Катрин Белами
Лятото на тайните (11)

Глава единадесета

Когато Ейс и Алекса се приземиха на „Хийтроу“, и трите деца бяха вече капризни и уморени. Ейс ги напъха в чакащата лимузина и отиде в къщата на своя тъст в Белгрейвия, решавайки да заведе Кит в „Белууд“ на следващия ден. Все пак Джак беше още в Париж, а на Роуз щеше да й се наложи да почака още малко, за да види внучката си, освен ако не дойде да я вземе сама, мислеше си той, докато лягаше до съпругата си.

Бащата на Алекса, Филип Кейн, боготвореше близнаците и най-вече Пипа. Андрю беше твърде много син на баща си, мислеше си понякога Филип, въпреки че той самият постепенно свикна с това, че зет му е знаменитият Ейс Дилейни. Алекса го обичаше и беше щастлива с него. Ейс беше изненадал всички, доказвайки, че е верен съпруг и любящ баща. Онези, които даваха най-много шест месеца на този брак, трябваше да признаят, че са сгрешили.

На следващата сутрин Алекса все още се чувстваше изтощена след полета и реши да остане в леглото, а Филип искаше да прекара колкото беше възможно повече време с близнаците. Така че Ейс замина сам с Кит за „Белууд“. Момиченцето беше говорило с Роуз по телефона и вече знаеше, че Джини е променила стаята й. По време на цялото пътуване тя развълнувано бърбореше за „вълшебствата“, нарисувани вътре.

Макар че неделята беше ден за почивка, Джини пренебрегна протестите на Роуз и продължи работа веднага след закуската. Изпитваше истинско удоволствие от начина, по който беше променила стаята. Дървените стени и ниският наклонен таван осигуряваха необходимото пространство за пленителните горски сцени, които беше пресъздала.

Джини бе твърде погълната от работата си и не чу пристигането на Ейс Дилейни. Беше кацнала на най-горното стъпало на стълбата, облечена в къси панталони и фланелка, и рисуваше част от тавана, когато развеселен американски говор едва не я накара да загуби равновесие.

— Гледката тук със сигурност се е подобрила — каза Ейс вместо поздрав.

Джини се взря в немирните черни очи на мъжа, за когото беше мечтала през тийнейджърските си години. Дори имах негов плакат на стената в спалнята си, припомни си тя и се изчерви. Гледката, за която той говореше, очевидно не беше нито простиращата се зад прозореца местност, нито картината, над която работеше.

Смутена, тя не можа да се сети за никакъв поне отчасти интелигентен отговор и побърза да насочи вниманието си към Кит, която остана с широко отворени очи, онемяла и неподвижна, в центъра на стаята. Оглеждаше се, шокирана от изненада.

— Харесва ли ти? — попита Джини.

Кит не можа да каже нищо. Само кимна енергично, за да покаже своето одобрение, и се втурна към едната стена, за да я проучи по-отблизо.

— Не пипай! — извика Джини по-остро, отколкото беше възнамерявала, и Кит се отдръпна с клюмнала главица. — Можеш да я пипаш малко по-късно, дребосъче. Сега боята е още мокра — обясни тя и внимателно слезе от стълбата, за да отиде при момиченцето. — Искаш ли да ми помогнеш? — попита ласкаво и лицето на Кит засия. — Ела тук тогава.

Джини хвана ръката й и я поведе към едно място на стената, което все още не беше изрисувала. Щеше да й отнеме само няколко минути да почисти резултатите от усилията на детето, преди самата тя да се заеме с него.

— Какво би искала да нарисуваш? Какво ще кажеш за няколко цветя? — предложи му и момиченцето кимна отново. — Какъв цвят да бъдат? Червени харесват ли ти? — Тя намери четка и боички и детето се усмихна щастливо.

Ейс мълчаливо наблюдаваше размяната на ролите, възхищавайки се на стройната руса хубавица. Джини някоя си — май така беше я представила Роуз? Хареса му милият начин, по който се отнасяше с Кит. „Всъщност — реши той, — ако Лиза предпочете да остане в Калифорния и направи постъпки за развод, Джак би могъл да направи и много по-лоши неща от това да остави момичето в «Белууд».“ Забеляза и това, че Джини не носеше халка. „Наистина е великолепна“ — помисли си Ейс, възхищавайки се на дългите й стройни крака и фините очертания на снагата й, докато Джини се качваше нагоре по стълбата. Не се чувстваше виновен, че толкова внимателно изучаваше тялото й — той беше женен, беше верен съпруг, но старите навици умират трудно! Никога не би се отклонил от семейното огнище, защото това би наранило Алекса, но твърде дълго се бе подвизавал като любовник, за да стане светец за една нощ.

