Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нейният покровител (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keeper of the Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 49гласа)

Информация

Сканиране
ganinka(2014)
Корекция
Еми(2014)
Форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Тес Геритсън. Гонитбата

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-107-0

История

  1. —Добавяне

Трета глава

Гордън Джилис вдигна поглед от хамбургера и картофките си.

— Нещо интересно? — попита той.

— Абсолютно нищо. — Сам постави сакото на една закачалка, тръшна се на стола зад бюрото и уморено разтри лице.

— Как е свещеникът?

— Засега добре. Лекарите се съмняват, че става дума за сърдечен удар, но въпреки това ще го задържат под наблюдение ден-два, за да са сигурни.

— Той сигурно няма какво да каже за бомбата.

— Твърди, че няма врагове. А и всички, с които говорих, са единодушни, че преподобният Съливън е истински светец. — Сам изпъшка и се облегна назад. — Ами ти?

Джилис издърпа салфетката на хамбургера и започна да яде, докато обясняваше.

— Разпитах кума, шаферката и цветарката. Никой не е видял нищо.

— Ами портиерът на църквата?

— Все още се опитваме да го открием. Жена му твърди, че се прибирал около шест. Ще пратя Кули да поговори с него.

— Преподобният Съливън каза, че портиерът отключвал в седем сутринта. И си стояло отключено по цял ден. Така че всеки би могъл да влезе и да остави някакъв пакет.

— Ами предишната вечер? — попита Джилис. — По кое време е заключил?

— Обикновено секретарката заключва. Работи на половин ден. Сигурно около шест. За съжаление, тази сутрин е заминала на почивка. Щяла да ходи при семейството си в Масачузетс. Все още се опитваме да се свържем с… — Той замълча.

Телефонът на Джилис иззвъня. Джилис се обърна и се обади.

— Да. Какво има?

Сам наблюдаваше как партньорът му драска нещо по едно тефтерче, след което го обърна към него. Улица Трънди Пойнт, пишеше на листа.

След малко Джилис продължи:

— Идваме — каза той и затвори. Беше се намръщил.

— Какво има? — попита Сам.

— Току-що докладваха моторизираните. Става въпрос за булката. Тази от църквата.

— Нина Кормиър ли?

— Колата й е излязла преди малко от пътя близо до Трънди Пойнт.

Сам уплашено се изправи.

— Тя добре ли е?

— Нищо й няма. Моторизираните нямали намерение да ни съобщават, но тя настояла.

— Заради злополуката ли? Защо?

— Тя твърди, че не е било просто катастрофа. Някакъв се опитал да я изтласка от пътя.

 

 

Ребрата я боляха, рамото й бе натъртено, а лицето й бе в драскотини от счупеното стъкло. Поне умът й бе ясен. Достатъчно ясен, за да разпознае мъжа, който слезе от познатия син таурус, тъкмо паркиран до мястото на инцидента. Беше намръщеният детектив, Сам Наваро. Той дори не погледна към нея.

В сгъстяващия се сумрак, Нина го наблюдаваше, докато разговаряше със свой колега от пътна полиция. Разговорът им продължи няколко минути. След това двамата заедно се насочиха през храстите, където бяха останките от колата й. Сам обиколи смачканата хонда и заприлича на Нина на дебнеща котка. Движенията му бяха гъвкави, предпазливо грациозни, погледът му прикован в автомобила в пълна концентрация. За момент се спря и клекна, за да огледа нещо на земята. След това се изправи и надникна съсредоточено през прозореца от страната на шофьора. Поне през това, което бе останало от прозореца. Побутна счупените стъкла, след това отвори вратата и седна зад волана. Какво, по дяволите, търсеше? Тя забеляза, че чернокосата глава се скри от погледа й. Сега май ровеше нещо вътре и се изви към задната част. Добре че нямаше нищо скрито и тайно в колата. Не се съмняваше, че зоркият поглед на детектив Наваро ще открие каквато и да е контрабандна стока от цял километър.

Най-сетне той слезе от хондата, косата му разчорлена, панталоните му смачкани. Обърна се, погледна я и тръгна към нея.

