Джефри Юдженидис
Мидълсекс (7)

Брак сред ледовете

Погребението на Джими Зизмо се извършило тринайсет дни по-късно с разрешение от владиката в Чикаго. Почти две седмици роднините му стояли вкъщи опетнени от смъртта и посрещали от време на време гости, които идвали да поднесат съболезнования. Черни кърпи покривали огледалата. Черна лента висяла на вратата. Понеже човек не бива да проявява суета в присъствието на смъртта, Лефти спрял да се бръсне и до деня на погребението бил пуснал съвсем прилична брада.

Забавили се толкова, понеже полицията не можела да открие тялото. На следващия ден след произшествието двама следователи отишли да огледат мястото. През нощта ледът отново се бил втвърдил и паднали още десетина сантиметра сняг. Следователите ходили напред-назад в търсене на следите от гуми, но след половин час се отказали. Приели историята на Лефти, че Зизмо е отишъл да лови риба през дупка в леда и сигурно се е напил. Единият уверил Лефти, че труповете често се появяват напролет, удивително съхранени от ледената вода.

Семейството продължило с жалейката. Отец Стилянопулос представил случая на вниманието на владиката, който разрешил да се направи православно погребение при условие, че ако по-късно открият тялото, ще се извърши опело при гроба. Лефти се погрижил за уреждането на погребението. Той избрал ковчег, намерил парцел, поръчал надгробен камък и платил за некролозите във вестника. По онова време гръцките емигранти вече били започнали да използват погребални бюра, но Сурмелина настояла поклонението да се състои у дома й. Повече от седмица опечалените пристигали в затъмнената гостна, където щорите били пуснати и във въздуха висяло тежко ухание на цветя. Дошли съмнителните бизнеспартньори на Зизмо, хора от кръчмите, с които той търгувал, а също и няколко приятели на Лина. Първо поднасяли съболезнованията си на вдовицата, после отивали до отворения ковчег. В него имало фотография в рамка на Джими Зизмо, подпряна на една възглавница. Бил в три четвърти профил, втренчен в звездния блясък на студийното осветление. Сурмелина била срязала лентата, съединяваща брачните им корони, и сложила неговата в ковчега.

Мъката на Сурмелина заради смъртта на съпруга й била далеч по-голяма от привързаността й към него, докато бил жив. За два дни тя стояла общо десет часа на колене до празния ковчег на Джими Зизмо, редейки мирология. В най-добрия театрално превзет селски стил Сурмелина дала воля на възвишени арии, в които оплаквала съпруга си и го укорявала, че е умрял. Когато свършила със Зизмо, започнала да хули Бога за това, че го е прибрал толкова рано и да оплаква участта на новородената си дъщеря.

— Ти си виновен! Вината е само твоя! — викала тя. — За какво ти беше да умираш? Остави ме вдовица! Остави детето си на улицата!

Кърмела бебето както била коленичила и от време на време го вдигала, за да може Зизмо и Господ да видят какво са направили. Като я слушали как беснее, другите емигранти имали чувство, че се завръщат към детството си в Гърция, към спомените за погребенията на техните баби и дядовци или майки и бащи, и всички били единодушни, че такава проява на скръб ще гарантира на душата на Джими Зизмо вечен покой.

Според църковния канон погребението се състояло в делничен ден. Отец Стилянопулос, с висок калимавкион на главата и голям кръст на гърдите, дошъл в къщата в десет сутринта. След като прочел молитва, Сурмелина му донесла една свещ, която горяла в чиния. Тя я духнала, вдигнал се пушек, разсеял се и отец Стилянопулос счупил свещта надве. След това всички се наредили в колона отвън, за да тръгне шествието към църквата. Лефти бил наел лимузина и отворил вратата й, за да влязат жена му и братовчедка му. След като и той се качил, помахал на човека, когото избрали да остане в къщата, препречвайки прага, за да не може духът на Зизмо да се върне обратно. Този човек бил Питър Татакис, бъдещият хиропрактик. Следвайки традицията, чичо Пийт пазил вратата повече от два часа, докато продължавала службата в църквата.

