Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нейният покровител (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Keeper of the Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 49гласа)

Информация

Сканиране
ganinka(2014)
Корекция
Еми(2014)
Форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Тес Геритсън. Гонитбата

Американска. Първо издание

ИК „Коломбина прес“, София, 2003

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-107-0

История

  1. —Добавяне

Първа глава

Сватбата нямаше да се състои. Беше отложена. Провалена. Свършено бе.

Нина Кормиър се вглеждаше в отражението си в стаята за преобличане в църквата и се чудеше защо не може да заплаче. Знаеше, че болката се таи някъде вътре, залегнала дълбоко, скрита зад вцепенението, но въпреки това не я усещаше. Все още не. Седеше със сухи очи и се взираше в отражението си. Съвършеният образ на булка. Воалът й се спускаше на ефирни гънки над лицето. Горната част на сатенената рокля в слонова кост, обсипана с речни перли, откриваше раменете. Дългата й черна коса бе прибрана в изящен кок. Всички, които я видяха тази сутрин в стаята за преобличане, майка й, сестра й Уенди, мащехата й Даниела, единодушно заявиха, че е много красива булка.

Така и щеше да бъде. Стига младоженецът да си бе направил труда да се появи. А той дори не прояви достатъчно смелост да й съобщи лично решението си. След шест месеца, прекарани в обмисляне на планове и в мечти, само двайсет минути преди церемонията бе получила бележката му. И то по кума.

„Нина,

Имам нужда от време, за да обмисля всичко. Искрено съжалявам. Няма да съм в града няколко дни. Ще ти се обадя.“

Робърт

Насили се отново да прочете бележката.

Имам нужда от време… Имам нужда от време…

„Колко ли време му трябва на един мъж?“, зачуди се тя.

Преди година се премести при доктор Робърт Бледскоу. Това бил единственият начин да разберат дали си подхождат, й бе казал той. Бракът бил изключителна обвързаност завинаги и не искал да направи грешка. Четирийсет и една годишният Робърт имаше значителен опит с несполучливи връзки. Бе решил да не допуска повече грешки. Искаше да е сигурен, че Нина е жената, която бе чакал цял живот.

Тя бе убедена, че именно Робърт е мъжът, когото е търсила. Увереността й бе толкова силна, че щом той й предложи да се премести при него, тя се прибра и си събра багажа…

— Нина? Отвори вратата! — Сестра й Уенди трескаво въртеше топката на бравата. — Моля те, пусни ме.

Нина отпусна глава на дланите си.

— Точно сега не искам да виждам никой.

— Но някой трябва да е до теб.

— Просто искам да остана сама.

— Слушай, всички гости се разотидоха. Църквата е празна. Само аз останах.

— Не искам да говоря с никого. Моля те, върви си. Много те моля!

Пред вратата се възцари дълго мълчание. След това гласът на Уенди отново прозвуча.

— Ако си тръгна, ти как ще се прибереш? Някой трябва да те закара.

— Ще хвана такси. Или пък преподобният Съливън ще ме закара. Трябва ми време да помисля.

— Сигурна ли си, че не искаш да поговорим?

— Сигурна съм. Ще ти звънна по-късно, нали става?

— Щом така искаш. — Уенди се поколеба, а след това добави с нотка на злоба, която сестра й долови дори и през дъбовата врата: — Да знаеш, че Робърт е тъпак. Вече мога да ти го кажа, но винаги съм го смятала за тъпак.

Нина не отговори. Седеше пред тоалетката, отпуснала чело на дланите си, въпреки че не можеше да пророни дори една сълза. Чу отдалечаващите се стъпки на Уенди, а след това празната църква се потопи в тишина. Сълзите отказваха да потекат. Точно сега не можеше да мисли за Робърт. Вместо това умът й упорито се насочваше към чисто практическата страна на провалената сватба. Организираният прием и всичката тази недокосната храна. Подаръците, които се налагаше да върне. Самолетните билети за остров Сейнт Джон изгаряха. Защо пък тя да не замине на меден месец, за да забрави доктор Робърт Бледскоу? Ще тръгне сама и ще си вземе само банския. Поне ще й остане единият тен след целия този разтърсващ провал.

