Катрин Белами
Лятото на тайните (12)

Глава дванадесета

Ник се опита да забрави проблемите на Сол, докато караше към къщи. Мисълта, че Ейс е насаме с Мелиса, го тревожеше много по-силно. Мразеше чувствата на ревност и яд, които таеше към американеца, но никога не успя да се освободи от тях докрай. Когато срещна за пръв път Мелиса, тя беше седемнадесетгодишно момиче, пленено от прочутия приятел и партньор на брат си в тениса. Тогава дори не забелязваше, че Ник съществува. По-късно всичко се промени, но после Дилейни съдейства на Мелиса за уреждането на аборта. За Ник болката от загубата на това първо дете все още не можеше да отшуми, въпреки че накрая беше разбрал и простил тази проява на привързаност от страна на Мелиса. Обаче никога не бе простил ролята, която Ейс толкова охотно беше изиграл. Беше прелъстил Мелиса и бе направил всичко, на което бе способен, за да предотврати тяхното сдобряване. Въпреки близо петте години щастлив брак и раждането на дъщеря им Ник продължаваше да се чувства неспокоен винаги, когато Ейс беше някъде наблизо, и не бе забравил, че този мъж е първата любов на неговата съпруга.

За щастие Ейс вече го нямаше в „Найн Елмс“, когато се върна. Успя да устои на силното желание да разтвори всички прозорци като символичен акт на пречистване на дома си и отиде да потърси Мелиса.

Намери я в гостната да говори с някакъв журналист, който беше позвънил, за да помоли за интервю. Преди началото на шампионата винаги имаше засилен интерес на медиите към бившите шампиони от „Уимбълдън“. Тази година той бе още по-голям, откакто вестта за завръщането на Мелиса и Джак в турнира на смесени двойки беше станала обществено достояние.

Ник наля по едно питие и я изчака да затвори телефона.

— Благодаря — усмихна се Мелиса, взе своята чаша и се сви до него на канапето. — Какво стана със Сол и Джини?

— Не питай — направи гримаса Ник.

— Толкова ли е зле?

— Боя се, че да. Тя споменавала ли ти е, че възнамерява да отиде при бившия си приятел в Холивуд?

— Не, нито дума — поклати глава Мелиса. — Така ли е казала на Сол?

— Да. Може би просто се е опитвала да го накара да ревнува. — Той направи пауза и после добави: — Разбира се, и Ейс не е помогнал много в тази ситуация.

— Ейс?

— Не спомена ли, че ги е срещнал? Той е бил тук, нали? — настоя Ник, когато Мелиса не отвърна.

— Просто се обади да ме поздрави — с далечен глас потвърди Мелиса. Твърде далечен, помисли си той.

— Това ли беше всичко, което искаше?

— Разбира се — твърдо отвърна на погледа му Мелиса.

Тя дълго беше обмисляла какво да каже на Ник и беше решила да запази мълчание. Чувстваше унизителното положение на Джак като свое собствено и не можеше да понесе друг да разбере за кроежите на Лиза зад гърба на брат й. Дори и Ник. Ако Лиза решеше, че все пак иска развод… Е, тогава би казала на Ник, но докато още имаше някакви шансове за този брак, колкото по-малко хора знаеха за това, толкова по-добре. Всъщност тя би предпочела Ейс да не беше казвал и на нея, въпреки че разбираше неговите подбуди да го направи — ако Лиза успееше отново да вземе Кит в Калифорния, би имала далеч по-големи шансове да получи родителските права. Мелиса беше тази, която трябваше да направи всичко възможно, за да предотврати подобна вероятност. Тя беше изцяло на страната на Джак и отхвърли на заден план всички предположения за това, което изпитва Лиза, разделена от своето дете. Последната мисъл й припомни, че Кит е в „Белууд“, и тя погледна към Ник.

— Видя ли Кит? Как е тя?

— Чудесно. Радва се, че се е върнала вкъщи, разбира се, но е нетърпелива да види Джак. Освен това обожава новия вид на спалнята си.

— Ти хвърли ли едно око? — попита Мелиса и след като Ник поклати глава, продължи: — Наистина е изключителна. Джини е много талантлива. Мисля, че губи от сегашната си работа. Там прекарва по-голяма част от времето в избиране на тапети за хора, които нямат достатъчно вкус, за да го направят сами — завърши негодуващо.

