър Дейвид.

— О, тук не става дума само за теб и за Сол. Всичката тази политика е толкова досадна и ако Дейвид бъде избран, само ще става по лошо. Вероятно е време за промяна. Впрочем аз все си мисля за твоята идея да започна някаква работа.

— Наистина ли?

— Да. Трябва да знаеш, че си наследила от мен не само физическата прилика. Аз също имам артистичен талант. Рисуването винаги е било само приятно занимание за мен, но може би не е късно да се запиша в колеж и да направя нещо повече от хобито си.

— Разбира се, че не е късно. Мисля, че това е чудесна идея! — топло каза Джини и импулсивно се протегна да прегърне майка си, но после отпусна ръце, освобождавайки я от прегръдката си. — О, извини ме! Ребрата още ли те болят?

— Имам само леки пристъпи понякога — каза Ан. Спокойствието, което получаваше от близостта с Джини, беше достатъчно да я компенсира за всички временни физически неблагополучия. — Наслаждавай се на уикенда, мило дете. Съжалявам, че бях такава глупачка, като исках от теб да не се срещаш със Сол, но бях толкова уплашена от лъжите, които той би могъл да ти наговори.

— Престани да се тревожиш. Нали, така или иначе, аз вече знам цялата история — бодро заяви Джини. — Довиждане, мамо. Ще ти се обадя следващата седмица.

— Довиждане, скъпа.

Ан бавно затвори входната врата и тежко се облегна на нея. Цялата история? Тя се намръщи. Всичко, за което можеше да се моли сега, бе чувствата на Джини към Сол да са споделени. Ако беше така, той никога не би казал нещо, което може да я нарани. На това единствено се уповаваше Ан.

 

 

В събота сутринта Джини беше твърде развълнувана и възбудена, за да стои на едно място в своя апартамент. Тя слезе в градината и седна на една пейка, залепена за стената пред кухненския прозорец на Джо, за да чака пристигането на Сол. Очертаваше се още един чудесен ден — слънчев и ведър.

— Обзалагам се, че изобщо не си закусвала — смъмри я Джо, излизайки от къщата с поднос с кафе и прясно изпечени сандвичи.

— Не, не съм — усмихна се Джини.

— Нищо чудно, че си толкова кльощава — въздъхна завистливо Джо, преди да се заеме със своя сандвич, дебело намазан с масло и покрит с ягодов мармалад. — Какви са плановете за днес?

— Ще пазаруваме — каза й Джини.

Джо я погледна с недоверие. После се засмя щастливо.

— Само не ми казвай, че си намерила мъж, който обича да пазарува? Сега вече наистина ревнувам!

— Става въпрос за новата му къща. Днес ще получи ключовете от агенцията за недвижими имоти — обясни Джини.

— О, това все пак е добър знак — окуражително заключи Джо. — Не си спомням Барни да е помагал по какъвто и да е начин в избирането на обзавеждането. Всъщност аз…

Тя замълча, осъзнавайки, че е загубила своята събеседница. Нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че Сол Ланкастър беше пристигнал току-що. Смесицата от вълнение и безпокойство върху лицето на Джини говореше достатъчно.

— Добро утро — поздрави той двете жени, но погледът му беше отправен към Джини, изразявайки искрено одобрение на гледката, която представляваше тя.

Бе облечена в семпла къса рокля от розова коприна. Току-що измитата руса коса обграждаше лицето й и се спускаше на лъскави вълни върху голите й рамене. Единственият грим, който носеше, бе едва забележимо червило с цвета на роклята.

— Здравей — срамежливо успя да произнесе Джини.

Веднага реши, че той изглежда страхотно в черните джинси и бялата риза, отворена на шията, и с ръкави, които бе навил до лактите, за да избегне горещината. Лицето му беше още по-загоряло след последната им среща, а тялото му бе стегнато и силно.

— Добро утро, Сол. Искаш ли кафе? — дружелюбно попита Джо.

— Не, благодаря — отклони той поканата. Подкупващата усмивка, с която придружи думите си, накара дори сърцето на Джо да прескочи един удар. — Аз всъщност доста бързам. Трябваше да паркирам в забранена зона — обясни той и Джини моментално скочи на крака.

— Къде ми е закуската, момичета? — провлачено се провикна Барни, който никога не бе в най-добрата си форма рано сутрин.