Надигна бавно глава и отново погледна отражението си в огледалото. Не беше чак толкова красива булка, помисли си тя. Червилото й се бе размазало, а кокът се разпадаше. Започваше да заприличва на истинска развалина.

С неочаквана ярост вдигна ръка и смъкна воала. Навсякъде се разлетяха фиби и буйната черна коса се разстла непокорно. Я по дяволите с този воал! Запокити го към коша за боклук. Сграбчи букета от бели лилии и розови рози и го натъпка при воала. Стана й хубаво. Гневът нахлу във вените й като някакво ново мощно гориво. Тя скочи енергично на крака.

Излезе от стаята за преобличане, шлейфът й се стелеше отзад, докато вървеше към нефа.

По пейките нямаше хора. Гирлянди от бели карамфили украсяваха пътеките, а олтарът бе обсипан с розови рози и венерин косъм. Подиумът бе грижливо подготвен за церемонията, която никога нямаше да се състои. Нина почти не забеляза прекрасната работа на цветарите, докато крачеше покрай олтара и се насочваше по централната пътека. Вниманието й бе приковано във входната врата. Искаше да избяга. Дори загриженият глас на преподобния Съливън не я накара да забави крачка. Премина под последното цветно пано, свидетелство на днешното фиаско и отвори със замах двойната врата. На стълбите към входа на църквата спря. Юлското слънце нахлу в очите й и тя изведнъж усети, прерязана от болка, че сигурно всеки ще обърне поглед към нея, към една самотна жена в булчинска рокля, която се опитва да спре такси. Едва в този момент, заслепена от слънчевия следобед, тя усети първите горещи сълзи.

О, не. Господи, не сега! Щеше да се предаде и да се разплаче точно пред църквата. И всяка проклета кола, която минеше по булевард Форест, щеше да я забележи.

— Нина? Нина, скъпа.

Тя се обърна. Преподобният Съливън се бе изправил на стъпалото над нея, по милото му лице бе изписана загриженост.

— Мога ли с нещо да ти помогна. Каквото и да е? — попита той. — Ако искаш, можем да влезем и да поговорим.

Тя поклати нещастно глава.

— Искам да се махна. Моля ви, просто искам да се махна оттук.

— Разбира се. — Той внимателно пое ръката й. — Аз ще те откарам до вас.

Преподобният Съливън я поведе надолу по стълбите към служебния паркинг отстрани на църквата. Тя повдигна в ръка шлейфа, който бе замърлян след дългото влачене и се качи в колата. Събра сатена в скута си.

Преподобният Съливън седна зад волана. В колата бе задушно и горещо, но той не запали мотора. Вместо това двамата останаха потънали в неловко мълчание.

— Знам, че ти е трудно да разбереш каква е целта на Всевишния зад всичко това — каза тихо той. — Но, Нина, сигурно има някаква причина. В момента може и да ти е трудно да я прозреш. Дори е възможно да ти се стори, че Господ ти е обърнал гръб.

— Робърт ми обърна гръб — отвърна тя. Подсмръкна, намери едно чисто ъгълче от шлейфа и си избърса лицето. — Загърби ме и хукна като гърмян заек.

— Нерешителността е нещо обикновено за младоженците. Сигурен съм, че господин Бледскоу е преценил, че това е била прекалено съществена крачка…

— Прекалено съществена крачка за него? Едва ли за мен бракът е нещо като небрежна разходка в парка.

— Не, не, ти не ме разбра.

— Но, моля ви. — Тя изхлипа приглушено. — Просто ме закарайте до нас.

Той поклати глава и пъхна ключа в стартера.