Ако Джак се съгласеше, тя възнамеряваше да използва „Белууд“ за две интервюта с пресата, определени за следващата седмица, и би искала да се увери, че фотографите са заснели резултата от работата на Джини.

— Сузи заспа ли? — внезапно попита Ник.

— Да. — Мелиса го погледна и разчете познатия проблясък на желание в сивите му очи. Както винаги, стомахът й се сви от възбуда и очакване. — Да си лягаме ли? — меко предложи тя.

— Да си лягаме — енергично се съгласи Ник, хвана ръката й и бързо я поведе нагоре по стълбите.

Веднъж намерили се зад вратата на спалнята, той се зае бавно да я освобождава от дрехите, като не преставаше да целува всяко новопоказало се местенце от тялото й. Обожаваше начина, по който тя винаги отговаряше на неговите докосвания, и никога не би изпитал умора да слуша учестеното й дишане и тихите стонове. Винаги щеше да копнее за мекото усещане при допира на кожата й до неговата, винаги щеше да иска, да се нуждае от топлата охота, с която тялото й се отваряше, за да го приеме.

— Защо не си родим още едно бебе? — промърмори той много по-късно, когато двамата лежаха сгушени един в друг, доволни и заситени.

Мелиса леко се напрегна. Тя много обичаше Сузи, но все още не искаше друго дете. Не можеше да си обясни защо някои жени се кълняха, че обичат бременността и раждането.

— Аз съм само на двадесет и шест — избегна прекия отговор.

— Знам. — Ник съобрази, че беше избрал лошо време. Тя беше погълната от новата колекция тенис облекла и предстоящото си участие в тазгодишния шампионат. — Не те припирам — целуна я по челото. — Знам, че за мен е по-лесната част! Когато и да си готова, за мен винаги ще е добре — увери я и Мелиса се успокои.

 

 

В понеделник сутрин Ник влезе в офиса на „Ленъкс и Купланд“ и завари Куп да преглежда пощата. Той вдигна глава, като го чу да влиза.

— Имаш посетител — каза му. — Изглежда е лично, така че я въведох в кабинета ти и й поднесох кафе.

— Жена ли е?

— Казва се Съливан.

— Съливан? — повтори Ник като се намръщи едва забележимо. — Благодаря — произнесе с далечен глас и незабавно влезе в кабинета си.

Жена с тъмни коси беше застанала пред прозореца и разсеяно наблюдаваше уличното движение. При шума от отварящата се врата тя се обърна и сложи ръка на гърлото си.

Взираха се един в друг известно време.

„Тя е! — с известно недоумение помисли Ник. — Констанс Съливан!“

Спомените за отдавна отминалите години изплуваха в съзнанието и на двамата. Констанс първа възвърна самообладанието си. Все пак тя се бе подготвяла за тази среща.

— Здравей, Ник — каза с мекия си ирландски акцент, който някога толкова беше обичал. — Изобщо не си се променил.

— Нито пък ти — отвърна той с лека усмивка.

Това не беше съвсем вярно. Някога сияйната тъмна коса беше изтъняла и прошарена от сиви нишки. Времето беше оставило своя отпечатък върху лицето, в бръчките около очите и устата, но онези метличиносини очи бяха все същите. Веднъж той беше ги описал като сапфирени езера. Спомни си с лека носталгия за страдащия от любов младеж, какъвто бе някога.

— Благодаря ти. Знам как изглеждам — каза Констанс. — Това не е честно, нали? Как мъжете се променят към по-добро с годините, а жените… Е, това просто не е честно… — Тя спря за момент и тишината изпълни стаята.

Беше планирала всичко, беше обмислила внимателно всяка дума, но сега, изправена пред него, не знаеше откъде да започне.

— Седни, моля те. — Ник се приближи и придърпа един стол към нея, а сам приседна на края на своето бюро. — Как си, Кони?

— Ами сега съм много по-добре, но бях много болна — отвърна тя. — Това е причината да съм тук.

— Така ли?

