Катрин Белами
Лятото на тайните (5)

Глава пета

Вечеряха на верандата и Джини се отпусна след няколко чаши вино. Мелиса и Ник също й помогнаха за това. И двамата бяха дружелюбни и превъзходни събеседници. Особено Мелиса, която не беше разглезена примадона, както би могло да се очаква след успешните й години в елита на професионалния тенис. В продължение на цялата си кариера тя се бе радвала на вниманието на медиите и налудничавата любов на почитателите и с положителност можеше да се счита за звезда. Джини смяташе, че собственият й живот и нещата, които вършеше, бяха съвсем обикновени в сравнение с всичко това, но Мелиса изглеждаше искрено заинтригувана от работата й.

— Ако имаме време през тези два дни, ще те заведа да разгледаш „Белууд“. Това е мястото, където съм израснала, а сега е дом на брат ми и неговото семейство — каза тя. — Джак все казва, че къщата има нужда от ремонт и че мебелите и декорацията трябва да бъдат изцяло променени. Сградата е строена през шестнадесети век по времето на Тюдорите, а моята снаха е американка с твърде модерни разбирания, така че не бихме могли да я оставим свободно да преобразява къщата. Подобна интервенция би свършила твърде зле и всичко би заприличало на пансион в нюйоркски стил.

— Мелиса! — сгълча я Ник, но усмивката не слезе от лицето му.

В отговор Мелиса едва сви рамене. Съвсем явно бе, че не се разкайва за думите си. Лиза караше Джак да се чувства нещастен, а такова нещо трудно се прощаваше, доколкото Мелиса твърдо вярваше, че брат й заслужава всичко най-добро на този свят.

— Джо Ферис — тя е моят работодател — обикновено първа разглежда къщите на клиентите — обясни Джини. — Мога да ти дам телефонния й номер, ако си сигурна в тяхното желание да се възползват от услугите на дизайнер или декоратор. Във всеки случай за мен би било изключително удоволствие да видя къщата — добави тя ентусиазирано.

Сол, който по време на цялата вечеря бе твърде мълчалив и изглеждаше съвсем отнесен, присви очи при тези думи.

— Чудесно! Ще го обсъдя с Джак — каза Мелиса. — Кой желае кафе? — След като получи положителен отговор от всички, тя бързо се отдалечи от масата.

Ник я последва почти веднага, защото телефонът иззвъня няколко секунди след като тя бе изчезнала в къщата.

Когато останаха сами, Сол се наведе напред през масата към Джини и каза много бавно и внимателно:

— Недей да се интересуваш прекалено много от „Белууд“, защото Джак Фаръл е женен. — Спря за миг и после добави бързо: — Всъщност забравих, че брачната клетва не се възприема като особено препятствие от жените, които носят името Синклер.

Джини го изгледа унищожително. Веселото й настроение изчезна без следа. За малко не започна да се оправдава със своето увлечение по архитектурата, но благоразумно сви рамене и реши да не си прави този труд. Нямаше смисъл — той не би й повярвал. Но дори подозренията му да имаха някакво основание, тя не му дължеше никакво обяснение. Дори напротив — собственото му поведение много трудно можеше да намери някакво оправдание, помисли Джини ядосано, спомняйки си предполагаемото объркване в плановете за пренощуването.

— Тук си съвършено прав — съгласи се тя с подвеждаща усмивка. — Ние възприемаме брачните клетви точно толкова сериозно, колкото и собственият ти баща. Впрочем, Сол, бих те помолила да не злобееш само защото твоят малък хитър план пропадна.

— Аз не злобея — намръщи се той и Джини едва не се разсмя с глас на изражението му, наподобяващо това на сърдито дете.

— Не, цупиш се и злобееш! — настоя Джини. — Защо си казал на Ник, че ще спим заедно? — попита го направо.

— А каква е според теб причината? Просто искам да довършим това, което започнахме на празненството на Аманда миналата събота.

— Добре, но трудно ще ти се удаде този късмет, защото аз не искам — заяви категорично тя.

— Лъжеш — меко каза Сол.

Протегна се през масата и хвана ръцете й. Палецът му се промъкна в дланта й и започна лениво да я гали. Джини се взря в него хладно. Или поне се надяваше, че погледът й изразява студенина. Но самодоволната усмивка върху устните му й казваше, че той усеща съвсем ясно безумното биене на пулса под допира на ръката му.

— Лъжеш — пресипнало повтори той.

Джини хвърли отчаян поглед към къщата с надежда Ник или Мелиса да я избавят от това положение.

— Не разчитай на това — отгатна мислите й Сол. — Доколкото познавам тези двамата, те сигурно съвсем са забравили за нашето съществуване и са отишли да си легнат, каквото всъщност би трябвало да направим и ние — добави съблазнително.

Тя безпомощно се молеше да устои на изкушението. Радваше се, че поне бе седнала, защото усещаше нозете си отслабнали и треперещи.

— Не прави така, Сол. Не е честно — каза тя и решително отдръпна ръката си от неговата.

Той й позволи да се освободи, но продължи да се взира в нея толкова настоятелно, че погледът му отнемаше всичките й сили. Джини осъзна, че Сол просто чака своето време. Тя вдигна чашата си и отпи голяма глътка вино, молейки се Ник и Мелиса да се върнат скоро.