В следващия миг той се показа на вратата и пристъпи предпазливо в градината, обляна в ослепително бяла слънчева светлина. Джо се засмя и безцеремонно тикна в устата му парче сандвич вместо отговор, след което му обърна гръб. Макар и със запушена уста, Барни успя да измърмори нещо неодобрително за жените, които нямат нищо по-добро за правене, освен да бъбрят спокойно, докато мъжете им умират от глад. Джини се усмихна щастливо на неговата забележка и грабна чантата си, за да последва Сол към колата му.

— Той често ли й говори по този начин? — подозрително попита Сол, когато се отдалечиха.

— Само когато се чувства много, много смел — тържествено произнесе Джини и после се засмя лъчезарно. — Всъщност Барни се шегуваше. Той обожава Джо.

— Разбирам — отнесено каза Сол, докато наблюдаваше напрегнато една патрулна кола на пътната полиция, която заплашително приближаваше към тях.

Джини бързо се озова седнала в ягуара, който след миг вече бе изчезнал от мястото, забранено за спиране.

— Извинявай за тази малка каскада. Добре ли си? — усмихна й се Сол, виждайки как тя прибира напрегнато глезени един до друг и подръпва роклята си към коленете.

— Чудесно — малко задъхано отвърна Джини.

— Движението е кошмарно тази сутрин, така че си мислех да оставим колата в къщата и да вземем такси.

— Взе ли вече ключовете?

— Да. Не възнамерявам да се местя окончателно там, преди да напусна армията, но искам да приключа с основните покупки още днес.

— Кога смяташ да напуснеш?

— За щастие не по-рано от август — безучастно отговори Сол.

— О? — Джини му хвърли озадачен поглед, чудейки се защо изобщо възнамерява да напусне службата си, щом няма желание за това.

— Казвам за щастие, защото така ще пропусна цялата бъркотия покрай изборите и сватбата на Аманда — обясни Сол, след като отгатна причината за нейното учудване. — Военната служба предлага чудесни възможности човек да се отърве от някои досадни семейни задължения. Просто мога да кажа, че заминавам за известно време на учения или нещо подобно и никой не може да възрази — самодоволно заключи той.

Пътят с кола до новото убежище на Сол бе съвсем кратък. Когато след минута приближиха, Джини веднага позна сградата от снимките в брошурата на агенцията за недвижими имоти. Сол остави колата и те влязоха, изкачвайки се през вътрешната стълба, водеща от гаража към антрето над него.

— Почакай малко! Охранителната система работи — предупреди я той, докато търсеше в джобовете си ключовете и листа, където бе записал комбинацията за изключване и включване на алармата. Отвори вратата и се намръщи недоволно. — Никога няма да запомня тези цифри. Кога е рожденият ти ден? — обърна се той към Джини. — На кой март?

— Осемнадесети — каза му тя и изпита глуповато удоволствие от това, че Сол е запомнил месеца, в който е родена.

— Вярно — осемнадесети. — Той се зачете в инструкцията, оставена от предишните собственици върху контролното табло, и после въведе нов код, като изписа последователно рождения ден и месец на Джини. — Ако някой път посред нощ телефонът ти позвъни и насреща чуеш пиян мъжки глас да се интересува кога си родена, моля те, не затваряй! Това сигурно ще съм аз, ако ми се случи да забравя как се изключва алармата.

— Защо не използваш своя собствен рожден ден? — попита Джини.

— Предпочитам да използвам твоя — обясни Сол с усмивка, способна да спре сърцето й, и предложи: — Разгледай къщата, ако ти е интересно.

— О, с удоволствие ще се възползвам от поканата ти!

Нямаше нищо, което Джини да обича повече в сравнение с разглеждането на къщите и апартаментите на своите познати. Тя винаги пристигаше първа с някакъв подарък, предназначен да стопли атмосферата в дома на някой приятел, който току-що се е нанесъл в новото си жилище.

Имаше чувството, че вече познава къщата на Сол. Непрекъснато си припомняше подробностите, които я бяха впечатлили в брошурата. Зае се да обиколя стаите, а щастливата усмивка не слизаше от лицето й. Въображението й се развихри в празната къща, като мислено декорираше стените и изпълваше помещенията с мебели и картини.