— Само се опитвах да ти обясня, скъпа, и то по моя неумел начин, че това не е краят на света. Просто естественият ход на нещата. Съдбата често ни изправя пред изненади, Нина. Никога не очакваме кризите. Някои неща ни се струва, че изникват от нищото.

Внезапно, оглушителен гръм разтърси сградата. Експлозията пръсна витражите и истински порой от многоцветни стъкла полетя към паркинга. Разкъсани книги с църковни песни и отломки от пейките вътре се стовариха върху колата.

Когато белият пушек се разнесе, Нина забеляза дребни цветни листчета да се спускат леко отгоре върху предното стъкло, точно пред шокирания поглед на преподобния Съливън.

 

 

— Без грам съмнение смея да заявя, че вие двамата сте най-големите смотаняци на годината.

Детектив Сам Наваро от полицията в Портланд седеше, без да му трепва окото срещу вбесения Норм Лидел. В конферентната зала бяха петима и Сам нямаше никакво намерение да достави удоволствие на тази примадона в ролята на областен прокурор, като се свие и притесни пред останалите. Сам не се и канеше да опровергава нападките, защото наистина бяха сгафили. Двамата с Джилис яко бяха оплескали нещата и резултатът бе, че едно ченге е мъртво. Ченгето си беше първокласен задръстеняк, но въпреки това си оставаше ченге. Един от тях.

— В наша защита — започна партньорът на Сам, Гордън Джилис, — бих искал да кажа, че не сме давали на Марти Пикет разрешение да се вре на местопроизшествието. Изобщо нямахме представа, че е прескочил ограничителните полицейски заграждения…

— Обезопасяването на мястото на взрива си е ваше задължение — каза Лидел. — И отговорността е изцяло ваша.

— Я чакайте малко — заговори отново Джилис. — Офицер Пикет също трябва да има някаква вина.

— Пикет беше новак.

— Значи е трябвало да спазва задължителната процедура. Ако той…

— Млъквай, Джилис — намеси се Сам.

Джилис извърна поглед към партньора си.

— Сам, просто се опитвам да ни защитя.

— Няма никакъв смисъл. Вече са ни набелязали за виновни. — Сам се отпусна на стола и обърна поглед към Лидел от другата страна на конферентната маса. — Какво искате от нас, господин областен прокурор? Публичен бой с камшици? Да си подадем оставките?

— Никой не ви кара да си подавате оставките — сряза го шефът му Ейб Купърсмит. — А и този разговор няма да ни отведе до никъде.

— Трябва да им се наложат някакви дисциплинарни наказания — отново заговори Лидел. — Полицейски служител е мъртъв и…

— Да не би да си мислите, че не знам? — сопна му се Купърсмит. — Нали аз ще трябва да давам обяснения на вдовицата. Да не говорим за онези пиявици репортерите. Хич не ми пробутвайте тези дивотии за ние и вие, господин областен прокурор. Един от нашите е загинал. Ченге. Не адвокат.

Сам погледна шефа си с искрено учудване. Това бе нещо съвсем ново, Купърсмит да застане на негова страна. Този Ейб Купърсмит, когото познаваше, не говореше много, а пък комплименти и похвали човек трудно можеше да чуе. Причината бе, че Лидел натякваше за неща, за които те не бяха виновни. Когато се окажат под обстрел, ченгетата винаги сплотяват редиците.

— Хайде да се заемаме с належащите въпроси — предложи Купърсмит. — В града вилнее бомбаджия. Вече дадохме и първата жертва. Какво знаем до момента? — Той се обърна към Сам, ръководител на сформирания съвсем наскоро бомбен отряд. — Наваро?

