Джефри Юдженидис
Мидълсекс (8)

Лъженаука

Така баба ми започнала да работи за „Ислямска нация“. Като чистачките в Грос Пойнт тя идвала и си отивала през задния вход. Вместо шапка носела шал на главата, за да крие изкусителните си уши. Говорела шепнешком. Никога не задавала въпроси, никога не се оплаквала. След като била израснала в страна, управлявана от други, всичко това й било познато. Фесовете, молитвените килимчета, полумесеците: донякъде било като завръщане у дома.

Докато за жителите на Блак Ботъм било пътуване до друга планета. За разлика от повечето врати в Америка, вратата на храма била отворена за чернокожите и затворена за белите. Предишните картини в преддверието — пейзажи, вдъхновени от Предопределението^[1], сцени с избиването на индианците — били свалени в мазето. На тяхно място сега имало изображения на сцени от африканската история: принцове и принцеси, които се разхождали край кристално бистри реки; съвет от чернокожи учени, разговарящи под открито небе.

Хората идвали в Храм Номер Едно, за да слушат лекциите на Фард, а освен това и да пазаруват. В някогашното гардеробно помещение сестра Уанда излагала дрехите, които по думите на пророка били „същите, каквито негрите използват у дома на изток“. Тя диплела многоцветните тъкани под светлината, докато новопокръстените пристъпвали, за да платят. Жените сменяли слугинските дрехи на робуването с белите чадори на еманципацията. Мъжете хвърляли гащеризоните на потисничеството и слагали копринените костюми на достойнството. Касата на храма била пълна догоре. Дори и в трудните времена джамията процъфтявала. Форд затварял заводи, но на улица „Хейстингс“ номер 3408 бизнес предприятието на Фард продължавало да работи.

Горе, на третия етаж, Дездемона не виждала почти нищо от това. Сутрин тя преподавала в класната стая, а следобедите си прекарвала в Копринената стая, където съхранявали ненарязаните тъкани. Един ден донесла своята кутия за копринени буби за нагледна демонстрация. Докато ученичките си я предавали от ръка на ръка, тя им разказала нейната история, как дядо й я е издялкал от маслиново дърво и как оцеляла в един пожар — и успяла да разкаже всичко това без нито една лоша дума за онези, които имали същата религия като нейните ученички. Всъщност момичетата били толкова мили и дружелюбни, че Дездемона си спомнила времената, когато гърци и турци живеели в разбирателство.

Но въпреки това чернокожите хора все още били твърде ново нещо за моята яя̀. Тя била поразена от различните открития, които правела.

— Отвътре ръцете на маврос са бели като нашите — осведомявала мъжа си.

А друг път:

— Маврос нямат синини, само цицини.

Или:

— Знаеш ли как се бръснат маврос? С прах! Видях го на витрината на магазина.

По улиците на Блак Ботъм Дездемона се ужасявала от начина, по който живеели хората.

— Никой не мете. Боклукът се трупа на верандите и никой не мете. Ужасно.

Но в храма било различно. Мъжете работели здраво и не пиели. Момичетата били чисти и скромни.

— Този господин Фард прави нещо добро — казала по време на един неделен обяд.

— Хайде стига! — възразила Сурмелина. — Ние оставихме фереджетата в Турция.

Но Дездемона поклатила глава.

— На американските момичета няма да им е излишно някое и друго фередже.

Самият Пророк си оставал неясен за Дездемона. Фард бил като Господ — присъствал навсякъде, но не го виждали никъде. Неговата светлина греела в очите на хората, които си тръгвали от лекцията. Държал да се спазва диета, в която преобладават типичните африкански храни — див сладък картоф, маниока — и забранявал да се яде свинско месо. От време на време Дездемона виждала паркирана пред храма колата на Фард — чисто нов „Крайслер“ купе. Тя винаги приличала на току-що измита и излъскана, хромираната й решетка била полирана. Но Дездемона нито веднъж не видяла Фард зад волана.

— Как очакваш да го видиш, ако е господ? — попитал насмешливо Лефти една вечер, като си лягали.

Дездемона лежала и се усмихвала, сякаш първата й седмична надница, скрита под дюшека, я гъделичкала. — Ще трябва да получа видение — казала.

 

 

Първото й начинание в Храм Номер Едно било да превърне една барака в бубарник. Мобилизирайки „Плода на исляма“, както било известно военното крило на „Ислямската нация“, тя стояла и гледала как младежите изнасят дървен клозет от паянтовата барака. Запълнили клоаката с пръст и махнали от стените календарите с момичета, отмествайки поглед встрани, докато хвърляли на боклука скверните снимки. Монтирали полици и пробили на тавана дупка за проветрение. Но въпреки всичките им усилия лошата миризма не се махнала.

— Само почакайте — казала им Дездемона, — това е нищо в сравнение с копринените буби.

На горния етаж в класа за обучение и обща култура ислямските момичета плетели панери за хранене на бубите. Дездемона се опитала да спаси първата партида копринени буби. Държала ги на топло под електрически крушки и им пеела гръцки песни, но бубите не се хващали на измамата. След като се излюпвали от черните си яйца, те усещали сухия въздух на затвореното помещение и изкуственото слънце на електрическите крушки и започвали да се спаружват.

— Ще дойдат още — казала сестра Уанда, пренебрегвайки временния неуспех. — Ще пристигнат директно.

Дните минавали. Дездемона свикнала с белите длани на негрите. Свикнала да използва задния вход и да не се обажда, без да я питат. Когато не преподавала на момичетата, чакала на горния етаж в Копринената стая.

