Тес Геритсън
Гонитбата (14)

Четиринайсета глава

Сам стискаше зъби, докато разбридаше оплетените жици и кабели. Та те бяха толкова много! Щеше да му отнеме поне час да ги разгадае. А всичко, с което разполагаха, бяха минути. Въпреки че не бе казал и дума, тя усещаше тревогата по лицето му и забеляза първите капки пот по челото.

Джилис се върна при партньора си.

— Проверих наоколо. Спектър е поставил още петнадесет пръчки. Няма странични вериги, доколкото успях да видя. Сърцето на устройството му ти е в ръцете.

— Прекалено лесно е — измърмори Сам, докато оглеждаше жиците. — Той иска аз на всяка цена да прережа тази жица.

— Да не би да е двойна верига? Знаел е, че ще сме много подозрителни. Затова я е направил простичка, за да ни обърка.

Сам преглътна.

— Това тук ми прилича на задействащото копче. Само че тук, на капака, има спойка. Вътре може да се окаже съвсем друго устройство. Ако махна капака, може и да се взриви.

Джилис погледна дигиталния таймер.

— Остават пет минути.

— Знам, знам. — Гласът на Сам бе станал дрезгав от напрежение, но ръцете му бяха съвършено спокойни, докато преглеждаше жиците. Само едно подръпване на грешната и тримата щяха да се разпилеят из въздуха.

Навън зазвучаха още сирени и спряха отпред. Нина чу гласове и навън настъпи някакво объркване.

Вътре обаче, цареше тишина.

Сам си пое въздух и я погледна.

— Добре ли си?

Тя кимна отривисто. По лицето му видя първите белези на паника. Няма да успее да разбере как е направено устройството навреме, и го знае.

Точно такъв бе замисълът на Спектър. Безнадеждната дилема. Фаталният избор. Коя жица да прекъсне? Една ли? Нито една? Дали да заложи собствения си живот? Дали да направи разумен избор, като изостави сградата, а също и нея?

Знаеше какъв избор ще направи той. Четеше го в очите му.

И двамата щяха да умрат.

— Две минути и половина — каза Джилис.

— Хайде, изчезвай оттук — нареди Сам.

— Имаш нужда от още един чифт ръце.

— А пък децата ти имат нужда от баща. Махай се оттук, мътните да те вземат.

Джилис не помръдна.

Сам взе клещите и изолира бялата жица.

— Ти гадаеш, Сам. Нямаш никаква представа.

— Инстинкт, приятелю. Инстинктите ми винаги са били отлични. Имаме две минути. А ти никак не ми помагаш.

Джилис се изправи, но се забави още, разкъсван между избора дали да излезе или да остане.

— Сам…

— Разкарай се.

Джилис заговори тихо:

— Ще ти приготвя бутилка скоч, приятелю. Ще те чака за после.

— Задължително. А сега изчезвай.

Без да каже и дума, Джилис излезе от сградата.

Останаха само Сам и Нина. Той не трябва да остава, каза си тя. Не трябва да умира.

— Сам — прошепна тя.

Той сякаш не я чу, беше прекалено съсредоточен над жиците, от които зависеше дали ще живеят или ще умрат.

— Тръгвай си, Сам — молеше го тя.

— Това ми е работата, Нина.

— Работата ти не е да умреш.

— Ние няма да умрем.

— Прав си. Ние няма. Ти няма да умреш. Ако си тръгнеш сега…

— Няма да си тръгна. Не разбра ли? Няма. — Вдигна очи и срещна нейните.

Тя видя в този спокоен поглед, че той вече е взел решение. Беше решил да живее или да умре с нея. Това не беше ченгето, което бдеше над нея, а мъжът, който я обичаше. Мъжът, когото тя обичаше.

Усети как сълзите й рукват по бузите. Едва тогава разбра, че плаче.

— Остава минута. Ще трябва да налучкваме — каза той. — Ако съм познал, тази жица ще ни свърши работа. Ако ли не… — Той въздъхна дълбоко. — И в двата случая ще разберем много бързо. — Той стегна клещите около бялата жица. — Добре, действам с тази.

— Чакай.

— Какво има?

— Когато Спектър ги скачваше, той запои бялата с червена, а след това ги покри със зелен изолатор. Това има ли някакво значение?

Сам погледна надолу към жицата, който се канеше да прекъсне.

— Има — отвърна тихо той. — Има огромно значение.

— Сам! — прозвуча викът на Джилис по мегафона. — Остават ти десет секунди!

Десет секунди, за да избяга.

Сам не побягна. Премести клещите към черната жица и се приготви да среже. След това спря и погледна Нина.

Гледаха се за последно.

— Обичам те — каза той.

Тя кимна и по лицето й отново рукнаха сълзи.

— И аз те обичам — прошепна тя.

Погледите им останаха преплетени, нетрепващи, докато той бавно стисна с клещите. Дори когато усети как острата част се забива в пластмасовото покритие, Сам я гледаше, а тя — него.

Жицата се прекъсна на две.

За момент никой от тях не посмя да мръдне. Все още стояха като вкаменени, като парализирани пред прага на смъртта.

След това отвън долетя викът на Джилис.

— Сам. Броенето вече приключи. Сам!

В същия момент Сам трескаво започна да реже въжетата от ръцете и глезените й. Тя бе прекалено изтръпнала, за да може да стои изправена, но нямаше и нужда. Той я пое на ръце и я изнесе от склада в нощта.

Навън всичко бе осветено от лампите на колите — патрулки, линейки, пожарни. Сам я пренесе отвъд жълтото полицейско ограждение и я остави да стъпи на земята.

Веднага ги заобиколи цяла тълпа. Там бяха и шефът Купърсмит, и Лидел, и всички искаха да разберат каква е бомбата. Сам не им обърна никакво внимание. Стоеше, прегърнал Нина, и я пазеше от хаоса.

— Всички да се отдръпнат! — кресна Джилис и размаха ръце пред тълпата. — Оставете им малко пространство! — Той се обърна към Сам. — Ами устройството?

— Обезвредих го — каза Сам. — Само че внимателно. Спектър може и да ни е оставил някоя изненада.

— Ще се погрижа. — Джилис тръгна към склада, но се обърна. — Ей, Сам?

— Да?

— Май току-що си спечели правото да се пенсионираш — ухили се Джилис и се отдалечи.

Нина вдигна поглед към Сам. Въпреки че опасността бе преминала, тя все още долавяше как сърцето му блъска в гърдите, усещаше бързите удари и на собственото си сърце.

— Ти не ме изостави — прошепна тя и по лицето й отново потекоха сълзи. — Можеше…

— Не, не можеше.

— Казах ти да си отиваш. Исках да си отидеш.

— А пък аз исках да остана. — Той пое лицето й в ръце. Убедено и настоятелно. — Няма друго място, където бих искал да бъда, освен до теб, Нина. Няма друго място, на което някога бих пожелал да бъда.

Тя знаеше, че ги наблюдават десетки очи. Новинарските камери вече бяха дошли и всеки се провикваше с въпросите си. Нощта оживя с гласове и многоцветни светлини. В този момент, докато я притискаше до себе си, докато се целуваха, за нея не съществуваше никой друг, освен Сам.

Когато утрото настъпеше, той все още щеше да я притиска до себе си.