Междувременно Мелиса, след като изчака Ник да свърши телефонния разговор, го разпита за някои обстоятелства около объркването в плановете за нощуването на Сол и Джини.

— Какви са тези игри от страна на Сол? — попита тя и се начумери, когато Ник я увери, че Сол съвсем точно и ясно е отговорил, че ще имат нужда само от една стая. — Бедното момиче! Почти се разплака, като разбра. Смяташ ли, че са се поскарали по пътя насам?

— Възможно е. Със сигурност нещо не е наред. Той преднамерено направи така, че тя да изглежда глупаво, предлагайки съвсем искрено и добронамерено да ти даде някои съвети как да се усъвършенстваш в тениса — призна Ник. — Хайде! — Той взе подноса с кафето и го понесе към верандата. — Ела да се върнем при тях, преди да е станало прекалено късно.

Въпреки късния час беше още горещо, но надигащият се освежаващ бриз правеше по-приятно човек да поседи отвън, отколкото да остане вътре, където стаите още не се бяха освободили от жежкия летен въздух. Въпреки това Сол и Джини седяха в почти арктическо мълчание. Мелиса и Ник размениха мрачни погледи, когато се присъединиха отново към тяхната компания, и усетиха натрапчивото настроение на противопоставяне.

— Куп се обади — каза Ник и седна. — Ще се наложи да отведе една наша клиентка до летище „Гетуик“ утре, преди да се отправи насам.

— Нима е наложително самият той да я придружи? — попита Сол, доста изненадан. Доколкото знаеше, основното задължение на двамата партньори бе да ръководят работата, а всекидневните задачи оставяха на служителите във фирмата, целият персонал на която се състоеше от бивши военни, в по-голямата си част — техни подчинени от армейската част.

— Обикновено не постъпваме така — съгласи се Ник с лъчезарна усмивка, — но въпросната дама изрично удостои Куп със своето благоволение. След като веднъж се срещна с него, тя се обади в офиса и поиска точно той да я охранява по време на престоя й във Великобритания. Беше много настоятелна и дори предложи да плати много по-висока от нормалната цена за подобна услуга, така че той се съгласи. Въпреки това ще бъде много доволен, когато се отърве от тази дама. Имали сме много клиенти, които очакват бодигардът да прекарва нощта пред вратата на тяхната спалня, но тази жена искаше от Куп да спи вътре. Налага му се да бъде извънредно тактичен, за да я отклони от това нейно желание, без да я разочарова — добави Ник и отново се усмихна заговорнически.

Той знаеше много добре, че ситуацията никак не е смешна. Ако някой мъж, охраняван от жена, постоянно нападаше своя бодигард по подобен начин, въпросният клиент щеше да бъде пратен да върви по дяволите без каквито и да било уговорки. Всъщност това бе единствената причина „Ленъкс и Купланд“ да не наемат жени, с изключение на служителките в офиса.

— Коя е въпросната персона? — попита Сол, решавайки да закачи Куп за тази история при първия удобен случай.

— Една актриса. Всъщност никой не е чувал за нея, но тя е убедена, че ще бъде нападната от тълпа почитатели при своето появяване, ако някой не се грижи за нейната безопасност. И, както вече ви казах, е готова да плаща много големи суми за това, което иска — отвърна Ник.

— Трябва да държим отговорен Ейс Дилейни за това — вметна Мелиса. — Или по-скоро би трябвало да кажа, да му благодарим, след като сделката носи толкова добра печалба за фирмата. Той е препоръчал „Ленъкс и Купланд“ на дамата.

— Ейс Дилейни ли? — повдигна вежди Сол. Знаеше, че Ник и Дилейни не могат да се понасят. — Как си позволява Дилейни да се намесва във вашата работа? — обърна се той към приятеля си.

— О, преди няколко години се грижихме за жена му, когато имаше нужда от това — обясни Ник. — После Ейс убеди всички свои приятели от шоубизнеса, че по никакъв начин не могат да бъдат сигурни в Лондон без услугите на „Ленъкс и Купланд“, което всъщност е чудесно за фирмата, но по този начин той просто обрича на загуби туристическите агенции.

Джини седеше притихнала и слушаше с нарастващо вълнение, защото Ейс Дилейни — бившият американски професионален тенисист — беше един от нейните идоли през годините, когато бе ученичка в гимназията. Неговото умопомрачително великолепие, съчетано с несъмнен талант в играта, с положителност беше спечелило милиони момичешки сърца по целия свят.

— Аз бях луда по Ейс Дилейни, когато той се състезаваше — призна тя, без да знае, че Мелиса бе изпитала същите вълнения, а преди да се омъжи за Ник, дори се бе заплела в любовна връзка с Ейс.

— В такъв случай добре дошла в клуба — спокойно каза Мелиса, след като хвърли бърз поглед към безизразното лице на Ник. — Мога да те запозная с него, ако искаш. Той и брат ми са много добри приятели и Ейс ще идва за „Уимбълдън“ следващия месец. Разбира се, сега е женен и коренно е променил своя начин на живот — добави тя. Последното изречение бе предназначено за нейния съпруг.

— Как ли пък не! — измърмори Ник.

— Това е самата истина! — настоя Мелиса.

— Лош късмет, Джини — злобно подхвърли Сол.

