Катрин Белами
Лятото на тайните (13)

Глава тринадесета

В неделята преди започването на „Уимбълдън“ имението „Белууд“ приюти пъстро следобедно парти, с което три дни предварително щеше да бъде отпразнуван рожденият ден на Сузи. На него бяха поканени всички съседи от околните имения. Освен това Мелиса се възползва от възможността да покани фоторепортери, за да представи своята нова колекция облекла за тенис.

— Ще станеш ли модел на някои от дрехите ми утре? — беше попитала Джини предишния ден. — Аз ще съм облечена в бяло, тъй като това е задължително за „Уимбълдън“, а ти би изглеждала чудесно в син екип.

— Но аз не съм модел! — запротестира Джини, стресната от перспективата да се появи по страниците на националните издания. — Не, благодаря!

— Аз също не съм — Вдигна рамене Мелиса. — Но знам, че ще изглеждаме страхотно — блондинка и брюнетка една до друга. Моля те, Джини! — опита се да я склони.

След кратко колебание Джини капитулира. Дължеше на Мелиса услуга. Дори не една, както си помисли. Очакваше с огромно нетърпение да прекара няколко дни като гост в клуба на всички английски знаменитости, и то само благодарение на Мелиса.

— Сол няма да идва, нали? — попита тревожно Джини в неделя сутринта. Подобна вероятност би я накарала да промени решението си и изобщо да не стъпи на тържеството.

— Той все още е в Кипър — небрежно отвърна Мелиса. После скришом погледна часовника си — да, това беше самата истина. Поне за момента. Самолетът му не би трябвало да е излетял още.

Шумът, който се вдигаше в „Белууд“, се носеше на километри наоколо — още една причина да бъдат поканени всички съседи! За щастие хората от околностите бяха тук и се забавляваха, така че не изглеждаше много вероятно да се оплачат от врявата.

Истински късмет беше и хубавото време. Роуз се страхуваше да не се наложи десетки хора да се щурат из къщата, криейки се от дъжда и хладното време. Наетите доставчици на провизии бяха осигурили допълнителни столове и маси, както и всичката храна и напитки, а така също и огромна торта в чест на рожденичката Сузи.

Мелиса беше ангажирала и хора, които да забавляват децата: имаше един фокусник, трима клоуни, чиито налудничави физиономии ги докарваха до истеричен смях, и един човек, облечен в костюм на горила, който много скоро се почувства зле, след като изяде безброй банани, които малките палавници му подаваха в старанието си да бъдат мили. Гвоздеят на програмата беше язденето на магарета.

Четири специално дресирани животни от близка ферма — „Надявам се, че са най-малко нервните“, черногледо мърмореше Джак — търпеливо маршируваха около здраво закрепен в земята стълб. Ник и Даниел Фаръл, бащата на Джак и Мелиса, наглеждаха децата и следяха всяко от тях да има равен брой обиколки. С изключение на Сузи, на която всички единодушно позволяваха да застава все най-отпред на опашката. Както и доброволно да й отстъпват нейния любимец Неди.

Ник наблюдаваше радостта на Сузи с умиление и си мислеше колко малко е нужно, за да бъде тя щастлива — езда на магаре, сладолед и много целувки и прегръдки. Дали и тя някога щеше да стане намръщен и необщителен тийнейджър като Мики?

Той се беше срещал вече няколко пъти с момчето — защото трудно можеше да го нарече свой син — и нито една от тези срещи не би нарекъл успешна. Изглеждаше така, сякаш Мики презира всичко, което беше Ник. Той не приемаше идеята да продължи образованието си и нямаше никаква представа с какво иска да се захване, след като завърши училище. Единствената искрица ентусиазъм се появи в очите му, когато Ник му даде известна сума джобни пари за харчене по време на престоя в Лондон. Мики само се усмихна за миг, промълви едно неохотно „благодаря“ и веднага изчезна.