— Да. Предполагам, че е трябвало да дойда по-рано, но не бях сигурна дали ти би искал това. После мина време и аз прочетох за женитбата ти с Мелиса Фаръл. Имаше и някаква статия за работата, която си започнал. От нея разбрах къде да те намеря.

— Проблеми ли имаш, Кони? — смръщи чело Ник. — Имаш нужда от моята помощ?

— Не точно от онова, което си мислиш. — Тя облиза нервно устни. — Както ти казах, бях много болна и трябваше да се оперирам… Бях изплашена и в нощта преди операцията през главата ми минаха какви ли не тревожни мисли. Притеснявах се, че е възможно да умра — засмя се малко пресилено. — Работата е там, че написах писмо до… моя син.

— Твоят син?

— Да. Майкъл. Притеснявах се кой ще поеме грижите за него, когато вече няма да ме има, и му написах писмо, в което го съветвах да се свърже с теб…

— С мен?

— Той не трябваше да го чете — побърза да каже Кони.

— Казах на сестрата да му го даде само ако не се възстановя от операцията, но станала грешка. Писмото било предадено на дневната смяна и друга сестра го дала на Мики. Когато дойдох в съзнание от упойката, той вече го беше прочел… — Тя погледна умолително към Ник. — Много съжалявам!

— Какво точно пишеше в писмото? — бавно попита Ник, макар да му се струваше, че вече знае. Дори и не дочака отговора. — На колко години е Мики?

— На шестнадесет.

— Значи е мой син. — Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Да — прошепна Кони. Тя гледаше тревожно как Ник стана и закрачи напред–назад. — Сърдиш ли се?

— Дали се сърдя? — завъртя се той, за да погледне лицето й, но не можа да отговори на въпроса.

Толкова противоречиви чувства го заливаха, борейки се за надмощие. Да, имаше и гняв заради това, че беше чакала толкова дълго да му каже, че има син. Имаше също и вина, защото никога не бе допуснал подобна възможност и никога не се бе обадил да провери дали всичко с нея е наред. Имаше и любопитство към момчето, на което беше баща, но над всичко преобладаваше ужасяващият страх за последиците, които този факт би могъл да причини на Мелиса и Сузи. Те бяха неговото семейство, хората, които обичаше повече от собствения си живот. Би предпочел Кони да беше запазила тайната за себе си, но знаеше, че сега не беше способен да обърне гръб на нея и сина й. Само се надяваше Мелиса да го разбере.

— Ник? — осмели се да проговори най-накрая Кони. — Съжалявам, сигурно това е ужасен шок за теб, но аз бях длъжна да дойда. Обещах на Мики и ако не го бях направила, той сам щеше да дойде, за да те види.

— Той в Лондон ли е?

— Да, пристигнахме снощи. Успях да го убедя, че ще е по-добре, ако първо аз дойда и се видя насаме с теб.

— Господи! — едва чуто промълви Ник. — Страхувам се да се срещна с него. Сигурно смята, че съм изверг, след като съм ви изоставил.

— Не, обясних му каква беше обстановката по онова време. Той разбира защо никога досега не съм ти се обадила. Страхувам се обаче, че не беше много зарадван от факта, че баща му е английски войник.

Последното признание тя направи с явно нежелание, но трябваше да го каже, защото знаеше, че Мики ще даде израз на своите чувства, когато двамата се срещнат.

— Разбирам — сведе глава Ник.

Очевидно връзките между британски военни и ирландски католички се приемаха все така зле, както и преди. Кони трябва да е била в много опасна ситуация.

— Ти се премести да живееш при някаква твоя леля в Дъблин — спомни си Ник. — Там ли беше през цялото това време?

— Да, но Мора почина преди две години и ако нещо се беше случило с мен, нямаше да има никой, който да се грижи за Мики.

— Сигурно често е питал за баща си?

— Да, разбира се. Казах му, че баща му е убит в сблъсъците в Белфаст и затова никога не посещаваме дядо му. Баща ми отказа да има нещо общо с когото и да било от нас, така че не бих могла да го моля да подслони Мики. Между другото, той остаря и също не е много добре. Не поддържам връзка с него, но една стара приятелка редовно ми пише и ме осведомява за новините. Той никога не ми прости и не прие Мики като свой внук.