През последните няколко минути той бе започнал да споделя неприязненото отношение, което имаше Ник към американеца. Напрегнато мълчание се възцари на верандата и Мелиса побърза да го прекъсне.

— Да, той и Алекса, неговата съпруга, имат близнаци — избърбори тя. — Андрю и Пипа. Те са почти на година и половина и са великолепни, но отглеждането им изисква много грижи. Нямам представа как Алекса успява да се справи с две едва проходили деца. Аз имам нужда от очи и на гърба, а имам само едно. Разбира се, Алекса има и детегледачка, но дори и така… — Тя спря и погледна умолително към Ник, опитвайки се да му подскаже някак, че трябва да помогне да преодолеят неудобното положение, което неговият приятел Сол създаде с нетактичната си забележка.

— А ти нямаш ли помощница за Сузи? — попита я Джини и с удоволствие отбеляза, че съумя да придаде на гласа си хладно спокойствие и безпристрастност, въпреки че изпитваше желание да закрещи срещу Сол и дори още по-лошо, да го удари с всички сили, така че той да усети болката и обидата, които й бе причинил.

— Не, нямам, въпреки че много често обмисляме тази възможност. — Мелиса се усмихна с благодарност, че получи помощ, за да смени темата. — Когато Сузи беше по-малка, имах доверие единствено на моята майка в грижите за нея, а после продължихме да се справяме по същия начин. Мама обича да се грижи за детето. Освен това Сузи прекарва много време в „Белууд“ заедно с братовчедката си. Кит е по-голяма само с шест месеца и за щастие двете се чувстват много добре заедно. Ние също често вземаме Кит тук, когато Джак и Лиза искат да се отделят от къщи за известно време. Изглежда, че така се справяме доста добре — довърши тя.

— Сузи е една от причините да предложа на Сол да се присъедини към „Ленъкс и Купланд“ — включи се в разговора Ник и хвърли бърз поглед към Сол, който продължаваше да гледа сърдито. — Бих искал да прекарвам повече време със семейството си — усмихна се влюбено на Мелиса и тя му отвърна със същата предана усмивка.

— Точно това казват политиците, когато ги хванат със свалени панталони и трябва да отричат — лъчезарно обяви тя.

Джини отпи от кафето си, избягвайки погледа на Сол.

— Извинете ме! — отсече той, стана и бързо се отправи към къщата.

Мелиса се обърна към Ник, а изражението на лицето й питаше: „Какво всъщност толкова казах?“ Ник само сви рамене, отвръщайки с „Остави го на мен“, преди той самият да стане и да последва Сол вътре. Отдавна му бе дошло до гуша от лошото настроение, което приятелят му демонстрираше цяла вечер. Ако иска да се кара с Джини, нека го направи, но да не използва за полесражение собствената му къща.

 

 

Ако Ник и Мелиса смятаха, че вечерта им отива към провал, тяхното раздразнение беше нищо в сравнение с гнева, който лейди Ланкастър изпитваше, след като частният детектив Доусън позвъни малко след осем.

Скоро след като Джини и Сол бяха тръгнали, Барни, стараейки се да помогне и смятайки все още, че въпросният Доусън е някакъв твърде упорит журналист, прекоси улицата до паркирания отсреща роувър.

— Ако се надявате да видите госпожица Синклер, ще трябва да чакате доста дълго тук — приятелски сподели той. — Тя замина, за да прекара уикенда със Сол Ланкастър.

— Наистина ли? — Доусън бе истински изненадан, но продължи да гледа безучастно. Беше тук само защото лейди Ланкастър искаше да научи повече за личния живот на Джини Синклер. Можеше да се обзаложи, че нейна милост не знае тази последна новина. — Кога смятате, че ще се върнат?

— В неделя, около седем — повтори Барни това, което Сол му бе казал. — Ланкастър трябва да се върне в Олдършот по-късно същата вечер.

— Разбирам. Благодаря ви за помощта — приятелски кимна Доусън и запали двигателя на автомобила си.

— Само още една секунда! — спря го Барни. — За кой вестник работите всъщност?

— Аз съм на свободна практика — любезно отговори Доусън, натисна клаксона за поздрав и потегли.

Не отиде много далече. Само толкова, колкото да е сигурен, че Барни не би могъл да го види. Отби до бордюра и посегна към мобилния си телефон.

По същото време Алис Ланкастър бе в разгара на оспорвана партия бридж и изобщо не се радваше, че някой се осмелява да я прекъсне, защото една от нейните гостенки бе графиня Роузмънт, която скоро щеше да стане свекърва на Аманда. След като изслуша това, което Доусън й съобщи, тя почти получи припадък от ярост и съвсем забрави за своите гости. Сол бе отвел дъщерята на онази Синклер да прекарат уикенда заедно! Това беше непоносимо! Лейди Ланкастър кипеше вътрешно, но бързо успя да овладее чувствата си. Постави маската, изразяваща обичайната хладина, върху лицето си и започна да обмисля какво да направи, за да се справи със ситуацията.

— Онзи младеж, за когото ми говорехте миналата седмица — Калвърт ли се казваше? — спокойно попита тя.

— Точно така. Джеймс Калвърт. Някакъв актьор или поне се представя за такъв — отговори Доусън.