— Добре се справи — каза й той и кимна към детето, — въпреки че не вярвам баща й да насърчи навика й да рисува по стените!

— Господи, изобщо не помислих за това — разтревожено отвърна Джини. — Мислиш ли, че трябва да я спра?

— Не, само се пошегувах. Много скоро ще загуби интерес — каза Ейс.

Той проучи работата на художничката също толкова внимателно, както и самата нея, и беше силно впечатлен и от единия, и от другия обект на своя интерес.

— На моите близнаци това много ще се понрави — продължи той. — Какво ще кажеш за едно пътуване до Калифорния, за да направиш нещо подобно в техните спални? Имаме ранчо близо до Санта Барбара.

— Наистина ли?

Предложението съдържаше известна привлекателност, а и някаква ирония, доколкото беше казала на Сол, че заминава за Калифорния. Може би трябваше да отиде. Никога не беше ходила в Щатите и можеше да използва тази възможност и да види страната, след като завърши работата си. Може би точно от това се нуждаеше — пълно откъсване от тукашната среда.

— Трябва да го обсъдя с работодателите си — каза накрая.

— Надявам се, че ти плащат добре — подхвърли Ейс, — но предполагам, че би било още по-добре, ако работиш за себе си.

— Това каза и Мелиса, но е доста рисковано. Не бих искала да умирам от глад, живеейки в таванска стая.

— Не можеш цял живот да играеш на сигурно — повдигна рамене Ейс. — Аз бих ти плащал всички разходи по издръжката плюс… колко? Двадесет хиляди долара за всяка стая? — предложи той разсеяно, свикнал да подписва договори за спонсорство за милиони. — Това би ли било достатъчно?

При споменаване на тази сума Джини едва не полетя надолу и Ейс вдигна ръка да я хване, слагайки длан върху бедрото й.

— Ще ми платиш четиридесет хиляди долара, за да декорирам две стаи? — ахна тя.

Не беше много осведомена за настоящото съотношение между стойността на валутите, но предположи, че тази сума надвишава годишния й доход в момента.

— Сигурен съм, че ще ги заслужиш. Помисли си — подкани я Ейс. — Няма за къде да бързаме. Ще останем в Англия до края на „Уимбълдън“. Ако решиш да дойдеш, можеш да пътуваш с нас на връщане.

— Хей! — възкликна Кит изведнъж.

Ейс и Джини се обърнаха едновременно, за да видят кого поздравява тя. Висок тъмнокос мъж във военна униформа се взираше в тях, застанал в рамката на вратата. Джини побледня и загуби равновесие, изпитвайки сложна смесица от копнеж, омраза, гняв и мъка при вида на Сол.

Ейс все още държеше едната си ръка върху голото и бедро. Почувства как тя подскочи, виждайки новодошлия, и усети трепетното напрежение в нейното тяло, но не отмести ръката си. Никога не беше виждал този човек, но предположи, че е някой от приятелите на Ник Ленъкс. Дори само това беше достатъчно да изпитва удоволствие да дразни новодошлия. Ейс изпитваше дълбоко подозрение към всеки мъж, който доброволно подлагаше живота си на ограниченията, които армията налагаше. За него „дисциплина“ беше дума, която повече трябваше да се избягва, отколкото да се зачита. Той винаги беше считал Ник за твърде стегнат и непроницаем и се чудеше, че Мелиса е все така щастлива с него. А ето сега и още един представител на британската армия с напрегнато и сърдито лице. „Да не би да ги произвеждат някъде наоколо?“ — разсеяно се запита той.

След първоначалния шок Джини се взря в Сол с нескрита враждебност. Той влезе в стаята, като умишлено остави вратата отворена. Ейс се усмихна широко, чудейки се дали да си тръгне или да остане, но реши засега да се оттегли, без да влиза в схватка със Сол.

— Не забравяй предложението ми, сладурче — провлечено изрече той, преди да се отправи към вратата, вземайки протестиращата Кит със себе си.

