Катрин Белами
Лятото на тайните (1)

Глава първа

Джини удари рязко спирачки, колата поднесе леко и се закова на място. Отвори със замах вратата и хукна към ярко осветения вход на болницата. От напрежението и ужаса сърцето й тупаше бързо и тежко, тъй като не знаеше какво щеше да открие вътре. Блъсна входната врата, остана неподвижна за около половин секунда, докато възприеме необичайно топлия и стерилен въздух на сградата, и се отправи с широка и твърда крачка към регистратурата, леко смутена от острия и рязък звук, с който обувките й с високи токове разбиха тишината в притихналото фоайе.

— Извинете — започна, като едва си поемаше дъх, — майка ми е била приета при вас рано тази нощ след автомобилна катастрофа. Госпожа Синклер, Ан Синклер.

— Един момент.

Джини зачака и се постара колкото може да сдържи нетърпението си, докато служителката проверяваше някакъв списък с имена. В следващия момент тя вдигна поглед и се усмихна.

— Да, права сте! Настанена е в отделна стая, но ще можете да говорите с нея след няколко минутки. Моля, изчакайте малко.

— Значи е в съзнание? — Тя изпусна поетия въздух в шумна въздишка. — И не е ранена сериозно?

— По тялото й има само незначителни контузии — увери я жената и Джини си отдъхна с облекчение.

Едва в този момент осъзна колко се беше уплашила пред вероятността да загуби единствения близък човек, когото имаше. Нямаше други роднини, нито братя или сестри, а баща й се беше удавил преди три години при нещастен случай.

— Ако искате, можете да седнете ей там — посочи й с химикалката си служителката. — Ще се обадя да дойдат да ви повикат.

— Да, разбира се, благодаря!

Джини си взе чантата, обърна се и едва не ахна от удивление. Два чифта еднакви зелени очи я гледаха с открита, враждебност. Предположи, че са майка и син, понеже много си приличаха. После седна на една от облицованите с кожа пейки в чакалнята, възможно най-далече от двамата си неочаквани врагове, и се отпусна върху твърдата облегалка. Опита се да се съсредоточи в сплетените пръсти на ръцете си, но не успя, тъй като дори така усещаше как двата лепкави погледа я опипваха, изучаваха и преценяваха обстойно.

След известно време, което й се стори цяла вечност, тя се осмели да ги погледне. Жената, на средна възраст, с посивяла коса, но все още запазила елегантната си осанка, беше извърнала поглед. В профила на лицето й се четеше твърдост и високомерие, устните й бяха стиснати в знак на вътрешно неодобрение. Мъжът до нея обаче продължаваше да гледа към Джини и то… с явно презрение, помисли си тя и внезапно потрепери въпреки потискащата горещина. Но защо този напълно непознат я гледаше с такава омраза? С какво го беше заслужила?

Реши да рискува отново да погледне, като се надяваше, че се е объркала, но не беше. За секунда погледът й се закова право в неговите очи, после устните му, пълни и доста по-чувствени от тези на майка му, се разкривиха в презрителна усмивка и той неприкрито я огледа от глава до пети, сякаш беше стока за продан. Джини усети как искреното й удивление преминава в гняв.

Изправи се, вирна брадичка и дръзко погледна наглия непознат, чийто поглед в момента беше попаднал точно върху нежната цепнатина малко над ръба на деколтето й. Как се осмелява, беснееше вътрешно тя, но не се подаде на порива си да кръстоса ръце пред гърдите си, за да ги предпази от нахалните зелени очи.

Разбира се, осъзнаваше колко необичайно изглежда в момента, тъй като беше пристигнала в болницата, след като току-що се беше прибрала вкъщи от едно парти у приятели. Не беше още свалила от себе си прекалено късата синя рокля, нито си беше махнала грима. Щом й съобщиха за нещастния случай с майка й, беше тръгнала незабавно. Но все пак бе сигурна, че предизвикателната й външност не може да бъде причина за подобна враждебност. Джини се намръщи и отново се зачуди какво става, но накрая реши, че вероятно двамата бяха просто твърде разтревожени и изнервени от чакането на вести за свой приятел или близък.