Гледката към Темза от спалнята на домакина беше зашеметяваща и Джини си позволи да помечтае малко колко пленително би било да се събужда всяка сутрин пред такава панорама.

— Легло — долетя дрезгавият глас на Сол близко зад гърба й.

Джини подскочи.

— Моля? Не разбрах какво искаш да кажеш! — произнесе задъхано.

— Едно легло — първото нещо, което възнамерявам да купя — обясни той, а лицето му остана безизразно.

Джини се изчерви.

— О, да разбира се. Тъкмо си мислех… — Тя потърси някакво решение, но съзнанието й остана напълно безпомощно в продължение на няколко безкрайни мига. Най-накрая се окопити и успя да продължи. — Хубаво би било да сложиш завеси, колкото е възможно по-скоро — избърбори тя. — Голите прозорци са истинско предизвикателство за крадците. Бих казала, че дори с охранителна система в това положение си търсиш, белята.

— Чудесна идея, Шерлок^[2] — важно произнесе Сол. — Хайде да вървим да пазаруваме.

Те взеха такси до Найтсбридж^[3], където Сол се зае с набелязаните покупки, все едно че провеждаше военна операция. Джини със съжаление заключи, че Джо очевидно бе сгрешила, когато предположи, че той обича да пазарува.

Не й остави никакво време за мотаене. Двамата преминаваха бързо от един щанд към друг. Чак по-късно Джини си даде сметка, че той бе отделил необичайно много време, за да избере легло. Очевидно това го забавляваше. Още по-голямо удоволствие му достави неудобството в очите й, когато продавачът, предполагайки съвсем естествено, че обзавеждат общия си дом, я покани да свали обувките си и да изпробва различните матраци.

— Да, хайде, скъпа — ентусиазирано я подкани Сол. — Трябва да сме сигурни, че е удобно. — Той се излегна блажено и я дръпна за ръката, докато тя не положи тяло до неговото. — Как ти се струва? — запита я тържествено.

Това накара Джини да избухне в смях.

— Господи! Това пазаруване ми дойде твърде много за един ден — оплака се Сол, излизайки от магазина.

— Така е. Защо не вземем някакви сандвичи и не отидем да хапнем на открито? — предложи Джини за негова изненада.

— Тъкмо възнамерявах да те заведа в някой лъскав ресторант — колебливо каза Сол.

— Не, денят е твърде хубав, за да го прекарваме в някакъв си ресторант.

— Добре, нека да бъдат сандвичи. Вместо това ще те заведа някъде тази вечер. На усамотено място с малък дансинг, за да имам извинение да те държа близо до себе си — измърмори той и обви ръка около кръста й, привличайки я до тялото си.

— Нямаш нужда от повод за това — задъхано промърмори Джини и се смути от собствената си дързост.

— Наистина ли? Радвам се да го чуя! — Лека усмивка се появи върху устните му. Той спря, обърна се към нея и я целуна много леко и вълнуващо.

Намериха едно удобно сенчесто място в парка — малка полянка с гъста зелена трева под огромен кестен. Обядът им се състоеше от сандвичи с пушена херинга, ягодов сладкиш и кутия сок.

Сол се изтегна на тревата, докато Джини седеше сковано до него. Мисълта за мускулестото мъжествено тяло, което бе само на педя от нейното, не й даваше мира, така че тя не хапна почти нищо. От своя страна Сол, след като уталожи глада си, се загледа в Джини и си даде сметка колко силно я желае. Не можеше да си спомни да е искал друга жена толкова силно, колкото искаше тази. Изпита почти физическа болка.

Той мързеливо протегна ръка, докосна меката й коса, която се спускаше по раменете й, обви длан около шията й и я придърпа към себе си, докато лицето й се озова над неговото. Усещането за топлите му галещи пръсти върху кожата й направи Джини безсилна да устои на неговата ласка. Трябваше да признае, макар и само пред себе си, че нямаше никакво желание да се противопостави на порива, които я завладя.

— Имаш вкус на слънце и ягоди — промърмори Сол, приближавайки се към устните й.

Той се изви и леко се повдигна от тревата, настанявайки Джини наполовина върху гърдите си. Ръцете му я превърнаха в доброволен затворник, дланите му обхождаха гърба й и причиняваха едновременно успокоение и възбуда.