Сол бавно отпусна побелелите си юмруци, изчака Ейс да се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, и се приближи към Джини. Изведнъж загуби самообладание, не знаейки какво да каже при очевидното неудоволствие, с което тя го посрещна.

Според Ник тя била нещастна заради внезапното му заминаване за Кипър, но очевидно се чувстваше още по-нещастна да го види. Дори по-лошо — изглеждаше доволна в компанията на Ейс Дилейни. И защо позволяваше на това развратно влечуго да я докосва? Какво предложение й беше направил той? Изобщо беше ли се случило нещо, преди да влезе стаята?

— Какво искаш? Заета съм — каза Джини, обръщайки му гръб.

— Съжалявам, че те прекъсвам — саркастично отговори Сол. — За какво предложение говореше този?

— Това не те засяга по никакъв начин — небрежно му отвърна Джини, докато почистваше четката си съсредоточено. Не смяташе, че ще може да рисува повече. — Помоли ме да отида с него в Щатите и смята да ми плати четиридесет хиляди долара. Знаеш ли колко прави това в британски лири?

— Прави около… — автоматично започна Сол, но бързо се опомни. — Да върви по дяволите! — избухна той. — Никъде няма да ходиш! — заяви твърдо и още докато го казваше, знаеше, че е избрал най-лошия начин да се справи с проблема.

— Ти мислиш, че няма да отида — констатира Джини, а гласът й прозвуча измамно спокоен.

Беше силно раздразнена от самоувереността му, че притежава тялото и душата й. Особено тялото, каза си горчиво. Съмняваше се, че го интересува нейната душа!

— Ако реша, че искам да замина, ще замина! — хладно го информира тя. — Твоите желания нямат никакво значение за мен.

Сол се взираше в нея и не проумяваше какво трябва да направи. Прехвърляше малка кутийка с бижу в джоба си и се чудеше дали тя би се зарадвала на подаръка, който й беше купил. Знаейки, че ще има много малко време в Англия, той преброди Кипър преди отпътуването си и намери изящно украшение с цейлонски сапфир на златна верижка. Тази покупка му беше доставила истинска наслада… докато не се изправи срещу Джини в „Белууд“. Нищо не вървеше така, както се беше надявал. Точно обратно — може би тъгата на Джини се е дължала на заминаването на Джеймс Калвърт за Холивуд. Но защо тя се беше отнесла толкова безцеремонно със Сол, когато й се обади от Кипър?

— Ник ми каза, че според теб съм излъгал, че трябва да напусна страната. Вярно ли е? — попита той.

Джини сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение за нея.

— Пристигнах тази сутрин и трябва да се върна обратно довечера. Искаш ли да видиш билета ми?

— Не.

— Няма ли да слезеш от стълбата, за да поговорим?

— Не.

— Ако не те тревожи заминаването ми за Кипър, тогава какво? Джеймс Калвърт? Заради него ли смяташ да приемеш предложението на Дилейни и да заминеш за Калифорния?

— Не.

— Джини, направо ме влудяваш! — каза отчаяно Сол. — Обясни ми, моля те, какво точно става? И ако още веднъж кажеш „не“, аз ще…

— Какво ще? — Джини най-накрая вдигна глава и се взря в него, но с такова презрение, че Сол не беше сигурен дали би искал да я целуне или да я удуши.

Той въздъхна тежко, прокарвайки пръсти през косата си. Изглеждаше толкова объркан, че Джини почти омекна. Почти. Тя не можеше да му позволи отново да се приближи до нея нито физически, нито емоционално. Прекалено много болеше. Нито можеше да обясни промяната в своето отношение. Би било твърде унизително да признае, че знае как се е възползвал от нея.

— Тази история със заминаването за Холивуд заедно с Калвърт — имаше ли в нея някаква истина? — попита рязко той.

— Джеймс вече замина — безгрижно заяви Джини. — А може би аз ще хвана по-голяма риба тук — добави, докато изцеждаше съсредоточено боя от една тубичка върху палитрата.

— Какво означава това? — изсъска Сол.

Тя се съсредоточи и се опита да изглежда спокойна.

— Лиза Фаръл ще отсъства за известно време — каза Джини нехайно.

Сол почувства, че светът се завъртя около него.

— Да не искаш да ми кажеш, че си отправила поглед към Джак Фаръл? — недоверчиво попита той.