После й хрумна нещо друго — запита се дали майка й имаше някаква вина за катастрофата. Може би Ан беше причината за раните на член от тяхното семейство? При тази мисъл настроението й още повече помръкна. Сигурно бяха чули името на майка й, докато тя питаше служителката на регистратурата, а може би просто мразеха името Синклер.

Отвори уста да попита дали такъв беше случаят, но мрачният поглед на мъжа я възпря. След това внезапно скочи на крака и тръгна към регистратурата.

— Може ли да използвам телефона? — обърна се тя към служителката.

Искаше да се обади на Джо, жената, която заедно със съпруга си Барни беше хазайка на Джини и неин шеф във фирмата за вътрешно обзавеждане на сгради, която двамата притежаваха. Но по-важен беше фактът, че Джо беше станала приятелка на Джини, нещо като по-голяма сестра. Именно тя бе говорила с полицията, когато се обадиха оттам, и беше съобщила новината на Джини.

— Джини! — Джо вдигна слушалката още при първото позвъняване. — Как е тя?

— Все още не знам подробности, но май не е нещо сериозно — започна предпазливо да обяснява тя, като за всеки случай преплете суеверно показалеца и средния си пръст. — Ще остана тук, докато не я видя, така че не ме чакай! — продължи по-уверено.

Джо й беше предложила да я придружи до болницата, но след два спонтанни аборта през последните години сега отново беше бременна и Джини беше настояла да си остане у дома.

— Добре — съгласи се Джо. — Карай внимателно на връщане!

— Разбира се. До скоро, Джо.

Остави слушалката и с неохота се върна на пейката в чакалнята. Посрещнаха я два още по-свирепи и мрачни погледа. Тя им отвърна, като на свой ред разгледа подробно физиката на мъжа от горе до долу, както беше направил той.

Макар и със завист, трябваше да признае, че силните черти на лицето, които беше наследил от майка си, много му отиваха; косата му беше лъскава и черна, на челото му беше паднала една-единствена непослушна къдрица; веждите му бяха тъмни и ясно очертани точно над правилния му нос и накрая тази изненадващо чувствена уста, в такова крещящо несъответствие със студената му твърда надменност. Всъщност, помисли Джини, без всякакво съмнение той беше ужасно привлекателен. Разбира се, ако благоволеше да изтрие от лицето си тази презрителна усмивка!

Мъжът усети, че е наблюдаван, и рязко вдигна поглед към нея, а Джини трябваше да се насили да не отмести своя. Нещо повече, тя вирна отново брадичка и открито продължи да го оглежда и преценява. Макар че беше седнал, ако се изправеше, сигурно щеше да бъде по-висок от метър и осемдесет. Беше свалил якето си, а под ризата, която носеше, ясно се очертаваха широките му рамене и силната мускулатура на гърдите му.

Тя прехапа устни и погледна часовника си — колко ли още трябваше да чака? Потърка разсеяно слепоочията си и усети болката от умората и напрежението. После го хвана, че отново я наблюдава, изправи веднага раменете си, понеже не искаше да показва какъвто и да е признак на слабост пред този абсолютно непознат, който явно я беше намразил от пръв поглед.

Не беше свикнала да предизвиква такава реакция, особено у мъжете. Като оставим настрана ненужната женска суета, Джини знаеше много добре, че е надарена щедро с природна хубост, и сега почувства, че гордостта й беше накърнена заради пренебрежителното отношение на този мургав непознат, който се отнасяше с презрително безразличие към крехкото й, но сладострастно тяло, към големите й сини очи с гъсти ресници и блестящия водопад от златисторуса коса, която нежно галеше красивото й лице.

Сол Ланкастър не беше останал толкова безразличен към физическите красоти на Джини, както тя допускаше — все пак той беше един здрав тридесет и две годишен мъж и съвсем не беше сляп! Просто знаеше коя е тя, още преди да беше заговорила със служителката от регистратурата. Вирджиния Синклер — той се намръщи пред явното несъответствие на двете й имена. Очевидно не беше по-различна от майка си, Ан Синклер, а последната сега беше техният голям проблем.

