Катрин Белами
Лятото на тайните (4)

Глава четвърта

В неделя сутринта Алис Ланкастър седеше в своята безупречна дневна и бавно отпиваше от четвъртата чаша убийствено силно кафе. Беше облечена в елегантен костюм в морскосиньо, украсен от единствена редица изящни перли. Готвеше се да тръгне за църква, но мислите й съвсем нямаха религиозен характер, тъй като чакаше появата на своя син.

Предишната вечер си легна рано, но бе все още будна, когато Сол се върна вкъщи, според нея в подозрително късен час. С усилие успя да се въздържи и да остане в спалнята си. Сега се стараеше да се преструва дори пред себе си, че е равнодушна към събитията от предишния ден. Тревожеше се, че той се беше заел да приложи план, целящ да избегне скандала около баща му и онази Синклер, без да си направи труда дори да се допита до майка си. Алис не бе уверена, че одобрява неговите действия. За съжаление много отдавна бе отминало времето, когато имаше някакво влияние върху сина си. Въздъхна едва забележимо.

— Сол! — извика, когато го чу леко да се спуска надолу по стълбите.

— Да? — появи се той в рамката на отворената врата. Беше облечен в черен спортен екип.

— Искаш ли кафе? — побърза да попита Алис, за да не изглежда твърде разтревожена.

— Не, благодаря. Отивам да потичам преди закуската — отклони поканата й той.

— За снощи… Тържеството мина ли според твоите очаквания? — с привидно спокойствие продължи тя.

— Да, така ми се струва. Имаше много фотографи и репортери. Просто ще трябва да почакаме и да видим какво ще се появи в пресата.

— В такъв случай повече няма да има никаква нужда да се срещаш с дъщерята на Синклер, нали? — опипа почвата Алис.

Сол едва се сдържа да не се изсмее на глас. Никаква нужда?! Той бе изпитвал болката, предизвикана точно от тази нужда, през всичките часове, откакто се раздели с Джини. Въпреки това се съгласи с майка си.

— Не би трябвало да се налага да се срещаме повече.

— Добре — успокои се Алис. После добави безцеремонно: — Мисля, че ти помогна достатъчно на баща си, за да избегне пагубните последствия от тази ужасна ситуация.

— Това беше и за твое добро — безмилостно й напомни Сол. — Вече ще му се налага да се придържа към известни норми, когато избира с кого да прекарва времето си. Трябва да разбере, че личният му живот ще бъде обект на още по-внимателно наблюдение, ако бъде избран… — Сол спря по средата на думата, защото телефонът иззвъня и той се пресегна да го вдигне. — Ланкастър. Да, тук е — каза кратко и се обърна към майка си. — Някакъв мъж на име Доусън.

— А, да, благодаря. — Алис се изчерви леко в момента, в който поемаше слушалката. После продължи да я държи отпусната в ръката си, без дори да си направи труда да помоли човека насреща за извинение. — Какво възнамеряваш да правиш днес?

— Ще потичам, после ще се отбия за малко в болницата, преди да тръгна обратно за Олдършот — отговори й той.

— В случай, че не се видим, аз ще ходя у семейство Аштън на обяд — обясни Алис.

— Добре, мамо. До скоро.

Майката и синът не размениха нито целувка, нито прегръдка за довиждане. Сол махна сдържано за поздрав и изчезна да се бори с лошото си настроение, тичайки до изтощение по алеите на имението.

Алис постоя неподвижно, докато не чу вратата да се затваря зад гърба му. След това отговори на мъжа, който търпеливо очакваше благоволението й. Сол много би се изненадал, ако можеше да види този човек — рус, с брада, близо четиридесетгодишен. Това бе „репортерът“, който прояви толкова жив интерес към него и Джини предишната вечер и който беше частен детектив, нает от Алис да проучи Джини Синклер. Беше му наредено да следи отблизо събитията и да предупреди Алис, ако имаше и най-незначителни признаци за това, че между Сол и младото момиче се заражда симпатия.

Алис Ланкастър беше загубила своя съпруг заради майката и не би допуснала да загуби и сина си заради дъщерята. Мъжете са такива глупаци, разсъждаваше тя, изпълнена с презрение. Едно красиво лице и тяло, което събужда желанията им, могат да изтрият всичкия здрав разум от главите им.

— Да, господин Доусън? — решително каза тя. — Какво научихте за момичето?

Доусън безучастно описа най-съществените неща в живота на Джини — нейната работа, апартамента, хората, с които прекарваше времето си…

— Поразпитах някои съседи. Тя живее сама и няма сериозен приятел, въпреки че снощи на тържеството се стигна до шумна разправия с някакъв ревнив младеж. Вашият син го изхвърли от клуба — обясни Доусън.

