Тес Геритсън
Гонитбата (4)

Четвърта глава

Силуетът застина на място.

— Горе ръцете — нареди Сам. — Хайде, горе ръцете!

И двете ръце се стрелнаха нагоре.

— Не стреляйте! — дочу той ужасен глас.

Сам пристъпи към стената и запали лампата. Внезапната светлина заслепи и двамата. Още при първия поглед към мъжа пред него, Сам изруга.

По стълбите към терасата отекнаха стъпки и двама униформени полицаи се втурнаха с извадени пистолети.

— Приклещихме го, Наваро! — изкрещя единият.

— Точно навреме идвате — измърмори отвратен Сам. — Забравете. Това не е оня тип. — Той прибра пистолета и погледна високия рус мъж, който все още не можеше да се отърси от ужаса. — Аз съм детектив Сам Наваро от портландската полиция. Предполагам, че вие сте доктор Робърт Бледскоу.

Робърт нервно си прочисти гърлото.

— Да, аз съм. Какво става? Защо сте в дома ми?

— Къде бяхте цял ден, доктор Бледскоу?

— Бях… Мога ли да си сваля ръцете?

— Разбира се.

Робърт отпусна ръце и погледна предпазливо към двете ченгета зад него.

— Те… Налага ли се да насочват пистолетите си към мен?

— Вие двамата можете да вървите — обърна се Сам към ченгетата. — Тук всичко е наред.

— Ами наблюдението? — попита единият от тях. — Да го прекратим ли?

— Съмнявам се, че тази нощ ще излезе нещо. Но се навъртайте из района. Само до сутринта.

Двете ченгета си тръгнаха. Сам отново повтори въпроса си.

— Къде бяхте, доктор Бледскоу?

Сега, когато двата пистолета вече не бяха насочени в гърба му, ужасът на Робърт отстъпи място на гнева. Той се облещи срещу Сам.

— Първо вие ми кажете какво търсите в дома ми! Какво е това, полицейска държава? Ченгетата нахлуват и заплашват собственика на дома? Нямате никакво право да нахлувате в моята собственост. Ще ви вържа задника на фльонга, ако веднага не ми представите заповед за обиск!

— Нямам заповед.

— Нямате значи! — Робърт се изсмя с неприкрито злорадство и злоба. — Позволили сте си да влезете в къщата ми без заповед? Нахлувате и ме заплашвате с грандоманските си полицейски мурафети?

— Не съм нахлувал — отвърна спокойно Сам. — Отключих си и влязох.

— Да бе, сигурно.

Сам извади ключовете на Нина и ги размаха пред Робърт.

— Ето.

— Тези… тези ключове са на годеницата ми! Как са попаднали у вас?

— Тя ми ги даде.

— Тя какво? — Гласът на Робърт се извиси в гневен вик. — Къде е Нина? Тя няма право да раздава ключовете от къщата ми!

— Ако позволите да ви поправя, докторе. Нина Кормиър живее тук с вас. Това я прави законен обитател на тази къща. Също така й дава правото да допуска полиция, което беше сторено. — Сам гледаше мъжа право в очите. — Сега ще ви задам въпроса за трети път. Къде бяхте, докторе?

— Заминах — отвърна троснато Робърт.

— Може ли да бъдете малко по-точен?

— Добре. Ходих до Бостън. Трябваше да замина за малко.

— Защо?

— Това да не е разпит? Не съм длъжен да ви отговарям. Всъщност, не би трябвало изобщо да разговарям с вас, преди да се обадя на адвоката си. — Той се обърна към телефона и взе слушалката.

— Нямате нужда от адвокат, освен ако не сте извършили престъпление.

— Престъпление ли? — Робърт се завъртя и го загледа. — Да не би да ме обвинявате в нещо?

— Не ви обвинявам в абсолютно нищо. Но искам отговори. Знаете ли какво се случи в църквата днес?

Робърт остави слушалката. Кимна сериозно.

— Аз… чух, че имало някаква експлозия. Казаха по новините. Затова се прибрах по-рано. Притесних се някой да не е пострадал.