— Съжалявам! Наистина съм объркал живота ти, нали? Никога ли не се омъжи?

— Не. Имаше един мъж, но аз бях достатъчно глупава да му кажа истината за Мики. Мислех, че ме обича достатъчно, за да разбере, но съм се лъгала. След като научи, повече не искаше да се ожени за мен.

— Господи! — Ник се чувстваше истински нещастен. — Какво мога да направя, за да ти помогна, Кони? Ако си била болна… — поколеба се за момент и продължи направо, — значи се нуждаеш от пари. Това е най-малкото, което ти дължа. Къде сте отседнали?

— Намерихме стая в малък хотел. Там предлагат и закуска. Няма да оставаме дълго. Не сме тук, за да ти причиняваме проблеми, Ник — побърза да го увери тя. — Ти вече имаш семейство, но съвсем естествено Мики е… любопитен — поколеба се за думата тя. Това беше най-дружелюбното чувство, което изпитваше синът й към своя непознат баща.

— И негодува срещу мен? — досети се Ник.

Кони сви рамене.

— Аз му обясних всичко по възможно най-благоприятния начин. Страхувам се, че в момента той не е възхитен и от мен — тъжно се усмихна тя. — Но това е първото му идване в Лондон и настроението му малко се подобри, откакто пристигнахме.

— Добре. Ще го разведа наоколо, ако пожелае. И наистина бих искал да подпомогна финансово неговото бъдеще. Университет или друго, което е планирал. Впрочем имаме апартамент в Челси — продължи той. — Запазихме го, след като се преместихме в провинцията, но почти не го използваме. Той е удобен и с Мелиса оставаме в него, когато искаме да прекараме някоя вечер в града. Едва ли ще имаме нужда от него през следващите няколко седмици — каза бавно. Мелиса беше твърде заета с подготовката за „Уимбълдън“ и вече беше казала, че възнамерява да пътува всеки ден до „Найн Елмс“. — Бихте ли отседнали там? — попита, чувствайки, че предложението е много по-приемливо от това да настоява да плати сметката за хотел.

— Това би било от помощ, ако си сигурен, че е удобно — каза Кони с благодарност, защото парите за хотел бяха непосилен разход за нея.

— Разбира се, че съм сигурен. Съобщи в хотела, че напускате днес — категорично заяви Ник. — Сега иди да събереш вещите си, а аз ще ви взема по-късно. — Той провери графика на задълженията си за деня, записани в настолния му бележник. — Устройва ли те да мина следобед около четири?

— Би било чудесно. — Кони стана и Ник я придружи отвън, пренебрегвайки въпросителния поглед, който му отправи Куп.

Повика едно такси и плати предварително. По адреса на хотела, който назова Кони, Ник прецени, че са отседнали в крайно нездравословен район на столицата.

— Ще се видим по-късно… И, Кони, радвам се, че дойде — каза простичко той.

Бавно се върна вътре, като се питаше дали това, което каза току-що, е истина. Как, по дяволите, щеше да обясни на Мелиса? Познаваше Кони по времето, когато Мелиса е била само на девет или десет години, но се страхуваше, че този факт няма да му помогне много.

— Ник… — започна Куп и го последва в кабинета му в мига, когато той си наливаше чаша уиски. — Искаш ли да ми кажеш какво става?

— Няма нищо за казване — сви рамене Ник.

— Хайде, хайде. Спомних си защо името й ми е смътно познато. Ти веднъж ми разказва за Кони Съливан. Имал си връзка с нея по време на първата си военна операция в Северна Ирландия. Командващият те заплашил, че ще те изрита обратно в Олдършот и изобщо от армията.

— Да, това беше Кони — с усилие призна Ник. — Беше задържана една вечер по време на протестна демонстрация и аз я придружих до дома й. Знаех, че не трябва да се виждаме отново, но въпреки това се срещнахме. Нещата между нас вървяха, докато баща й не разбра и не устрои същински ад за нея. И както ти сам си спомняш, някой беше уведомил командира за нашата връзка и той ме прати в граничния патрул. Когато се върнах, Кони вече беше напуснала Белфаст.

— И защо е дошла сега? — попита Куп.