Обредът включвал пълна погребална литургия, като била пропусната само финалната част, когато богомолците целуват за последен път покойника. Вместо това Сурмелина минала покрай ковчега и целунала брачната корона, последвана от Дездемона и Лефти. Църквата „Успение Богородично“, която по това време се помещавала в малък магазин на улица „Харт“, била почти празна. Джими и Лина не ходели редовно на църква. Повечето от опечалените били стари вдовици, за които погребенията представлявали един вид забавление. Накрая изнесли ковчега навън за погребалната фотография. Всички се събрали около него, с простичката църква на улица „Харт“ на заден фон. Отец Стилянопулос заел мястото си при горната част на ковчега. Самият ковчег бил наново отворен, за да се покаже снимката на Джими Зизмо, положена върху надипления сатен. От двете страни на ковчега вдигнали знамена — гръцкото и американското. Никой не се усмихнал, преди да блесне светкавицата. След това погребалното шествие продължило до гробището „Форест Лон“ на „Ван Дайк“, където прибрали ковчега за съхранение до пролетта. Все още имало възможност тялото да се материализира с пролетното топене.

Въпреки че изпълнили всички необходими ритуали, роднините на Джими Зизмо смятали, че душата му не е намерила покой. След смъртта си душите на православните християни не отлитат направо на небето. Те предпочитат да се мотаят на земята и да вбесяват живите. През следващите четирийсет дни, винаги когато баба ми си губела съновника или броеницата, тя обвинявала духа на Зизмо за това. Той витаел в къщата, карал прясното мляко да се пресича и крадял сапуна в банята. Като наближил краят на времето за траур, Дездемона и Сурмелина приготвили коливо. То приличало на сватбена торта, направена от три ослепително бели пласта.

Оградка опасвала най-горния слой, където се издигали борови дръвчета, направени от зелен желатин. Имало езеро от синьо желе, а името на Джими Зизмо било изрисувано със сребристи дражета. На четирийсетия ден след погребението била отслужена още една литургия, след което всички се върнали на улица „Хърлбът“. Събрали се около коливото, което било поръсено с пудрата захар на задгробния живот, смесена с безсмъртните семена на нара. Щом изяли тортата, всички усетили как душата на Джими Зизмо напуснала земята, отлетяла на небето и нямало вече да ги тормози. В разгара на тържеството Сурмелина предизвикала скандал, като се върнала от стаята си, облечена в ярко оранжева рокля.

— Какво правиш? — прошепнала Дездемона. — Вдовицата носи черно до края на живота си.

— Четирийсет дни са достатъчни — казала Лина и продължила да яде.

Едва тогава можели да кръстят бебетата. Следващата събота, обзета от противоречиви чувства, Дездемона гледала как кръстниците на децата ги вдигат над кръщелния купол в „Успение Богородично“. Когато влязла в църквата, баба ми изпитала огромна гордост. Хората се тълпели наоколо, опитвали се да зърнат новороденото й бебе, което имало чудодейната способност да превръща дори най-старите жени отново в млади майки. По време на ритуала отец Стилянопулос отрязал кичур от косата на Милтън и го пуснал във водата. Той помазал с кръстния знак челото на бебето. Топнал го във водата. Но докато Милтън бил пречистван от първородния грях, Дездемона продължила да съзнава своята греховност. Тя безмълвно повторила своята клетва никога повече да не ражда деца.

— Лина… — започнала след няколко дни изчервена.

— Какво?

— Нищо.

— Не е нищо. Нещо е. Какво?

— Чудех се. Как ти… ако не искаш… — и после направо изтърсила: — Как се пазиш да не забременееш?

Лина се засмяла гърлено.

— Вече няма да ми се налага да се притеснявам за това.