— За щастие пострадали няма. Църквата е била празна по време на взрива.

Робърт въздъхна с облекчение.

— Слава богу — каза тихо той. Ръката му все още беше на слушалката, сякаш се чудеше дали да не я вдигне отново. — А полицията… вие знаете ли… знаете ли каква е причината?

— Да. Било е бомба.

Робърт рязко вдигна глава. Втренчи се в Сам. Бавно се отпусна на най-близкия стол.

— Всичко, което чух… по радиото казаха… разбрах, че е била експлозия. Нищо не казаха за бомба.

— Все още не сме изготвили полицейско изявление.

Робърт продължаваше да го гледа.

— Защо му е на някого да слага бомба в църква?

— Точно това се опитваме да разберем. Ако сватбената церемония се бе състояла, сега десетки хора щяха да са мъртви. Нина ми каза, че вие сте отложили сватбата. Защо го направихте?

— Просто не можех да мина под венчилото. — Робърт отпусна глава в дланите си. — Не бях готов да се оженя.

— Значи причините ви са напълно лични?

— Какво точно искате да кажете? — Робърт внезапно вдигна глава и изражение на недоумение. — Господи! Нали не мислите, че аз имам нещо общо с бомбата?

— Мина ми през ума. Като вземем предвид обстоятелствата. Вие отлагате сватбата в последния момент. След това изчезвате от града. Или са ви заплашили или са ви предупредили и сте решили да бягате.

— Не, няма такова нещо. Отмених сватбата, защото не исках да се женя.

— Бихте ли ми казали защо?

Лицето на Робърт се напрегна.

— Всъщност, не бих — отвърна той. Стана рязко от стола и се отправи към барчето. Сипа си скоч и го изгълта, без да погледне Сам.

— Запознах се с годеницата ви — каза Сам. — Стори ми се приятна жена. Умна, привлекателна. — „Мен поне дяволски много ме привлича“, каза си той.

— Питате ме защо я зарязах пред олтара, нали? — попита направо Робърт.

— Защо го направихте?

Робърт си сипа отново.

— Да не сте се скарали?

— Не сме.

— Какво има, доктор Бледскоу? Страх ли ви хвана? Бяхте вече отегчен? — Сам замълча. — Или друга жена?

Робърт се обърна и го стрелна гневно с поглед.

— Това не ви влиза в работата. Напуснете къщата ми.

— Щом настоявате. Но ще поговорим отново. — Сам се упъти към входната врата, но спря и отново погледна назад. — Има ли някой, който би искал да нарани годеницата ви?

— Не.

— А някой, който би искал да я убие?

— Въпросът ви е абсурден.

— Някой се е опитал да я изтласка от пътя днес следобед.

Робърт рязко се извърна и погледна детектива. Изглеждаше искрено изумен.

— Нина? И кой е бил?

— Точно това се опитвам да разбера. Може да е свързано с бомбата, а може и да не е. Имате ли някаква представа за всичко това? Кой може да се опитва да я нарани?

Робърт се поколеба за частица от секундата, преди да отговори.

— Не. Няма кой. Тя къде е?

— Тази вечер е на сигурно място. Но не може вечно да се крие. Затова, ако се сетите за нещо, веднага ми позвънете. Ако все още ви е грижа за нея.

Робърт не отвърна нищо.

Сам се обърна и излезе от къщата.

Докато караше към къщи, от телефона в колата позвъни на Джилис. Партньорът му, както предполагаше, бе още на бюрото си.

— Младоженецът се завърна — каза му Сам. — Твърди, че няма никаква идея кой би поставил бомба в църквата.

— Защо ли това не ме учудва? — отвърна бавно Джилис.

— Нещо ново да се е появило?

— Да. Портиерът на църквата липсва.

— Какво?

— Портиерът на църквата. Този, който сутрин отключва сградата. Цяла вечер се опитваме да го открием. Не се е прибирал.

Сам усети, че го обзема въодушевление.

— Интересно.