— Мога ли да ти имам доверие? Извинявай, разбира се, че мога — бързо се поправи Ник. — Не знам как да обясня всичко това на Мелиса. Никога не съм й споменавал за Кони. Очевидно, когато баща й я изпратил в Дъблин, тя е била бременна. Имам шестнадесетгодишен син.

— О, Господи! — Куп се протегна за уискито. — Мелиса е способна да те подлуди, ако разбере.

— На мен го кажи — тежко въздъхна Ник. — Изобщо не знам как да й кажа, но пък не мога и да я лъжа.

— На твое място аз бих си мълчал засега — посъветва го Куп. — Поне докато разбереш какво точно иска Кони от теб.

— Не мисля, че иска нещо — остро възрази Ник. — Ако искаше пари, щеше да ме намери много години по-рано. Не е това. Синът й току-що е разбрал за мен. Ето защо е дошла в Лондон.

— Кога възнамеряваш да се срещнеш с него и какво ще му кажеш в крайна сметка?

— Само един Господ знае. — Ник се протегна за бутилката с уиски, но веднага промени намерението си. Имаше нужда от ясна мисъл. — Повече ме притеснява въпросът какво да кажа на Мелиса — изпъшка той и върху лицето на Куп се изписа съчувствие.

— Мисля, че трябва да им дадеш пари и да се отървеш от тях — каза той. — Знам, че звучи сурово, но нали не искаш да рискуваш да загубиш Мелиса.

— Няма да я загубя! — твърдо заяви Ник, чувствайки, че му прималява само при мисълта за подобна развръзка. — Не мога да я загубя! — тихо прибави той, но думите му прозвучаха повече като молитва, отколкото като израз на вяра.

 

 

— Татко! Татко! Татко! — Кит се спусна към баща си толкова бързо, колкото можеха да я носят малките й крачета.

Джак я грабна и я повдигна високо над главата си, карайки я да пищи от удоволствие.

— Липсваше ми — каза й той и я прегърна силно. — Трябваше да те сложа в куфара си на тръгване.

„Дяволски си прав“ — помисли си Мелиса. Тайната на Ейс много й тежеше, но имайки предвид предупреждението му да не казва нищо, сложи на лицето си сияйна усмивка и нетърпеливо заразпитва брат си за клюките от Откритото първенство на франция.

През следващите дни Джак беше твърде зает, за да се тревожи за състоянието на брака си. Коментираше подготовката за състезанието в Кралския клуб по телевизията, записваше интервюта за предстоящия Уимбълдънски турнир, а във всеки свободен момент Мелиса му вадеше душата да тренират. Тя беше решена да се представят добре при смесените двойки. След отказването си преди три години тя беше участвала само на демонстрационни и благотворителни мачове, но и едните, и другите се играеха за удоволствие и забавление на публиката. Този път беше различно. Понякога лежеше будна нощем и се чудеше дали не прави голяма грешка. Последното й появяване на „Уимбълдън“ беше на централния корт като шампионка в турнира при жените. Сега се страхуваше, че могат да допуснат позорна загуба и да отпаднат още в първия кръг.

Ейс често посещаваше „Белууд“, за да помогне на нея и Джак да се подготвят. Бившата треньорка на Мелиса, Кати Оливър, също се присъедини няколко пъти, за да партнира на Ейс срещу Джак и Мелиса, давайки им възможност да се сработят като тим.

— Би трябвало да вкарам Ела и Шана в добра форма за „Ийстбърн“ през следващата седмица — протестира Кати, когато Мелиса я помоли за помощ, но после бързо се предаде.

Тя беше влюбена в Джак в продължение на много години и предполагаше, че все още го обича, но за щастие не с предишния решителен и изпепеляващ копнеж, който беше изпитвала толкова дълго.

— Лиза трябва да е луда да го оставя сам — сподели веднъж с Мелиса. — Много от младите тенисистки харесват Джак и се редят на опашка да бъдат интервюирани от него.

— Това си е неин проблем — кратко отвърна Мелиса. — Откровено казано, докато Кит е тук, не бих се развълнувала особено дори никога да не се върне.

— Джак по същия начин ли се чувства?

— Не знам. Не съм обсъждала този въпрос с него — лаконично отвърна Мелиса.