Алис потрепна при тези думи. Значи Сол вече бе успял да се превърне в глупак заради онази малка уличница. Гласът на детектива прекъсна мислите й.

— Казва се Джеймс Калвърт. С него разменихме няколко думи и взех адреса му. Мисля, че може да се окаже полезен.

— Да, възможно е — замислено се съгласи Алис, запазвайки тази информация, в случай че се появи необходимост от нея в бъдеще. Надяваше се, че няма да се налага друг да бъде въвлечен в тази афера. — Благодаря ви, господин Доусън. Мисля, че засега това е достатъчно. Ще се свържа отново с вас, ако имам нужда от съдействието ви.

Тя прекъсна връзката, взе ръкавиците и молитвеника, нагласи върху главата си елегантна шапка и излезе от къщата, за да измине краткото разстояние до църквата, която посещаваше всяка неделя.

Репортажите във вестниците отиваха много по-далече, отколкото Сол или Джини се бяха надявали. Тяхна снимка се появи в понеделнишкия брой на вестник „Поуст“ и през следващите дни бе препечатана от още няколко клюкарски издания. Снимката показваше Сол и Джини, застанали пред нощния клуб — синът на сър Дейвид Ланкастър и дъщерята на мистериозната жена, която е била заедно с него по време на произшествието в четвъртък вечер. Естествено, точно на такъв отзив бе разчитал планът на Сол. За нещастие обаче другата снимка отиваше твърде далече и ги показваше в страстна целувка.

Джини се сви от неудобство при вида на публикацията в „Поуст“, а Джо безжалостно започна да я дразни. Лейди Ланкастър също се почувства неудобно и много бързо промени мнението си за ползата от онзи Доусън. Ситуацията заплашваше да излезе извън контрол. От своя страна сър Дейвид се засмя и не можа да разбере явното смущение, което се изписа върху лицето на Ан Синклер. Той смяташе за великолепно, че техните деца се разбират толкова добре. Колкото до Сол… Струваше му се, че всеки войник от неговата военна част се е сдобил със снимката. Видя десетки копия да красят помещенията и плаца; още дузина се появиха върху таблата за съобщения и дори в офицерските канцеларии. Почти си пожела да избухне трета световна война, само за да отвлече вниманието от последното му завоевание.

В Съсекс един от бившите армейски колеги на Сол, Ник Ленъкс, също видя статията, докато прелистваше вестника и хранеше с хляб и варени яйца, потопени в масло, своята мъничка дъщеря Сузи. Ник и Дейл Купланд, или Куп, както всички го наричаха, управляваха постоянно разрастващата се фирма „Ленъкс и Купланд“, наемайки бодигардове за богати и известни личности. Това бе фирмата, към която Сол възнамеряваше да се присъедини, след като напусне армията.

— Кой е този? Сол ли? — попита Мелиса, жената на Ник, бивша шампионка на „Уимбълдън“, и надзърна във вестника. — Това трябва да е сериозно. Досега не съм чувала Сол да е водил някоя от своите приятелки на вечеря вкъщи, за да ги запознае с родителите си — подхвърли тя.

— Той обикновено дори не посещава родителите си — обясни й Ник.

— Така ли? — повдигна учудено вежди жена му.

— Точно така. Никога не е говорил за това, но аз винаги съм оставал с впечатлението, че детството му е било доста безрадостно. Баща му е бил твърде зает със своята работа, а майка му — твърде студена и дистанцирана… С положителност тя изглежда много добре — прибави след кратка пауза Ник, отделяйки на снимката на Джини твърде много внимание.

Мелиса го погледна подозрително и издърпа вестника от ръцете му.

— Кого имаш предвид? Майката на Сол ли? — престори се, че не разбира тя, и Ник се засмя жизнерадостно.

— Какво мислиш за идеята да ги поканим да ни гостуват в близките седмици? — попита той. — Счетоводителят току-що приключи проверката на сметките, така че Сол може да ги прегледа и да реши дали ще се присъедини към фирмата. Смятам да помоля и Куп да дойде — прибави Ник. Тримата бяха служили в един и същи полк и в продължение на дълги години бяха запазили доброто си приятелство.

— Нямам нищо против — съгласи се Мелиса. — Организирай събирането за този уикенд, ако е възможно. По-късно ще бъда твърде заета с подготовката за „Уимбълдън“ — напомни му тя.

Ник се намръщи леко, но премълча възраженията си. Тази година Мелиса успя да убеди брат си, Джак Фаръл, също бивш професионален тенисист, да приемат поканата за участие в турнира на смесени двойки. Преди пет години те бяха спечелили титлата. След това тежка автомобилна катастрофа прекрати преждевременно спортната кариера на Джак.