— Вече изискахме подробно досие. Мъжът се казва Джими Броугън. Има си и полицейско досие. Дребна кражба преди четири години и два пъти действал по принуда, ей такива неща. Нищо важно. Пратих Кули да поговори с жената и да огледа къщата.

— А Броугън има ли някакъв опит с експлозиви?

— Доколкото знаем, не. Жена му се кълне, че е чист. И винаги се прибирал за вечеря.

— Изрови още нещо, Джилис, изрови още.

— Това е всичко. Какво друго да изровя? Вече съм се скапал и си отивам вкъщи.

— Добре, приключвай. Ще се видим утре сутрин.

Докато пътуваше към къщи, в ума на Сам се блъскаха най-различни факти. Отменена сватба. Изчезнал портиер на църквата. Убиец в черен форд.

И бомба.

Къде ли беше мястото на Нина Кормиър в този нелеп букет?

В единадесет и половина най-сетне се прибра. Отключи входната врата, влезе в къщата и запали лампите. Посрещна го обичайната неразбория. Какъв невероятен хаос. Някой ден трябва да подреди. Или просто да се премести. Ще му бъде по-лесно.

Мина през хола, като пътьом взе мръсното пране и чинии. Остави чиниите в мивката в кухнята, натъпка дрехите в пералнята и я включи. Събота вечер, а безгрижният ерген се занимава с прането си. Браво. Застана в кухнята и се заслуша в бученето на пералнята, докато се чудеше над всичко, което можеше да стори, за да стане къщата по-уютна. Може би някакви мебели? Постройката си беше хубава, здрава, макар и малка, но не се въздържа да не я сравни с къщата на Робърт Бледскоу и неговото пиано „Стейнуей“, къща, която всяка жена с удоволствие би нарекла свой дом.

По дяволите, Сам нямаше представа какво да прави с една жена, дори и да се намереше някоя достатъчно шантава, за да се премести при него. Беше останал ерген дълго, прекалено дълго. Разбира се, от време на време се появяваха жени, но нито една от тях не се задържа. Почти винаги, призна си той, вината беше негова. Или пък на работата. Те не разбираха как така един мъж със здрав разум би предпочел скапаната работа с бомбите и бомбаджиите. Приемаха го като лична обида, че не напуска работата си, за да предпочете тях. Може би просто никога не бе срещал жена, заради която да му се прииска да напусне.

И резултатът беше налице, мислеше той, докато оглеждаше коша с натрупаното в него пране. Това е животът на безгрижния ерген.

Остави машината да довърши програмата и се отправи към леглото.

Както обикновено, сам.

 

 

На Оушън Вю Драйв 318 светеше. Някой си беше вкъщи. Дали не беше онази жена Кормиър? Или Робърт Бледскоу? Или и двамата?

Докато преминаваше бавно в зеления джип чероки покрай къщата, той огледа дълго и внимателно всичко. Забеляза гъстите храсти под прозорците, сенките на боровете и брезите, които обграждаха двора. Достатъчно места за прикритие. Много скривалища.

След това забеляза необозначената кола на съседната пресечка. Върху нея падаше светлината на улична лампа и той видя силуетите на двамата мъже, седнали вътре. „Полиция“, помисли си той. Наблюдават къщата.

Тази вечер не му беше времето.

Зави и подкара по-бързо. Тази работа може да почака. Това бе едно нищо и никакво разчистване, дребна досада, с която смяташе да се заеме в свободното си време. Имаше много по-важна работа, а му оставаше само седмица. Натисна газта и се отправи към града.

 

 

В 9:00 дойде охраната, за да изведе Били Снежния човек Бинфорд от килията му. Адвокатът му, Албърт Дариън, го очакваше. През плексигласовата разделителна преграда, Били забеляза мрачното изражение на Дариън и разбра, че новините няма да са добри. Били седна срещу адвоката. Охраната не беше достатъчно близо, за да чуе разговора им, но Били знаеше много добре, че не бива да говори непредпазливо. Всички тези глупости за поверителността между адвокат и клиент си бяха чиста измислица. Ако федералните или областният прокурор ти дишат във врата и те дебнат, то те ще са готови на всеки да сложат подслушвателно устройство, дори и на свещеник. Беше възмутително как нарушаваха човешките права.