 

 

В четвъртък Алекса остави близнаците в Лондон с бавачката им и придружи Ейс до „Белууд“. Искаше да си побъбри с Роуз Фаръл, към която вече бе свикнала да се отнася като към собствена майка, и да види работата на Джини. Дизайнерката мислеше, че Ейс е забравил за разговора им, но за нейна изненада той поднови предложението си да ги придружи до ранчото в Калифорния.

Работата по стаята на Кит вече беше почти завършена и Алекса беше много впечатлена. Но същевременно остана неприятно изненадана от външността на красивата русокоса Джини. От сватбата досега Ейс нито веднъж досега не й беше давал поводи да мисли, че й изневерява, но той беше такъв развратник, преди да се оженят, че Алекса трудно би повярвала в настъпването на онзи щастлив момент, в който тя да бъде единствената жена за него. Опасенията й се подсилваха от факта, че навсякъде по света, където пътуваха, много жени продължаваха да се хвърлят в обятията му, като често безцеремонно я избутваха от своя път. Въпреки хладната самоувереност, която излъчваше, усещането за дълбока несигурност никога не я напускаше съвсем. Копнееше за постоянни доказателства, нужда, която Ейс не бе в състояние да разбере. Той я обичаше и се бе оженил за нея. Какво повече можеше да иска?

— Алекса изглежда прекалено крехка — обърна се Мелиса към Ейс и махна за поздрав към приятелката си, която се готвеше да влезе в къщата. Алекса винаги беше имала изключително фина костна структура и тънка снага, но сега изглеждаше доста бледа, въпреки че повечето време от годината живееше в слънчева Калифорния. — Тя добре ли е?

— Да. Консултира се със специалисти и й направиха някакви изследвания. Просто е анемична и докторът й даде хапчета — небрежно отвърна Ейс, въпреки че малко се тревожеше. Притесняваше го постоянната умора, която тя чувстваше, и липсата на енергия. Безпокойството му бе по-голямо, отколкото бе готов да признае.

— Близнаците сигурно я изтощават.

— Имаме домашна помощница, две прислужници, които живеят в къщата, и денонощна бавачка! — троснато отвърна той, засегнат от предположението, че жена му се преуморява от работа. — Не й се налага да повдига и пръстче, ако не иска това.

— Предполагам, че е така, но по себе си знам, че колкото и да съм заета, искам да прекарвам колкото се може повече време със Сузи. Сигурна съм, че Алекса се чувства по същия начин. Само че при нея трудностите са двойни — меко възрази Мелиса и начумереното изражение изчезна от лицето му.

— Играем ли или си бъбрим? — раздразнено извика Джак от отсрещната страна на корта. Не за пръв път се проклинаше, че е позволил на Мелиса да го убеди да се върне към професионалния тенис. Тя не беше единствената, която се страхуваше от унизителна загуба.

— Играем! Само минутка! — провикна се Мелиса в отговор и отново се обърна към Ейс. — Мисля, че Лиза не се е обаждала на Джак. Не трябва ли да му кажем какво е смятала да направи? Да предупредиш някого е все едно да го въоръжиш, нали?

— Не, не още. Нека да изчакаме, за да разберем какъв ще бъде следващият й ход. Ако кажем сега на Джак, няма да има връщане назад.

— Добре — съгласи се Мелиса с нежелание и се отправи към брат си в далечния край на мрежата.

От прозореца на горния етаж Алекса наблюдава известно време как тичат по корта. Макар и на тренировка, те играеха със скорост и мощ, които бяха изтощителни дори за гледане. Тя въздъхна, отдръпна се от прозореца и отиде да проучи по-внимателно промените в стаята на Кит. Джини седеше със скръстени крака на пода, мръщейки се съсредоточено, докато рисуваше в една много неудобно оформена тясна ниша в стената.

— Боже, това изглежда много трудно — коментира Алекса. — Не предпочиташ ли да рисуваш върху платно?

— О, разбира се. Галериите по Бонд Стрийт се редят на опашка да купуват картините ми! — усмихна се широко Джини.

— Е, добре, ако… — Алекса спря да говори и си пое дълбоко въздух.

— Ако какво? — попита Джини след кратка пауза и след като не получи отговор, погледна назад към Алекса, която се беше отпуснала върху леглото на Кит, а лицето й беше мъртвешки бледо. — Добре ли си? — разтревожи се тя.