Той не можа да повярва на ушите си, когато майка му се беше обадила малко по-рано тази вечер в казармата и го помоли да дойде… Грешка — той хвърли поглед към гордо изправената стойка на майка си и грижливо поддържаната й външност — не, майка му никога не беше молила за помощ, никога не беше признавала, че има нужда от някого, но той беше усетил, че търси подкрепата му. Не беше изненадващо, че тя се нуждаеше от помощ, за да се оправи в невъобразимата бъркотия, която собственият му баща беше създал.

Току-що завърнал се от изтощителна служебна командировка в Босна, той се беше надявал да посвети вечерта си на почивка и спокойствие. Вместо това се беше озовал в чакалнята на някаква болница… Въздъхна, размърда се върху неудобното твърдо дърво на пейката и погледна отново към Джини Синклер. Русата красавица, като собствената му майка, притежаваше мощно излъчване, част от което беше сексапил, а останалото — невинност. Невинността беше маска — беше сигурен в това, — зад която се криеше алчен, властен и пресметлив характер.

При звука от нечии приближаващи се стъпки главите и на тримата се вдигнаха сякаш по команда. Сол надигна високото си атлетично тяло с грациозна лекота. Джини също се изправи, но облеченият в бяло доктор, след като й хвърли бърз преценяващ поглед, насочи вниманието си към другите и тя разочаровано седна отново на мястото си.

Не й се наложи да чака още дълго. Една от сестрите се спря за момент при регистратурата и се усмихна широко на Джини.

— Госпожица Синклер? — попита тя, Джини кимна и отново скочи на крака. — Можете да ме последвате в стаята на майка си, но само за няколко минутки.

— Как е тя? — запита с безпокойство в гласа. — Колко време ще трябва да остане тук?

— Два-три дена — отвърна сестрата. — Има няколко пукнати ребра, така че, страхувам се, известно време няма да се чувства съвсем добре. Освен това има и леко сътресение на мозъка плюс няколко дребни рани и отоци, но като цяло нищо сериозно — завърши оптимистично тя, отвори вратата на стаята и въведе Джини вътре.

— Мамо!

Джини се втурна към леглото, разтревожена от вида й. Беше толкова бледа и притихнала сред шумолящите колосани бели възглавници и чаршафи. Единственият цвят по лицето й беше надигащ се тъмносин оток на едното слепоочие.

— Добре съм, момичето ми. — Ан Синклер успя да се усмихне, но гласът й беше тих и треперещ. Тя се вкопчи здраво в ръката на дъщеря си. — Много се радвам, че дойде. И… съжалявам, Джини — прибави незнайно защо и Джини се намръщи.

— Но защо съжаляваш, мамо? Катастрофата — не си ти виновна, нали? — попита тя, изпълнена с лоши предчувствия. — Нали няма някой тежко ранен?

Не можа да изговори думата „убит“. Самата възможност майка й да причини нечия смърт беше недопустима.

— Не шофирах аз. — Ан погледна за момент настрани, после погледът й отново се върна върху Джини. — Бях с Дейви. Той караше. Трябваше да завие, за да избегне един колоездач, и се ударихме в уличен стълб. Никой друг не пострада, но не знам какво е състоянието на Дейви. Сестрата заобикаля въпросите ми и не казва нищо конкретно. — Последните й думи звучаха твърде плачевно, но Джини сякаш не ги чу.

— Дейви? — повтори тя и за първи път в живота си се запита как ли прекарваше майка й вечерите си, по-точно с кого?

— Дейвид Ланкастър — осведоми я Ан, а погледът й отново се плъзна покрай дъщеря й. — Тъкмо ме караше към къщи, когато…

— Сър Дейвид Ланкастър? — прекъсна я Джини. — Човекът, за когото работеше татко? Защо си излизала с него? — бавно попита тя, като наблюдаваше майка си с удивен поглед, в който се четеше нарастваща тревога. Ан явно не искаше да отговори и страшно много се беше смутила. — А, да, какъв глупав въпрос, нали?

Джини се намръщи, а Ан кимна леко.

— Малко наивен, бих казала — поправи я тя нежно. — Канех се да поговоря с теб, да ти обясня. Нали разбираш, Джини — наистина щях да го направя! Много съжалявам, че се наложи да го разбереш по този начин. Не съм искала умишлено да го крия, но все не можех да намеря удобния момент. Пък и… беше ме страх да не помислиш нещо лошо за мен — запъна се тя. — Знаеш, че обичах баща ти, но вече минаха три години и аз…

— Няма нищо, разбирам — прекъсна я отново Джини.