— Здрасти, Били — каза Дариън в микрофона. — Как се отнасят към теб?

— Като към султан. Как, по дяволите, си мислиш, че се отнасят към мен? Трябва да ми направиш някоя и друга услуга, Дариън. Мой си телевизор. Искам телевизор само за мен.

— Били, имаме проблем.

На Били никак не му хареса тона на Дариън.

— Какъв проблем? — попита той.

— Лидел няма никакво намерение дори да разгледа предложението за споразумение. Решил е да гледа делото. Всеки друг областен прокурор би си спестил неприятностите, но според мен Лидел те използва като трамплин за Блейн Хауз.

— Да не би Лидел да се е кандидатирал за губернатор?

— Още не е обявил публично намеренията си. Но ако те отстрани, ще го имат за златното момче. И, Били, ако трябва да сме честни, има достатъчно данни, за да те окошари.

Били се приведе към преградата и хвърли на адвоката си убийствен поглед.

— Нали именно затова ти плащам. Какво, мътните го взели, си направил, за да излезем от това положение?

— Знаят прекалено много. Хобарт ще им стане свидетел.

— Хобарт е плазмодий. Няма да представлява никакъв проблем да го дискредитираме.

— Имат и товарителниците ти. Всичко е черно на бяло, Били.

— Добре де. Пробвай отново със споразумението. Каквото и да е. Просто не ме оставяй тук прекалено дълго.

— Вече ти казах, че Лидел категорично отхвърли молбата.

Били замълча за миг. След това продължи тихо.

— За Лидел мога да се погрижа.

Дариън го зяпна.

— Как така?

— Ти просто ми уреди споразумение. Хич не се притеснявай за Лидел. Ще се погрижа за…

— Не искам и да знам. — Дариън се отпусна назад, а ръцете му се разтрепериха. — Не искам да знам абсолютно нищо. Разбра ли ме?

— Не е и нужно. Всичко ще стане тайно.

— Само не ме замесвай.

— Единственото, което искам от теб, Дариън, е да не позволяваш да стигаме до процес. И бързо ме изкарай от това място. Ясно?

— Да. Да. — Дариън се извърна гузно към човека от охраната, който не обръщаше абсолютно никакво внимание на разговора. — Ще се постарая.

— Само гледай — каза Били. По устните му разцъфна нагла усмивка. — Следващата седмица нещата ще бъдат различни. От областната прокуратура с радост ще разгледат предложението за споразумение.

— Защо? Какво ще стане следващата седмица?

— Не ти трябва да знаеш.

Дариън въздъхна дълбоко и кимна.

— Прав си — измърмори той. — Не ми трябва да знам.

 

 

Нина се събуди от басовете на музиката, от които кънтеше цялата къща. На долния етаж откри Даниела просната на полирания дъбов под в залата за аеробика. Тази сутрин мащехата й бе в искрящо розово трико, а дългите й изящни крака прорязваха въздуха без всякакво усилие в такт с музиката. Нина стоеше и я наблюдаваше очарована, хипнотизирана от стегнатите мускули. Даниела полагаше много усилия за тялото си. Всъщност, тя не правеше почти нищо друго. След като се омъжи за Джордж Кормиър, единствената цел в живота й бе станала достигането на физическо съвършенство.

Музиката спря. Даниела скочи на крака леко и грациозно. Когато се протегна за хавлиена кърпа, забеляза, че Нина стои на вратата.

— Добро утро.

— Добрутро — отвърна Нина. — Май съм се успала. Татко тръгна ли на работа?

— Нали го знаеш? Обича да е там още на зазоряване. — С кърпата Даниела попи едва видимите капчици пот.

Между тях се възцари неловко мълчание. Винаги ставаше така. Не ставаше въпрос само за трудностите в общуването им, а и за факта, че тази златна богиня бе по документи мащеха на Нина. Освен това, като се изключи връзката им с Джордж Кормиър, двете нямаха почти нищо общо.