Копринената стая: трябва да й направим описание. (Толкова много неща са се случили в това пространство от четири и половина на шест метра: Бог проговорил; баба ми се отрекла от расата си; Сътворението било обяснено; и това било само началото.) Това била малка стая с нисък таван и маса за рязане в единия край. Топове коприна били подпрени на стените. От пода до тавана стените били покрити с плюш, като вътрешността на кутия за бижута. Намирането на коприна ставало все по-трудно, но сестра Уанда имала доста на склад.

Понякога сякаш коприната танцувала. Раздвижвани от въздушни течения с тайнствен произход, тъканите пърхали и се носели из стаята. Дездемона трябвало да ги улавя и да ги навива на мястото им.

Един ден, по средата на призрачно па-дьо-дьо, къс зелена коприна се развял, Дездемона отстъпила назад и чула глас:

— РОДЕН СЪМ В СВЕЩЕНИЯ ГРАД МЕКА НА 17 ФЕВРУАРИ 1877 ГОДИНА.

Отначало помислила, че някой е влязъл в стаята, но когато се обърнала, видяла, че няма никой.

— БАЩА МИ БЕШЕ АЛФОНСО, МЪЖ С ЦВЯТ НА АБАНОС ОТ ПЛЕМЕТО ШАБАЗ. МАЙКА МИ СЕ КАЗВАШЕ БЕЙБИ ДЖИЙ. ТЯ БЕШЕ БЯЛА ДЯВОЛИЦА.

Какво? Дездемона не чувала добре. И не разбирала откъде идва гласът. Сега като че ли прониквал през пода.

— БАЩА МИ Я СРЕЩНАЛ СРЕД ХЪЛМОВЕТЕ НА ИЗТОЧНА АЗИЯ. ВИДЯЛ В НЕЯ ПОТЕНЦИАЛ. ВЪВЕЛ Я В ПРАВИЯ ПЪТ, ДОКАТО ТЯ СТАНАЛА СВЕЩЕНА МЮСЮЛМАНКА.

Не това, което гласът казвал, заинтригувало Дездемона — тя не долавяла думите. Не това, а звукът на гласа, дълбокият бас, карал гръдния й кош да трепери. Тя пуснала танцуващата коприна. Навела забрадената си глава и се заслушала. И когато гласът отново прозвучал, потърсила откъде идва сред топовете коприна.

— ЗАЩО БАЩА МИ СЕ ОЖЕНИЛ ЗА БЯЛА ДЯВОЛИЦА ЛИ? ЗАЩОТО ЗНАЕЛ, ЧЕ СИНЪТ МУ Е ОПРЕДЕЛЕН ДА ПОСЕЕ ИСТИНАТА СРЕД ИЗГУБЕНАТА ЧАСТ ОТ ПЛЕМЕТО ШАБАЗ.

Прехвърлила три, четири, пет топа и я видяла — решетка на тръба за отопление. Сега гласът бил по-силен.

— СЛЕДОВАТЕЛНО ТОЙ СМЯТАЛ, ЧЕ АЗ, НЕГОВИЯТ СИН, ТРЯБВА ДА ИМАМ ТАКЪВ ЦВЯТ НА КОЖАТА, КОЙТО ДА МИ ДАДЕ ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ОТНАСЯМ СПРАВЕДЛИВО И ЧЕСТНО КАКТО С БЕЛИТЕ, ТАКА И С ЧЕРНОКОЖИТЕ ХОРА. ЗАТОВА ЕТО МЕ ТУК, МУЛАТ, КАТО МУСА ПРЕДИ МЕН, КОЙТО ДОНЕСЪЛ БОЖИИТЕ ЗАПОВЕДИ НА ЕВРЕИТЕ.

От дълбините на сградата се издигал гласът на Пророка. Той се раждал в залата три етажа по-надолу. Процеждал се през трапа на сцената, същия този трап, от който на конференциите на едновремешните производители на тютюн изскачало момиче, увито само в лента за пура. Гласът кънтял в тясното пространство, което водело към кулисите, а оттам влизал в отвора за отоплението и обикалял из цялата сграда, изкривен и отекващ, докато излитал топъл от решетката, до която сега се била свила Дездемона.

— МОЕТО ОБРАЗОВАНИЕ, КАКТО И КРАЛСКАТА КРЪВ, КОЯТО ТЕЧЕ ВЪВ ВЕНИТЕ МИ, МОЖЕХА ДА МЕ НАКАРАТ ДА ТЪРСЯ НЯКАКЪВ ПОСТ ВЪВ ВЛАСТТА. НО, БРАТЯ, АЗ ЧУХ МОЯТ ЧИЧО ДА РИДАЕ. ЧУХ МОЯТ ЧИЧО В АМЕРИКА ДА РИДАЕ.

Сега тя доловила слаб акцент. Зачакала да чуе още, но нищо. Усещала в лицето си мириса на пещ. Навела се още по-ниско и се заслушала. Но следващият глас, който чула, бил на сестра Уанда, застанала на прага:

— Ехооо! Дез! Готови сме за теб.

И тя се отдръпнала от решетката.

Моята баба била единственият бял човек, чул някога проповед на У. Д. Фард, но не разбрала и половината от думите му. Причина за това били лошата акустика на тръбите за отопление, нейният несъвършен английски и фактът, че постоянно вдигала глава, за да чуе дали не идва някой. Дездемона знаела, че й е забранено да слуша лекциите на Фард. Освен това за нищо на света не искала да изгуби работата си. Но нямало къде другаде да отиде.

Всеки ден в един часа откъм решетката долитало боботене. Отначало чувала как хората влизат в залата. Следвало пеене. Изтърколила допълнителни топове коприна пред решетката, за да заглуши звука. Преместила стола си в другия край на Копринената стая. Но нищо не помогнало.