Не искаше да чува повече нищо по въпроса, поне докато не минеше известно време, за да може да свикне с това, което току-що бе научила. Винаги беше мислила, че новината, че майка й се среща с друг мъж, не би я изненадала. Все пак Ан Синклер беше много привлекателна жена, само на четиридесет и две години. Така че бе съвсем естествено да води пълноценен живот. Всичко това й беше ясно, но…

— Мамо… Сър Дейвид не е ли женен? — попита още по-смутено тя и си представи хората, с които беше чакала отвън в коридора.

— Да — призна Ан след известно колебание. — Но аз не съм направила нищо, което би застанало помежду им, скъпа. Бракът им е несполучлив от твърде много години, ако въобще някога е бил. Баща ти често ми е разказвал за любовниците на Дейви…

— И сега какво? Ти си една от тях, така ли? — Гласът й прозвуча доста по-остро, отколкото бе искала. — Ох, извинявай, съжалявам! — побърза да каже. Не беше сега времето за обвинения.

— Ще те затрудни ли да провериш в какво състояние е той? Тежко ли е ранен? — предпазливо попита Ан, нарушавайки тишината, която внезапно беше станала прекалено напрегната.

— Ще се опитам — отвърна Джини някак отнесено. — Но се съмнявам, че ще получа някаква информация от сестрите. Освен това семейството му е тук. Или поне така си мисля — допълни тихо тя, макар вече да беше сигурна кои бяха хората, които също чакаха новини в коридора. При това беше очевидно, че те знаеха каква роля играе Ан Синклер в живота на сър Дейвид, помисли си нещастно Джини.

— Значи вече са се обадили на Алис. Макар да съм искрено изненадана, че въобще си е направила труда да се появи по това време на денонощието. Мисля, че е дошла заради благоприличието, за да не говорят после хората. Тя ги умее тези работи — отбеляза Ан сприхаво. — Но… ти май каза „те“ — кой друг е тук?

— Синът й, мисля — отвърна Джини. — Приличат си.

— О, Сол! — намръщи се Ан и избягна погледа на дъщеря си. — Мислех, че още не се е завърнал… Вярно, Дейви каза, че синът му бил на път към къщи. Скоро щял да се връща завинаги — въздъхна тежко тя.

— Да се връща ли? Да не е бил в затвора? — попита ужасена дъщеря й.

Ан се усмихна едва-едва.

— Не е чак толкова лош — отговори сухо. — Военен е, офицер. Но е решил към края на годината да напусне армията.

— Жалко — промърмори Джини. Да го бяха изпратили поне за година — две с някоя важна мисия на Фолкландските острови или някъде още по-далече.

— Защо недоволстваш, да не би да се е отнесъл грубо към теб?

Джини се насили да се усмихне.

— Не. Не обели нито дума — поклати глава тя и това беше самата истина. После бързо смени темата. — Искаш ли да ти донеса нещо от къщи?

— Да, моля те. — Ан й подаде списък с вещите, които й бяха необходими, и ключовете за нейния апартамент.

— Ще дойда утре, вероятно следобед. — Джини погледна часовника си и с удивление откри, че е почти три часът. — И ще видя какво мога да науча за състоянието на сър Дейвид — обеща тя. — А ти се постарай да си починеш.

Целуна леко майка си по бузата, обърна се и побърза да излезе от стаята. Очите й се бяха напълнили със сълзи. Побърза да ги избърше, ядосана на себе си. Защо, по дяволите, плачеше!?

— Закъсняла реакция — каза плътен мъжки глас някъде зад нея.

Тя се обърна към човека, който й говореше, и отначало се учуди, а после се ядоса на себе си, че точно той трябваше да види слабостта й. Вдигна глава и хладно срещна погледа му.

— Как е сър Дейвид? — учтиво се поинтересува тя. — Майка ми се тревожи и…

— Естествено е да се тревожи — горчиво се изсмя Сол Ланкастър. — Но можете да я уверите, че няма за какво да се притеснява. Кокошката, която й снасяше златните яйца и я хранеше, е жива и макар че в момента не е твърде добре, ще се оправи и ще продължи да поддържа охолното благосъстояние на майка ви, от което тя така силно се нуждае!