Нина никога не бе усещала този факт по-осезаемо, отколкото в настоящия момент, докато наблюдаваше перфектната блондинка.

Даниела се качи на колелото и започна да натиска педалите. Над монотонното бръмчене се чу гласът й.

— Джордж има някакво събрание на борда. Ще се прибере за вечеря. О, и тази сутрин те търсиха два пъти. Първо беше полицаят. Нали се сещаш, онзи готиният.

— Детектив Наваро ли?

— Да, искаше да провери как си.

„Притеснява се за мен“, помисли Нина и усети как настроението й се вдигна. Беше достатъчно загрижен, за да провери дали е жива и здрава. А може пък само да проверяваше дали не носи отговорност за още един труп. Да, май това беше по-вероятно. С внезапно помрачняло настроение Нина се обърна, за да излезе, но се спря.

— Ами второто обаждане? — попита тя. — Нали каза, че са две.

— О, да. — Даниела не спираше да върти педалите, съсредоточила поглед в екрана между ръкохватките. — После се обади Робърт.

Нина застина шокирана, без да промълви и дума.

— Робърт се е обаждал?

— Искаше да разбере дали си тук.

— А той къде е?

— Вкъщи.

Нина поклати невярващо глава.

— Можеше да ми кажеш веднага.

— Спеше дълбоко. Нямаше защо да те будя. — Даниела се облегна напред на ръкохватките и започна да върти педалите с удвоено внимание. — А той ще ти звънне по-късно.

„Нямам никакво намерение да чакам до по-късно“, помисли си Нина. Искам отговори веднага. И ги искам лично от него.

С натежала глава тя излезе от къщата. Взе назаем мерцедеса на баща си и подкара към Оушън Драйв Вю. Той нямаше и да има нищо против, че е взела колата. Нали си имаше и ягуар, и беемве в гаража.

Когато спря пред гаража на Робърт, вече трепереше и от гняв, и от страх. Какво, по дяволите, щеше да му каже?

Ами какво щеше да й отговори той?

Качи се по стълбите към терасата и позвъни. Нямаше ключове. Бяха у Сам Наваро. Както и да е, това вече не беше нейната къща. И никога не е била.

Вратата се отвори и Робърт я погледна учудено. Беше в къси спортни панталонки, а лицето му бе поруменяло от сутрешния крос. Съвсем не приличаше на мъж, който се притеснява за годеницата си.

— Нина — каза той, — тревожех се за теб.

— Някак си ми е доста трудно да повярвам.

— Дори се обаждах в къщата на баща ти…

— Какво стана, Робърт? — изпусна сдържания дъх в учудена въздишка. — Защо ме изостави?

Той отвърна поглед. Това веднага й показа колко много са се отчуждили.

— Не е лесно за обясняване.

— И на мен не ми беше лесно. Да кажа на всички да се разотиват. Дори не разбрах защо всичко се провали. Можеше поне да ми кажеш. Седмица преди това. Ден преди това. Вместо това ме зарязваш с проклетия булчински букет в ръце. И през всичкото време се чудех дали вината не е у мен. Дали не е нещо, което аз съм сбъркала.

— Вината не е у теб Нина.

— Тогава какво има?

Той не й отговори. Продължи да гледа някъде в далечината, защото не смееше да срещне очите й. Може би просто се страхуваше.

— Живях с теб цяла година — каза удивена тя. — И дори нямам и най-беглата представа кой си ти. — С приглушено ридание тя се промъкна покрай него и се насочи първо към спалнята.

— Какво правиш? — кресна той.

— Събирам си останалите неща. И се махам от живота ти.

— Нина, няма нужда да се държим неприлично. Опитахме. Просто не се получи. Защо да не си останем приятели?

— Ние с теб това ли сме? Приятели?

— Иска ми се да вярвам, че е така. И не разбирам защо да не можем.

Тя поклати глава и се разсмя. Смехът й прозвуча горчиво.