Отношението на Кони беше съвсем различно. Тя му бе почти патетично благодарна за помощта. Ник ясно виждаше, че никак не й е било лесно да се справя с това необуздано пораснало момче, което се бунтуваше срещу ограниченията, налагани от единствения му родител. Въпреки това често желаеше тя да бе останала в Дъблин. Изпитваше срам заради това свое желание. Чувстваше се отговорен за съдбата на момчето и за изгубените шансове за женитба на Кони, но, по дяволите, сега беше ужасно късно да се надяват, че ще стане баща на Мики! Той би могъл да се оправи с това по-лесно, ако не го притесняваше Мелиса. Хиляди пъти бе опитвал да й каже, но все не намираше думи да започне. Пред себе си имаше извинение за отлагането — тя беше заета, погълната от тренировките и колекцията, не беше честно да я товари със своите проблеми, когато тя имаше толкова други неща, за които да мисли.

Може би след тържеството, беше решил той, но сега денят беше за празнуване, а и все още не знаеше как да подеме разговора. Може би след като свърши „Уимбълдън“, разсъждаваше той, знаейки с какви огромни надежди очаква турнира Мелиса.

Мелиса и Джак дадоха интервю за пресата по повод завръщането им в професионалния тенис, а после Джак остави сестра си да говори за своята колекция облекла и аксесоари. Тя се увери и в това, че фотографите са заснели резултата от работата на Джини в къщата. След това двете с Джини се преместиха на тенис корта. Мелиса взе няколко ракети и подаде една от тях на Джини.

— Няма да удрям никакви топки — нервно прошепна момичето.

— Успокой се! — засмя се Мелиса. — Просто трябва да изглеждаш част от играта.

Фотографът, с когото Мелиса беше работила и по-рано, бързо успя да накара Джини да се отпусне. Тя престана да изпитва притеснение пред камерата и скоро вече позираше заедно с Мелиса.

Първото нещо, което Сол забеляза при пристигането си, беше триото на корта и той веднага се отправи в тази посока. Беше мислил дълго и мъчително какво не върви между него и Джини. Очевидно нещо я бе разстроило в часовете между неделния предобед, когато я остави пред дома й, и телефонното обаждане от Кипър по-късно същата вечер.

Дали наистина бе решила да се сдобри с Джеймс Калвърт? Нещо му подсказваше, че тя не е прекъснала връзката им, за да последва по-младия му съперник в Холивуд. Нито пък вярваше, че е насочила вниманието си към Джак Фаръл или Ейс Дилейни. Когато му подхвърли всички тези извинения, беше очевидно, че е твърде наранена и сърдита. Сол идваше, решен да я принуди да каже какво се беше случило.

Добрите му намерения траяха до момента, в който приближи тенис корта.

— Фотоапаратът те харесва — казваше фотографът на Джини с възхищение. — Това е визитната ми картичка в случай, че се интересуваш да направиш фотоалбум.

— Тя не се интересува! — намеси се троснато Сол.

Джини го погледна бързо и сърцето му се обърна, защото жизнерадостното й изражение пред очите му се изпари от красивото й лице. Мелиса улови погледа на фотографа и едва забележимо кимна по посока на вратата, след което те двамата бързо напуснаха корта. Джини отчаяно отбягваше мисълта за деня, когато със Сол се намираха на корта в имението на родителите му. А още повече искаше да забрави какво стана след това.

— Благодаря, но смятам да се оправям сама с живота си — студено каза тя и понечи да си тръгне.

Сол я последва и хвана ръката й.

— Съжалявам, но забравих да те предупредя, че имам развито чувство за собственост по отношение на това, което веднъж вече съм имал — пресипнало обясни той.

Джини упорито заби поглед в земята, опитвайки се да преодолее бясното биене на сърцето си. Дори само начинът, по който пръстите му докосваха ръката й, я вълнуваше дълбоко и разбъркваше чувствата й.

„Защо все този мъж?“ — отчаяно се питаше тя. Каква бе тази жестока съдба, която я орисваше непрекъснато да го среща?

— Предупреди ме, но за твое нещастие аз не съм част от собствеността ти — отвърна Джини, надявайки се, че той няма да долови предателското треперене на гласа й.

Сол го чу, но всичко изглеждаше толкова безнадеждно, че се страхуваше да не би вълнението й да изразява силен гняв.

— Преди няколко дни ти беше моя — припомни й той.

— Е, да, всички грешим. — Една тънка усмивка, която й костваше много усилия, се появи върху устните й. — Извини ме, отивам да се преоблека — каза тя и бързо тръгна нагоре, като се преструваше, че не забелязва как той я следва по петите.