— Как смеете да говорите за майка ми по този начин? — ахна Джини и изведнъж ужасно й се прииска да зашлеви омразното му лице.

— Смея, защото е самата истина и вие много добре го знаете. — Той сякаш изобщо не беше забелязал гнева й. — Тя е паразит, който вместо да си изкарва почтено прехраната, предпочита да живее на гърба на един честен човек. При това женен… — добави презрително.

Джини заби нокти в меката част на дланите си и преброи до десет, преди да попита сухо:

— Вие някога виждал ли сте майка ми?

— Да — отвърна безразлично той и присви устни с отвращение.

Тази единствена думичка беше достатъчна да обезоръжи напълно Джини. Явно нямаше да се спогодят…

„О, мамо, защо си се забъркала с женен мъж?“ — отчаяно си помисли тя. От семейна солидарност трябваше да защитава майка си, но усещаше, че позициите й бяха твърде нестабилни. Все пак успя да изправи рамене и да погледне предизвикателно Сол.

— Можете да бъдете сигурен, че преди да почине, татко беше осигурил материално напълно майка ми, така че няма нужда от парите на сър Дейвид. При това, ако забелязвате, той е човекът, който нарушава брачните си клетви. Мама беше едва на тридесет и девет, когато баща ми почина. Тя е привлекателна жена — да не очаквате да прекара остатъка от живота си като монахиня? — продължи настъпателно Джини. — Аз не мисля така и, уверена съм, баща ми също не би одобрил подобно поведение — заключи тя, дишайки тежко, докато се мъчеше да впечатли мъжа, който я слушаше безстрастно.

Изведнъж осъзна, че не беше съвсем сигурна дали той въобще я чува! Хладното презрение не беше изчезнало от лицето му, явно не се канеше да се извини за неоснователните обвинения срещу майка й, с болка установи. Джини. Обърна се, твърде уморена и разтревожена да спори с човек, толкова силно убеден в собственото си безпогрешно мнение.

Тръгна бавно към изхода, без да се обръща назад. После внезапно усети, че той я следва. Гърбът я засърбя от напрежение. Въздишка на облекчение се откъсна от устните й, когато се спря до колата и започна да търси в чантата си ключовете.

— Ваше ли е поршето? — попита той с твърд обвинителен глас, в който се усети горчивина.

Джини отвори уста да обясни, че колата е на Барни Ферис, нейния шеф. В момента той й я беше преотстъпил, временно, разбира се, понеже му бяха забранили да шофира три месеца заради няколко глоби за превишена скорост. Но Сол Ланкастър вече си беше направил изводите.

— Трябваше да се досетя! Каквато майката, такава и дъщерята! Как си изкарахте паричките за нея, сладурче? Май по същия начин, по който и майка ви — и скъпите дрехи, и колата, нали? Сам-самичка, с пот на челото, а? — злобно продължи той.

Джини отскочи леко назад, без да каже нищо, и продължи трескаво да търси проклетите ключове, които все й се изплъзваха. Единственото й желание беше да се махне час по-скоро оттук. Стори й се, че измина цяла вечност, преди най-после да ги усети в ръката си. Бързо се наведе, за да отключи вратата.

— Минутка само! Не съм свършил още с вас! — изръмжа сърдито Сол и сграбчи ръката й, докато тя се опитваше да се скрие в безопасността на автомобила си. Извъртя я рязко към себе си.

— Пуснете ме!

Джини се бореше отчаяно и безрезултатно да се отърве от силните му ръце. Уви, това не беше по силите й. Той я блъсна грубо и я долепи за страничната врата, обхванал китките й в стоманена хватка. Тя го погледна право в очите и сърцето й заби тежко от страх, усетила, едва сдържаната му ярост.

— Не знам за какво говорите… Казах ви, баща ми изцяло я е осигурил материално…

— Млъквай! — прекъсна я безцеремонно Сол. — Не ми ги пробутвай тези дрънканици за невинната самотна вдовица, която никому нищо лошо не прави. И аз, и ти много добре знаем, че тя не изчака баща ти да умре, за да оплете в паяжините си някой по-богат! Сега сигурно ще ми кажеш, че никога не си се питала защо ли такъв опитен моряк, какъвто беше баща ти, е проявил невероятната глупост да попадне в буря и да се удави?