— Не е много — призна Сам. Отвори някаква папка и извади купчина листа. Раздаде копия на останалите четирима около масата — на Лидел, на шефа Купърсмит, на Джилис и Ърни Такеда, експерт по експлозивите от лабораторията по криминалистика на щата Мейн. — Първият взрив е бил към 2:15 сутринта. Вторият — към 2:30, пак сутринта. Вторият е успял да срине склада на Ханкок. Причинил е и незначителни щети на съседните сгради. Нощният пазач е открил първото устройство. Забелязал следи от влизане с взлом и затова претърсил сградата. Бомбата била поставена направо на бюрото в един от офисите. Той ни се обади в 1:30 през нощта. Джилис е пристигнал към 1:50, а аз бях там в 2:00. Отцепихме района на поразяване и камионът с екипировката тъкмо пристигна, когато първата бомба избухна. След петнайсет минути, преди още да сме имали възможност да претърсим сградата, избухна и втората. Тя уби офицер Пикет. — Сам погледна Лидел, но този път областният прокурор не каза нищо. — На динамита открихме етикет с марка „Дюпон“.

В стаята се възцари кратко мълчание. След това Купърсмит отново заговори.

— Същата партида ли е като „Дюпон“-а в двете бомби от миналата година?

— Много вероятно — потвърди Сам. — След като липсващата партида е единствената голяма кражба на динамит, за която сме уведомени през последните години, да, може.

— Нали случаите с бомбите на Спектър бяха разрешени преди година? — попита Лидел. — А и всички знаем, че Винсънт Спектър е мъртъв. Така че кой прави тези бомби?

— Може да си имаме работа с някой ученик на Спектър. Някой, който е усвоил техниката на учителя си, и освен това има и достъп до запасите с динамит. Нали този динамит така и не успяхме да го открием.

— Още не сте потвърдили, че динамитът е със същите серийни номера като откраднатия — опита се да противоречи Лидел. — Това може и да няма никаква връзка с бомбите на Спектър.

— Страхувам се, че имаме и други доказателства — обясни Сам. — Никак няма да ви харесат. — Той погледна Ърни Такеда. — Хайде, Ърни, казвай.

Такеда винаги се притесняваше да говори пред хора и затова не откъсваше поглед от лабораторния доклад пред себе си.

— На базата на материалите, които събрахме на мястото на инцидента, можем да предположим каква е била структурата на устройството. Предполагаме, че електрическият възпламенител е бил задействан от електронна верига, снабдена със закъснител. Това на свой ред е взривило динамита с детонираща корда „Прима“. Пръчките динамит са били свързани със зелен изолатор, дебел пет сантиметра. — Такеда прочисти гърлото си и най-сетне вдигна поглед. — Това е абсолютно същият закъснител, какъвто покойният Винсънт Спектър е използвал за бомбите си миналата година.

Лидел погледна Сам.

— Същата направа, същият динамит? Какво, по дяволите, става?

— Очевидно — отвърна Лидел, — Винсънт Спектър е предал някои от уменията си, преди да умре. Сега на врата ни виси бомбаджия от второ поколение.

— Все още не сме изготвили — каза Сам — психологически профил на новопоявилия се. Спектър взривяваше хладнокръвно, но само за пари. Наемаха го да свършва различни поръчки и той ги извеждаше до край, бум, бум, бум. Ефикасно. Без грешки. Новият бомбаджия тепърва трябва да си изгради стереотип.

— Искаш да кажеш — отвърна Лидел, — че го очакваш отново да удари.

Сам кимна уморено.

— За съжаление, точно това казах.

На вратата се почука. Една от жените патрули надникна в конферентната зала.

— Моля да ме извините, но постъпи обаждане за Наваро и Джилис.

— Аз ще се обадя — каза Джилис.

Изправи се тежко и тръгна към телефона в конферентната зала.

Лидел все още не откъсваше поглед от Сам.

— Значи това е всичко, което най-добрият в Портланд е успял да събере? Ще чакаме нов взрив, за да му видим стереотипа. И тогава, само че това е под въпрос, ще добием представа за това, което става.