Сега Ник остави опасенията си от завръщането на съпругата му към професионалния спорт и набра телефонния номер на военната част, в която бе служил преди години.

— Офицерската канцелария? Свържете ме с майор Ланкастър — помоли строго той, представяйки си стаята, от която отговаряше дежурният. Стени, покрити с ламперия и украсени с картини, изобразяващи отдавна отминали битки, в които тази военна част беше изиграла решаваща роля, полирани махагонови маси и огромни кожени фотьойли.

Ник отправи поглед към своята красива съпруга и към обожаваната си дъщеря и си даде сметка, че не би искал да променя каквото и да било в своя живот. Е, може би още едно дете, мълчаливо се поправи той.

— Ланкастър слуша.

— Сол, Ник се обажда. Как се чувстваш като знаменитост?

Приятелят му въздъхна тежко.

— Ти би трябвало да знаеш. Все пак си женен за знаменитост.

— Така е. Слушай, искаме да те поканим да ни гостуваш в края на седмицата, ако можеш. Вземи също и Вирджиния.

— Джини ли? Благодаря ти, но се съмнявам, че ще можем да дойдем.

— Колко жалко. Бихме искали да се запознаем с нея. Освен това си мислех, че Куп, ти и аз бихме могли да обсъдим необходимите действия за присъединяването ти към фирмата. Нали не си променил решението си?

— Не, аз наистина ще напусна армията. Най-вероятно това ще стане през август.

— Да, това не е работа за семеен човек…

— Мили Боже, но аз не смятам да се женя! — възкликна Сол, ужасен дори само от идеята за подобна стъпка в живота си.

— Е, добре. В такъв случай ела, ако успееш… Почакай! — Ник се отдалечи от слушалката за кратко, докато Мелиса му казваше нещо, и после продължи: — Сол, Мелиса иска да знае дали ще са ви нужни една или две спални?

Последва продължително мълчание. Върху лицето на Сол бавно се разля усмивка. Мигновено той промени мнението си и реши да приеме поканата. Разбира се, по-трудната част беше да убеди Джини да се съгласи…

— Само една — провлечено отговори той. — Не бихме искали да създаваме твърде много неприятности на Мелиса.

Тази бърза промяна в настроението му накара Ник да се засмее.

— Много мило от твоя страна, че мислиш за нея. Чудесно! Значи ще се видим… Кога? В петък вечер или в събота?

— Надявам се да успеем за петък вечерта. Ще проверя как стоят нещата при Джини и ще ти се обадя — обеща Сол.

Побъбриха още няколко минути, преди да се сбогуват.

Сол остана замислен до телефона. После порови известно време в бележника си, докато намери номера на Джини, и го набра незабавно, макар да нямаше ясна представа как да я убеди, че е необходимо да се появят публично още веднъж.

— Джини?

Уплаши се от насладата, която изпита, чувайки хладните чисти тонове на гласа й, когато тя вдигна слушалката.

— Да? Кой се обажда? — попита Джини, въпреки че моментално го позна. Никога не би му доставила удоволствието да подскаже по какъвто и да е начин, че не бе напускал мислите й след съботната вечер.

— Сол Ланкастър — бавно произнесе той.

— О, здрасти — неопределено каза тя. После реши да престане с тези преструвки. — Всъщност радвам се, че се обаждаш. Онзи репортер — русият мъж с брадата — все още се мотае около мен. Какво трябва да направя? — попита напрегнато.

Нейните приятели и колеги непрекъснато я дразнеха със закачки за появяването й в клюкарските хроники. Тази ситуация започваше да я тормози, особено след като трябваше да премълчава истината и всеки път да произнася по някоя лъжа. Освен това майка й едва не получи истеричен припадък, когато видя снимката във вестника. Всичко това влудяваше Джини. Репортерът, който висеше часове наред в паркираната кола пред вратата й, бе последната капка, с която чашата на търпението й преля.

— Нямах никаква представа какви неприятности може да навлече тази уж безобидна история. Мисля, че ще избягам някъде далеч — злощастно му довери тя и Сол се усмихна самодоволно.

— Предполагах, че е възможно това да те разстройва, така че ако видиш отново оня човек, иди и му кажи, че ще прекараш следващия уикенд с мен в околностите на Лондон — мило я посъветва той.

— Какво да направя? — възкликна Джини.

— Нали чу. Мисля, че ти разказах, че ще се присъединя към двама мои приятели от армията, които сега управляват компания, предоставяща охрана на известни личности тук в Лондон. Единият от тях, Ник Ленъкс, видял статията във вестника…

— Едва ли е останал човек в Англия, който да е пропуснал тази дяволска статия! — горчиво се оплака Джини.