Мълчаливо прекосиха корта и се отправиха към къщата. Джини започна да мисли, че той възнамерява да я последва вътре до нейната стая, и с облекчение посрещна появата на Роуз Фаръл. Но в следващия момент с нарастващ ужас осъзна, че Роуз не е сама.

— Мамо! Какво правиш тук? — възкликна тя.

— Когато вчера позвъних, за да те търся, мисис Фаръл бе така любезна да ме покани. Ти беше толкова заета… — бавно отвърна Ан. Лицето й се превърна в отражение на ужасеното лице на Джини, когато видя Сол Ланкастър.

— Здравей, Ан. Не можах да те позная права — заядливо каза той. За пръв път виждаше майката и дъщерята заедно и приликата между тях му се стори наистина поразителна. Чудеше се как е възможно да ненавижда толкова силно едната и да е толкова обсебен от другата.

— Не смей да й говориш по този начин! — яростно се обърна Джини към Сол.

Всъщност тя избягваше майка си и дори не искаше да говори с нея по телефона, защото продължаваше да мисли, че Ан отчасти беше отговорна за нейното нещастие. Може би ако беше отвърнала на телефонните обаждания, вместо да моли Роуз, сега майка й нямаше да е тук.

— Всичко е наред, Джини. Той има своите основания — тихо каза Ан.

— Какви основания? — поиска да разбере Джини. — Той те обвинява, че си вкарала баща му в кривия път! Каква глупост! Всички знаят, че сър Дейвид е имал десетки връзки. Но типично по мъжки неговият син хвърля вината върху всяка една от тях! Защо за разнообразие не се опиташ да поискаш сметка на баща си? — горчиво попита тя Сол. — Въпреки че с тази студенокръвна кучка за съпруга никак не е изненадващо, че той търси топлина другаде! — избухна Джини.

Малко късно осъзна, че беше отишла твърде далеч. Роуз изглеждаше шокирана. Джини хукна нагоре по стълбите и бързо се скри в къщата.

Роуз прехвърляше поглед от Сол към Ан и обратно. После тя също се отдалечи тихо. Вярно е, че покани Ан Синклер, защото изпитваше съжаление към бедната жена, която отчаяно искаше да говори с Джини. Въздишайки тежко, отиде да нагледа как върви тържеството при децата.

„Те изискват много грижи, но при тях всичко е много просто“ — мислеше си по-късно, след като разреши надигащата се кавга между две деца от селото, като им даде по един сладолед и ги остави да седят заедно, щастливо съзерцавайки как фокусникът намира гълъби в ръкавите си.

Ейс беше заел корта и подаваше топки на някои от по-големите деца. Справяше се учудващо добре с малчуганите при положение, че ги избягваше като чума, докато сам не стана баща. Те също го обожаваха. Мелиса казваше, че причината за взаимното им харесване се крие в това, че Ейс се отнася с тях като с възрастни: никога не задава отегчителни въпроси за глупавото училище и по-скоро изглежда, че се кани да им предложи цигара или чаша уиски, отколкото да им изнесе лекция за пагубното въздействие на пиянството и наркотиците.

След като Джини и Роуз се отдалечиха, между Ан и Сол се настани тягостна тишина. Бяха минали много години от последния им сблъсък, но всеки от тях ясно си спомняше онези събития. Спомените на Сол бяха много по-живи от тези на Ан, защото тогава главата й беше замаяна от изпития алкохол. Но и двамата се чувстваха така, сякаш топлият летен ден с щастливите викове на децата се стопява, за да отстъпи място на онова коледно тържество в студената мрачна зимна вечер, с въздуха, натежал от цигарен дим, шума от пресипнал мъжки смях, звъна на чаши и силна музика.

— Аз… знам, че ме мразиш — гласът на Ан беше нисък и треперещ, — но те умолявам да не казваш на Джини за това, което направих тогава. Не бих могла да понеса да загубя дъщеря си! — прошепна тя.

Сол почти се засмя на иронията, съдържаща се в последната забележка. И той не би понесъл да загуби Джини.

— Нямам какво да ти кажа — отвърна студено — и не обещавам нищо за това какво мога да кажа или да не кажа на Джини.