— Но знаеш ли как? Има ли начин?

— Майка ми винаги казваше, че докато кърмиш, не можеш да забременееш. Не знам дали е вярно, но тя така казваше.

— Ами след това какво става?

— Просто е. Не спиш с мъжа си.

За момента било възможно. След раждането на бебето били престанали да се любят. Дездемона стояла будна половината нощ заради кърменето. Все била изтощена. Освен това при раждането перинеумът й се разкъсал и раната още сълзяла. Лефти деликатно се въздържал от любовни опити, но след като минал втория месец, започнал да се примъква към нейната половина от леглото. Дездемона го държала на разстояние колкото може по-дълго.

— Рано е още — казала. — Нали не искаме друго бебе.

— Защо не? Милтън има нужда от братче.

— Боли ме.

— Ще бъда внимателен. Ела насам.

— Не, моля те, не тази вечер.

— Какво? Да не се превръщаш в Сурмелина? Веднъж годишно ти стига, така ли?

— Тихо. Ще събудиш бебето.

— Пет пари не давам дали ще събудя бебето.

— Не викай. Добре. Ето. Готова съм.

Но след пет минути:

— Какво става?

— Нищо.

— Не ми казвай, че е нищо. Все едно съм със статуя.

— О, Лефти!

И тя избухнала в сълзи.

Лефти я утешил и помолил за прошка, но щом се обърнал на другата страна, за да заспи, усетил, че го обгръща самотата на бащинството. С раждането на сина си Елефтериос Стефанидис видял своето бъдеще на непрекъснато смаляване в очите на жена си и, заравяйки лице във възглавницата, разбрал жалбите на бащите по цял свят, които живеели като наематели в собствените си домове. Изпитвал луда ревност към сина си — Дездемона като че ли чувала единствено неговия плач, само той бил даряван с безкрайни грижи и милувки. Синът изтикал собствения си баща от сърцето на Дездемона чрез уж божествена хитрост — като бог, който се превръща в малко прасенце, за да суче от гръдта на една жена. През следващите няколко седмици и месеци Лефти наблюдавал от своята сибирски ледена половина на леглото как разцъфва тази любовна история между майка и бебе. Видял как жена му притиска лицето си към лицето на малкия, за да му гука; удивлявал се как тя не изпитва никакво отвращение към телесните функции на пеленачето, дивял се на нежността й, когато почиствала и пудрела бебешкото дупе, като го разтривала с кръгови движения и дори веднъж за изумление на Лефти разтворила малките полукълба, за да намаже с течен парафин розовата пъпка между тях.

От този момент нататък отношенията между баба ми и дядо ми започнали да се променят. Бракът на Милтън и Дездемона бил необичайно интимен и егалитарен за времето си. Но щом започнал да се чувства изолиран, Лефти си отмъстил с помощта на традицията. Той престанал да нарича жена си кукла, и започнал да й вика кирия, което значело „госпожа“. Възстановил разделението на полове в къщата, запазвайки сала за приятелите си мъже и ограничавайки Дездемона в кухнята. Започнал да дава заповеди. „Кирия, вечерята ми“. Или: „Кирия, донеси питиетата!“. В това отношение той се държал като своите съвременници и никой с изключение на Сурмелина не забелязал нищо необичайно. Но дори и тя не можела да се отърси изцяло от оковите на селото и когато Лефти канел у дома приятелите, за да пушат пури и да пеят бунтовни песни, тя се оттегляла в спалнята.