Джини искаше да се разплаче заради бързината, с която той се усъмни в намеренията й.

— Може би — сви рамене тя, — но, както чу със собствените си уши, Ейс Дилейни иска да отида с него в Калифорния. Разбира се, той е женен — добави замислено, — но аз, като една истинска Синклер, не бих позволила на толкова незначителна подробност да попречи на моите развлечения, нали?

— Не вярвам в това! — гневно избухна Сол и замълча. Трябваше му време, за да размисли. — Лъжеш ме. Не вярвам и дума от това, което казваш — бавно изрече той, взирайки се пронизително с присвити очи в нея, сякаш се опитваше да прочете най-съкровените й мисли.

Джини сведе поглед и се престори, че е погълната от петната боя върху палитрата си, безсмислено добавяйки още и още нови цветове.

— Не е възможно да съм се излъгал толкова в теб — меко продължи Сол и сърцето й прескочи един удар.

— Малко е късно да променяш мнението си за мен — каза тя. — Ти ме смяташе за някаква безочлива преследвачка на чужди пари още първия път, когато ме срещна — напомни му студено.

— Страхувам се, че не мога да отрека това, но аз промених мнението си. Знаеш, че промених мнението си — настоя искрено Сол.

— Знам, че предпочиташ да го беше променил — незабавно отговори тя.

— Това не беше преструвка, Джини! Кажи ми какво е това погрешно нещо, което се случи между нас. Ще направя всичко, за да го поправя — помоли отчаяно.

Устните на Джини се извиха подигравателно.

— Нищо не можеш да направиш. Освен да ме оставиш на мира — мрачно отвърна тя.

Двамата мълчаливо се взираха един в друг. Джини искаше той просто да си иде, преди да се е предала на разрушителния порив да се хвърли в обятията му. Усилието да прикрие чувствата си придаваше студенина на очите й и безизразност на лицето й. На Сол му се стори, че никога не е приличала толкова много на майка си, както в този момент. Може би той беше глупакът, който си мислеше, че тя е по-различна. И в същото време дълбоко в себе си отказваше да приеме това.

Сол извади кутийката с бижуто от джоба си. Не допускаше, че това беше най-лошото, което би могъл да стори. Джини я видя и очите й яростно заблестяха. Какво беше това? Поредната вноска от нейната робска цена?

— Ако това е за мен, не си прави труда! — просъска тя. — Запази я за следващото бедно момиче, което искаш да вкараш в леглото си!

Тя го гледаше с такава ненавист, че Сол трудно сдържа гнева си.

— Чудесно. Ако това е, което искаш, точно така и ще постъпя! — изръмжа той, завъртя се на пети и изскочи от стаята.

Яростта и решимостта на Джини да му устои се сринаха и тя умолително протегна ръка.

— Сол… — прошепна, но той не я чу.

 

 

Ейс остави Кит, все още стискаща четката в ръка, на долния етаж при Роуз и се обърна към Ник, който беше седнал в дневната и очакваше завръщането на Сол.

— Къде е Мелиса? — попита го небрежно.

— Вкъщи — кратко отговори Ник.

— Ще отида да я навестя. Нямаш нищо против, нали?

Ник сви рамене, отказвайки да се подаде на изкушението да го наругае и прогони. Имаше пълно доверие на Мелиса.

Ейс измина разстоянието до взетата под наем кола със самодоволна усмивка, чувствайки се изключително доволен от себе си. Първо успя да ядоса тъмнокосия офицер, който жадно се взираше в сладката блондинка, а после дяволски разтревожи Ник Ленъкс! Два на нула за Америка срещу британската армия.

— Здравей, скъпа — поздрави той Мелиса при пристигането си и я целуна по бузата. — Тъкмо оставих Кит в „Белууд“ и реших да намина да ти се обадя. Имаш ли няколко минути за мен? Трябва да поговорим за нещо.

— Разбира се, влизай. — Мелиса го поведе към гостната. — Алекса и близнаците са добре, нали? — поинтересува се тя.

— Чувстват се превъзходно, благодаря! — Чертите му се смекчиха. — Алекса все още е уморена от пътуването, но знам, че ще се радва да те види след ден-два.

— Ще й се обадя — обеща Мелиса. — Какво искаше да обсъдим?

— Това. — Ейс извади малък плик от джоба си и го подхвърли към нея.