Той понечи да я подмине, но Ан го хвана за ръкава и го задържа.

— Има нещо, което трябва да знаеш — бързо каза тя. — Когато бях в болницата след произшествието и Джини ми каза, че възнамеряваш да я заведеш на тържеството на братовчедка си, аз… аз се уплаших. Страхувах се за това, което можеш да й разкажеш за мен. Не исках да се виждате повече и затова позвъних на майка ти.

— Какво си направила? — възкликна Сол, невярващ на ушите си.

— Позвъних на майка ти — повтори Ан. — Тя беше също толкова ужасена от мисълта за теб и Джини заедно. Каза, че ще държи ситуацията под око и ще се намеси, ако се наложи. — Треперенето на гласа й премина в заекващо колебание, тъй като изражението на Сол ставаше по-неумолимо и по-мрачно с всяка произнесена от нея дума. — Толкова съжалявам!

— Досега мълчах за твоите наклонности да оплиташ мъжете със заплахата от затвор заради фалшиво изнасилване заради Джини, не заради теб — студено каза той. — Но ако още веднъж застанеш на пътя ми, ще разкажа всичко на баща ми. Не мога да си представя, че той е толкова заслепен от похот, че да пренебрегне истината за Бил Тагарт. А ако сметнеш, че можеш да се обърнеш към таблоидите с твоята пикантна историйка, когато той те изостави, просто си спомни колко помия мога да изсипя срещу теб, ако реша да го направя.

— Не бих се обърнала към пресата — запротестира Ан, но Сол само поклати леко глава с недоверие.

— Със сигурност би го направила, ако се окаже, че е по-изгодно от това да спиш с баща ми! — презрително отвърна той. — Просто помни това, което казах!

За момент се взря изпитателно в напрегнатото й лице, после се обърна и се отдалечи.

Ан остана там, където беше, а очите й преливаха от сълзи. Постоя така още миг, преди да поеме дълбоко въздух и несигурно да хвърли поглед наоколо. Роуз беше изчезнала, а тя и представа нямаше къде се намира стаята на Джини.

— Изглеждате така, сякаш имате нужда от силно питие. Във всеки случай аз бих изпил едно!

Ан сепнато вдигна глава и видя пред себе си привлекателен мъж на около петдесет да се усмихва приветливо.

— Аз съм Даниел Фаръл, бащата на Джак и Мелиса — представи се той.

— О, приятно ми е да се запозная с вас — пое протегнатата й ръка тя. — Аз съм Ан Синклер, майката на Джини. Вашата съпруга ме покани.

— Моята бивша съпруга — поправи я Даниел. — Е, какво ще кажете за питието?

— Би било чудесно, благодаря — прие тя поканата с признателност и го остави да я въведе в столовата.

 

 

Джини се преоблече в джинси и тениска и дебнешком се спусна надолу по стълбите. Спря пред отворения прозорец към градината и се взря в редицата от паркирани автомобили, търсейки ягуара на Сол. Изобщо не й хрумна, че е възможно да е взел такси от летището, и след като не го видя, заключи със смесица от успокоение и разочарование, че си е отишъл.

Поразходи се в градината и седна на зелената морава, усмихвайки се на гримасите на клоуните, които веселяха децата. Човекът с костюм на горила се беше присъединил към шареното множество. Той тичаше сред хлапетата и току грабваше някое от тях и го подхвърляше високо във въздуха. Писъци на удоволствие и смях се носеха из въздуха, докато малчуганите се опитваха да избягат от него, но не много бързо, за да може все пак да ги хване, та да политнат нагоре и да изпитат трепетна уплаха. Едно от по-мъничките деца изглеждаше истински изплашено от тази игра. То се отдръпна назад и после се шмугна зад Джини, докато „горилата“ приближаваше към нея, удряйки с лапи гърдите си.

— Спри! Върви и хвани някой с твоите размери — строго се опита да го отпрати Джини, за да увери малкото момиченце, че е в пълна безопасност при нея.

Но вместо отговор „горилата“ се наведе, повдигна Джини от моравата, подхвърли я леко и я метна през рамото си.

— Пусни ме на земята, хулиган такъв! — забарабани тя с юмруци по косматия му гръб.