— МОЖЕ БИ СИ СПОМНЯТЕ ОТ МИНАЛАТА НИ ЛЕКЦИЯ КАК ВИ РАЗКАЗАХ ЗА ОТКЪСВАНЕТО НА ЛУНАТА?

— Не, аз не помня — казала Дездемона.

— ПРЕДИ 60 ТРИЛИОНА ГОДИНИ ЕДИН БОГ-УЧЕН ИЗКОПАЛ ДУПКА В ЗЕМЯТА, НАПЪЛНИЛ Я С ДИНАМИТ И ВЗРИВИЛ ЗЕМЯТА, ТАКА ЧЕ ТЯ СЕ РАЗЦЕПИЛА НАДВЕ. ПО-МАЛКОТО ОТ ПАРЧЕТАТА СЕ ПРЕВЪРНАЛО В ЛУНАТА. НАЛИ ПОМНИТЕ?

Баба ми си затулила ушите с длани; на лицето й било изписано отрицание. Но от устата й се изплъзнал въпрос:

— Някой е взривил земята ли? Кой?

— ДНЕС ИСКАМ ДА ВИ РАЗКАЖА ЗА ЕДИН ДРУГ БОГ-УЧЕН. ЗЪЛ УЧЕН НА ИМЕ ЯКУБ.

И тогава пръстите й се разтворили, за да може гласът да стигне до ушите й…

— ЯКУБ ЖИВЯЛ ПРЕДИ 84 000 ГОДИНИ В НАСТОЯЩИЯ 25 ООО-ГОДИШЕН ЦИКЪЛ ОТ ИСТОРИЯТА. ТОЗИ ЯКУБ ПРИТЕЖАВАЛ НЕОБИКНОВЕНО ГОЛЯМ ЧЕРЕП. УМЕН МЪЖ. ГЕНИАЛЕН МЪЖ. ЕДИН ОТ НАЙ-ВИДНИТЕ УЧЕНИ НА ИСЛЯМСКАТА НАЦИЯ. ТОЙ ОТКРИЛ ТАЙНИТЕ НА МАГНЕТИЗМА КОГАТО БИЛ ЕДВА ШЕСТГОДИШЕН. ИГРАЕЛ СИ С ДВЕ ПАРЧЕТА ЖЕЛЯЗО И ГИ ДОПРЯЛ, И ТОГАВА ОТКРИЛ ТАЗИ НАУЧНА ФОРМУЛА — МАГНЕТИЗМА.

Също като магнит гласът въздействал и на Дездемона. Карал ръцете й да се отпуснат от двете страни на тялото й. Карал я да се наведе още по-напред…

— НО ЯКУБ НЕ СЕ ЗАДОВОЛИЛ С МАГНЕТИЗМА. В СВОЯ ГОЛЯМ ЧЕРЕП ТОЙ ИМАЛ ДРУГИ ВЕЛИКИ ИДЕИ. И ТАКА ЕДИН ДЕН СИ ПОМИСЛИЛ, ЧЕ АКО МОЖЕ ДА СЪЗДАДЕ РАСА ОТ ХОРА, НАПЪЛНО РАЗЛИЧНИ ОТ ПЪРВИТЕ ХОРА — ГЕНЕТИЧНО РАЗЛИЧНИ, — ТАЗИ РАСА МОЖЕ ДА ЗАПОЧНЕ ДА ГОСПОДСТВА НАД ЧЕРНАТА НАЦИЯ ЧРЕЗ ЛЪЖЕНАУКА.

… А когато навеждането не било достатъчно, тя се примъквала по-близо. Прекосила стаята, преместила встрани топовете коприна и коленичила пред решетката, докато Фард продължавал да проповядва:

— ВСЕКИ ЧЕРЕН ЧОВЕК Е НАПРАВЕН ОТ ДВА ЗАРОДИША: ЧЕРЕН ЗАРОДИШ И КАФЯВ ЗАРОДИШ. И ТАКА ЯКУБ УБЕДИЛ 59 999 МЮСЮЛМАНИ ДА СЕ ПРЕНЕСАТ НА ОСТРОВ ПЕЛАН. ОСТРОВ ПЕЛАН Е В ЕГЕЙСКО МОРЕ. ДНЕС МОЖЕТЕ ДА ГО НАМЕРИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ КАРТИ ПОД ФАЛШИВО ИМЕ. И ТАМ ЗАПОЧНАЛ СВОЕТО АШЛАДИСВАНЕ.

Вече чувала и други неща. Стъпките на Фрад, докато ходел по сцената. Скърцането на столовете, когато слушателите се навеждали напред в желанието си да уловят всяка дума.

— В СВОИТЕ ЛАБОРАТОРИИ НА ПЕЛАН ЯКУБ ПРЕЧЕЛ НА ПЪРВИТЕ ЧЕРНИ ХОРА ДА СЕ ВЪЗПРОИЗВЕЖДАТ. АКО СЕ СЛУЧЕЛО ЧЕРНОКОЖА ЖЕНА ДА РОДИ ДЕТЕ, УБИВАЛИ ГО. ЯКУБ ОСТАВЯЛ ЖИВИ САМО КАФЯВИТЕ БЕБЕТА. И ПОЗВОЛЯВАЛ САМО НА ХОРА С КАФЯВА КОЖА ДА СЕ СНОШАВАТ.

— Ужасно — казала Дездемона на третия етаж. — Ужасен, ужасен човек този Якуб.