— Паспортът на Кит? — Мелиса го погледна въпросително. — Нищо не разбирам! Защо не го остави в „Белууд“?

— Защото не искам Лиза да се добере до него. Тя възнамеряваше да задържи Кит в Калифорния, да заведе дело за развод и да поиска родителските права, без да каже и дума на Джак, докато не му представят документите.

— Шегуваш се! — възкликна Мелиса. — Знаех, че нещата не вървят твърде добре, но… Един момент! Ти каза „възнамеряваше“. Променила ли е решението си?

— С известна намеса от моя страна — скромно отвърна Ейс. — Убедих я, че би било по-добре, ако Кит се върне заедно с нас…

— Как? — По лицето на Мелиса се четеше подозрение.

— Не питай! По-добре е да не знаеш.

Мелиса изпита съжаление към Лиза — ужасно беше да имаш Ейс за свой враг.

— Казах й, че няма да споменавам нищо за това на Джак — продължи той. — Според мен тя ще си дойде тихомълком вкъщи, преди да е минало много време. Тогава аз няма да съм тук, за да я наблюдавам и да съм сигурен, че няма да й хрумнат други блестящи идеи. Ти ще трябва да се заемеш с това.

— Много благодаря — горчиво отрони Мелиса, наведе глава и се вгледа в паспорта, който държеше в ръце. — Бедният Джак! Заслужава по-добро отношение — каза бавно тя и вдигна поглед към Ейс. — Не мислиш ли, че трябва да знае?

— Не, не мисля — отвърна твърдо той. — Поне докато все още има някакъв шанс двамата да поправят нещата. Е, ако всичко приключи с развод, имам някои свидетелски показания срещу Лиза, с които Джак би могъл да разполага. Но докато това не стане, ти трябва да мълчиш — добави строго.

— Не мога да пазя такава тайна от Джак! — отвърна Мелиса.

Ейс повдигна вежди и се усмихна закачливо.

— Не можеш ли? Доколкото си спомням, само преди няколко години ние много се стараехме той да не научи, че спим заедно — произнесе бавно и Мелиса се изчерви.

— Онова беше друго. Отнасяше се за моя живот, не за неговия — промърмори смутено.

— Е, разбира се, аз не мога да те спра, ако решиш да му кажеш, но защо трябва да го караш да се чувства нещастен? Запази това за себе си. Така би било много по-лесно за тях да оправят нещата помежду си. Ако Лиза се върне и мислиш, че може да предприеме нова маневра, само ми се обади.

— Добре — съгласи се Мелиса с известно нежелание. После погледна паспорта. — Но може би Джак ще поиска да вземе Кит със себе си в Америка по-късно през лятото. Той ще лети до Ню Йорк, за да коментира Откритото първенство на Щатите — напомни му тя. — Тогава ще потърси паспорта й.

— Знам. Надявам се дотогава този проблем да е разрешен по един или друг начин. Между другото, кой е офицерът, когото срещнах в „Белууд“? — смени темата Ейс.

— О, той е приятел на Ник. Сол Ланкастър — отвърна Мелиса, докато ставаше, за да прибере паспорта на Кит на сигурно място.

— Какво има между него и малката художничка?

— Не мисля, че дори те самите биха могли да отговорят на този въпрос — сухо отбеляза тя, — но се надявам, че вече са се целунали и са оправили тази каша.

— Съмнявам се! — подсмихна се самодоволно Ейс.

— Защо? — Мелиса подозрително присви очи.

— Той изглеждаше доста раздразнен, когато ме видя заедно с нея. Не мога да разбера защо! — с невинно изражение допълни Ейс.

— Ти си бил с нея? Какво правеше по-точно? — попита тя, изпълнена с лоши предчувствия.

— Ами тя беше се покатерила на една стълба, доста нестабилна според мен, и аз случайно бях наблизо и й помагах да запази равновесие, когато той влезе — с лъчезарна усмивка обясни Ейс.

— Помагаше ли й? — усъмни се Мелиса.

— Всъщност ръката ми беше върху бедрото й, но само за да й попреча да не падне, разбира се! — Ейс разтегна устните си в широка усмивка.

— Господи! — въздъхна Мелиса.

 

 

— Готов съм да се връщаме на летището — обърна се рязко Сол към своя приятел.