— Поставянето и активирането на бомба, господин Лидел — отвърна спокойно Сам, — е акт на малодушие. Това е прилагане на насилие без участието на виновника. Повтарям, без прякото участие. Не разполагаме със самоличност, нито с отпечатъци, никой не е видял нищо, нито пък…

— Шефе — прекъсна го Джилис. Затвори телефона. — Току-що съобщиха за нов.

— Какво? — викна Купърсмит.

Сам вече бе скочил на крака и вървеше към вратата.

— Какво е гръмнало този път? — извика след тях Лидел. — Друг склад ли?

— Не — отвърна Джилис. — Църква.

 

 

Когато Сам и Джилис пристигнаха в църквата „Добрият Пастир“, ченгетата вече бяха отцепили района. По улицата се струпваше тълпа. Три патрулни коли, две пожарни и една линейка бяха паркирани в пълно безредие по булевард Форест. Камионът на сапьорите бе паркиран до самия вход на църквата. Цялата врата бе изтръгната от пантите и бе отлетяла пред стълбите. Навсякъде хрущяха счупени стъкла. Вятърът разнасяше страници от книги с църковни песни и те се носеха като сухи листа по тротоара.

Джилис изруга.

— Този път нашият човек не е пестил материал.

Приближаха се към полицейското ограждение, офицерът, който отговаряше за местопроизшествието, се обърна с облекчение към тях.

— Наваро! Радвам се, че дойде на купона!

— Някакви жертви? — попита Сам.

— Засега няма. По това време в църквата не е имало никой. Това си е било жив късмет. В два е трябвало да има сватба, но я отложили в последната минута.

— Кой е трябвало да се жени?

— Някакъв лекар. Булката е там, в патрулката. Двамата със свещеника видели взрива от паркинга.

— Ще поговоря с нея по-късно — рече Сам. — Не я пускайте да си ходи. И свещеника да стои. Ще погледна дали в църквата няма втора бомба.

— Щом няма да влизам аз, всичко е наред.

Сам си сложи предпазен костюм от прихлупващи се стоманени плочки, обвити в найлон. Носеше и защитна маска, която щеше да му е необходима, ако откриеше второ устройство. Сапьорът, облечен по същия начин, чакаше заповеди пред вратата на църквата. Джилис щеше да остане при камиона. Този път трябваше да подготви необходимите инструменти и при нужда да приведе камиона в готовност.

— Добре — обърна се Сам към сапьора. — Да вървим.

Те пристъпиха през зейналия вход.

Първото, което Сам забеляза, бе миризмата — силна, с леко сладникав привкус. Динамит, помисли си той. Разпозна и мириса след избухването. Силата на взрива бе изтласкала пейките в задната част. Тези най-отпред, близо до олтара, бяха на трески. Всички витражи бяха изпочупени, а през южните прозорци нахлуваше слънчева светлина. Без да разговарят, Сам и сапьорът се насочиха към останалата част на църквата. Мястото на взрива щеше да бъде претърсено допълнително. Сега трябваше да открият дали има заложена втора бомба. Смъртта на Марти Пикет все още тежеше на съвестта на Сам и той бе решен да не допуска друг офицер да влиза в непроверена сграда.

Движеха се успоредно един на друг, а очите им шареха наоколо в търсене на нещо, подобно на взривно устройство. Останките след бомбата забавяха търсенето. Докато се придвижваха напред, щетите ставаха все по-значителни, а мирисът на взривен динамит се засилваше. Значи наближаваме. Бомбата е била заложена някъде тук… Точно пред олтара, там, където трябваше да е първата редица пейки, се натъкнаха на кратер. Беше плитък, около деветдесет сантиметра в диаметър. Взривът бе раздрал мокета и наколенките, но едва бе нащърбил бетонната плоча отдолу. Плиткият кратер бе характерен за нискоскоростните взривове, което също означаваше, че е използван динамит.