— ЧУВАЛИ СТЕ ЗА ТЕОРИЯТА НА ДАРВИН ЗА ЕСТЕСТВЕНИЯ ПОДБОР, НАЛИ? ТОВА БИЛ НЕЕСТЕСТВЕН ПОДБОР. ЧРЕЗ СВОЕТО НАУЧНО АШЛАДИСВАНЕ ЯКУБ СЪЗДАЛ ПЪРВИТЕ ХОРА С ЖЪЛТА И ЧЕРВЕНА КОЖА. НО ТОЙ НЕ СПРЯЛ ДОТАМ. ПРОДЪЛЖИЛ ДА СНОШАВА СВЕТЛОКОЖОТО ПОТОМСТВО НА ТЕЗИ ХОРА. В ТЕЧЕНИЕ НА МНОГО, МНОГО ГОДИНИ ТОЙ ПРОМЕНИЛ ГЕНЕТИЧНО ЧЕРНИЯ ЧОВЕК, ПОКОЛЕНИЯ СЛЕД ПОКОЛЕНИЯ, КАТО ГО ПРАВЕЛ ВСЕ ПО-БЛЕД И ВСЕ ПО-СЛАБ. РАЗВОДНЯВАЛ НЕГОВАТА ЧЕСТНОСТ И НРАВСТВЕНОСТ, НАСОЧВАЛ ГО ПО ПЪТЯ НА ЗЛОТО. И НАКРАЯ, БРАТЯ МОИ, ЕДИН ДЕН ЯКУБ СВЪРШИЛ ДЕЛОТО СИ. КАКВО БИЛА СЪЗДАЛА НЕГОВАТА ПОРОЧНОСТ? КАКТО ВЕЧЕ СЪМ ВИ КАЗВАЛ: ВСИЧКО ПОРАЖДА ПОДОБНО НА СЕБЕ СИ. ЯКУБ БИЛ СЪЗДАЛ БЕЛИЯ ЧОВЕК! РОДЕН ОТ ЛЪЖИ. РОДЕН ОТ УБИЙСТВА. РАСА НА СИНЕОКИ ДЯВОЛИ.

Отвън класът за обучение и обща култура на мюсюлманските момичета слагал по местата им панерите за черничевите листа. Работели в мълчание и мечтаели за различни неща. Руби Джеймс си мислела колко красив изглеждал сутринта Джон 2Х и се питала дали някой ден ще се оженят. Дарлийн Уд започвала да се муси, защото всичките й братя се отървали от робските си имена, но отец Фард още не бил стигнал до момичетата и тя все още си била Дарлийн Уд. Лили Хейл си мислела единствено за новата модна прическа, скрита под забрадката й, и как вечерта ще си подаде главата от прозореца на спалнята, уж да види какво е времето, за да може съседът Лъбок Тхас да я забележи. Бети Смит си мислела: слава на Аллаха, слава на Аллаха, слава на Аллаха. Мили Литъл искала дъвка.

А горе, с лице, зачервено от идващия откъм шахтата въздух, Дездемона се съпротивлявала на новия обрат в сюжетната линия.

— Дяволи ли? Всички бели хора? — изсумтяла тя. Станала от пода и се изтупала. — Стига толкова. Няма повече да слушам този луд човек. Аз работя. Те ми плащат. И толкоз.

Но на следващата сутрин била пак в храма. В един часа гласът заговорил и баба ми отново се заслушала:

— НЕКА СЕГА ДА НАПРАВИМ ФИЗИОЛОГИЧНО СРАВНЕНИЕ МЕЖДУ БЯЛАТА РАСА И НАЙ-ПЪРВИТЕ ЧЕРНИ ХОРА. БЕЛИТЕ КОСТИ ЧИСТО АНАТОМИЧНО СА ПО-ЧУПЛИВИ. БЯЛАТА КРЪВ Е ПО-РЯДКА. БЕЛИТЕ ПРИТЕЖАВАТ ПРИБЛИЗИТЕЛНО ЕДНА ТРЕТА ОТ ФИЗИЧЕСКАТА СИЛА НА ЧЕРНИТЕ. КОЙ МОЖЕ ДА ОТРЕЧЕ ТОВА? ЗА КАКВО ГОВОРИ ОНОВА, КОЕТО ВИЖДАТЕ С ОЧИТЕ СИ?

Дездемона спорела мислено с гласа. Присмивала се на изреченото от Фард. Но дните минавали, а баба ми се уловила, че послушно застила с коприната пода пред вентилационната шахта, за да не й убива на коленете. Тя заставала на колене, приведена напред, опряла ухо до решетката, като челото й почти допирало пода.

— Той е най-обикновен шарлатанин — казвала си. — Взима парите на хората.

Но не помръдвала. След миг откъм тръбата се чувало боботене и долитали последните откровения.

Какво се случвало с Дездемона? Дали тя, винаги така възприемчива към басовия глас на свещениците, не изпадала под влиянието на гласа на Фард, лишен от тяло? Или пък, след като живяла десет години в града, най-накрая се превърнала в жителка на Детройт, тоест започнала да вижда всичко в черно и бяло?

Има и една последна възможност. Дали пък чувството за вина на баба ми, онзи влажен, малариен страх, който редовно я обземал — дали този неизлечим вирус не я направил податлива за притегателната сила на Фард? Дали под тормоза на чувството за греховност не усещала, че обвиненията на Фард са основателни? Дали не приемала лично неговите обвинения към цялата раса? Една нощ попитала Лефти:

— Как мислиш, дали може нещо да не е наред с децата?

— Не. Добре са си.

— Откъде знаеш?

— Погледни ги.

— Какво ни стана? Как можахме да направим това?

— Нищо ни няма.

— Не, Лефти — разплакала се тя. — Ние не сме добри хора.

— Децата са си наред. Ние сме щастливи. Всичко това вече е в миналото.