Ник хвърли един поглед на ужасяващото изражение върху лицето му и се отказа от възраженията, които му дойдоха наум.

— Разбира се — каза той, целуна Роуз и Кит за довиждане и последва Сол навън.

Сол седеше мълчаливо, взирайки се мрачно през прозореца, докато Ник го отвеждаше обратно към „Гетуик“.

— Сега разбирам защо антипатията ти към Ейс Дилейни е толкова силна — каза най-накрая и след кратко мълчание добави злобно: — Той има едно от онези лица, които никога не бих се уморил да удрям.

Тонът му накара Ник да повдигне вежди.

— Ще трябва да се наредиш на опашка — спокойно каза той. — Нямаш ли си достатъчно проблеми, та да прибавяш към тях и Ейс Дилейни? — прибави добронамерено. — Доколкото разбирам, вие с Джини не намерихте никакво решение?

— Така е, не намерихме — потиснато отвърна Сол.

Имаше цял час до неговия полет до Кипър, така че Ник купи уиски за Сол и бира за себе си.

— Не е необходимо да висиш тук заради мен — каза Сол, като пресуши чашата си на един дъх и махна на келнера да я напълни отново.

— Защо не? Не се сещам за нещо по-добро, което мога да правя в момента — приветливо отвърна Ник, въпреки че трудно успяваше да прогони мисълта за Мелиса и Ейс, който бяха сами в дома му. — Съжалявам, че пътуването се оказа напразно.

— Да. — Сол се взря в дъното на чашата си, сякаш търсеше там отговор.

Благодарение на собствения си горчив опит Ник би казал, че от едно напиване не може да се спечели нищо друго, освен махмурлук. Но се въздържа да даде подобен съвет на своя приятел, защото добре си спомняше как това не го спираше да пие, когато бяха скъсали с Мелиса. Сигурно не би попречило и на Сол.

— Аз наистина мислех, че е различна, а е трябвало да вярвам на първоначалното си впечатление и да се предпазя. Тя толкова прилича на Ан — размишляваше на глас Сол.

— Ан?

— Ан Синклер, майката на Джини — поясни той и за миг се поколеба дали да продължи. — Това е дълга история.

— Както вече казах, нямам нищо по-добро за правене — каза Ник, мислейки, че Сол има нужда да излее душата си.

След кратко мълчание приятелят му започна да говори бавно, сякаш търсеше подходящите думи.

— Мисля, че ти бях казал, че бащата на Джини работеше за „Ланкастър електроникс“?

— Да, помня — кимна Ник.

— Той беше много свестен човек, а Ан… Е, тя беше също толкова хубава, колкото е Джини сега. Те много си приличат, а това не е добре — продължи Сол.

— Да не си имал някакъв сблъсък с Ан? — предположи Ник и приятелят му тъжно се усмихна.

— Нещо подобно. Бях още момче, на тринадесет или четиринадесет години. По това време Ричард работеше под ръководството на финансовия директор, мъж на име Бил Тагарт. Разбира се, на мен никой не ми е разказвал подробности, но знам, че след едно тържество в офиса станала голяма кавга. Ан обвинила Бил, че я изнасилил. След този случай жена му го напуснала, вземайки децата им със себе си. Баща ми беше вбесен. Уволни Бил и назначи Ричард на неговото място.

— Каза, че го е обвинила за изнасилването. Смяташ ли, че е излъгала?

— Знам, че е така — твърдо каза Сол. — Сега знам, не тогава… Иначе би трябвало да направя нещо — поясни бързо. — По онова време си мислех, че тя е мила и невинна и когато Бил Тагарт се обеси…

— Обесил се е? — възкликна Ник.

— Да. Всички смятаха, че го е направил от чувство на вина и срам, и повечето хора, и аз в това число, си мислеха, че това е подходящ край за един лош човек. Всичко това беше потулено. Полицията изобщо не беше намесвана. Ан вече беше заявила, че не иска да подава жалба. Казала, че би било много унизително или нещо от този род. По-късно разбрах, че се е страхувала, че полицията бързо ще открие лъжата. Следствието заключи, че самоубийството на Бил е резултат на депресията заради това, че съпругата му го е напуснала и заради загубата на високоплатената му работа.

— Кога промени мнението си за Ан? — попита Ник.