Той задълбочи целувката, наслаждавайки се на допира на нейните меки гърди, притиснати до неговите. Почувства как зърната й набъбнаха, чу мекия стон на възбуда, който излезе от гърлото й между две целувки, и усети, че скоро няма да бъде способен да овладее собствените си желания. Имаше опасност да забрави кой от двамата е ловецът и кой — жертвата…

Джини бе тази, която съумя да се откъсне от него, стресната от силата на своите чувства. Сърцето й биеше бясно. Опита се да спре треперенето на ръцете си, като се обърна да събере остатъците от обяда.

— Как… какво искаш да правим този следобед? — попита тя със заекване. После осъзна, че въпросът е прозвучал доста глуповато.

— Какво предпочиташ — моя искрен отговор или някакво друго предложение за прекарване на времето? — бавно изрече Сол.

Джини прехапа устни.

— Другото предложение — бързо каза тя, опитвайки се да изглежда спокойна. Вместо това й се стори, че в гласа й прозвуча разочарование.

Очевидно Сол помисли същото и устните му се извиха в учудване. Той се отдръпна — или поне така изглеждаше, — но само за да достигне целта от друга посока.

— Какво ще кажеш за партия тенис? — попита той.

— Тенис? След като гледах Джак и Мелиса миналата седмица! Мисля, че никога повече няма да се осмеля да взема ракета в ръка — призна Джини.

— Те няма да присъстват — каза Сол. „Там няма да има друг, освен нас“ — мина през главата му, но само добави: — По-късно бихме могли да поплуваме и да се разхладим.

— Звучи доста примамливо — призна Джини.

— В такъв случай хайде да тръгваме.

Сол скочи без усилие на крака и протегна ръка да хване нейната. Джини сложи длан върху топлите му пръсти и той я изправи леко. После продължи да държи ръката й, докато вървяха през парка.

— Ще се върнем до къщата за колата, а след това ще те закарам до твоя апартамент, за да вземеш каквото ти е необходимо — каза той и стъпи на платното, за да спре приближаващото такси.

Пред жилището на Джини не се виждаше свободно място за паркиране и Сол спря за миг пред входната врата.

— Ще карам наоколо, докато се приготвиш — побърза да каже той, тъй като зад ягуара нетърпеливи шофьори започнаха да надуват клаксони.

— Добре, няма да се бавя дълго — обеща Джини и се отдалечи.

— Джини, вземи си официална рокля за вечеря. Най-добре онази лилавата, която носеше на годежа на Аманда! — провикна се Сол след нея.

— Харесваш ли тази рокля?

— Както се изрази братовчед ми Найджъл, харесвам това, което е под роклята! — изрече той и обърна глава назад. — Добре, добре, изчезвам! — викна към раздразнените шофьори сред канонадата от автомобилни клаксони.

Джини изтича по стълбите към своя апартамент, спъвайки се неведнъж, тъй като бе твърде заета да търси ключовете си, за да гледа къде стъпва.

— Здравей, Джо! Здрасти, Барни! — извика тя, забелязвайки, че хазаите й почиват в градината.

Веднага след като влезе в апартамента, грабна малка пътна чанта, прибра в нея късата лилава рокля, усмихвайки се щастливо, сложи бельо, екип за тенис, обувки и бански костюм. Накрая обиколи нервно стаята няколко пъти и реши, че последното нещо, което е редно да вземе, е някаква кърпа, така че припряно хвърли една при останалите вещи и се втурна незабавно навън, спъвайки се, докато прескачаше стъпалата надолу.

— До скоро, Джо, Барни! — задъхано извика отново. — Трябва да тръгвам веднага.

— Точно така, сладурче. Накарай го да почака. Покажи му кой е шефът — саркастично подвикна Барни и повдигна вежди като израз на мълчаливо възмущение, след като получи доста груб жест вместо отговор.

Той наблюдаваше как Джини скочи в ягуара на Сол и гумите на колата изсвириха при рязкото й отделяне от тротоара. После се обърна към съпругата си:

— Мисля, че тя носеше нещо като куфар.

— Да, забелязах, но това не е наша работа. Тя е пълнолетна — строго му напомни Джо.

— А аз си мислех, че дори не харесва този човек!

— Предполагам, че е променила мнението си.