— Приятелите не ти забиват нож в гърба. — Тя влезе в спалнята и започна да отваря чекмеджетата. Измъкваше дрехите и ги трупаше върху леглото. Изобщо не я беше грижа колко е разхвърляно. Единственото, което искаше, бе да излезе от тази къща и никога да не я види отново. Само допреди малко все още си въобразяваше, че е възможно да спасят връзката си, да съберат парчетата и да заживеят заедно. Сега вече знаеше, че подобна възможност не съществува. Тя не го искаше. Дори не можеше да си спомни какво точно у Робърт Бледскоу й е харесало. Дали външният му вид, или дипломата по медицина. Това за нея бяха хубави неща, но не особено важни. Не, това, което бе открила у Робърт, или поне си бе въобразявала, че е открила, бе интелигентност, остроумие и грижовно отношение. Той я бе накарал да повярва в тези негови качества.

Каква преструвка.

Сега Робърт я наблюдаваше с поглед на обиден благородник. Като че ли случилото се бе по нейна вина. Тя го пренебрегна и се приближи до гардероба, извади колкото рокли успя да грабне и ги стовари върху леглото. Купчината бе станала толкова голяма, че започваше да се прекатурва.

— Трябва ли да го правиш точно сега? — попита той.

— Да.

— Няма достатъчно сакове.

— Тогава ще използвам торбите за боклук. А искам да си взема и книгите.

— Днес ли? Но те са огромно количество.

— Тази седмица разполагам с огромно количество време. След като си изпуснах медения месец.

— Ставаш неразумна. Виж, знам, че си ядосана. Имаш право. Но недей да преиграваш.

— Ако искам ще преигравам — кресна тя.

Звукът на някой, който си прочиства гърлото ги накара да се обърнат изненадани. Сам Наваро се бе изправил на вратата на спалнята и ги наблюдаваше притихнал, но любопитно.

— Вие ченгетата никога ли не си правите труд да почукате?

— Почуках — отвърна Сам. — Само че никой не отговори. И входната ви врата беше широко отворена.

— Нахлувате без разрешение — заяви Робърт. — И пак нямате заповед.

— Не му трябва заповед — каза Нина.

— По закон му трябва.

— Не и ако аз го поканя!

— Ти не си го канила. Той сам влезе.

— Врата беше отворена — обясни Сам отново. — Бях загрижен. — Той погледна Нина. — Това не е много разумно, госпожице Кормиър, да идвате сама тук. Трябваше да ми съобщите, че излизате от къщата на баща ви.

— Аз какво, да не съм ви затворничка? — изръмжа тя и се приближи до гардероба, за да поеме нови дрехи. — А всъщност, вие как ме открихте?

— Обадих се на мащехата ви веднага след като сте тръгнали. Тя мислеше, че ще сте тук.

— Да, ето ме. И както виждате, съм заета.

— Да — измърмори Робърт. — Нея наистина много я бива да е заета.

Нина се обърна рязко към бившия си годеник.

— И какво точно трябва да означава това?

— Аз не съм единственият, който има вина в тази работа. Трябва да са двама, за да оплескат една връзка.

— Не бях аз тази, която те заряза в църквата.

— Там не. Но ти ме оставяше всяка вечер, месеци наред.

— Какво? Какво?

— Всяка проклета вечер стоях сам! Щеше да ми е приятно като се прибера да ме чака приготвена вечеря. Но тебе все те нямаше.

— Имах нощни смени. Не можех да ги променя.

— Трябваше да напуснеш.

— Да си напусна работата? И какво щях да правя? Да се преструвам на щастливата домакиня на мъж, който можеше спокойно да реши, че не желае да се омъжи за мен?

— Ако ме обичаше, щеше да го направиш.

— Господи! Не мога да повярвам, че ми прехвърляш цялата вина. Не съм те била обичала достатъчно.

Сам се намеси.

— Нина, трябва да поговорим.

— Не сега! — срязаха го едновременно и Нина и Робърт.

Робърт отново се обърна към нея.