— От разговора с него не останахте ли с впечатлението, че той е сериозно увлечен по това момиче?

Не беше способна да произнесе думата „любов“. Тя не съществуваше в нейния речник, или поне изчезна от него, след като много отдавна, когато Сол бе само на две години, роди мъртво момиченце.

Лейди Ланкастър знаеше отлично, че тя първа се отдръпна от своя съпруг, но това не намаляваше болката и унижението от факта, че той съвсем скоро бе потърсил утеха в компанията и любовта на други жени. Знаеше, че е пренебрегвала и Сол, макар и в по-малка степен, но поне това беше довело до добри резултати, защото синът й бе пораснал самостоятелен и силен. Той бе отказал без заобикалки да работи в компанията на баща си, да наследи несъмнено високото обществено положение, без да го заслужи, и бе избрал собствен път в живота. Тя се гордееше с неговата военна кариера и бързото му издигане в йерархията, но сега… Това предателство много приличаше на всичко, което баща му бе й причинил.

— Калвърт със сигурност беше много ядосан за това, че я губи заради вашия син — отговори Доусън, — но дали това накърнява неговото самочувствие или разбива сърцето му, не бих могъл да кажа.

— Хм, вие казахте, че бил актьор? — размишляваше на глас Алис. — Кажете му да дойде. Искам да говоря с него. Мисля, че може да се окаже полезен.

— Чудесно. Ще му се обадя и после ще се върна при вас — съгласи се Доусън и след кратко колебание добави: — Предполагам, че той ще иска пари в замяна на помощта, която ви оказва.

— Нима има хора, които да не искат пари!

 

 

Джини се събуди късно в събота сутринта. Не беше успяла да заспи чак до ранните утринни часове. Две неща я задържаха будна и неспокойна въпреки умората от изпълнения с напрежение ден — напълно непознатото обкръжение и мисълта за Сол, който спи само през няколко стени.

Той също не спеше. Разстроен и сърдит, Сол се мяташе в своето единично легло, а се бе надявал, бе мечтал да бъде в двойното легло зад вратата на другия край на коридора. Знаеше, че Джини желае това също толкова силно, колкото и той самият. И защо тогава бе настояла да останат в самостоятелни стаи?

Той се намръщи, спомняйки си острите думи, с които Ник го упрекна за отношението му към Джини и за поведението му през отминалата вечер, фактът, че Ник беше абсолютно прав, изобщо не помагаше.

Джини реши да се измъкне от леглото, приготви се бързо и се отправи към долния етаж. Нямаше представа къде са останалите и затова се опита да следва гласовете и аромата на прясно сварено кафе. Озова се в кухнята. Мелиса бе там заедно със Сузи и една по-възрастна жена, която би могла да бъде единствено майка й — толкова поразителна бе приликата между двете.

Роуз Фаръл все още беше привлекателна жена с характерната за Фарълови лъскава тъмна коса и невероятни очи, чийто цвят напомняше синьо-зелените тонове на морската вода. Тези черти бяха характерни и за двете й деца — Мелиса и Джак. Фино изваяната костна структура вече не бе така деликатна у Роуз, защото с наближаването на петдесетте тя бе решила да захвърли всички книги, посветени на диетичното хранене, и да се отдаде на своята любов към сладкишите. В същото време казваше, че се опитва да компенсира ефекта, като непрекъснато тича след своите внуци с надеждата, че тези нелеки упражнения ще я поддържат в добра форма.

— О, Джини, добро утро! — Мелиса се обърна, когато я чу да влиза, и я поздрави с дружелюбна усмивка. — Добре ли спа?

— Да, благодаря ти! — излъга Джини. — Извинете ме, че останах в леглото до толкова късно — помоли тя.

— Не е нужно да се извиняваш. Ела да закусиш — подкани я Мелиса и се обърна да я запознае с Роуз. — Мама предложи да се грижи за Сузи, докато ние отидем да напазаруваме. Сузи не обича да идва с нас по магазините. След известно време се отегчава и започва да хленчи.

— Пазаруване! — обяви Сузи и подари една сияйна усмивка на майка си.

— Не, малката, не и днес — каза Мелиса, но веднага усети недоволството у момиченцето и предложи подходящ подкуп. — Вместо това Джини ще те заведе да видиш магаренцата.

После обясни на гостенката си, че близката ферма бе любимото място на дъщеря й.

Джини седна на масата и Мелиса й предложи кафе. Следите върху покривката показваха, че Сол и Ник вече са закусили и са излезли. Този факт успя да направи чудеса с апетита на Джини. Не се чувстваше способна да се срещне със Сол сега.

— Къде отидоха мъжете? — безпристрастно попита тя.

— Те отидоха да п-о-я-з-д-я-т — каза Мелиса, като произнесе последната дума буква по буква, и Джини, много объркана, вдигна глава. Мелиса посочи с очи към Сузи.

— О, разбирам — усмихна се широко тя.

— Ник често я взема със себе си, но днес съвсем разумно реши, че това едва ли би се сторило прекалено забавно на Сол — обясни по-късно домакинята, когато двете с Джини се качваха в лъскавия й син автомобил и се отправяха към Брайтън.