— На мен го кажи! — въздъхна Сол. — Ти поне не командваш шестстотин войници, които се подсмихват зад гърба ти!

Джини се изсмя доволно. Може би за него наистина е по-трудно, отколкото за мен, помисли си и настроението й малко се подобри при мисълта за неудобствата, които той трябва да понася.

Сол също се усмихна, долавяйки нотките злорадство в нейния смях, и продължи:

— Ник ни кани да им гостуваме в края на седмицата.

— Защо кани двама ни? — начумери се Джини.

— Защо не?! Той смята, че сме двойка, и би искал да се запознае с теб. Между другото, ще ни се наложи да говорим по работа, така че съпругата на Ник ще се радва много на твоята компания. Мисля, че ще харесаш и двамата — каза Сол и замълча. Ако в този момент Джини можеше да види злонамереното пламъче в очите му, би избягала през девет планини. — Ти не ми ли каза, че играеш тенис?

— Да, когато ми се отдаде случай.

— Жената на Ник също обича тази игра. — Сол внимаваше да не спомене името на Мелиса. Въпреки че се бе състезавала с моминското си име Фаръл, Джини би могла да се досети за истината. — Поне така беше, докато не роди. Предполагам, че би могла да й дадеш някои съвети за играта — предложи той с меден глас.

— Е, да, бих могла… — Джини започваше да възприема идеята. Времето беше горещо, Лондон — претъпкан и неприветлив. Перспективата за уикенд извън града изглеждаше изключително примамлива. Жалко само, че и Сол Ланкастър трябваше да бъде част от това. — Добре, ще дойда — съгласи се тя, — но при условие, че няма да правиш ужасни забележки за майка ми.

— Съгласен съм — каза бързо Сол. — Ще те взема около шест часа в петък — добави той и незабавно прекъсна връзката, преди да й хрумне да промени решението си.

Джини бавно остави слушалката и се усъмни в здравия смисъл на своето решение. Или бе по-добре да каже, че такъв липсваше? Сподели с Барни и Джо своите планове, но не спомена нищо на майка си. Ан се бе прибрала в собствения си дом в Сейнт Джонс Ууд, за да лекува натъртените си ребра и пристъпите на дълбоко самосъжаление. Джини напазарува, изпълни няколко нейни поръчки и се отби още веднъж в петък по обед, за да се увери, че майка й бе снабдена с всичко, от което щеше да се нуждае до края на седмицата. Така и не й каза нищо за плановете си да прекара уикенда със Сол. Начинът, по който Ан бе реагирала на първата среща и на снимката в клюкарската хроника, беше достатъчен да възпре Джини дори от споменаване на името му в нейно присъствие. Всъщност тя не можеше да намери обяснение дори пред себе си за причината, поради която прие поканата да бъде с този мъж. Как тогава да се надява, че някой друг ще успее да я разбере?

— През следващите два дни няма да прекарам много време вкъщи — неопределено обясни тя. — Джо каза, че ако имаш нужда от нещо, можеш да й се обадиш — добави, докато пристъпваше прага на тръгване.

Барни беше й разрешил по-продължителна почивка за обяд от обичайната, но тя трябваше да довърши още много неща, за да бъде готова, когато Сол дойде да я вземе.

Топлите вълни на необяснима възбуда продължаваха да се разливат по тялото й, докато опаковаше вещите си. Прибави бански костюм, екип за тенис, една елегантна рокля в случай, че излезеха да вечерят навън, джинси и няколко блузи. Вече бе облечена в къса розова рокля, когато ягуарът на Сол спря пред къщата.

Изпита притеснение, когато го видя от прозореца на спалнята, но малко се успокои, като забеляза Барни да излиза, за да говори с него. Беше избягвала да обсъжда Сол цяла седмица, пренебрегвайки всички прояви на любопитство — най-вече защото самата тя не знаеше какво точно се случва.

Беше почувствала неприязън към него от пръв поглед, а поведението и отношението му към нея бяха ужасяващи. Никога нямаше да му прости предположението, че баща й е посегнал сам на живота си. Сол беше арогантен и… Въпреки това никога по-рано не бе чувствала толкова силно физическо влечение към друг мъж; никога не се бе поддавала на нечие влияние толкова безнадеждно, че всички останали мисли да отлетят от главата й. Въздъхна и като се чудеше дали не прави огромна грешка, вдигна куфара си и пое надолу по стълбите.

— Не исках да споменавам това пред Джини — казваше Барни на Сол, — но онзи репортер все още се навърта наоколо.