Но Дездемона се хвърлила на леглото.

— Защо те послушах? — заридала. — Защо не скочих в морето като всички останали!

Дядо ми се опитал да я прегърне, но тя го отблъснала.

— Не ме пипай!

— Дез, моля те…

— Ще ми се да бях умряла в пожара! Кълна ти се! Ще ми се да бях умряла в Смирна!

Тя започнала да наблюдава внимателно децата си. Ако не се смятал един случай, при който много се уплашили — на пет години Милтън едва не умрял от възпаление на ухото, — и двамата били здрави. При порязване кръвта им се съсирвала. Милтън получавал добри бележки в училище, Зоуи — над средното ниво. Но това не успокоявало Дездемона. Тя продължавала да чака нещо да се случи, някаква болест, някаква аномалия, страхувала се, че наказанието за тяхното престъпление ще ги сполети по най-ужасния възможен начин, че не нейната душа ще пострада, а телата на децата й.

 

 

Вече мога да усетя как къщата се е променила през последните месеци на 1932-ра. Студ, проникващ през тухлите със златистия цвят на бира, нахлувал в стаите и угасял кандилото, което горяло в коридора. Студен вятър разлиствал страниците на съновника, с който Дездемона се консултирала, за да изтълкува все по-честите си кошмари. Сънища, в които зародиши бълбукали, делели се. Страховити създания, изникващи от бяла пяна. Двамата вече изобщо не се любели, дори през лятото, дори след три чаши вино на нечий имен ден. След известно време Лефти спрял да настоява. Баба ми и дядо ми, някога неразделни, се били отчуждили един от друг. Когато Дездемона тръгвала сутрин за Храм Номер Едно, Лефти спял, след като цяла нощ държал кръчмата отворена. А после изчезвал в сутерена, преди тя да се върне вкъщи.

Следвайки този студен вятър, който продължил да духа през циганското лято на 1932-ра, аз се нося надолу по стълбите към сутерена, за да намеря дядо ми, който брои пари на сутринта. Лишен от ласките на жена си, Лефти Стефанидис се съсредоточил върху работата. Бизнесът му обаче бил претърпял известни промени. Реагирайки на намалялата клиентела в кръчмата, дядо ми започнал да влага пари в различни предприятия.

Денят е вторник, малко след осем сутринта. Дездемона е тръгнала за работа. Една ръка маха иконата на Свети Георги от прозореца към улицата. До тротоара спира стар даймлер. Лефти изтичва навън и се качва отзад. Ето ги новите бизнес партньори на дядо ми: отпред седи Мейбъл Рийс, двайсет и шест годишна, от Кентъки, с лице, покрито с руж и коса, която мирише на изгоряло от машата за къдрене.

— В Падука — казва тя на шофьора — живее един глух мъж, който има фотоапарат. Обикаля край реката и прави снимки. Какви ли не дивотии.

— Аз също — отговаря шофьорът. — Но от моите се изкарват пари.

Морис Плантадженет, чийто фотоапарат „Кодак“ е на задната седалка до Лефти, се усмихва на Мейбъл и подкарва по „Джеферсън авеню“. Годините, предшестващи Новия курс, не са били благосклонни към творческите наклонности на Плантадженет. Докато карат към Бел Айл той изнася беседа за историята на фотографията, за това как Нисефор Ниепс я е изобретил и как Дагер получил цялата слава. Описва първата фотография на човек — картина на една парижка улица, направена с толкова дълга експонация, че никой от бързо движещите се минувачи не влязъл в кадъра, освен един-единствен мъж, който спрял, за да му лъснат обувките.

— И аз самият искам да попадна в книгите по история. Но не смятам, че това е начинът.

На Бейл Айл Плантадженет кара даймлера по „Сентръл авеню“. Вместо да се отправи към „Странд“, той свива по един черен път, който се оказва без изход. Паркира и всички излизат от колата. Плантадженет нагласява фотоапарата си на подходящо място с оглед на светлината, докато Лефти се грижи за автомобила. Той излъсква с носната си кърпа спиците и фаровете; изчегъртва с крак калта от стъпалата, почиства предното стъкло и страничните прозорци. Плантадженет казва:

— Маестрото е готов.

Мейбъл Рийс си съблича палтото. Остава само по корсет и жартиери.

— Къде да застана?

— Излегни се върху капака.

— Така ли?

— Да. Добре. С лице към капака. А сега си разтвори краката съвсем малко.

— Така ли?

— Да. Сега обърни глава и погледни към обектива. Добре, усмихни се. Все едно аз съм твоето гадже.

Така протичали нещата всяка седмица. Плантадженет снимал. Дядо ми осигурявал моделите. Не било трудно да се намират момичета. Идвали в кръчмата всяка нощ. Имали нужда от пари като всички останали. Плантадженет продавал снимките на търговец в центъра и давал на Лефти процент от печалбата. Формулата била проста: жени по бельо, излегнати в автомобили. Оскъдно облечените момичета се гушели на задната седалка, разголвали гърдите си на предната или сменяли спукани гуми, наведени до земята. Обикновено снимали по едно момиче, но понякога имало по две. Плантадженет улавял с обектива всички хармонии — между извивката на бедрото и калника, между корсета и диплите на тапицерията, между жартиерите и вентилаторния ремък. Идеята била на дядо ми. Спомняйки си едновремешното скрито съкровище на своя баща, „Сермин, момичето от Палата на удоволствието“, той проявил далновидността да осъвремени един стар идеал. Дните на харемите били отминали. Да живее епохата на задната седалка! Автомобилите били новите палати на удоволствието. Те превръщали обикновения мъж в султан на широкия път. Фотографиите на Плантадженет създавали впечатлението за пикник на закътани местенца край пътя. Момичетата се излягали на страничните стъпала или се навеждали, за да извадят резервна гума от багажника. В разгара на Депресията, когато хората нямали пари за храна, мъжете намирали пари за автоеротиката на Плантадженет. Фотографиите осигурявали на Лефти постоянен страничен доход. Всъщност той започнал да спестява, което по-късно го довело до следващата възможност.