В момента, в който думите излязоха от устата му, той съжали за тях, но беше твърде късно. Сърцето му се сви, като видя болката в очите на момичето. Добре си спомняше как Ан Синклер приемаше същото изражение на наранена невинност, когато се опитваше да прехвърли другиму отговорността за собствените си грехове.

За Джини сякаш времето спря. Сякаш цял век беше изминал, откакто стоеше на паркинга с този мъж, надвесил се над нея. Не виждаше нищо друго, освен лицето му, мрачните му жестоки черти и чуваше думите му, които бавно капеха върху вцепенената й душа, сякаш бяха силна разяждаща киселина. После, след като успя да осъзнае намека, стомахът й се обърна, вълна от слабост я заля отвътре и тя се отпусна безпомощно. Ако не бяха силните му ръце, отдавна да се бе свлякла в краката му.

— Това не е вярно. Лъжеш! — успя да прошепне накрая тя. — Мразя те! Долна твар!

— Аз ли съм долна твар, сладурче? Не! Жените като теб и майка ти са причина за всичките нещастия на този свят — обяви поучително той, пусна я внезапно и отстъпи крачка назад, сякаш се страхуваше, че ще прихване ужасна зараза само от допира си с нея.

На Джини вече й беше противно дори да го погледне. Беше загубила всякакво желание за борба. Примъкна се с напипване, като някой слепец, към колата си и с огромно усилие на волята накара треперещите си пръсти да завъртят ключа на стартера. Успя някак си да уцели вярната предавка, да се обърне и да изчезне със свистене на гумите от паркинга, потъвайки в нощта, без да се обръща назад към мъжа, който така неочаквано и жестоко беше разбил душевното й спокойствие.

Не може да е истина, повтаряше си тя отново и отново, докато мощният автомобил профучаваше през улиците на сякаш почти мъртвия Лондон. Просто това бяха глупости! Мама никога не би изневерила на татко. Не, не беше вярно! Освен това Ан нямаше нужда от парите на сър Дейвид. В това Сол Ланкастър грешеше. Въобще за всичко грешеше! Какъв омразен и нагъл човек! Изневиделица се беше изпречил на пътя й и я беше омотал в отровните мрежи на жестокия си сарказъм, като нито знаеше, нито се интересуваше дали парливите му намеци съдържаха поне малка доза истина.

„Не съдържат, разбира се!“ — отново ядно си помисли Джини. Без съмнение той беше чул предубедения коментар на майка си за случката и през ум не му беше минало да проверява достоверността на ревнивите излияния на една огорчена и отритната жена.

За кой ли път вече си повтаряше, че Сол Ланкастър беше един обикновен лъжец или, в най-добрия случай, просто беше сгрешил в заключенията си, но думите му не спираха да отекват в ушите й. Звучаха право в мозъка й и тя отново почувства опустошителната загуба на баща си, този път дори по-остро, отколкото в деня на неговата действителна смърт. Бяха изминали повече от три години оттогава, но в този момент се чувстваше така, сякаш току–що се беше случило. Болката в нея беше също толкова остра и непоносима. Единствената разлика беше, че сега не се опитваше да се успокоява с мисълта, че баща й не се беше мъчил, не беше преживял някоя тежка и продължителна болест, а щастлив и доволен от живота си, неочаквано и бързо беше починал, потънал в едно от любимите си занимания. Тази спасителна илюзия беше завинаги унищожена от Сол Ланкастър!

Полицейската кола караше след нея от доста време с пусната лампа и виеща сирена, преди Джини да осъзнае това. Но дори и след като я забеляза, тя намали и отби вляво с мисълта, не пречи на движението. После изохка и разбра, че точно тя беше целта й. Отпусна глава върху кормилото и избухна в сълзи.

— Плачът няма да ви помогне — чу тя строгия глас на полицая, който се беше приближил до спуснатото стъкло.

Джини премигна бързо няколко пъти, за да спре сълзите си, и пое дълбоко дъх.

— Не плача, задето ме спряхте — обясни тя, обидена, че я бяха сметнали за толкова слаба. Но след това думите й убягнаха и не можа да изрече истинската причина за състоянието си. — Току-що идвам от болницата.