Децата очевидно решиха, че това е част от представлението, и се разсмяха на отчаяните й призиви. Джини, на която играта не се струваше особено забавна, все пак не се разтревожи особено. Не и докато „горилата“ не се насочи към входа на лабиринта, намиращ се в единия край на градината.

— Не влизай там! Не знам пътя за излизане! — викна тя.

Не беше сигурна дали не я чу, защото костюмът му пречеше, или реши да пренебрегне протестите й. Тя продължи да се бори за свободата си, но той само стегна хватката около нея и не я пусна, докато не стигнаха центъра на лабиринта.

— Ах, ти, идиот такъв! Казах ти, че… А! — Джини тропна с крак в израз на раздразнение, когато „горилата“ смъкна маската от лицето си. — Сложи си я пак. С нея изглеждаш по-добре — с леден глас каза тя. — Надявам се, че знаеш как се излиза оттук, защото аз нямам ни най-малка представа.

— Все някой ще ни намери… вероятно — отвърна той с широка усмивка.

— Не смятам да чакам, докато изпратят отряд за издирване! — взря се в него, едва потушавайки внезапния прилив на удоволствие, предизвикан от това, че той все пак не си беше отишъл. — Входът е срещу прозореца на столовата — припомни си тя и заподскача с намерение да надзърне над живия плет. — Значи това трябва да е пътят към изхода.

Обаче „това“ се оказа задънен тунел. До същия резултат доведоха и останалите й опити да се измъкне и раздразнението й срещу Сол непрекъснато нарастваше. Той обаче се беше излегнал удобно във високата трева в центъра на лабиринта и изглеждаше абсолютно безразличен.

— Ела и седни — предложи й.

Джини се намръщи и седна възможно най-далече от него в квадрата, образуван от зелените стени.

— Няма да се извиня, че нарекох майка ти студенокръвна кучка — заяви твърдоглаво.

— Не смятам да те моля за подобно нещо — меко отговори Сол и обезсмисли този спор.

— Изглеждаш налудничаво в този костюм! — беше следващото, за което се опита да се хване тя.

— Да го сваля ли? — запита вежливо той.

— Да… Не! Носиш ли други дрехи под него? — подозрително попита Джини.

— Напълно облечен съм, така че не вярвам да съм особено съблазнителен, ако се отърва от горилата — обясни Сол и стана, за да се измъкне от остатъка от маймунския костюм. — Господи, колко горещо беше вътре! Не искам да видя повече и един банан, докато съм жив.

— Което може да не продължи много дълго — сладко подхвърли Джини. — Единствената съблазън, която изпитвам, е да те ударя! На какви, по дяволите, игрички си играеш, като ме донесе тук?

— Не играя. Никога не съм бил по-сериозен — отговори Сол. — Имаше твърде много хора наоколо и предположих, че няма да поискаш да ме последваш доброволно. Затова заех костюма. Ела и седни тук, Джини — потупа тревата до себе си.

— Не — скръсти ръце тя и впери непокорни очи в него.

Сол въздъхна.

— Скъпа, ще стоим тук, докато изясним всичко. Така че ти би могла също така да започнеш да говориш.

— Няма какво да изясняваме — моментално отвърна Джини.

— И за двама ни е ясно, че това не е истина. Искам да знам кой или какво те разстрои в деня, в който заминах за Кипър.

— Нищо не ме е разстроило. Казах ти какво се случи — реших, че е по-добре да замина за Холивуд заедно с Джейми, отколкото да летя до Кипър при теб — сви рамене тя.

— Не подценявай моята интелигентност — спокойно каза Сол. — Не си заминала за Холивуд. Работила си тук през цялото време.

— И какво от това? Няма закон, който да казва, че не мога да замина за Щатите, след като приключа работата си тук! — възрази тя.

— Не, има! Законът на Ланкастър — обясни той с лека усмивка.

— Боже, толкова си безочлив! — кипна Джини. — Обичаш ти да си този, който решава, така ли? Нараних гордостта ти, като избрах Джейми пред теб?

— Не гордостта ми. Сърцето ми — просто отвърна той.

— Недей! — обърна се настрани Джини. — Не е честно!