— Струва ми се, че трябва да знаеш защо не се оженихме. Всеки човек си има граница на търпението. И когато тази граница се премине, започва да се оглежда другаде.

— Другаде ли? — Тя го загледа, разбрала намека. Гласът й бе спокоен. — Значи има друга.

— А ти как мислиш?

— Познавам ли я?

— Вече няма никакво значение.

— За мен има. Кога се запознахте?

Той извърна очи.

— Преди време.

— Преди колко време?

— Виж, това няма никакво значение…

— Цели шест месеца планираме сватбата. И двамата заедно. И ти нито веднъж не си направи труда да ми съобщиш незначителния факт, че се срещаш с друга.

— Ясно ми е, че не си на себе си в момента. Докато не се успокоиш, отказвам да говорим по този въпрос. — Робърт се обърна и излезе от стаята.

— Не съм била на себе си — кресна тя. — Много по на себе си съм, отколкото преди шест месеца!

Единственият отговор беше тръшването на входната врата.

„Друга жена“, мислеше тя. „Изобщо не съм знаела. Дори не съм и подозирала!“

Внезапно усети, че й се повдига и седна на леглото. Купчината дрехи се прекатури на пода, но тя изобщо не забеляза. Не усети, че плаче, че сълзите й се стичат по бузите и мокрят блузата. Беше й лошо, беше изтръпнала и не съзнаваше нищо, освен болката си.

Разбра, че Сам е седнал до нея.

— Той не заслужава, Нина — успокояваше я тихо той. — Не си струва да тъжиш заради него.

Едва когато топлата му ръка покри нейната, тя вдигна поглед. Забеляза, че я наблюдава напрегнато.

— Не тъжа — отвърна тя.

Той нежно прокара пръсти по бузата й, мокра от сълзи.

— Напротив.

— Не тъжа. Не и не! — Тя изхлипа, отпусна се на гърдите му и зарови лице в ризата на детектива. — Не тъжа — прошепна тя.

Смътно усети ръцете му по гърба си, когато той я притисна към себе си. Успокояваше я безмълвно. Както винаги, лаконичен. Усети дъха му в косата си, усети устните му да докосват главата й и забързаните удари на сърцето му.

Забеляза, че и нейното сърце заби по-енергично.

„Това не означава нищо“, мислеше тя. Той просто се държеше мило с нея. Така би я успокоил и всеки друг. Нали самата тя го правеше всеки ден в спешното отделение. Това й беше работата. Както и неговата.

Но пък беше толкова хубаво.

Наложи се да съсредоточи цялата си воля, за да се отдръпне от прегръдката. Когато вдигна поглед, забеляза спокойното му изражение и неразгадаемите зелени очи. Там нямаше страст, нито пък желание. Просто един държавен служител, напълно овладял чувствата си.

Тя бързо избърса сълзите. Почувства се глупаво, притеснена от сцената между нея и Робърт, на която той бе станал свидетел. Сега вече знаеше всичко, до последната унизителна подробност, и тя не смееше да го погледне в очите.

Нина се изправи и започна да събира падналите дрехи.

— Искаш ли да поговорим?

— Не.

— Струва ми се, че имаш нужда. Мъжът, когото си обичала те изоставя заради друга. Сигурно ти е много болно.

— Добре де, наистина имам нужда да говоря! — Тя запокити наръча дрехи на леглото и го погледна. — Но не и с едно ченге с каменно лице, на което изобщо не му пука!

Последва дълго мълчание. Въпреки че той я наблюдаваше без да трепне, тя усети, че го е засегнала дълбоко. А той бе прекалено горд, за да го признае.

Младата жена поклати глава.

— Извинявай. О, господи, Наваро. Извинявай. Не го заслужаваш.

— Всъщност — каза той, — мисля, че си го заслужавам.

— Ти просто си вършиш работата. А аз ти се нахвърлям и те обиждам. — Напълно отвратена от себе си, тя се отпусна до него на леглото. — Просто си го изкарах на тебе. Бях… толкова се бях ядосала на себе си, че му позволих да ме накара да се чувствам виновна.