— Наистина ли? — смръщи чело Сол, смутен донякъде от твърдоглавието на този човек.

— Да. Изглежда, че това разстройва малко Джини, и аз реших, че е по-добре да го запазя за себе си. Сега кара друга кола — син роувър.

— Добре. Аз ще се оглеждам за него. Ще ми направиш ли една услуга? Ако го видиш през този уикенд, кажи му, че тя е заминала с мен. Очевидно точно това е, което иска да узнае.

— Така и ще направя… Здравей, сладурче! — обърна се Барни да поздрави Джини.

Сол се завъртя, озадачен от удоволствието, което изпита при вида на младата жена. Още повече го обърка неустоимият порив да я притегли към себе си и да я целува, докато и двамата останат без дъх.

Джини изглеждаше очарователно с коса, привързана назад в стегнат кок заради жегата. Сол забеляза одобрително, че дългите й тънки крака имаха шоколадов загар и бяха съвсем открити. Прецени също, че не носеше сутиен…

„Търсиш си белята, Ланкастър“ — строго си забрани той подобни мисли и измърмори едно рязко „Здравей“, преди да вземе куфара от ръцете й и да го сложи в багажника на колата.

Големите сини очи, които придаваха на лицето й изражение на детинска невинност, бяха наследени от майка й. Ан едва ли е била много по-възрастна, отколкото беше Джини в този момент, когато е започнала своите смъртоносни игри да омагьосва мъжки сърца и после да ги разбива окончателно. Не и моето, уверено реши Сол. Изражението му не говореше нищо за чувствата, които изпитваше. Джини го гледаше разтревожено. След този повече от сдържан поздрав тя започна да се чуди дали не се е разкаял за решението си да я покани и да я запознае със своите приятели. Ако беше така, със сигурност би могъл да намери някакво извинение за нейното отсъствие.

— Готова ли си за тръгване? — вежливо я попита Сол.

— Да, ако… Ако си сигурен, че все още искаш да дойда с теб… — заекна Джини.

Сол просто отвори вратата за мястото до шофьора и след кратко колебание тя се качи.

— Приятно прекарване! — подаде се Джо от прозореца на горния етаж.

Джини изви глава назад и й помаха.

— Довиждане, Джо! Довиждане, Барни!

— До скоро, сладурче. Надявам се да си наясно, че ме лишаваш от шофьор за уикенда — промърмори с пресилено недоволство Барни, обръщайки се към Сол.

След един отчайващ урок по кормуване със своя съпруг Джо бе слязла от колата на един светофар и се бе прибрала пеш вкъщи. Веднъж тя призна пред по-младата си приятелка, че това е била единствената кавга, която някога са имали. Джини се бе смяла от сърце, но откакто возеше Барни, след като бяха отнели шофьорската му книжка, тя напълно разбираше недоволството на Джо в това отношение.

— Той говори така, като че ли живее в средата на Сахара вместо в центъра на Лондон — каза Джини, след като потеглиха. — Всичко, което му се налага да направи, е да повърви петдесет крачки, за да вземе такси — продължи тя, но след като не последва отговор, погледна към Сол.

Веднага й се прииска да потъне вдън земя. Той се вторачи в нея и за кратко погледите им се кръстосаха. Джини отвърна първа очи и ги сведе към ръцете си, които лежаха в скута, нервно впити една в друга. Лицето на Сол остана непроменено. Обърна се отново напред и се съсредоточи върху шофирането.

— Успя ли да обясниш на твоя приятел — Ник ли се казваше? — защо се появихме заедно на тържеството миналата седмица? — рискува да каже тя накрая, за да прекъсне неловкото мълчание.

— Не. Ник се обади в офицерския корпус в Олдършот и наоколо имаше твърде много мои колеги. Между другото, колкото по-малко хора знаят истината, толкова по-вероятно е да се запази тази заблуда — каза Сол с безразличие.

— Успокой се, ще видиш, че ще се забавляваш. И двамата са чудесни, а малката им дъщеричка е истинска сладурана. Обичаш ли малки деца?

— Обикновено отговарям на подобни въпроси с „да“, но промених мнението си след това, което трябваше да понеса през последните няколко дни — въздъхна Джини. — Една седмица украсявах всички стени в стаята на някакво малко изчадие с герои от комикси и най-накрая то реши, че вместо това иска животни. За щастие майка му го разубеди, след като Джо подчерта колко скъпо ще й струва това удоволствие.

Бяха се случили горещи дни, а работата бе изтощителна и неблагодарна. Тя все още усещаше болки във всички мускули от рисуването на най-неудобни места.