Нина веднага усети, че пулсът й се ускорява. Нещо у този мъж я очароваше, и същевременно я плашеше. Не бе просто физическото му присъствие, което бе доста внушително. Имаше значение и начинът, по който я гледаше, с този безизразен поглед. Загадъчността му я обезкуражаваше. Повечето мъже я намираха за привлекателна и поне се опитваха да се държат приятелски.

Този тук я възприемаше единствено като поредната жертва. Намираше го за интересен, но това бе всичко.

Тя изправи гръб, и докато приближаваше, срещна погледа му без да трепне.

— Добре ли сте?

— Имам само няколко натъртвания. И няколко драскотини. Това е.

— Сигурна ли сте, че не искате да отидете в болницата? Ще ви закарам.

— Добре съм. Все пак съм медицинска сестра и мога да преценя и сама.

— Казват, че лекарите и сестрите са най-ужасните пациенти. Ще ви закарам в болницата. За всеки случай.

Тя се засмя, неспособна да повярва.

— Това звучи като заповед.

— В интерес на истината е точно така.

— Детектив, наистина искам да разбера дали…

Говореше на гърба му. Този тип й беше обърнал гръб. Отдалечаваше се към колата си.

Детектив! — изкрещя тя.

Той извърна поглед през рамо.

— Какво?

— Аз не… Това не е… — Тя въздъхна. — Няма никакво значение — измърмори тя и го последва към колата му. Какъв ли смисъл имаше да спори с този човек? Сигурно пак щеше да й обърне гръб.

Щом се настани на седалката, усети остра болка в гърдите. Той може и да се окажеше прав. Знаеше, че ще минат часове, дори дни, докато натъртванията си проличат. Не й беше приятно да го признае, но господин Всезнайко може и да имаше основание с това предложение за ходенето до болницата.

Чувстваше се прекалено неловко, за да каже каквото и да е по пътя натам. Сам най-сетне наруши мълчанието.

— И така, ще ми кажете ли какво се случи? — попита той.

— Вече дадох показания. Всичко е включено в полицейския доклад. Някакъв ме изблъска от пътя.

— Да, черен форд, шофьорът е бил мъж. Номерът е от щата Мейн.

— Значи са ви казали всичко.

— Другият свидетел каза, че му се е сторило, че водачът е бил пиян, и че се е опитал да ви задмине на височината. Не е забелязал нищо умишлено.

Тя поклати глава.

— Вече не знам какво да си мисля.

— Кога видяхте черния форд за пръв път?

— Май някъде към Смъглърс Коув. Стори ми се, че ме следи.

— Криволичеше ли по пътя? Някакви следи за нестабилно поведение на пътя?

— Не. Той просто… следваше ме.

— Възможно ли е да е карал зад вас преди това?

— Не съм сигурна.

— Възможно ли е да е бил зад вас, когато сте излезли от къщата на майка ви?

Тя се намръщи. Той не я поглеждаше и продължаваше да се взира напред. Нещо в гласа му се бе променило. А и въпросите му й се сториха уклончиви. Може би дори скептични. Но последните му думи я наведоха над мисълта, че той не вярва напълно на версията за пияния шофьор. Тя се притесни.

— Да не би да предполагате, че ме е причаквал?

— Просто разглеждам всички варианти.

— Другият полицай смята, че водачът е бил пиян.

— Всеки си има мнение.

— А какво е вашето?

Той не й отговори. Продължаваше да кара вбесяващо спокойно. Този тип проявяваше ли някога чувства? Прииска й се поне един-единствен път да види, че нещо е влязло под дебелата му кожа.

— Детектив Наваро — каза тя. — Плащам данъци. Плащам ви заплатата. Мисля, че заслужавам нещо повече от подобно отношение, с което искате да ви се разкарам от главата.

— Я виж ти! Позоваваме се на гражданските си права.

— Ще се позовавам на каквито права е необходимо, за да ми отговорите.

— Не съм сигурен, че искате да чуете отговора.

— Защо да не искам?

— Поогледах колата ви. Това, което открих потвърждава напълно думите ви. От страната на шофьора е останала черна боя от сблъсъка, което доказва, че автомобилът, който ви е халосал е наистина черен.

— Значи не съм далтонистка.

— Освен това забелязах, че прозорецът от страната на водача е разбит. При счупването са се спуснали паяжини. Малко необичайно е, когато някоя кола се преобърне.