— Защо пък виновна?

— Точно тук е бедата! Нямам никаква представа защо трябва да се чувствам гузна и виновна! Той представи нещата така, все едно че съм го зарязала. Но аз никога не бих напуснала работата си заради него. Обичам тази работа.

— Той е лекар. Сигурно също работи до късно. И вечер, и в почивните дни.

— Особено в почивните дни.

— А ти, оплаквала ли си се?

— Не, разбира си. Такава му е работата.

— Значи? — Той я погледна и повдигна едната си вежда.

— А-ха. — Тя въздъхна. — Небезизвестният двоен стандарт.

— Именно. Не бих настоявал жена ми да напусне работата, която обича, само за да ми сготви вечерята и да ме чака вечер след вечер.

Тя сведе поглед към ръцете си, свити в скута й.

— Наистина ли?

— Това не е никаква любов, а желание да притежаваш и контролираш.

— Струва ми се, че жена ти е истинска късметлийка — отбеляза тихо тя.

— Говорех теоретично.

Тя се намръщи.

— Значи става въпрос… Нея я има само на теория.

Той кимна.

Значи не беше женен. Тази новина я накара да се изчерви заради обзелото я неочаквано чувство на задоволство. Какво, по дяволите, ставаше с нея?

Извърна поглед, уплашена, че той ще забележи смущението в очите й.

— Ти нали каза, че искаш да говориш с мен?

— Става въпрос за разследването.

— Сигурно е нещо много важно, след като си си направил труд да ме намериш тук.

— Има ново развитие на нещата. Не е много обнадеждаващо.

Тя притихна.

— Случило ли се е нещо?

— Кажи ми какво знаеш за портиера на църквата.

Тя озадачено поклати глава.

— Изобщо не го познавам. Дори не знам как се казва.

— Името му е Джими Броугън. Вчера цял ден се опитваме да го открием. Знаем, че вчера сутринта е отключил църквата. Бил е ту вън, ту вътре, целия предобед. Но изглежда никой няма представа къде е изчезнал след взрива. Разбрахме, че не се е отбивал в местния бар, обикновено ходел там всеки следобед.

— Казваш „бил“. Говориш в минало време за Джими Броугън. Значи ли това…

Сам кимна.

— Открихме тялото му тази сутрин. Бил е в колата си, паркирана в полето на Скарбъра. Починал е от огнестрелна рана в главата. Пистолетът е бил в колата до него. С неговите отпечатъци.

— Самоубийство? — попита тихо тя.

— Така изглежда.

Нина замълча, прекалено шокирана, за да каже и дума.

— Все още изчакваме доклада от лабораторията. Има доста подробности, които ме притесняват. Всичко е прекалено нагласено, прекалено добре се подреждат нещата. Така кръгът се затваря.

— Включително и бомбата ли?

— Включително и бомбата. Има някои неща в багажника, които свързват Броугън с взрива. Кордата за детониране. Зеленият изолатор. Доста убедителни доказателства.

— Само дето ти не си убеден.

— Проблемът е, че нямаме сведения Броугън да е имал някакъв опит с експлозиви. А и няма никакъв мотив за тази бомба. Както и за нападението над теб. Можеш ли да ни помогнеш?

Тя поклати глава.

— Нищо не знам за този човек.

— Говори ли ти нещо името Броугън?

— Не.

— Той обаче те е познавал. В колата му открихме листче с твоя адрес.

Тя се втренчи в него. Погледът му бе неразгадаем. Уплаши се, че не може нищо да прочете в тези очи. Колко дълбоко бе успяло ченгето да изтласка човека у него!

— Защо му е адресът ми? — попита тя.

— Трябва да си имала нещо общо с него.

— Но аз не познавам никой, който да се казва Броугън.

— Защо би се опитал да те убие? Или пък да те избута от пътя?

— Как разбра, че е бил той?

— Заради колата. В нея открихме тялото.

Тя преглътна с усилие.

— Черна ли беше колата?

Той кимна.

— Черен форд.