— Честно? Всичко е честно в любовта и на война… А аз не искам да воювам с теб, Джини. — Сол стана и се приближи до нея, твърде близо, но не се опита да я докосне. — Погледни ме в очите и ми кажи, че обичаш Джеймс Калвърт, и аз ще те оставя на мира и ще си отида — обеща той.

Джини понечи да произнесе лъжата, но думите пресъхнаха в гърлото й, когато се взря в лицето му. Сивите му очи срещнаха нейните почти отбранително. Тя сведе поглед, хапейки долната си устна.

— Тук няма нищо за теб, Сол — потиснато произнесе тя. — Не трябваше да идваш.

— Къде другаде бих могъл да отида? — простичко попита той. — Кажи ми какво не е наред и аз ще го поправя.

— Не е толкова просто. Всъщност е невъзможно — отчаяно констатира Джини.

— Кажи ми, мила — настоя той.

Тя би искала да спре да я нарича „мила“. Не можеше да мисли трезво, когато го правеше, особено когато използваше този дълбок, топъл, дрезгав глас, който обещаваше толкова много. Замълча.

— Майка ми говорила ли е с теб? Да не е казала нещо, което те е разстроило?

— С мен не е говорила — отвърна Джини, като несъзнателно натърти върху местоимението. Сол веднага се хвана за това.

— Значи е говорила с някого другиго за нас. С кого? — упорстваше той.

— Добре, ще ти кажа — обърна се към него тя. Ядът и болката в очите й заблестяха с нова сила. — Помниш ли онзи репортер, когото смятахме за твърде настоятелен?

— Да — кимна Сол.

— Е добре, не е бил репортер, а частен детектив, нает от майка ти да ни шпионира или да намери някаква мръсотия за мен, все едно каква. Той говорил с Джейми в онази първа вечер, след като ти го изхвърли от нощния клуб. По-късно му уредил среща с майка ти. По нейна молба.

— Продължавай — настоя той, когато Джини спря за момент, за да си възвърне самообладанието.

— Майка ти е платила на Джейми петстотин лири, за да ти разправи разни лъжи за мен. Лъжи, на които очевидно си бил готов да повярваш — добави тя, а гласът й трепереше от вълнение. — Казал ти е, че тялото ми е за продан, нали? — попита, но побърза да продължи, защото дори сега се страхуваше да не чуе потвърждение от собствените му уста. — Както изглежда, майка ти е смятала, че това ще те спре да излизаш с мен, но вместо това пробуди твоето честолюбие, нали? Ти вече беше признал, че ме искаш в леглото си, а после Джейми ти е казал по какъв начин можеш да постигнеш това! Така че след два дни ти се върна в апартамента ми, усмихнат и очарователен, носейки своите скъпи подаръци — моята цена! — Гласът й изневери и тя се извърна настрани в напразно усилие да скрие сълзите си.

— Джини! — Сол протегна ръка към нея, но тя се дръпна рязко.

— Не ме докосвай! — изрече яростно.

— Добре, няма — отстъпи крачка назад той, виждайки надигащата се в нея истерия.

— Поне не се опитвай да отричаш! — извика тя след миг напрегнато мълчание.

— Не, няма да отричам. Не мога. Искам да мога да отрека, но ти си права. Реших, че те искам, каквато и да е цената за това — призна той. — Но после промених мнението си, Джини. Аз не исках само твоето тяло. Исках и любовта ти. Осъзнах, че между нас има нещо много по-важно от сексуалното привличане. И това стана преди още да се любим.

— Ах, да се любим? — повтори тя презрително. — Това беше просто секс! Аз си платих за часовника!

— Не, Джини, ние се любихме — настоя Сол. — Тогава вече бях забравил какво ми каза Джеймс Калвърт. Реших, че той цели да се отдръпна от теб, защото те иска за себе си. После напълно забравих за него. Всичко, което имаше значение, беше онова, което се случваше между теб и мен. То беше толкова хубаво, мила моя — дрезгаво прибави той.

— Беше — в минало време! — мрачно каза Джини.

— Не, няма да приема това — настоятелно отвърна Сол. — Няма да ти позволя да си отидеш. Каквото и да е необходимо да направя, колкото и дълго да трае това, ние ще бъдем пак заедно.