— Това е защото прозорецът вече беше счупен, когато излязох от пътя.

— Как разбрахте?

— Спомням си парчетата стъкло. Те ми порязаха лицето. Когато се разлетяха. Стана, преди да изляза от пътя.

— Сигурна ли сте? — Той я погледна. — Напълно сигурна ли сте?

— Да. Има ли някакво значение?

Той изпусна дъха си.

— Има огромно значение — отвърна тихо той. — И това се връзва с нещо, което намерих в колата ви.

— В моята кола ли? — Тя озадачено поклати глава. — И какво намерихте?

— Беше се загнездил във вратата от другата ви страна. Тази, която се е ударила в дървото. Ламарините са напълно изметнати и сигурно затова останалите полицаи не са забелязали. Но аз знаех, че е там някъде. И го открих.

— Какво е то?

— Дупка от куршум.

Нина усети как кръвта й се смразява. Не можеше да говори. Седеше шокирана, смълчана, светът й разтърсен от чутото.

Той продължи да говори с познатия безизразен глас. Този не може да е човек, мислеше си тя. Той е машина. Робот.

— Куршумът е минал през прозореца ви — каза той. — Точно зад главата ви. Затова и стъклото се е пръснало. Куршумът се е отклонил леко напред, пропуснал ви е и се е забил в пластмасовите части на другата врата, където сигурно още стои загнезден. Ще го извадим. До довечера ще знаем калибъра му. Сигурно и марката на пистолета. Всичко това още не ми е ясно. А вие трябва да ми кажете защо някой се опитва да ви убие.

Тя поклати глава.

— Това е някаква грешка.

— Този тип си дава доста зор. Взриви църква. Преследва ви. Тук не става въпрос за никаква грешка.

— Не може да е друго!

— Помислете за всички възможни хора, които биха искали да ви наранят. Мисли, Нина!

— Казах ви, аз нямам врагове!

— Трябва да имате.

— Нямам! Нямам… — Тя изхлипа и скри лицето си в ръце. — Нямам! — прошепна тя.

След дълго мълчание той продължи внимателно.

— Съжалявам. Знам колко е трудно човек да приеме…

— Нищо не знаете. — Тя вдигна глава и го погледна. — Нямате никаква представа, детектив. Винаги съм си мислила, че хората ме харесват. Толкова се старая да се разбирам с всички. А сега вие ми обяснявате, че има някой, някой, който иска… — Тя преглътна и се загледа напред в притъмняващия път.

Сам не наруши мълчанието между тях. Знаеше, че тя е в шок и не искаше да настоява с нови въпроси. Освен това предполагаше, че болката, която изпитва не е просто физическа, но и емоционална, въпреки че се стараеше да се прикрива. Съдейки по състоянието на колата й, тялото й трябва да бе доста изранено и натъртено днес следобед.

В спешното отделение той крачеше в чакалнята, докато дежурният преглеждаше Нина. След като мина на рентген, тя се появи още по-бледа отпреди. Вече е приела истината, помисли си той. Опасността си беше истинска и тя не можеше повече да си затваря очите.

Когато седнаха в колата, тя не пророни и дума. Той я наблюдаваше с периферното си зрение и очакваше да избухне в сълзи, да изпадне в истерия, но тя оставаше неестествено притихнала. Сам се притесни. Това не беше добре за здравето й.

— Не бива да оставате сама тази вечер. Имате ли къде да отидете?

Отговорът й бе свиване на рамене.

— При майка ви? — предложи той. — Ще ви закарам до вас да си вземете някои неща и…

— Не, не. Не и при майка ми — прошепна тя.

— Защо не?

— Ами аз… не искам да… усложнявам нещата за нея.

— Да усложнявате нещата ли? — Той се намръщи. — Простете, че задавам подобен въпрос, но не са ли затова майките? Да ни извадят от калта и да ни почистят?

— Майка ми… бракът й… те не са от хората, които оказват подкрепа.

— Значи тя не може да приеме собствената си дъщеря?