Щяха да огледат отново по-късно. Продължиха търсенето. Приключиха с нефа и прегледаха страничните коридори, стаите за преобличане, помещенията за почивка. Бомби нямаше. Влязоха в пристройката и огледаха офисите, приемните и залата на неделното училище. Отново нищо. Излязоха през задната врата и провериха външните стени. Нищо.

Най-после доволен, Сам се върна при полицейското ограждение, където го очакваше Джилис. Там свали защитното облекло.

— Сградата е чиста — каза Сам. — Тук ли е техническият екип?

Джилис посочи шестимата мъже до камиона на сапьорите. Двама бяха патрулиращи полицаи, четирима — техници от лабораторията по криминалистика, всеки понесъл празни доказателствени пликове.

— Чакат разрешение за достъп.

— Първо да влезе фотографът, а след това можеш да изпратиш и екипа. Кратерът е най-отпред, някъде при първата редица пейки от дясно.

— Динамит ли е?

Сам кимна.

— Ако мога да вярвам на обонянието си. — Той се обърна и огледа тълпата зяпачи. — Ще поговоря със свидетелите. Къде е свещеникът?

— Току-що го откараха в спешното отделение. Болки в областта на гърдите. След целия този стрес.

Сам въздъхна отчаяно.

— Някой говорил ли е с него?

— Патрулиращият. Човекът е дал показания.

— Добре — отвърна Сам. — Значи остава булката.

— Тя още чака в патрулната кола. Казва се Нина Кормиър.

— Кормиър. Запомних. — Сам се промуши под жълтото полицейско ограждение и си проправи път през насъбралото се множество.

Докато оглеждаше служебните коли, забеляза един силует на предната седалка до шофьора в една от колите. Жената не трепна, когато той приближи.

Взираше се право напред, сякаш бе манекенка на сватбени дрехи на витрината на някой магазин. Той се наведе и почука на прозореца.

Жената се извърна. Огромни черни очи се вгледаха в него през прозореца. Въпреки размазаната спирала за мигли, нежно закръгленото женствено лице бе много красиво. Сам й направи знак да свали прозореца. Тя веднага го стори.

— Госпожица Кормиър? Аз съм детектив Сам Наваро, от полицията в Портланд.

— Искам да се прибера — каза тя. — Вече разговарях с толкова много ченгета. Моля ви, не може ли да ме оставите да се прибера?

— Първо трябва да ви задам няколко въпроса.

— Само няколко ли?

— Добре — призна той. — Малко повече са.

Тя въздъхна. Едва тогава той забеляза умората, изписана по лицето й.

— След като отговоря на въпросите ви, детектив — каза тя, — ще ме пуснете ли да си вървя?

— Обещавам.

— А спазвате ли си обещанията?

Той кимна тържествено.

— Винаги.

Тя сведе поглед към ръцете си, свити в скута.

— Да бе — измърмори тя. — Мъжете и техните обещания.

— Моля?

— О, нищо, няма значение.

Той заобиколи колата, отвори вратата и се настани зад волана. Жената до него не продума. Просто седеше и мълчеше. Белите бухнали пластове бял сатен почти я бяха погълнали. От прическата й не бе останало много и лъскави копринени черни кичури висяха свободно до раменете й. Това съвсем не бе щастлива булка, помисли си той. Изглеждаше замаяна и много самотна.

Къде, по дяволите беше младоженецът?

Той потисна напиращия прилив съчувствие, посегна към тефтера и отвори на празна страница.

— Бихте ли ми казали цялото си име и адреса.

Тя отговори шепнешком.

— Нина Маргарет Кормиър, Оушън Вю Драйв 318.

Той записа казаното. След това я погледна. Жената все още гледаше към скута си. Не към него.

— Добре, госпожице — продължи той. — Бихте ли ми разказали какво точно се случи?