Те прекараха времето в града чудесно, обикаляха магазините и после обядваха. Джини настоя да плати сметката в ресторанта въпреки протестите от страна на своята домакиня. Тя много добре знаеше, че Мелиса разполага с истинско състояние в размер на милиони лири, но беше твърдо решена да не се възползва от нейната щедрост. Въпреки това Мелиса много бързо се отплати за обяда, като прескочи отново до бутика, в който по-рано през деня Джини след много увещания бе облякла едно кадифено сако и после с неохота го бе върнала обратно, защото й се бе сторило твърде скъпо, и без колебание го купи за нея. Когато Джини се опита да го върне, Мелиса просто скъса етикета и така сложи край на спора.

Колкото повече Джини харесваше Мелиса, толкова по-неудобно се чувстваше заради измислената история и неведнъж почти беше склонна да признае истината за връзката си.

Един сребрист мерцедес бе паркиран непосредствено до ягуара на Сол пред къщата, когато двете жени се завърнаха в „Найн Елмс“ късно следобед.

— Много добре. Куп е пристигнал — отбеляза Мелиса, докато вървеше напред към входната врата, натоварена с покупките.

Джини се поколеба за момент, допускайки, че Сол и Ник също ще бъдат там. Почуди се дали да не помоли Мелиса да не споменава за кадифеното сако. Тя бе твърдо решена, че по-късно ще й върне цялата сума, но сега съвсем ясно си представяше презрителното самодоволство, което щеше да се появи върху лицето на Сол, ако узнаеше за покупката.

— Той наистина е много симпатичен. Ела да се запознаеш с него — настоя Мелиса, повеждайки я към кабинета на Ник. — Обзалагам се, че са седнали тук и отново освобождават Кувейт — добави тя, докато отваряше вратата, достатъчно силно, та мъжете да чуят думите й.

Ник вдигна очи от бюрото си и смръщи лице в престорена обида в отговор на нейната забележка. После стана и се приближи към нея. Привлече я в обятията си и я целуна звучно, пренебрегвайки напълно присъствието на останалите. Тази гледка, изразяваща чувствата им, очевидно не бе нова за двамата мъже, но Джини притеснено сведе поглед към килима и дори не посмя да погледне към Сол. Тя бе отправила само за миг очи към него, когато влезе в стаята, но това време й бе достатъчно, за да забележи тъмния чар на облечения в черни джинси и бяла риза мъж. После веднага бе отвърнала очи.

— Здравей, скъпа — промърмори Ник и освободи Мелиса от прегръдките си. — Здравей, Джини — усмихна се приятелски той. — Това е Дейл Купланд. Куп, това е приятелката на Сол, Джини Синклер.

— Здравей — срамежливо се усмихна Джини на мъжа, който стана, за да стисне ръката й.

Не толкова тъмен и строен като Сол, той беше привлекателен с дружелюбната усмивка и топлите си кафяви очи, които много бързо одобриха хубавото й лице и стройното й тяло, но по никакъв начин това не се стори оскърбително на Джини.

— Разбрах, че се занимаваш с вътрешен дизайн. Можеш да дойдеш и да се заемеш с моя апартамент по всяко време — предложи той и тя се усмихна, след като реши, че го харесва.

Господи, тези офицери от армията на Нейно величество бяха зашеметяваща дружина!

— Тя е твърде скъпа за теб, Куп — студено отсече Сол.

Това би могло да бъде най-обикновена забележка за нейната работа, но очевидно Джини не беше единствената, която почувства обидните нотки в гласа му. Настроението на всички в стаята изведнъж помръкна.

Ник отправи смръщено предупреждение към Сол, докато Куп скри трудно своята усмивка. Ако Сол нямаше никакви намерения към тази великолепна блондинка, той би бил щастлив да й предложи услугите си. Всъщност би й предложил да я откара обратно до Лондон, реши незабавно той. За да спести разкарването на Сол, разбира се!

— Къде са мама и Сузи? — попита Мелиса, нарушавайки неловкото мълчание.

— Отидоха да прекарат следобеда в „Белууд“ — отговори Ник.

— Чудесно. Това е къщата на брат ми — напомни тя на Джини. — Искаш ли да се разходим с колата дотам, след като изпием чая си? Разстоянието е само пет мили оттук.

— С удоволствие ще дойда с теб. Това е къщата, строена по времето на Тюдорите, за която ми разказваше вчера, нали? Къщата, където си израснала?

— Точно тя е — кимна Мелиса. — Но хайде първо да отдъхнем малко. Вие, момчета, ще пиете ли чай с нас? — попита тя.

— Не, благодаря. Ние сме си добре — отговори от името на тримата Ник и вдигна чаша, пълна до половина с уиски.

Мелиса повдигна вежди, преди да изведе Джини от стаята, и демонстративно погледна часовника си, който отмерваше твърде ранния следобеден час.

Имението „Белууд“ е било собственост на Фарълови повече от триста години, въпреки че документите показваха кратко прекъсване по времето, когато бащата на Джак и Мелиса, Даниел, беше банкрутирал и бе принуден да обяви собствеността си за продан. В онзи период цялото внимание на Джак бе ангажирано с неговата кариера на професионален тенисист и той бе отказал да се занимава с проблемите около имота. Очакваната цена от два милиона лири за откупката му се бе сторила твърде висока в сравнение със сумата, която би платил за един детски спомен. Неговият приятел и партньор в игрите на смесени двойки, Ейс Дилейни, който беше израснал в бедняшки квартал на Лос Анджелис и дълго време се бе възхищавал от древната хубост на това място, от традициите и историята му, бе изненадал всички, като стана новият собственик на „Белууд“. Но, типично за Ейс, ролята на богат собственик на имение в Англия скоро му бе омръзнала и той искрено се зарадва на възможността да го продаде обратно на Мелиса и брат й след тежката автомобилна катастрофа, която преждевременно бе прекратила професионалната кариера на Джак.