— Това не е нейният дом, детектив. На съпруга й е. А той не ме одобрява. Ако трябва да си говорим честно, чувствата ни са взаимни… — Тя гледаше право напред и в този момент му се стори изключително смела. И много самотна. — От деня, в който се ожениха, Едуард Уорънтън контролира всяка незначителна подробност в живота на майка ми, а тя понася всичко без да гъкне. Защото парите му са всичко за нея. Просто не можех да търпя това положение повече. Затова един ден го пратих по дяволите.

— Според мен е трябвало тъкмо това да направите.

— Само че не допринесох с нищо за семейното им разбирателство. Сигурна съм, че заради това замина в командировка за Чикаго. Това беше най-удобното извинение, за да пропусне сватбата ми. — Тя въздъхна и отпусна глава назад. — Знам, че не трябва да се дразня от майка си, но не мога да го преодолея. Дразня се, когато го защитава.

— Добре, значи няма да ви карам при майка ви. Какво ще кажете за добрия стар татко? Двамата разбирате ли се?

Тя кимна. Едва-едва.

— Мисля, че ще мога да остана при него.

— Добре. Защото в никакъв случай няма да ви оставя сама тази нощ. — Едва изрекъл тези думи и се усети, че не е трябвало да ги казва. Звучаха прекалено загрижено, сякаш чувствата му ставаха едно със задълженията. Беше прекалено добро ченге, прекалено предпазлив, за да позволи подобно нещо да се случи.

Усети изненадания й поглед в тъмнината.

С по-студен глас, отколкото бе възнамерявал, той продължи:

— Можете да се окажете единствената ми връзка с бомбите. Трябвате ми жива и здрава за разследването.

— О, да. Разбира се. — Тя отново погледна напред. Не пророни друга дума, докато не стигнаха пред дома й на Оушън Вю Драйв.

Щом той паркира, Нина понечи да слезе от колата. Той я хвана за ръката и я дръпна в колата.

— Чакайте.

— Какво има?

— Постойте за малко. — Огледа улицата и другите коли. Внимаваше за нещо подозрително. Улицата бе празна. — Добре — каза той. Слезе и заобиколи колата, за да й отвори вратата. — Съберете си неща в един сак. Нямаме време за нищо повече.

— Нямах намерение да изнасям мебелите.

— Опитвам се да улесня всичко. Ако някой наистина ви следи, ще дойде именно тук. Затова няма да се бавим, ясно?

Думите, с които искаше да подчертае опасността, постигнаха желания ефект. Тя изфуча от колата и хукна по алеята към входната врата. Трябваше да я убеждава да изчака на терасата, за да огледа набързо жилището.

Миг по-късно надникна иззад вратата.

— Всичко е наред.

Докато тя си събираше нещата, Сам се мотаеше в хола. Къщата бе просторна, обзаведена с вкус, с изглед към залива. Точно типа къща, в която човек би си представил, че живее лекар. Той се приближи до старото пиано, марка „Стейнуей“ и натисна няколко клавиша.

— Кой свири на пиано? — извика той.

— Робърт — долетя отговорът откъм спалнята. — На мен, все едно че слон ми е стъпил на ушите.

Той се загледа в снимката върху пианото. Двойката там бе усмихната. Беше Нина, с някакъв синеок рус мъж. Без съмнение това бе Робърт Бледскоу. Мъжът изглежда си имаше всичко. Беше красив, имаше пари и диплома по медицина. Да не забравяме жената. Жена, която вече не искаше. Сам се приближи към истинска изложба от дипломи, закачени на стената. Всичките бяха на Робърт Бледскоу. Училище Гротън. Бакалавърска степен в Дартмут. Магистърска степен от Харвард. Доктор Бледскоу бе истински представител на престижните колежи Айви Лийг. Той бе зет мечта за всяка майка. Нищо чудно, че Лидия Уорънтън настояваше дъщеря й да си оправи взаимоотношенията с него.

Телефонът звънна и острият ненадеен звук стресна Сам. Той веднага усети прилив на адреналин.

— Да се обадя ли? — попита Нина.

Стоеше на вратата, лицето й изопнато от напрежение.

Той кимна.

— Обадете се.

Тя отиде до телефона. След секунда колебание, вдигна слушалката. Той застана плътно до нея и се заслуша.

— Ало?

Никой не отговори.