От време на време на битпазарите или в някоя книга за фотография аз попадам на някоя от старите снимки на Плантадженет, обикновено погрешно датирана от двайсетте заради даймлера. Продавани по време на Депресията за пет цента, сега цената им може да надхвърли дори 6 000 долара. Всички „художествени“ творби на Плантадженет са забравени, но неговите еротични етюди на жени и автомобили си остават популярни. Той влезе в книгите по история с работата, свършена през почивния ден, когато си е мислил, че прави компромис с изкуството си. Ровейки в сандъците, гледам жените, снимани от него, нагласеното бельо, неискрените усмивки. Взирам се в лицата, в които се е взирал и дядо ми преди много години и се питам: защо Лефти е спрял да търси лицето на сестра си и е започнал да търси други — блондинки с тънки устни, гангстерски метреси с предизвикателен задник? Дали интересът му към тези модели е бил изцяло финансов? Дали студеният вятър, духащ вкъщи, го е накарал да търси топлина другаде? Или вината е започнала да заразява и него и за да престане да мисли за онова, което е направил, се е захванал с разните Мейбъл, Луси и Долорес?

Без да мога да отговоря на тези въпроси, сега се връщам в Храм Номер Едно, където новопокръстените вярващи се съветват с компаси. На компасите с формата на сълза — бели с черни цифри — е нарисуван камъкът от Кааба. Те не са още съвсем наясно с действителните изисквания на новата им вяра и не се молят в определените часове. Но поне вече имат тези компаси, купени от добрата сестра, която продава дрехите. Мъжете се въртят, стъпка по стъпка, докато стрелката на компаса не посочи 34, цифрата за Детройт. Те се консултират с върха на стрелката, за да определят посоката на Мека.

— НЕКА СЕГА ПРЕМИНЕМ КЪМ КРАНИОМЕТРИЯТА. ЩО Е КРАНИОМЕТРИЯ? ТОВА Е НАУЧНОТО ИЗМЕРВАНЕ НА МОЗЪКА, НА ТОВА, КОЕТО МЕДИЦИНСКАТА ОБЩНОСТ НАРИЧА „СИВО ВЕЩЕСТВО“. МОЗЪКЪТ НА СРЕДНОСТАТИСТИЧЕСКИЯ БЯЛ ЧОВЕК ТЕЖИ СТО И СЕДЕМДЕСЕТ ГРАМА. МОЗЪКЪТ НА СРЕДНОСТАТИСТИЧЕСКИЯ ЧЕРЕН МЪЖ ТЕЖИ ДВЕСТА И ДЕСЕТ ГРАМА.

Фард не притежава пламенността на баптистки пастор, нито красноречието на дълбоката емоция, но за неговата публика от хора, отчуждени от християнството (и една православна вярваща) това се оказва предимство. Те са уморени от екстаза, търкалянето по пода, виковете, потните чела и тежкото дишане. Омръзнала им е робската религия, чрез която Белият убеждава Черния, че робството е нещо свещено.

— НО ИМА ЕДНО НЕЩО, В КОЕТО БЯЛАТА РАСА ПРЕВЪЗХОЖДА ПЪРВИТЕ ХОРА. ПО СИЛАТА НА СВОЯТА СЪДБА И ЧРЕЗ СОБСТВЕНОТО СИ ГЕНЕТИЧНО ПРОГРАМИРАНЕ БЯЛАТА РАСА НИ Е НАДМИНАЛА В ЛЪЖЕНАУКАТА. ТРЯБВА ЛИ ДА ВИ КАЗВАМ ТОВА? ВИЕ ВЕЧЕ ГО ЗНАЕТЕ. ЧРЕЗ ЛЪЖЕНАУКАТА ЕВРОПЕЙЦИТЕ ДОВЕЛИ ПЪРВИТЕ ХОРА ОТ МЕКА И ДРУГИ ЧАСТИ НА ИЗТОЧНА АЗИЯ.

ПРЕЗ 1555 ГОДИНА ЕДИН ТЪРГОВЕЦ НА РОБИ НА ИМЕ ДЖОН ХОКИНС ДОВЕЛ ПЪРВИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА ПЛЕМЕТО ШАБАЗ НА БРЕГОВЕТЕ НА ТАЗИ СТРАНА. ХИЛЯДА ПЕТСТОТИН ПЕТДЕСЕТ И ПЕТИМА. ИМЕТО НА КОРАБА? „ИСУС“. ИМА ГО В ИСТОРИЧЕСКИТЕ КНИГИ. МОЖЕТЕ ДА ОТИДЕТЕ В ДЕТРОЙТСКАТА ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА И ДА ГО НАМЕРИТЕ.