Мелиса разказа всичко това на Джини, докато двете изминаваха краткото разстояние до „Белууд“. В думите й се усещаше силната привързаност към дома на нейното детство.

— Ето там — каза изведнъж и в гласа й звъннаха нотки на гордост. Тя намали скоростта и колата влезе в алеята.

— Толкова е красиво — въздъхна Джини, благоговееща пред това, че някой може да нарича това късче история свой дом.

Къщата, с варосани дървени стени и огромни блестящи прозорци под триъгълния покрив, беше кацнала върху една поляна, заобиколена от гористи хълмове. Изглеждаше така, сякаш самата сграда сияеше под лъчите на късното следобедно слънце.

Наоколо имаше изобилие от поляни, покрити с тучна зеленина, цветни алеи от филодендронови храсти във великолепни оттенъци на розово и лилаво, старателно подстриган жив плет и дори един лабиринт. Плюс, разбира се, ограден тенис корт, където Джак и Мелиса, най-добрите британски тенисисти в последните няколко десетилетия, бяха усвоили първите си умения в играта.

Джак и в момента беше на корта, проверявайки неговото състояние. Щом ги видя, той се изправи и тръгна към тях да ги поздрави, а върху лицето му се изписа приятелска усмивка. На тридесет и една години Джак Фаръл все още бе запазил момчешкия си чар, благодарение на който бе пленил легиони почитателки на тениса по времето, когато се състезаваше. Имаше тъмноруса коса, блещукащи лешниковокафяви очи и безгрижен характер, който му бе помагал да поддържа навъсения, но невероятно талантлив Ейс Дилейни съсредоточен и мотивиран по време на мачовете на двойки, в които те бяха спечелили всички най-големи награди в този спорт — едно съдружие, продължило по-дълго в сравнение с повечето бракове, както обичаше да казва самият Ейс.

Джини имаше чувството, че вече познава Джак. Откакто бе спрял да се състезава, той се бе превърнал в постоянна величина на телевизионния екран, водейки репортажите от тенис турнирите по целия свят. Любовта му към спорта и ентусиазмът му бяха очевидни за милионите зрители и той бе спечелил множество награди в своето ново поприще. При жестоката конкуренция в света на професионалния тенис, който рядко позволяваше приятелските връзки между съперниците да процъфтяват, всички харесваха Джак Фаръл и той никога не бе имал каквито и да било затруднения да убеди някой от играчите да му гостува в телевизионното студио.

— Кортът изглежда добре — отбеляза Мелиса, след като запозна Джини със своя брат.

По-рано тенис кортът на „Белууд“ е бил единственият правоъгълник земя извън Лондон СВ19^[1], за който с безкрайна привързаност са се полагали изключителни грижи. Било е по времето, когато той е бил използван за подготовка за Уимбълдънския турнир. През последните няколко години обаче кортът се бе превърнал единствено в площадка за развлечения и поддържане на формата за обитателите на имението.

— Откакто успя да ме изнудиш да играя отново, реших, че е необходимо да направим най-доброто, на което сме способни — измърмори Джак, а после се усмихна на Джини, която се опитваше да не изглежда поразена от толкова много звезди наоколо. — Мелиса казвала ли ти е, че ще се включим в турнира на смесени двойки тази година?

— Не! — Джини бе истински изненадана да чуе това.

— Най-вероятно ще отпаднем още в първия кръг, но тя не иска и да чуе за това — въздъхна Джак.

Въпреки че напълно се бе възстановил от травмите, получени при автомобилната катастрофа, той не бе имал намерение да се състезава отново, преди да достигне позволената възраст, за да се присъедини към значително по-спокойните и по-малко изтощителни турнири за участници ветерани над тридесет и пет години или „през девет планини“, както презрително младите тенисисти наричаха тези прояви.

— Ще се справим много добре! — Мелиса вдигна уверено глава.

— Ти не си изиграла нито един професионален мач вече почти три години, а аз… По дяволите, та аз дори не мога да си спомня кога се състезавах за последен път — каза Джак, прокарвайки пръсти през косите си.

— Сигурна съм, че ще бъдем великолепни — настоя Мелиса. — Тълпата запалянковци направо ще полудее по нас. Разбира се, няма да сме сред поставените в схемата, но това е за наше добро — лъчезарно каза тя.

— Как, по дяволите, ти дойде това на ум? — поиска да разбере Джак. Да бъдеш поставен в основната схема на турнира със сигурност означаваше, че в първите кръгове на състезанието ще срещаш само състезатели от най-слабата група.