 

 

Копнееше да се прибере. Вече от час и половина седеше в патрулката и бе разговаряла с три различни ченгета, бе отговорила на всичките им въпроси. Собствената й сватба се бе разпаднала, а тя се спаси на косъм. А пък хората на улицата все я зяпаха, сякаш бе някаква откачалка.

Да не говорим за този мъж, дето започваше с въпросите пак наново, и у когото имаше топлота, колкото в леден блок.

— Госпожице Кормиър — въздъхна той. — Колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо ще се приберете. Какво точно се случи?

— Взриви се — каза тя. — Сега мога ли да си вървя?

— Какво точно означава взриви се?

— Чу се едно бум. Много дим и счупени стъкла. Бих казала, че беше типична взривена сграда.

— Говорите за дим. Какъв цвят беше?

— Моля?

— Черен или бял?

— Има ли значение?

— Бихте ли ми отговорили.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Бял, доколкото си спомням.

— Доколкото си спомняте ли?

— Добре де. Сигурна съм. — Тя вдигна глава и го погледна. За пръв път обърна внимание на лицето му. Ако мъжът се усмихнеше, ако се появеше дори най-малката следа от топлота, това лице щеше да е много приятно. Детективът бе в края на трийсетте. Тъмнокестенявата му коса е трябвало да бъде подстригана още преди две седмици. Лицето бе слабо, зъбите — съвършени, дълбоките зелени очи пронизваха и бяха по-подходящи за романтичен герой, отколкото за ченге. С тази разлика, че той не беше ченге от филм. Беше един безкрайно честен и откровен полицай, който не притежаваше и най-минимален чар. Оглеждаше я с напълно безпристрастен поглед, сякаш преценяваше надеждността й на свидетел.

Тя отвърна на погледа му, докато мислеше. Ето ме и мен, изоставената булка. Той сигурно се чуди какво ли не ми е наред. Какви ли ужасни недостатъци имам, за да се стигне дотам, че да ме зарежат пред олтара.

Зарови юмруци в сатенения куп на скута си.

— Сигурна съм, че димът беше бял — каза напрегнато тя. — Каквото и значение да има това.

— Има значение. Разкрива сравнителната липса на въглерод.

— А, ясно. — Всъщност нищо не разбираше.

— Имаше ли пламъци?

— Не. Нямаше.

— Подушихте ли нещо?

— Имате предвид газ?

— Каквото и да е.

Тя се намръщи.

— Не си спомням. Всъщност аз бях извън сградата.

— Къде точно?

— С преподобния Съливън седяхме в колата. На паркинга, точно отстрани. Ако имаше газ, щях да го усетя. Нали така?

— Трудно се открива.

— Значи това не ви води никъде. Аз не го усетих.

— Видяхте ли някой близо до църквата преди експлозията?

— Преподобният Съливън. Хора от семейството ми. Но те вече си бяха тръгнали.

— А непознати? Хора, които не познавате?

— Когато това се случи, вътре нямаше никой.

— Става въпрос непосредствено преди експлозията, госпожице Кормиър.

— Непосредствено преди?

— Забелязахте ли някой, който няма работа точно там?

Тя го погледна. Той отвърна на погледа й, зелените очи бяха напълно спокойни.

— Искате да кажете… да не би да мислите…

Той не й отговори.

— Тук не става въпрос за изтичане на газ, нали? — попита тихо тя.

— Не — отвърна той. — Била е бомба.

Тя се отпусна на седалката и си пое шумно въздух. Значи не е било нещастен случай, помисли си тя. Не е било никакъв нещастен…

— Госпожице Кормиър?

Тя го погледна безмълвно. Нещо в начина, по който я наблюдаваше, нещо в този безизразен поглед я уплаши.

— Съжалявам, че се налага да ви задам следващия въпрос — извини се той. — Нали разбирате, че трябва да ви попитам.

Тя преглътна.

— Какъв… кой въпрос?

— Има ли някой, който би искал да ви убие?