— Не… чантата ми. — Алекса протегна ръка към чантата си, която беше само на няколко крачки встрани. — Можеш ли да ми донесеш чаша вода? — произнесе едва чуто.

— Разбира се! — Джини хукна навън и почти се сблъска с Роуз, която им носеше кафе. — Алекса е зле — обясни й задъхано. — Почти припадна.

— О, мила! — възкликна Роуз, но после леко се усмихна. — Алекса, да не си бременна?

— Не съм. — Алекса взе една таблетка от шишенцето, което се намираше в чантата й, и я преглътна. — Не се притеснявайте. Просто ми прилоша от миризмата на боите — каза с отслабнал глас.

Роуз и Джини размениха учудени погледи, тъй като нито една от тях не усещаше подобна миризма. Джини винаги работеше на широко отворени прозорци и само малка част от нарисуваното тази сутрин беше още влажно.

— Ела и си легни в моята стая за малко — предложи Роуз.

Тя помогна на Алекса да се изправи на крака, отбелязвайки отново колко слаба и бледа беше тя. Големите златистозелени очи бяха единствените цветни петна по лицето й. Дори устните й бяха съвсем безкръвни.

— Сигурна ли си, че не си бременна? — отново попита Роуз, след като я настани в леглото.

— Абсолютно. — Алекса затвори очи. Чувстваше се така, като че ли сърцето й всеки момент ще изскочи от гърдите.

— Да доведа ли Ейс?

— О, Боже, не! — Алекса стана твърде бързо и потъна отново между възглавниците, поемайки си тежко въздух. — Не, моля те, не го прави. Бих искала изобщо да не му казваш, че аз… че съм припаднала. Само ще се притеснява и ще настоява да ме прегледа друг лекар — усмихна се безсилно.

— Друг лекар ли? — Роуз приседна на ръба на леглото и се протегна да хване ръката на Алекса. Беше леденостудена и тя неволно започна да я потърква нежно с пръсти.

— Боледувала ли си?

— Всъщност не. Само съм уморена. Подложих се на няколко изследвания и очевидно съм анемична. Вече се чувствам по-добре с таблетките, които лекарят ми предписа.

Роуз не повярва нито дума от това обяснение. Дали Ейс нямаше пръст в тази работа, зачуди се тя, и дали Алекса вземаше антидепресанти, за да преодолее стреса? В едно нещо беше убедена: таблетките, които Алекса току-що погълна, бяха по-различни от желязо съдържащите хапчета против анемия.

— Разбирам — кимна слабо. Не искаше да настоява, защото знаеше колко рязка ставаше в такива случаи Алекса. Но тогава видя проблясващите сълзи в очите й и импулсивно се наведе да я целуне. — Какво се е случило? Мога ли да ти помогна?

— Не, никой не може. — Алекса пресекливо си пое дъх. — Мисля, че бих искала да поговорим, но само ако ми обещаеш, че няма да казваш на никого, нито на Джак, нито на Мелиса, нито на баща ми и най-вече — на Ейс.

— Обещавам — веднага се съгласи Роуз.

Алекса я погледна, сякаш търсеше някакъв отговор, после кимна в знак на увереност, че Роуз няма да пристъпи думата си.

— Консултирах се с лекар в Сан Франциско и посетих един специалист в Лондон. Той потвърди онова, което вече знаех. Приживе майка ми е имала някакви проблеми със сърцето. Оказва се, че съм ги наследила. Раждането на близнаците е довело до преумора на сърцето ми.

— Колко сериозно е това? — тихо попита Роуз.

— Не застрашава живота ми, но трябва да приемам лекарства и да внимавам да не се преуморявам — усмихна се криво Алекса. — Разбира се, това е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, след като съм омъжена за човек като Ейс Дилейни! В неговия живот всичко се движи толкова бързо.

— Алекса, с положителност това е повече от основателна причина да му кажеш.

— Не — убедено заяви младата жена, — не бих понесла, ако той ме остави вкъщи, докато живее своя живот. И бих се чувствала дори по-зле, ако се откаже от тениса и пътуванията, за да заживее тихо и спокойно. Той мрази това. Вероятно би възнегодувал срещу мен. Ще се отегчи, ще се почувства в клопка, ще… Бих умряла, ако ме напусне заради друга жена. Разбира се, бих могла да умра и без това — отбеляза с чувство за черен хумор.