— Ало? — повтори Нина. — Кой е? Ало?

Чу се прищракване, а след секунда прозвуча и сигнала за свободна линия.

Нина погледна Сам. Беше толкова близо до него, че косата й, черната копринена коса докосваше лицето му. Той не можеше да откъсне поглед от големите й очи. Откри, че откликва на близостта й с неочакван прилив на мъжко желание.

„Това не бива да се случва. Не бива да го допускам.“

Отстъпи назад, за да е по-далече. Въпреки че между тях нямаше и метър разстояние, той все още усещаше властта на привличането. „Явно не съм достатъчно далече“, помисли си той. Тази жена му пречеше да разсъждава трезво и логично. А това бе много опасно.

Сведе поглед и забеляза, че лампата на телефонния секретар мига.

— Имате съобщения.

— Моля?

— Телефонният ви секретар. Оставени са ви три съобщения.

Замаяният й поглед се отклони към апарата. Без да се замисля, тя натисна копчето за прослушване.

Чуха се три изсвирвания, последвани от тройно мълчание, а след това се включи сигналът за свободно.

Тя стоеше над апарата като парализирана.

— Защо? — прошепна тя. — Защо звънят, а после мълчат и затварят?

— За да проверят дали сте си у дома.

Думите му изведнъж стигнаха до съзнанието й. Тя се отдръпна от телефона, сякаш се бе опарила на него.

— Трябва да се махна — каза тя и забързано хлътна в спалнята.

Той я последва. Нина хвърляше дрехи в един сак, без да губи време да ги подрежда и сгъва. Панталони, блузи, бельо се трупаха в хаотична купчина.

— Само най-важното — напомни й той. — Да вървим.

— Да. Да, прав сте. — Тя се завъртя и се втурна в банята.

Сам чу шумното отваряне на шкафчета и потракването на набързо събрани тоалетни принадлежности. След минутка тя се появи отново с издута чантичка за грим, която също пъхна в сака.

Той затвори и заключи след нея.

— Да вървим.

В колата младата жена седеше притихнала и сгушена на седалката, докато той караше. Сам непрекъснато вдигаше поглед към огледалото за обратно виждане, за да се увери, че не ги следят, но зад тях не се виждаха фаровете на друга кола. Нямаше и следа от преследвач.

— Отпуснете се — каза той. — Сега ще ви закарам в къщата на баща ви и всичко ще бъде наред.

— И после какво? — попита тихо тя. — Колко дълго ще трябва да се крия там? Седмици? Месеци?

— Колкото е необходимо, за да разрешим случая.

Тя поклати глава с тъга и недоумение.

— Смисълът ми се губи. Нищо не разбирам.

— Може пък да ви стане по-ясно, след като поговорим с годеника ви. Имате ли някаква представа къде може да бъде?

— Според мен, последният човек, на който Робърт би се доверил, съм аз. — Тя се обгърна с ръце и се загледа през прозореца. — В бележката пишеше, че няма да е в града известно време, че трябва да се махне. От мен…

— От вас ли? Или от някой друг?

Тя поклати глава.

— Има толкова много неща, които не знам. Той не си е направил труда да ми каже прекалено много неща. Господи, как ми се иска да можех да разбера. Мога да се справя. С всичко бих се справила, стига да разбирах.

„Що за човек е този Робърт Бледскоу?“, чудеше се Сам. Що за човек би зарязал тази жена? Да я оставиш сама да се справя с опасностите, които си посял след себе си.

— Който и да беше този, който мълчеше, почти сигурно ще посети къщата ви — обясни Сам. — Бих искал да я държа под око. Тъкмо ще разбера кой ще се появи.

Тя кимна.

— Да. Разбира се.

— Ще ми позволите ли?

— Искате да кажете… вътре?

— Ако нашият заподозрян се появи, може и да се опита да влезе с взлом. Иска ми се да го чакам.

Тя се вгледа в него.

— Могат да ви убият.

— Вярвайте ми, госпожице Кормиър, аз не съм от тези, дето се правят на герои. Не поемам излишни рискове.

— Но ако все пак се появи…

— Ще съм готов. — Той й се усмихна бегло, за да й вдъхне увереност.

Тя не изглеждаше никак убедена. Напротив, бе по-уплашена от преди.