Вятърът през отворения прозорец опъна тънката рокля върху извитите форми; на тялото й. Сол той бе толкова погълнат от съзерцаването на гърдите й, че почти пропусна да забележи, когато автомобилът пред него рязко намали. Едва в последния момент успя да натисне педала на спирачката и закова ягуара само на няколко сантиметра от бронята на другата кола. Надяваше се Джини да не е забелязала, че нейното присъствие е успяло да отвлече вниманието му. Имаше чувството, че е жизненоважно да има власт над техните отношения.

Докато стояха на кръстовището, изчаквайки зеления светофар, Сол протегна ръка, за да извади нещо от жабката, и ръката му случайно докосна голото коляно на Джини. „Господи, какво усещане“ — отчаяно мина през главата му. Но копнежът да я притисне до себе си изчезна също толкова внезапно, както се бе появил, след като тя се отдръпна рязко назад.

— Извини ме! — ледено каза той и пусна някаква цветна брошура в ръцете й. — Просто исках да взема това.

„Това“ бяха предоставените от агенцията за недвижими имоти проспекти на къщата, която Сол възнамеряваше да купи. Джини трескаво грабна брошурата. Зарадва се, че се е появило нещо, с което може да се занимава по време на пътуването. Допирът на ръката му бе предизвикал вълни от разтърсваща възбуда, които продължаваха да владеят тялото й. Със сигурност не би искала да изпитва подобни чувства към този мъж.

— Ник и… жена му ще очакват ти вече да си виждала къщата — прибави той.

— Ще я проуча и после можеш да ме изпиташ, за да си сигурен, че няма да се проваля на въпросите, които ще ми задават — дръзко отговори Джини на тона му.

— Намира се в близост до Имбенкмънт^[1] — беше единственото, което каза Сол в отговор на забележката й.

Джини внимателно прочете данните на къщата, кацнала почти до самата Темза. Гаражът и сервизните помещения бяха на партерния етаж, холът, столовата и кухнята — на първия, а трите спални и баните към тях се намираха на втория етаж. От спалнята на собственика се откриваше гледка към реката. Обявената цена я накара да повдигне озадачено вежди, но почувства, че не бива да обсъжда този въпрос.

— В какъв цвят са мебелите в кухнята? — попита Джини.

— Какво? — промърмори озадачено Сол.

— Съпругата на Ник — как се казва тя, между другото? Ще очаква да знам тези подробности — обясни интереса си тя.

— А!

Върху челото на Сол се появи дълбока бръчка. Всъщност не бе виждал къщата в продължение на няколко месеца. Адвокатът му се бе заел с уреждането на покупката по време на неговото отсъствие.

— Нещо като… синьо. Светлосиньо — припомни си най-накрая.

— Кухнята изглежда така, сякаш е боядисана неправилно — добави и Джини сбърчи озадачено чело.

— Искаш да кажеш, че цветът изглежда неподходящ ли?

— Неподходящ?! Направо изглежда самоубийствен!

Той се обърна и се усмихна искрено за пръв път през този ден. Джини почувства вълна от щастие да се надига в гърдите й, но усещането изчезна почти веднага и премина в също толкова завладяваща тъга, тъй като си спомни, че нищо добро или трайно не би могло да последва от цялата тази история. Може би ако се бяха срещнали при други обстоятелства…

Тя отново обърна глава към брошурата и скоро придоби увереност, че може да отговори на всеки въпрос за разположението на стаите, техните размери и за това къде ще е най-добре да се сложат шкафовете и гардеробите.

След като напуснаха центъра на Лондон и пътят пред тях се освободи, Сол натисна педала на газта. Освежаващ бриз нахлу в купето на автомобила. Джини се отпусна назад, наслаждавайки се на хладния въздух върху голите си ръце, и се заслуша в песните на Брус Спрингстийн, които се носеха от касетофона. Освободи се от всички мисли и с удоволствие наблюдаваше как гледката се променя от предградия в широка магистрала, а когато се насочиха към Саут Даунс — и в обширно зелено поле.

— Почти пристигнахме — каза Сол.

Джини се поизправи и нервно затърси огледалце в чантата си. После приглади назад немирните кичури, които вятърът бе освободил от стегнатия кок.

Имението на Ленъкс, „Найн Елмс“^[2], се намираше на най-високото място в селото, на доста голямо разстояние от всички околни сгради. Джини се загледа с възхищение в огромната джорджианска къща, докато Сол завиваше по чакълестата алея. В момента, в който ягуарът спря на широкото място за обръщане пред самите врати, един висок, рус, добре сложен и хубав мъж излезе от къщата, носейки на ръце малко златокосо дете. Бяха чудесна гледка — мъжът, широкоплещест и мускулест, и детето, облечено в пъстра пижамка на мечета, притиснато плътно до бузата му, с ръчичка, обвита около врата на мъжа. Очевидно малката го обожава, помисли си Джини и се усмихна, припомняйки си съвсем живо своя собствен баща, който продължаваше да я носи, когато се разхождаха, дълго след като тя се бе научила да ходи.