— О, Алекса, не говори така! — Роуз беше дълбоко разтревожена от това, което чуваше.

— Съжалявам, не трябваше да ти казвам нищо. Всъщност не е чак толкова сериозно. Аз разказах и на двамата лекари за историята на заболяването на майка ми. Те ме увериха, че лечението днес е много по-ефективно в сравнение с онова, което е било преди двадесет години. С малко късмет ще съм все още тук един ден, когато близнаците пораснат и имат собствени деца.

— Сигурна съм, че ще бъдеш. Но трябва да ми позволиш да ти помогна. Трябва да знаеш, че съм страхотна бавачка.

— Знам. Много ти благодаря. Но аз си имам детегледачка. Наемаме и помощници за тежката работа. Моят живот е уреден чудесно, наистина! — повтори тя с разкривена усмивка. — Благодаря, че ме изслуша. Беше ми тежко да тая всичко това в себе си. Чувствам се много по-добре, след като го изразих с думи. Вече не ми изглежда толкова заплашително.

— Радвам се! — погледна я съчувствено Роуз. — Разбирам мотивите ти да не споделяш с Ейс, но защо не искаш да кажеш на баща си?

Преди няколко години Роуз и Филип Кейн имаха романтична връзка и нещата бяха стигнали до годеж, когато бащата на Алекса получи сърдечен удар, причинен от недоразумение, в което по нещастно стечение на обстоятелствата бе въвлечена и Роуз. Сватбата бе осуетена, но двамата все още вечеряха заедно веднъж седмично. Щеше да й бъде трудно да запази това, което знае, за себе си.

— Ако Джак или Мелиса се разболеят, много би ме огорчило, ако запазят това в тайна от мен. Аз бих държала да направя всичко, което е по силите ми, за тях и съм сигурна, че баща ти би се чувствал по същия начин. Моля те, кажи му! Или ми позволи да направя това вместо теб — помоли тя настоятелно.

— Не! — рязко тръсна глава Алекса. — Той ще каже на Ейс. Татко все още не одобрява нашия брак, въпреки че е безумно влюбен в близнаците. Знам, че би се опитал да ме предпази, и ще започне да нарежда на Ейс как да се отнася с мен… А ти знаеш колко се радва Ейс, когато някой го съветва как да постъпва! — каза сухо тя. — За нула време ще стане страхотен скандал… — потръпна при мисълта за подобна перспектива. Съвсем ясно можеше да си представи как баща й обвинява Ейс, че я убива. — Не — твърдо повтори тя, — татко би се опитал да ме задържи тук, в Англия, и да отпрати Ейс… Ти ми обеща! — погледна тя Роуз право в очите.

— Така е, и няма да кажа нито дума — увери я Роуз с премаляло сърце. — Искаш ли да останеш тук, докато стане готов обедът? — реши да промени темата.

— Да, мисля, че предпочитам да остана тук — отвърна Алекса.

— Да ти донеса ли нещо за пиене или сандвич? — попита Роуз и стана.

— Не, благодаря! Добре съм — отказа Алекса.

Роуз се поколеба за момент. После се наведе да целуне момичето, което чувстваше като своя доведена дъщеря, и бързо излезе от стаята.

Изобщо не знаеше как щеше да погледне Филип Кейн в очите. С предстоящия „Уимбълдън“ доста правдоподобно можеше да се преструва, че грижите за Сузи и Кит й отнемат всичкото време и не може да излиза толкова често с него… Бедният Филип! Знаеше, че той ужасно съжалява за брака на единственото си дете и че на всичко отгоре Алекса прекарва по-голямата част от времето си в Америка.

Бедният Филип, помисли си отново Роуз. Всичко, което иска един родител, е децата му да са здрави и щастливи… Тя въздъхна и мислите й се насочиха към двете й деца. Какво ли ставаше всъщност между Джак и Лиза? Поне бракът на Ник и Мелиса беше щастлив и стабилен. Нямаше причини да се безпокои за тях двамата.