„Заради мен ли?“, чудеше се той. А това, необяснимо защо му повдигна духа. Страхотно. Следващата му стъпка, сигурно ще бъде да си нахлузи примка на врата заради чифт големи кафяви очи. Именно за такива ситуации предупреждаваха ченгетата. Да не поемат ролята на герои пред някоя притеснена дама. Така можеха да си намерят смъртта.

Можеха и него да убият.

— Не трябва да отивате сам — каза тя.

— Няма да съм сам. Ще имам подкрепление.

— Сигурен ли сте?

— Да, сигурен съм.

— Обещавате ли? Нали няма да поемате рискове?

— Вие какво, да не сте ми майка? — сопна се нервиран той.

Тя извади връзка ключове от чантата си и ги подхвърли на таблото.

— Не, не съм ви майка — отвърна тя. — Но вие сте ченгето, което отговаря за случая. А на мен ми трябвате жив и здрав, за да го разрешите.

Заслужаваше си го. Беше проявила загриженост за безопасността му, а той й отговори със сарказъм. Дори не знаеше защо. Единственото, което му беше ясно, когато и да я погледнеше в очите, бе, че изпитва непреодолимо желание да си подвие опашката и да избяга. Преди да е паднал в капана.

Малко по-късно минаха през портата от ковано желязо и продължиха по алеята към къщата на баща й. Нина дори не изчака Сам да й отвори вратата. Изскочи от колата и се заизкачва по каменните стъпала. Сам бе зад нея, стиснал в ръка сака й. И оглеждаше къщата. Тя беше огромна, дори още по-внушителна от палата на Лидия Уорънтън, а и тук бяха поставени последния писък в нововъведенията на охранителните системи. Поне тази вечер Нина щеше да е на безопасно място.

Звънецът приличаше на църковна камбана и той чу как отекна в десетките стаи. Една блондинка отвори вратата, но каква блондинка! Не много над трийсет, в лъскаво прилепнало по всяка извивка на тялото й трико. По лицето й блестяха капчици пот, а от една от стаите долиташе ритмичната музика от видео касета за упражнения.

— Здравей, Даниела — поздрави тихо Нина.

Даниела си наложи маската на съчувствие и на Сам му направи впечатление, че е прекалено бърза, за да е израз на искрена загриженост.

— О, Нина. Толкова съжалявам за случилото се днес! Уенди се обади и ни разказа за църквата. Има ли ранени?

— Не. Не, слава богу, няма. — Нина се поколеба, сякаш се страхуваше да зададе следващия въпрос. — Дали е възможно да преспя у вас?

Изражението на съчувствие се стопи. Даниела погледна въпросително сака в ръцете на Сам.

— Ами, ъъъ… нека да поговоря с баща ти. В момента е в джакузито и…

— Нина няма избор. Трябва да остане тук — намеси се Сам. Пристъпи покрай Даниела и влезе в къщата. — За нея не е безопасно да остава сама.

Погледът на Даниела се плъзна по Сам и той забеляза бегла искрица интерес в отегчените сини очи.

— Страхувам се, че не ви чух името.

— Това е детектив Наваро — каза Нина. — Той е от портландския бомбен отряд. А това — обърна се тя към Сам, — е Даниела Кормиър. Моята… Съпругата на баща ми.

Думата беше мащеха, но тази зашеметяваща блондинка не би могла да бъде ничия мащеха. А в погледите, които му хвърляше, определено нямаше нищо майчинско.

Даниела наклони глава с жест, който той веднага определи и като проява на любопитство, и като опит за флирт.

— Значи сте ченге?

— Да, госпожо.

— В бомбения отряд ли? Това ли мислите, че се е случило в църквата? Имало е бомба?

— Не ми е позволено да говоря по този въпрос — отвърна той. — Не и докато разследването е в ход. — Той бавно се извърна към Нина. — Ако ще останете тук през нощта, най-добре да тръгвам. Да не забравите да затворите портите на алеята. И включете алармата против крадци. Ще се обадя утре сутрин.

Кимна за довиждане и погледът му срещна очите на Нина. Беше само за миг, но отново се изненада от инстинктивния си ответ към тази жена. Привличането помежду им беше толкова силно, че трябваше да вложи цялата си воля, за да си тръгне.