— Години по-късно. Баща ми ме помоли да присъствам на коледното тържество, организирано за персонала. Пристигнах късно и чух странен шум откъм стаята на сътрудниците. Тържеството беше на горния етаж и аз много наивно реших, че някой обира офиса. Ето защо нахълтах в стаята, а там бяха Ан Синклер, просната върху едно бюро, и един от членовете на борда, Джералд Смит, който определено не я изнасилваше.

Устните му потрепериха от отвращение при този спомен.

— Това не значи непременно, че тя е излъгала за онзи човек — отбеляза Ник.

— Знам, че е така — нетърпеливо отговори Сол. — Тогава бързо се оттеглих, повече от объркване, отколкото поради друга причина. По-късно Ан дойде да ме търси и — каква случайност само — точно в този момент Ричард ме питаше как върви в Сендхърст. Предполагам, че Ан е помислила, че му казвам какво съм видял, и изпадна в истерия. Само Господ знае какво си помислиха всички останали. За щастие повечето присъстващи бяха твърде пияни, за да ни обърнат внимание. Първо тя се опита да ми обясни, че Джералд Смит я е нападнал, но аз й казах какво мисля за случая и тя наистина полудя. Заплаши ме, че ще ме обвини, че съм я изнасилил, ако спомена нещо пред съпруга й.

— Боже мой! — възкликна Ник.

— Тихо — сухо каза Сол. — Тогава предположих, че е измислила историята за Бил Тагарт и изнасилването. Противопоставих това на нейната заплаха и тя призна, че е излъгала. Каза, че Тагарт е бил глупак, защото не умеел да опази тайната на една връзка. Повтори и заплахите си, че ще ме обвини, и аз… аз, естествено, се огънах — призна той. — Бях само на деветнадесет и ако тогава имаше такива средства като тестването на ДНК, със сигурност не бих се предал. Помислих, че единственото ми доказателство би била моята дума срещу нейната и тъй като тя току-що бе правила любов, предположих, че ще ме обвинят, че аз съм отговорен, ако ми отправи подобни обвинения. Тогава моята армейска кариера би отишла по дяволите. Възможно беше да отида и в затвора. Така че просто забравих за случая. Реших, че това не ми влиза в работата.

— Всъщност точно така е било — изрази съгласието си Ник.

— Знам, но вероятно бих могъл… би трябвало да изчистя петното върху името на Бил Тагарт. — Сол се намръщи на това, което сега смяташе за проява на страх.

— Както сам каза, единственото доказателство би било твоята дума срещу нейната, особено ако онзи човек — Смит ли се казваше? — беше подкрепил нейната версия. Никога не би могъл да докажеш своята теза — спокойно каза Ник. — Освен това не виждам по какъв начин това би помогнало особено. За семейството на Тагарт би било изключително неприятно, а на съпругата му би се наложило да свиква с факта, че той е имал връзка с друга жена.

— Може би си прав — съгласи се Сол. — След онази вечер не видях повече Ан и се опитах да забравя за случая. После, няколко години по-късно, чух, че съпругът й е загинал при нещастен случай с яхта.

— Самоубийство? — попита Ник.

— Не знам. Понякога си мисля, че е било самоубийство, че на бедния човек най-накрая му е дошло до гуша, но заключението на следователя беше, че е нещастен случай, така че може и да греша. Надявам се да е така… заради Джини — тихо добави той.

— А, да, Джини. — Ник почти беше забравил за нея. — Как се срещнахте вие двамата? — полюбопитства той.

— Беше преди около месец… Боже, толкова скоро ли? — възкликна Сол. Не можеше вече да си спомни времето, в което Джини не беше част от живота му, мислите му бяха докрай изпълнени с нея. — Майка ми се обади, за да ми каже, че татко е претърпял автомобилна катастрофа и в този момент го е придружавала Ан Синклер. Както изглежда, имали са връзка от известно време.

— Репортажът в пресата — първият репортаж, който загатваше за любовна връзка и за който ти каза, че бил измислица — това всъщност е било истината — бавно произнесе Ник.