КАКВО СТАНАЛО С ПЪРВОТО ПОКОЛЕНИЕ НА НАЙ-ПЪРВИТЕ ХОРА В АМЕРИКА? БЕЛИЯТ ЧОВЕК ГИ ИЗБИЛ. ЧРЕЗ ЛЪЖЕНАУКАТА. ИЗБИЛ ГИ, ЗА ДА МОГАТ ТЕХНИТЕ ДЕЦА ДА ИЗРАСНАТ БЕЗ ДА ЗНАЯТ КОЙ Е НАРОДЪТ ИМ И ОТКЪДЕ СА ДОШЛИ. ПОТОМЦИТЕ НА ТЕЗИ ДЕЦА, ПОТОМЦИТЕ НА ОНЕЗИ КЛЕТИ СИРАЦИ — ТОВА СТЕ ВИЕ. ВИЕ ТУК, В ТАЗИ ЗАЛА. И ВСИЧКИ ТАКА НАРЕЧЕНИ НЕГРИ В ГЕТАТА НА АМЕРИКА. АЗ ДОЙДОХ ТУК, ЗА ДА ВИ КАЖА КОИ СТЕ. ВИЕ СТЕ ИЗГУБЕНИТЕ ЧЛЕНОВЕ НА ПЛЕМЕТО ШАБАЗ.

Минаването с трамвая през Блак Ботъм не помагало. Сега Дездемона осъзнала защо имало толкова много боклук по улиците: градската управа не го събирала. Белите собственици давали под наем апартаментите и ги оставяли да се рушат, а същевременно все вдигали наема. Един ден Дездемона видяла как една бяла продавачка отказала да вземе дребни монети от купувачката негърка. „Просто ги оставете на тезгяха“ — казала тя. Не иска да докосне ръката на жената! — помислила си Дездемона. През всичките изпълнени с вина дни в ума й били само теориите на Фард и баба ми започнала да вижда истина в доводите му. В целия град живеели дяволи със сини очи. И гърците имали стара поговорка: „Червена брада и сини очи дявола вещаят“. Очите на баба ми били кафяви, но това не я карало да се чувства по-добре. Ако някой бил дявол, това била тя. Нищо не можела да направи, за да промени истината. Но трябвало да се погрижи това да не се случи отново. И тя отишла при доктор Филобосян.

— Това е много крайна мярка, Дездемона — казал й той.

— Искам да е напълно сигурно.

— Но ти си още млада.

— Не, доктор Фил, не съм — казала баба ми с уморен глас. — Аз съм на осемдесет и четири години.

 

 

На 21 ноември 1932 г. „Детройт Таймс“ публикувал на първа страница следното заглавие: „Човешко жертвоприношение пред олтара“. А по-нататък пишело: „Сто последователи на водача на негърска секта, арестуван за човешко жертвоприношение върху импровизиран олтар в своя дом, бяха отведени днес в полицията за разпит. Самообявилият се за крал на «Ордена на исляма» е Робърт Харис, на 44 години, живущ на «Дюбоа авеню» 1429. Жертвата, която според неговите признания е пребил с полуоска и е намушкал със сребърен нож в сърцето, се казва Джеймс Дж. Смит, на 40 години, негър, наемател в дома на Харис.“ Въпросният Харис, който станал известен като „вуду убиецът“, се навъртал около Храм Номер Едно. Много е възможно да е чел уроци номер 1 и 2 на изгубения намерен мюсюлманин, включващи абзаца: „ВСИЧКИ МЮСЮЛМАНИ ЩЕ УБИВАТ ДЯВОЛА, ЗАЩОТО ТЕ ЗНАЯТ, ЧЕ ТОЙ Е ЗМИЯ И АКО МУ ПОЗВОЛЯТ ДА ЖИВЕЕ, ЩЕ УХАПЕ ОЩЕ НЯКОГО.“

По-късно Харис основал свой собствен орден. Търсил (бял) дявол, но след като видял, че в неговия квартал трудно ще намери такъв, се задоволил с дявола, който му бил подръка.

Три дни по-късно арестували Фард. При разпита той заявил, че никога не е нареждал на никого да принася в жертва човешко същество. Твърдял, че е „най-висшето същество на Земята“. (Поне това казал по време на първия разпит. Втория път, когато го арестували, няколко месеца по-късно, той „признал“, според полицията, че „Ислямска нация“ не е нищо друго, освен „мошеничество“. Бил измислил пророчествата и космологиите, „за да изкопчи колкото може повече пари“.) Но каквато и да била истината по този въпрос, крайният резултат бил следният: в замяна на снемане на обвиненията Фард се съгласил да напусне Детройт завинаги.

И така стигаме до май 1933 година. И до Дездемона, която се сбогува с Класа за обучение и обща култура на мюсюлманските момичета. По лицата, обрамчени със забрадки, текат сълзи. Момичетата се нареждат в редица, целуват Дездемона по двете бузи. (Те ще липсват на баба ми. Тя много се е привързала към тях.)

— Майка ми казваше, че в тежки времена бубите не могат да предат — казва тя. — Правят лоша коприна. Правят лоши пашкули.

Момичетата поглъщат тази истина и търсят по новоизлюпените буби признаци на отчаяние.

В Копринената стая всички полици са празни. Фард Мухамад е прехвърлил властта на новия водач. Брат Карим, преди това Илайджа Пул, вече се казва Илайджа Мухамад, върховен свещеник на „Ислямска нация“. Той има други възгледи за икономическото бъдеще на „Нацията“. Отсега нататък това ще бъдат недвижимите имоти, а не дрехите.

И ето, Дездемона слиза по стълбите. Стига до първия етаж и се обръща, за да погледне фоайето. За пръв път „Плодът на исляма“ не охранява входа във фоайето. Завесите са разтворени. Дездемона знае, че трябва да продължи към задния вход, но вече няма какво да губи и затова дръзва да поеме към предния. Пристъпва към двукрилата врата, бута я и влиза в Светая светих.

През първите петнайсет секунди стои неподвижна, докато представите й за помещението бъдат заменени от действителността. Преди това тя си е представяла висок купол, турски килим с пъстри шарки, но помещението е една обикновена зала. Малка сцена от единия край, сгъваеми столове, наредени покрай стените. Тя разглежда всичко това безмълвно. И тогава за пореден път чува глас:

— Здравей, Дездемона!