— Там и ще се върнете, но този път в линейка, ако продължавате да карате като на състезание — информира я кисело полицаят. — Движехте се с над петдесет мили в час при ограничение тридесет, освен това минахте на червено на последното кръстовище.

— Боже, наистина ли?

Не си спомняше дори да е видяла светофар. Молеше се да не й иска регистрационния талон. Дали щеше да му бъде достатъчен отговор като: Ами, не знам, колата не е моя. Не й се вярваше много. Захапа силно долната си устна в отчаяно усилие да потисне внезапно надигналия се почти истеричен смях. Почти чу гласа на Сол Ланкастър, сякаш беше вътре в колата, да констатира отново закъснялата й реакция и това я отрезви.

— Ужасно съжалявам — започна тя, докато претърсваше чантичката си за шофьорската книжка. Изведнъж си спомни, че по-рано тази вечер се беше борила с обичайния безпорядък вкъщи, като изхвърли боклуците и напъха само най-необходимите неща в малка торбичка без дръжки. — Мисля, че съм си забравила книжката вкъщи — тихо проговори тя, но полицаят вече се беше изправил.

Вниманието му беше привлечено от една спортна кола кабриолет, която профуча покрай тях, направи обратен завой и сега отново се движеше срещу им. Бяха четирима младежи, тримата от които се бяха изправили и крещяха, а шофьорът натискаше клаксона.

— Остави мацето! — извика единият от тях и Джини се усмихна.

— Никога през живота си не съм ги виждала — увери полицая тя, а той кимна мрачно.

— Друг път внимавайте с каква скорост се движите — скара й се униформеният и с бърза крачка се отправи към патрулната кола, решен да се занимае с буйните младежи.

Джини си пое дълбоко въздух и продължи пътя си, като изпълнително поглеждаше показанията на километража.

След като пристигна, слезе уморена от колата и погледна нагоре към прозорците на триетажната къща, където беше нейният дом. Последният етаж беше неин, макар и взет под наем от Барни и Джо, собствениците на сградата. Барни беше в командировка в Рим за няколко дена, а бременната Джо бе предпочела да си остане вкъщи. Джини видя ярките светлини на долния етаж и разбра, че приятелката й не си беше легнала и я чака. Въздъхна. Искаше й се да се пъхне в леглото и да избяга от всичко, заспивайки непробудно. Обърна се и се усмихна на Джо, която отвори входната врата.

— Трябваше отдавна да бъдеш в леглото — скара й се Джини.

— Бях, но не можах да заспя. Позволиха ли ти да говориш с майка си? — попита тя, докато водеше младото момиче във всекидневната. Намръщи се загрижено, забелязвайки колко бледа беше Джини дори под грима, който не беше успял да прикрие подутите й очи и следите от сълзи по страните й.

— Да, скоро ще се оправи — успя да каже Джини и потъна уморено в мекото канапе. — Уплашена е малко, има няколко пукнати ребра и сътресение на мозъка, но ме помоли утре да й занеса някои неща, за да може да се приведе в приличен вид. — Опита се да се усмихне отново, но вместо това избухна в сълзи и захлипа шумно.

— Не разбирам — каза безпомощно по-възрастната жена. Приятните й черти се разкривиха от загриженост, а големите й кафяви очи се изпълниха със съчувствие. — Ако майка ти е добре…

— Ох, ужасно съжалявам. — Джини се изправи и подсмръкна шумно. После запреравя джобовете си за носна кърпичка и Джо побърза да й подаде една от своите. — Не съм плакала толкова много, откакто татко почина — измърмори, бършейки очите си и опитвайки се да си възвърне самообладанието. — С мама всичко е наред. Това е заради онзи ужасен човек. Мразя го! — довърши ядосано.

— Кого? — Джо беше искрено учудена. — Този, който е причинил катастрофата ли? — опита се да отгатне.

— Не… Той каза ужасни неща за мама и за татко, и — о, Джо, ами ако е истина? — Долната й устна потрепери заплашително.

Въоръжила се с безгранично търпение, Джо седна по-близо до нея и изслуша несвързания разказ на Джини за това как беше научила за любовната връзка на майка си с женен мъж и, което беше още по-лошо, за това как синът му беше намекнал, че баща й се е самоубил.