— Е, с малко късмет ще играем с една от поставените двойки в първия кръг, докато те ще бъдат съсредоточени върху мачовете си в индивидуалното първенство — обясни тя и после се обърна към Джини, за да й обясни, че състезанието при смесените двойки е „бедният роднина“ в турнира. — Никой не го приема сериозно, докато не достигне до четвъртфиналите или до полуфиналите и не започне да мисли за възможността да спечели титла на „Уимбълдън“. — Въпреки думите й обаче Джак все още не изглеждаше убеден и Мелиса недоволно възкликна: — Хайде, Джак! Дори само това, че отново участваме, ще бъде чудесно!

— Бих предпочел да седя в телевизионното студио и да наблюдавам как другите водят разгорещени битки на корта — промърмори той и не за пръв път му се прииска да откаже на желанието й да се състезават отново. — Но след като си твърдо решена да опитаме, върви бързо да се преоблечеш и да започваме тренировката — каза Джак примирено.

— Разбира се, само след минутка. Къде са мама и Сузи? — попита тя.

— На горния етаж. И двете с Кит бяха доста разгорещени и изморени, така че мама ги заведе вътре да се успокоят и починат малко — отвърна й той.

— Добре, само ще отида да ги видя и веднага се връщам. Хайде, Джини, ела да те разведа и да ти покажа къщата — небрежно, добави Мелиса.

— Ще може ли? — Джини неуверено се обърна за позволение към Джак. Струваше й се крайно неучтиво да дойде неканена и да започне да се навърта в къщата на напълно непознати хора.

— Разбира се. Чувствай се като у дома си — каза Джак с характерното за него безгрижно дружелюбие, което толкова ядосваше съпругата му Лиза.

Начинът, по който членовете на фамилията Фаръл кръстосваха навън-навътре из къщата, която навремето е била техен дом, но която сега се предполагаше, че трябва да бъде нейна запазена територия, направо я докарваше до истерия. Джини трябваше да благодари на късмета си за това, че в момента Лиза не бе тук, а прекарваше деня в Лондон.

Мелиса тръгна напред по алеята, водеща към централния вход на къщата. Огромната приемна зала бе висока колкото цели два етажа, а стените и наклоненият таван бяха боядисани в бледорозово и украсени с множество дървени орнаменти. Джини се огледа наоколо прехласната, забелязвайки множество оригинални елементи от обзавеждането, между които и една внушителна открита камина, в която можеше да бъде опечен цял вол, което вероятно се бе случвало в отдавна отминалите години от ранната история на това място.

Няколко великолепни персийски килима в тонове на розовото и виолетовото покриваха старовремския дъбов паркет. Джини имаше чувството, че е редно да си свали обувките, но вместо това последва Мелиса, когато тя леко изтича нагоре по многобройните широки и ниски стъпала на парадното стълбище, хлътнало в средата от годините. Джини се забави малко, опитвайки се да запомни фините гравюри по перилата и да проучи рисунките, които украсяваха стените.

— Колко удивително е човек да може да израсне в този дом! — възкликна тя, запленена от старинната хубост на къщата.

Очевидно беше, че мястото се радва на привързаност и грижи от страна на своите обитатели. То притежаваше домашната гостоприемна атмосфера, която го правеше много по-ценно от всички сгради, строени през същия период, които Джини бе виждала преди — сгради, отворени за посещения, но които вече дълги години никой не обитаваше. Точно това различие прави „Белууд“ неповторим, помисли тя и забърза нататък да настигне Мелиса по дългия коридор, в края на който беше разположена детската спалня.

Това бе голяма стая с дървени стени и скосен таван. Прозорците върху двете съседни стени откриваха чудесен изглед към гористата местност наоколо.

„Надявам се Джак наистина да ни наеме да декорираме наново — мислеше си Джини, изпълнена с вдъхновение. — Всъщност аз с удоволствие бих се заела с тази стая дори без всякакво възнаграждение“ — реши тя. В главата й съвсем ясно се оформяха планове как може да пресъздаде тук една пъстра страна на чудесата.

— Здравей, дребосъче! Забавлява ли се днес? — Мелиса се спусна да грабне Сузи в прегръдките си и я обсипа с целувки, преди да се обърне към другото момиченце, което очевидно беше по-голямо.

Кит Фаръл бе по-висока от братовчедката си и косата й бе тъмна, докато тази на Сузи беше съвсем светла. Кит имаше същите оградени с гъсти вежди морскосини очи като тези на леля си и баба си.

— Кит, здравей, миличка! — Мелиса повдигна племенницата си и я прегърна, а после я обърна с лице към Джини. — Кит, кажи „здравей“ на Джини. Тя е моя гостенка в „Найн Елмс“.

— Здрасти! — усмихна се щастливо момиченцето.

То изглеждаше по-общително от Сузи, която със сериозните си сиви очи обикновено дълго проучваше новите хора, които се появяваха в живота й, преди да реши дали да ги приеме. Кит просто смяташе, че всички, които среща, още от първия миг са нейни приятели и се държеше с тях точно така.

Искреното объркване в очите й направо бе разбило сърцето на Джак веднъж, когато той се опита да й обясни, че не всички непознати са добри хора и че когато се намира извън „Белууд“, трябва да стои близо до този, който я е извел и се грижи за нея.

— И ти здравей, Кит! — отвърна на усмивката Джини и се обърна към Мелиса. — Защо ми се струва, че тя много прилича на теб?