— Сол, радвам се да те видя!

Ник Ленъкс протегна дясната си ръка към Сол и се усмихна дружелюбно на Джини. Това я накара да се отпусне и да се почувства добре дошла. Отвърна му с усмивка. Сол забеляза това и направи кисела физиономия.

— Извинете ме за това — продължи Ник и кимна леко към дъщеря си, — но е дяволски трудно да я накарам да заспи в тези светли вечери.

— Не се извинявай — каза Сол. — Здрасти, Сузи! — поздрави той момиченцето, но то бързо зарови главичка в бащиното си рамо. Сол остави детето само да реши кога да се освободи от своята срамежливост и се обърна отново към бащата. — Ник, това е Джини.

Побутна я пред себе си и те си стиснаха ръцете.

— Приятно ми е да се запознаем. Радваме се, че можахте да дойдете. Хайде, влизайте вътре. Сигурно имате нужда от разхладително питие. Мели… — започна той, но Сол моментално го прекъсна.

— Джини е много запалена по тениса — мило каза той. — Тя предложи да предаде на жена ти няколко урока.

Ник бавно се спря по средата на стълбището и вторачи в Джини невярващ поглед. Усмивката й, която до този момент изразяваше съгласие с думите на Сол, се стопи и тя се обърна към него, изгубила ориентация за това, което става. „Защо, по дяволите, изглежда толкова самодоволен?“ — зачуди се младата жена, но само миг по-късно откри причината.

Насреща им приближаваше съпругата на Ник — познатото лице на „Английската роза“, тъмнокосата и синеока Мелиса Фаръл, бивша професионална тенисистка и шампионка на „Уимбълдън“!

— О, Боже! — промълви Джини. Повече от всичко в този момент искаше да потъне в земята, за да не й се налага да понесе срама. Още повече обаче искаше никога да не бе срещала Сол. — Мразя те! — прошепна му тя през зъби, преди да се обърне към Ник. — Ужасно съжалявам! Не знаех, че… Аз само исках да… — гласът й заглъхна в нарастващото неудобство.

Ник хвърли озадачен поглед към приятеля си. Съжали се над момичето и побърза да го успокои.

— Всичко е наред — увери го той. — Нищо лошо не е станало.

После четиримата влязоха в къщата и Ник се опита да помогне на Джини да се отърси от объркването. Същото направи и Мелиса. Тя не се засегна ни най-малко от тази ситуация, която очевидно бе причинена от незнание, но Джини бе твърде объркана и ядосана на Сол, за да се държи естествено. По-скоро трябваше да внимава да не показва истинските си чувства в този момент. Една набързо погълната чаша вино поуспокои нервите й и възвърна отчасти настроението й. Тя се огледа наоколо с интерес. Стаите бяха големи, красиво обзаведени и украсени с вкус, но това бе дом, а не място, което домакините показваха на гостите си, както беше в много други къщи, в които Джини работеше. Играчките на Сузи бяха пръснати навсякъде и изпълваха с настроение елегантната всекидневна. Момиченцето се катереше по мекото канапе и подскачаше върху големите пухкави възглавници, без родителите му да го спират или мъмрят.

Двамата мъже веднага се захванаха да обсъждат професионални теми и Мелиса реши, че е по-добре да разсее Джини, която продължаваше да се извинява за конфузната ситуация, като я разведе из къщата.

— Забрави за това! Как би могла да знаеш, след като Сол не си е направил труда да ти каже! — дружелюбно й каза Мелиса. — Сега се чувствам много щастлива, че хората ме познават като госпожа Ленъкс — добави тя с доволна усмивка. — Ела да ти покажа спалнята. Имате много време да се освежите преди вечерята. — Мелиса отвори широко вратата на стаята за гости — голяма разкошна спалня в светлорозово и сиво. — Банята е ето там — продължи тя, докато отваряше друга врата към помещение, обзаведено в същите цветове. — Не се притеснявайте, ако със Сол искате да останете по-дълго в леглото утре сутрин. Никой няма да ви безпокои — усмихна се заговорнически тя.

Джини, която едва преди минута бе възвърнала самообладанието си след първоначалното объркване, сега се взираше в огромното легло с нарастващ ужас и усещаше как отново по лицето й се разлива сянка на неудобство. Дори й се струваше, че това легло става все по-широко и изпълва почти цялата стая. Тя преглътна нервно.