На празната сцена — Пророкът, Махди, Фард Мухамад, застанал зад подиума. Той е само силует, слаб и елегантен, с шапка, която хвърля сянка върху лицето му.

— Не би трябвало да си тук — казва той, — но може би днес е разрешено.

С разтуптяно сърце Дездемона успява да попита:

— Откъде знаеш името ми?

— Не си ли чула? Аз знам всичко.

Идващ през тръбата на отоплението, дълбокият глас на Фард Мухамад е карал слънчевия й сплит да вибрира. Сега, по-отблизо, той пронизва цялото й тяло. Тътенът плъзва надолу по ръцете, чак пръстите й изтръпват.

— Как е Лефти?

Този въпрос я разтърсва. Тя занемява. Мисли за много неща наведнъж. Първо, откъде Фард знае името на мъжа й, дали го е казала на сестра Уанда?… И второ, ако е вярно, че той знае всичко, тогава и останалото трябва да е вярно, за синеоките дяволи, за злия учен и за Самолета-майка от Япония, който ще дойде, за да унищожи света и да отведе надалеч мюсюлманите. Обхваща я страх и в същото време тя си спомня нещо, пита се къде е чувала този глас преди…

Ето че Фард Мухамад излиза напред, прекосява сцената и слиза в залата. Тръгва към Дездемона, като не спира да показва своята осведоменост.

— Още ли върти кръчмата? Тези дни са преброени. По-добре Лефти да си намери друга работа. — С шапката, накривена на една страна, костюм, закопчан догоре, с лицето му в сянка, Махди се приближава към нея. Тя иска да избяга, но не може. — А как са децата? — пита Фард. — Милтън на колко стана вече, на осем ли?

Вече е само на три метра от нея. Сърцето на Дездемона бие лудо, Фард Мухамад сваля шапката и открива лицето си. И Пророкът се усмихва.

Не може вече да не сте познали. Точно така: Джими Зизмо.

— Мана!

— Здравей, Дездемона!

— Ти!

— Че кой друг?

Тя го гледа с широко отворени очи.

— Джими, мислехме, че си умрял! В колата. В езерото.

— Джими наистина умря.

— Но ти си Джими — след като казва това, Дездемона осъзнава последиците и започва да му се кара. — Защо изостави жена си и детето? Какво ти става?

— Аз имам дълг само към моя народ.

— Какъв народ? Маврос?

— Първите хора.

Тя не може да разбере дали той говори сериозно, или се шегува.

— Защо не харесваш белите? Защо ги наричаш дяволи?

— Виж доказателствата. Този град. Тази страна. Не си ли съгласна?

— Навсякъде има дяволи.

— И особено в къщата на „Хърлбът“.

Умълчават се, а след това Дездемона пита предпазливо:

— Какво искаш да кажеш?

Фард, или Зизмо, се усмихва отново.

— Много от онова, което беше скрито, ми се разкри.

— Какво е било скрито?

— Моята тъй наречена съпруга Сурмелина е жена с… да речем… неестествени наклонности. Ами ти и Лефти? Да не мислите, че сте ме преметнали?

— Моля те, Джими.

— Не ме наричай така. Това не е името ми.

— Какво искаш да кажеш? Ти си ми зет.

— Ти не ме познаваш! — изкрещява. — Никога не си ме познавала! — После се овладява: — Нямаше никаква представа кой съм аз, нито откъде идвам.

След тези думи Махди минава покрай баба ми, през фоайето и двукрилата врата и излиза от нашия живот.

Дездемона не видяла тази последна част. Но тя е добре документирана. Най-напред Фард Мухамад стиснал ръка на младежите от „Плод на исляма“. Те едва сподавяли сълзите си, докато се прощавали с него. След това си пробил път сред тълпата, събрала се пред Храм Номер Едно и стигнал до своя крайслер купе, паркиран до тротоара. Сложил крак на стъпалото. По-късно всеки един от събралите се щял да твърди убедено, че Махди през цялото време е гледал в очите именно него. Жените плачели открито, умолявали го да не си тръгва. Фард Мухамад си свалил шапката и я притиснал към гърдите си. Погледнал благо надолу и казал:

— Не се тревожете. Аз съм с вас.

Вдигнал шапката, обгърнал с жест целия квартал, гетото с бедняшките веранди, непавираните улици, проснатото пране, което представлявало тъжна гледка.

— Скоро ще се върна при вас, за да ви изведа от този ад.

След това Фард Мухамад се качил в крайслера, запалил го и с последна усмивка, вдъхваща кураж, си заминал.

Никога повече не видели Фард Мухамад в Детройт. Той се скрил от хората също като Дванайсетте имами на шиитите. Според един доклад го видели на презокеански параход, на път за Лондон през 1934-та. Според чикагски вестници от 1959 година У. Д. Фард бил „нацистки агент, роден в Турция“, който впоследствие работил за Хитлер през Втората световна война. Една теория на конспирацията твърди, че в смъртта му била замесена полицията или ФБР. Никой не знае със сигурност. Фард Мухамад, мой дядо по майчина линия, се завърнал в нищото, откъдето бил дошъл.

А що се отнася до Дездемона, възможно е нейните срещи с Фард да са допринесли за драстичното решение, което взела приблизително по същото време. Скоро след изчезването на Пророка баба ми претърпяла една сравнително новаторска медицинска процедура. Хирург направил два разреза под пъпа й. След като разтворил тъканите и мускулите, за да стигне до преплитащите се жици на фалопиевите тръби, той завързал на възел всяка една от тях и повече не се родили никакви други деца.