Стори го. Кимна кратко и тръгна към входната врата.

Навън, в тъмното, остана за кратко загледан в къщата. Стори му се добре обезопасена. Имаше и още двама вътре и Нина би трябвало да е в безопасност. Въпреки това, той се чудеше дали точно тези двамата биха й помогнали при нужда. Баща, който се кисне в джакузито, и мащеха, цялата изтъкана от лъскаво трико и хормони, едва ли бяха най-подходящите хора да дарят някого с утеха и внимание. Нина поне бе интелигентна жена. Знаеше, че тя ще внимава за опасности.

Подкара към къщата на Робърт Бледскоу на Оушън Вю Драйв и остави колата в една странична улица зад ъгъла.

Отвори си с ключовете на Нина, звънна на Джилис да уреди патрулната кола да минава през района. След това спусна всички пердета и зачака. Беше девет.

В девет и половина започна да става неспокоен. Крачеше из хола, след това в кухнята, после се прехвърли в трапезарията и в коридора. Който и да наблюдаваше къщата, би очаквал светлините да се палят и гасят в различни стаи, по различно време. Може пък техният човек да изчаква обитателите да си легнат.

Сам изгаси лампата в хола и отиде в спалнята.

Нина бе оставила най-горното чекмедже в гардероба отворено. Сам стъпи на килима и започна да обикаля около чекмеджето с изкусително подаващото се бельо. Най-отгоре имаше нещо в черна дантела и коприна и единият ъгъл се бе промъкнал навън. Не устоя на изкушението. Спря край чекмеджето, вдигна бельото и го задържа.

Нещото бе с презрамки не по-дебели от спагети, обточено с коприна и предназначено да разкрива колкото е възможно повече. Той го захвърли обратно и затръшна чекмеджето.

Отново се беше разсеял. Това не биваше да се случва. Имаше нещо и у Нина Кормиър, и в неговата реакция към нея, което го караше да се държи като празноглав новак.

Преди службата му го бе сблъсквала с жени, включително и с изумителни красиви дами. Имаше и жени като сладураната в трикото, Даниела Кормиър, мащехата на Нина. Беше успял да си държи панталоните закопчани, а умът на място. Това бе въпрос не само на самоконтрол, но и на оцеляване. Жените, с които се срещаше служебно, обикновено бяха в беда и им беше много лесно да възприемат Сам в ролята на рицаря в бели доспехи, в мъжественото превъплъщение, което ще намери отговор на всичките им проблеми. Подобни фантазии нямаха никакво бъдеще. Рано или късно на рицарите им отнемаха доспехите и жените разбираха, че той си е само едно ченге. Нито богат, нито с блестящ ум. Не беше кой знае какво в нито едно отношение, за да го препоръчват.

И на него му се случи веднъж. Но само веднъж. Тя бе начинаеща актриса, която се опитваше да се отърве от агресивния си приятел. Той пък бе новак и назначението му бе да се грижи за нея. Ситуацията си беше наред. Само че момичето не беше подходящо. В продължение на няколко невероятни седмици, той бе влюбен и си мислеше, че и тя е влюбена.

След това се отърва от Сам като от врял картоф.

Тогава той научи по най-трудния начин един изключително поучителен урок, а именно, че любовните връзки и полицейската работа не трябва да се смесват. Никога повече не наруши това правило и нямаше намерение да го нарушава и с Нина Кормиър.

Загърби гардероба и тъкмо крачеше към другата част на стаята, когато чу някакво тупване.

То се разнесе точно пред къщата.

На секундата загаси светлината в спалнята и посегна към пистолета. На пръсти се добра в коридора. Спря на вратата към хола и застина, а погледът му бързо обходи тъмнината.

През прозорците навлизаше слабата светлина на уличните лампи. Не забеляза никакво движение в стаята, нямаше подозрителни сенки.

Чу се някакво стържене и тихо подрънкване. Идваше от предната тераса.

Сам взе на прицел предната врата. Беше коленичил и готов да стреля, когато вратата се отвори със замах. Появи се силует на мъж, огрян в гръб от уличните лампи.

— Полиция! — ревна Сам. — Не мърдай!