— Аз много съжалявам, но… — прошепна.

— Какво има? — разтревожено попита Мелиса.

Лицето на Джини бе променило цвета си от мораво до мъртвешки бледо и започна да почервенява отново.

— Наистина много съжалявам, че проявявам капризи, но дали не бих могла да спя някъде другаде? — успя да промълви Джини.

— Някъде другаде ли? — Домакинята огледа стаята крайно озадачена, като търсеше възможната причина за това странно желание.

— Да. Ние със Сол… Ние не сме… Ние не…

— Ти не спиш с него? О, Боже, извинявай! — възкликна Мелиса. Сега бе неин ред да се чувства объркана. — Какво бих могла да кажа? Мъже! Казах на Ник да попита Сол — сърдито обясни тя първоначалното си учудване на това съвсем естествено желание от страна на Джини.

„О, така ли?“ — разярена помисли Джини и изведнъж разбра, че изобщо не става дума за някакво объркване.

— Ти все пак можеш да използваш тази стая — бързо се окопити Мелиса. — Сол ще вземе по-малката спалня в края на коридора и ще дели обща баня с Куп, когато и той дойде утре сутрин. Познаваш ли вече Куп? — попита тя, за да смени темата, защото се чувстваше също толкова притеснена, колкото и Джини.

— Не — поклати глава Джини. — Всъщност не познавам и Сол отдавна — добави тя. Може би вече беше прекалено късно да признава, че постъпи много глупаво, когато прие поканата да дойде тук, но не се сдържа: — Предполагам, че би било по-добре, ако се върна в Лондон още сега.

— О, не, не прави това — учтиво помоли Мелиса, виждайки горчивото изражение в очите на момичето. — Знам със сигурност, че когато и Куп пристигне, ще започнат безконечни разговори за техните общи преживявания в армията и това ще продължи цялата сутрин, по време на обяда, следобедния чай и вечерята! Ще се побъркам, ако наоколо няма човек, с когото бих могла да поговоря! — добави тя, като се помъчи да изглежда така, като че Джини й прави услуга, оставайки за уикенда.

— Добре тогава. Ако наистина си сигурна? — колебливо попита момичето.

— Разбира се, че съм сигурна! Утре можем да отидем в Брайтън и да обиколим магазините, ако искаш — предложи Мелиса. — Има няколко пъстри антикварни магазина, в които човек би могъл да намери невероятни неща.

— Мисля, че ще ми бъде много интересно да ги видя — усмихна се Джини.

— Чудесно. В такъв случай смятам, че е решено — заяви Мелиса. — Искаш ли да останеш в стаята си, за да се освежиш, или ще дойдеш да ми помогнеш, докато приспивам Сузи? Това ще е третият път за тази вечер!

— Ще дойда с теб — реши Джини. Искаше да бъде близо до Мелиса, когато Сол разбере за промените в плановете му за нощта. — Сузи е чудесно дете! На колко години е? — попита тя и последва домакинята.

— Следващия месец ще стане на две — отговори Мелиса и се отправи надолу по стълбите, за да вземе дъщеря си от Ник.

Във всекидневната двамата мъже седяха на чаша уиски, удобно разположени в огромни меки кожени фотьойли. В момента, в който влизаха, Сол произнасяше безочливо:

— … и както знаеш, той не успя да организира оргия в бардака!

— Дръж се прилично, Сол! — смъмри го Мелиса.

Ник забеляза, че тонът й бе доста по-остър, отколкото заслужаваше тази забележка. Той озадачено повдигна вежди, но жена му пренебрегна укорителния поглед. Вместо отговор взе Сузи от ръцете му и отново се обърна към Сол:

— Между другото, Джини ще използва голямата спалня. Ти си настанен в малката в края на коридора. Няма да забравиш и да се пъхнеш в погрешна стая, нали? — сладко попита тя.

Сол се почувства леко смутен, а Ник загледа още по-озадачено. Мелиса улови този поглед и отгатна намерението му да поиска незабавно обяснение. Спомни си, че Джини е на две крачки зад нея. Момичето беше достатъчно объркано и без да става свидетел на изясняването на тази ситуация. Ето защо бързо изстреля едно „Ще ти кажа по-късно“ към съпруга си и излезе от стаята, следвана по петите от признателната Джини.

Тя се страхуваше, че е възможно да се стигне до пререкание със Сол, след като той бе разбрал, че плановете му са осуетени, но в същото време се надяваше, че не би дръзнал да злоупотреби с гостоприемството на Мелиса и Ник, като направи някаква сцена. Искаше й се да вярва, че не е способен на подобно безочие.