— Да, истина беше — кимна Сол. — Исках да спестя на майка ми публичното унижение целият свят да научи, че нейният съпруг й изневерява. Така стигнах до идеята да се преструваме, че Джини е моя приятелка и четиримата сме били заедно в деня на катастрофата, и че баща ми просто е откарвал Ан до дома й. — Той спря за момент, преди да продължи. — Тогава мислех, че съм дяволски умен… Трябваше да предположа, че Джини може да се превърне в проблем. Аз знаех! — поясни Сол. — Когато пристигна в болницата, веднага разбрах коя е. Толкова приличаше на Ан, каквато я помнех от младостта й. Беше невероятно сексапилна и все пак излъчваше невинност, която предизвиква в теб желанието да я защитаваш, както и да я прелъстиш… — От устните му се отрони горчива въздишка.

— Мелиса познава майка й, но те са съвсем различни като характери — отбеляза Ник. — Струва ми се, че ти не си дал на Джини много шансове. При това се държа доста глупаво с нея през уикенда, който прекарахте у нас — припомни му той.

— Знам. Съжалявам за това — извини се Сол. — Не трябваше да замесвам теб и Мелиса в тази каша и в моя подъл замисъл! — Той се опита да се усмихне — Мислех, че мога да я вкарам в леглото си и след това да се отърва от нея — призна без заобикалки.

Ник го погледна учудено.

— Ако това е отношението ти към нея, изобщо не съм изненадан, че не иска да говори с теб — каза той студено.

— Това беше моето отношение — поправи го Сол, акцентирайки на миналото време. — Знам, че се отнесох с нея отвратително. Не можех да го призная пред себе си, но се влюбвах в нея и се борех през цялото време срещу това. Но ние изяснихме всичко. Решихме да не обръщаме внимание на историите в триъгълника на нашите родители и прекрасно се справяхме… — Той направи продължителна пауза, спомняйки си допира и уханието на тялото й, страстта и смеха й. — После ми съобщиха, че трябва да замина за Кипър, а следващото, което си спомням, е как тя ми казва, че заминава за Холивуд, за да бъде с актьора, нейния бивш приятел.

— Не и в обозримо бъдеще — опита се да го успокои Ник. — В „Белууд“ има още много работа, която трябва да бъде довършена. Освен това знам, че Джини ще вземе две седмици почивка по време на „Уимбълдън“. Ще ходи там с Мелиса.

— Засега планът е такъв, нали? — попита Сол и надеждата събуди сетивата му. Очевидно тя не бързаше особено да стигне до Холивуд.

— Сигурен съм, че е такъв — увери го Ник.

— Но тя ще остане в „Белууд“ с Джак Фаръл и без жена му. — Оптимизмът на Сол не продължи много дълго, след като си спомни думите на Джини, че може би ще хване по-голяма риба в своите мрежи.

— Роуз е там, за да се грижи за Кит — напомни му Ник. — Между другото, Джак не е от този тип мъже, които ще използват проблемите в брака си като извинение за прелюбодеяние — уверено добави той. Изведнъж му хрумна една възможна причина за промяната в поведението на Джини. Вдигна глава и погледна към Сол. — Може би тя не ти вярва поради същата причина, поради която и ти не й вярваш — бавно каза Ник.

— Какво имаш предвид? — смръщи чело Сол.

— Тя знае, че баща ти изневерява на майка ти. Ти мислиш — каквато майката, такава и дъщерята. Допускам, че те смята за женкар, какъвто е баща ти — обясни хрумването си Ник.

— Никога не съм помислял за това — замислено отвърна Сол. — Веднъж тя каза нещо подобно, че майка й е вдовица, и всъщност баща ми е този, който прелюбодейства.

— Струва си да помислиш върху това — каза Ник. — И още нещо: Джини е много по-млада от теб, нали?

— С около десет години — кимна Сол.

— Значи, тя е била съвсем малко момиче по време на събитията, за които ми разказа. Не ми се вярва да й е известно нещо за всичко това. Ти как мислиш?

— Така е, предполагам, че не знае нищо. Или най-много „пречистената“ версия на Ан… Джини знае, че аз ненавиждам майка й, но е възможно да смята, че единствената причина за това е връзката на Ан с баща ми — бавно осъзна той. — По дяволите, това е моят самолет! Ще трябва да тръгвам. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Дръж под око нещата, докато ме няма. Не й позволявай да заминава за Холивуд или където и да е с Ейс Дилейни!

— А какво трябва да направя? Да я отвлека? — печално попита Ник.

— Ако е необходимо — усмихна се широко Сол. — Благодаря ти, Ник!

Той закрачи към изхода с чувство на известно облекчение.