Джо не беше изненадана от разкритията за Ан Синклер — никога не я бе харесвала. Беше глупава, празноглава и себична жена, пълна противоположност на Джини, въпреки явната физическа прилика помежду им. Запита се какво ли още беше сметнал за необходимо да разкрие пред приятелката й Сол Ланкастър. Стисна устни ядосано; това беше жестоко, дори ако беше истина… особено ако беше истина, поправи се тя.

— Правиха ли разследване, когато почина баща ти? — попита предпазливо.

— Да — кимна Джини. — Следователят каза, че е било нещастен случай; изневиделица се била надигнала буря, която вероятно го е изненадала — припомни си тя.

— Е, това е — каза безцеремонно Джо. — Този Сол Ланкастър няма понятие какво говори! Забрави го, Джини, едва ли си струва да плачеш за него.

— Не плача за него — бързо отрече Джини. — Просто като си помисля, че ако тя наистина е изневерявала на татко, той сигурно е знаел… бил е толкова нещастен… — Тя отново преглътна напиращите сълзи. — Ами ако се е качил на лодката — е, не с мисълта да се самоубие — но, ако е мислил постоянно за това и не е забелязал признаците на приближаваща буря, или още по-лошо, ако ги е забелязал и въпреки това е решил да не им обръща внимание… — Отново трябваше да млъкне заради нарастващата буца в гърлото си.

Джо я притисна силно до себе си.

— Ако, ако — има много „ако“ в този случай и ти го знаеш — нежно каза тя. — Този ужасен човек трябва да бъде застрелян! Явно повтаря злобните приказки на майка си, без дори да се замисля. Нали знаеш, яростта на дявола нищо не струва пред гнева на пренебрегнатата жена^[1]. Какво знаеш за семейството им?

— Ами, почти нищо — отвърна Джини след кратко мълчание. — Татко работеше като главен счетоводител в „Ланкастър електроникс“, а аз съм виждала няколко пъти сър Дейвид, когато се отбивах в службата на татко. Изглеждаше съвсем приятен човек — призна тя, макар и с неохота. — Винаги ме питаше как е училището — нали знаеш, все такива въпроси, дето възрастните ги задават, — а един-два пъти ми пъхна в джоба петарка.

— Ако съм на твое място, не бих споменавала за това пред сина му — сухо я посъветва Джо и Джини леко се усмихна.

— Е, той вече си мисли, че съм сложила ръка върху златната мина на баща му, че и по-лошо. Трябваше да го чуеш, когато видя поршето! — и тя се намръщи при спомена.

— Виждала ли си го преди това?

— Не, и се надявам никога да не го видя! — Джини потрепери.

— Като си говорим за мъже… — реши да смени темата Джо. — Ти си дойде сама от купона. Какво стана с Джейми?

— О!

Джини отново се намръщи. Джейми Калвърт, настоящият й, или по-вероятно вече бивш приятел, беше започнал много да я дразни. Първоначалният му, уж естествен чар и чувство за хумор бяха започнали да се превръщат в цупене и сръдни на разглезено дете, тъй като тя упорито му отказваше да спи с него.

— Скарахме се — вдигна рамене с безразличие. Кавгата с Джейми сякаш се беше случила преди няколко години, а не преди два-три часа, а и сега съвсем не й беше до нея. — О, Боже, виж колко е часът! Трябва да си почиваш — каза виновно тя и се изправи. — Обещах на Барни, че ще се грижа за тебе, докато отсъства.

— Аз съм добре — прегърна я Джо. — Ти си къде-къде по-уморена от мен. Иди си легни. И да не си помислила да идваш днес на работа — прибави тя.

— Добре, благодаря! — Джини беше твърде изтощена, за да спори. — Лека нощ, Джо. И благодаря, че ме изслуша — каза тя, целуна я по бузата и на свой ред я прегърна.

След това се отправи към вратата, мина под огромната й арка и зави наляво. Излезе на металното стълбище и пое нагоре към апартамента си. Щом влезе, съблече дрехите си, остави ги да си стоят там, където бяха паднали, мина през банята, колкото да си измие зъбите, строполи се в леглото и се зави презглава.