— Не! — тръсна глава Джини, събра цялата си решителност и го погледна прямо. — Не разбираш ли? Не можеш да върнеш събитията назад. Имаш ли изобщо представа как се чувствах, когато Джейми ми призна какво е направил и осъзнах, че съм била купена? Как се чувствам и досега? — попита тя и продължи, преди той да е могъл да отвърне: — Ще ти кажа — чувствам се омърсена, гади ми се; като курва, която виси по ъглите на улиците, за да се продаде възможно най-скъпо. Не мога да забравя това само защото сега ми се кълнеш, че си променил решението си! — викна в лицето му.

— Разбирам — тихо каза Сол, осъзнавайки, че трябва да приеме поражението, макар и временно.

Той беше решен да я спечели отново, но точно сега не знаеше дори как да започне. Раната й бе твърде прясна, твърде скорошна. Не можеше да измисли нищо, което да каже или направи, за да помогне. Неговата собствена болка беше хиляди пъти по-горчива, защото знаеше, че е отговорен за нейната. Би могъл да обвинява Джеймс Калвърт, майка си, Ан Синклер, но той беше направил своето прибързано заключение, беше взел сам решенията и сега би трябвало да плати цената за това. За нещастие Джини плащаше по-висока цена.

Въздъхна и посегна към захвърления костюм на горила.

— Оттук — докосна леко ръката на Джини и тя го последва към изхода на лабиринта, без да мисли. Дори не се ядоса, че той през цялото време е знаел обратния път.

И на двамата се стори шокиращо, че тържеството все още продължава с пълна сила, че слънцето още грее. Установиха, че са били толкова погълнати един от друг, че всичко останало е престанало да съществува.

— Добре ли си? — нежно я попита Сол. Беше бледа и все още трепереше.

— Ще се оправя.

— Само още нещо, Джини — тихо каза той. — Когато бяхме заедно, когато се любихме, почувства ли се използвана, дори и само за миг? Почувства ли, че не ме е грижа за това да изпиташ удоволствие, а се интересувам само от себе си? Помисли за това, моля те! Ще те потърся — бързо прибави той и се отдалечи, преди да е успяла да му каже да не я търси.

Джини го гледаше как се отдалечава. Една част от съществото й копнееше да го повика обратно, но другата, по-голямата, все още страдаше твърде много. Дори не беше сигурна дали може да му вярва. Думите му звучаха искрено, но си спомни как лесно и очарователно я беше измамил преди — букет цветя, бонбони и усмихнато извинение и тя се бе хванала на въдицата!

Цялата вечер след тази случка се превърна за нея в игра на отгатване на кое от онова, което се бе случило миналата събота и неделя, трябваше да вярва и не беше ли всичко още един фарс? Дали Сол беше воден от друго, освен от похот и решимост нещата да станат така, както той иска?

Запъти се бавно към къщата, потънала в мисли. Нямаше никакво желание да се присъедини отново към тържеството и възнамеряваше да се върне в стаята си, за да опакова вещите си. Заминаваше за Лондон, защото от следващия ден започваше двуседмичната й ваканция. Част от нея възнамеряваше да прекара на турнира в Уимбълдън като гост на Мелиса.

Докато минаваше покрай отворената врата на столовата, чу гласа на майка си, която се смееше на нещо. Джини надникна вътре и устните й се свиха, когато видя, че Ан седи заедно с Даниел Фаръл. Очевидно не беше осведомена, че той е продал „Белууд“, за да избегне фалита, и въпреки че децата му бяха милионери благодарение на тениса, той вече не беше богат. Иначе не би си губила времето с него.

Майка й усети, че някой я наблюдава, вдигна глава и стана. Готовата усмивка върху устните й изведнъж помръкна, когато осъзна, че не получава в отговор усмивка от дъщеря си.

— О, скъпа, случило ли се е нещо? — заекна тя.

— Всичко в живота ми се руши, и то благодарение на теб — студено каза Джини. — Ако сър Дейвид Ланкастър не те беше купил и не беше ти плащал, може би Сол нямаше да реши, че може да има същата връзка с мен.

— Джини! — отчаяно простена Ан.

Джини със свирепо удовлетворение забеляза, че челюстта на Даниел увисна и той се отдръпна рязко от Ан.

— Остави ме на мира! — викна срещу нея Джини, обърна се и се втурна към стълбите.