Роуз Фаръл побърза да отговори, като предпазливо се огледа наоколо, сякаш се безпокоеше, че някой би могъл да я чуе:

— Да, много прилича, но, моля те, никога не споменавай това в присъствието на майка й. Лиза е ужасно докачлива на тази тема.

— Тя е докачлива на всяка проклета тема! — измърмори Мелиса.

— Мамо! — укорително извика Сузи. — Каже татко!

— Мелиса, не говори по този начин! — смъмри я Роуз не толкова заради ругатнята, а защото си позволяваше да критикува Лиза в присъствието на Кит, която от ден на ден ставаше все по-досетлива и би могла съвсем невинно да повтори пред майка си думите, които бе чула.

— Съжалявам, извинете ме! Не трябваше да казвам това — извини се тя на майка си и дъщеря си и се наведе да разгледа рисунките, върху които Кит и Сузи се бяха трудили, преди двете с Джини да влязат в стаята.

— Магаренце! — гордо заяви Сузи, посочвайки с тънкото си пръстче едно неопределено цветно петно върху своя лист.

— Точно така! — съгласи се Мелиса. — Много добре си го нарисувала, дребосъче! — каза тя, а после разгледа и поощри старанието на Кит, което също не беше дало много по-добри резултати.

— Не съм много сигурна, че идеята да ги водим във фермата при животните е толкова добра. Всеки път настояват до сълзи да вземем някое вкъщи — въздъхна Роуз. Тя бе имала тежък ден, опитвайки да се справи в жегата със сълзите и лудориите, които непрекъснато измисляха двете й внучки. — Днес искаха да направим снимки на Неди. Изглежда, че тя е тяхната любимка.

— Може би, ако им нарисувам едно магаренце, няма да са толкова тъжни, когато трябва да си тръгват от фермата — малко стеснително предложи услугите си Джини.

— О, чудесно! Много мило от твоя страна. Ще го направиш ли? — Лицето на Роуз светна и тя бързо подаде на Джини снимките.

Само след минута Джини вече помагаше на двете деца в усилията им да нарисуват портрет на Неди. Тя скоро разбра, че ще й се наложи да направи две скици, по една за всяко от момиченцата, защото щяха да възникнат известни проблеми, когато дойдеше време всяко от тях да си легне в стаята.

Двете деца бяха погълнати от това, което правеше Джини, запленени от явната лекота, с която й се удаваше да пресъздаде с пастелите любимото им магаренце.

— Това е чудесно! — възкликна Мелиса. — Нямах представа, че си толкова талантлива — добави тя. — Сол изобщо не спомена, че си художничка!

— Всъщност аз нахвърлях тази рисунка твърде бързо — каза Джини, като се опита да не обръща внимание на забележката за Сол. — И ако трябваше да решавам, не бих избрала да използвам точно тези пастели — продължи извиняващо се. — Ако мога да взема някои от тези снимки вкъщи, ще направя няколко по-добри рисунки, които бих могла после да ви изпратя…

— О, това би било чудесно! Те много ще се радват. Нали така, деца? Кажете „благодаря“ на Джини! — инструктира ги Мелиса и двете момиченца бързо се подчиниха. Тя се повъртя около тях още известно време и после попита своята гостенка: — Нали няма да имаш нищо против, ако сега се върна при Джак, за да потренираме малко?

— Не, върви! — спокойно каза Джини.

— Бихме имали повече време за тренировки, ако на Джак не се налагаше да замине за Париж, за да коментира Открития шампионат на франция — оплака се Мелиса.

— В крайна сметка това е неговата работа — отбеляза Роуз.

— Знам, знам — съгласи се нетърпеливо Мелиса. — Ще се видим по-късно. — Тя тръгна към вратата, но се сети за нещо и се върна. — Мамо, обещах на Джини да я разведа и да й покажа къщата. Нали не възразяваш?

— Не, не разбира се. Върви сега — бързо я прекъсна Роуз. Знаеше колко много дъщеря й иска да излезе час по-скоро на корта.

— Чудесно, благодаря ти!

Мелиса незабавно изчезна от стаята и малко по-късно откъм корта започнаха да долитат методичните звуци на ракети, удрящи топките.

Роуз се приближи към прозореца, за да погледа тренировката. От наблюдателния й пункт всичко изглеждаше така, сякаш годините се бяха върнали назад и децата й отново бяха тийнейджъри — и двамата мечтаещи за слава и богатство.

Те бяха постигнали своите цели, но бяха платили висока цена за това. Кариерата на Джак бе прекъсната твърде рано от ужасна автомобилна катастрофа, която едва не отне и живота му, а Мелиса… Роуз въздъхна тежко. Спомни си съвсем ясно времето, когато Мелиса бе едва деветнадесетгодишна и бе уплашена до смърт, защото се чувстваше принудена да прекрати една нежелана бременност. Бившият съпруг на Роуз, Даниел, често бе заплашвал, че ще разкопае корта, когато тя пренебрегваше училищните си задължения, за да тренира. Въпреки успеха на дъщеря й, чиято кулминация бе спечелването на титлата в турнира при жените на „Уимбълдън“, Роуз често бе съжалявала, че той така и не изпълни заканата си.

Щастливият смях на Сузи, който се разнесе в стаята, я откъсна от тези мисли и тя се обърна, усмихвайки се на двете си внучки.