Затворен в уединението на бащинството, Лефти Стефанидис се съсредоточил върху намирането на по-безопасен начин да си изкарва прехраната. Той писал до издателство „Атлантис“ в Ню Йорк, предлагайки услугите си като преводач, но в отговор пристигнало писмо, в което му благодарели за интереса, и един каталог. Той дал каталога на Дездемона, която си поръчала нов съновник. Облечен със синия си протестантски костюм, Лефти посетил лично местните университети и колежи, за да потърси работа като преподавател по гръцки. Но местата били малко и до едно заети. Дядо ми нямал нужната диплома по класически езици; той дори не бил завършил университет. Макар че се научил да говори свободно малко ексцентричен английски, писменият му бил в най-добрия случай посредствен. С жена и дете, които чакали на него, било немислимо да се върне и да учи. Въпреки тези препятствия, или може би именно заради тях, по време на четирийсетдневния траурен период Лефти си стъкмил кабинет в дневната и се върнал към научните си занимания. Упорито, като чисто бягство от действителността, той прекарвал часове наред да превежда Омир и Мимнерм^[1] на английски. Използвал красиви, възскъпи бележници от Милано и пишел с писалка, пълна със смарагдовозелено мастило. Вечер наминавали други млади емигранти, които носели нелегално уиски и всички седели, пиели и играели табла. Понякога Дездемона надушвала познатата мускусно-сладка миризма, която се процеждала под вратата.

Денем, щом се почувствал като затворен в клетка, Лефти нахлупвал ниско новата си шапка и излизал от къщи, за да помисли. Отивал пеша до „Уотъруъркс Парк“, удивен, че американците са построили такъв дворец, за да сложат в него водопроводни филтри и клапи. Слизал до реката и стоял между лодките, изтеглени на сух док. Немски овчарки, завързани с верига в побелели от скреж дворове, ръмжали насреща му. Той надничал във витрините на затворените през зимата магазини за стръв. При една от тези разходки минал покрай разрушен жилищен блок. Фасадата била съборена, разкривайки стаите вътре като къща за кукли. Лефти видял кухните, облицовани с ярки плочки, и баните, които висели във въздуха — отворени само от едната страна помещения, чиито наситени цветове му напомняли за гробниците на султаните. И тогава му хрумнала една идея.

На следващата сутрин слязъл в сутерена на „Хърлбът“ и се заловил за работа. Свалил от тръбите на отоплението суджуците на Дездемона. Обрал паяжините и постлал килим на мръсния под. Взел кожата от зебра на Джими Зизмо и я закачил на стената. Сковал пред мивката малък бар от изхвърлена дървесина и го облепил със събрани от сметището фаянсови плочки: синьо-бели в арабски стил, шахматни, неаполитански, с червени хералдични дракони, и местните от Пеуабик, с цвят на глина. Вместо маси сложил обърнати макари от кабели и ги застлал с покривки. Опънал отгоре чаршафи, за да скрие тръбите. Благодарение на старите си връзки в бизнеса с контрабанда на алкохол взел под наем ротативка и поръчал ежеседмична доставка на бира и уиски. И така в една студена петъчна вечер през февруари 1925 година той отворил заведението.

„Зебра“ била квартална кръчма с нередовно работно време. Когато искал да отвори, Лефти слагал икона на Свети Георги на прозореца в дневната, който гледал към улицата. Редовните клиенти влизали отзад, като почуквали на вратата на сутерена по уговорения начин — едно дълго и две къси почуквания, и после още две дълги. След това вече не били в Америка на труда в заводите и тираничния надзорник, слизали в Аркадия, в една пещера на забравата. Дядо ми сложил в ъгъла грамофон, а на бара — кулурия, преплетени гевреци със сусам. Посрещал хората с веселието, което те очаквали от един чужденец, и флиртувал с жените.

Зад бара греел цветен стъклопис от бутилки: синьото на английския джин, тъмночервеното на бордото и мадейрата, златистокафеникавото на скоча и бърбъна. Лампата, която висяла от тавана, се въртяла на веригата си, нашарвайки кожата от зебра със светлина, от което посетителите се чувствали още по-замаяни. От време на време някой ставал от стола си, започвал да танцува и да щрака с пръсти в ритъма на странната музика, а приятелите му се смеели.

Там, в тази подземна кръчма, дядо ми се превърнал в бармана, който щеше да бъде до края на живота си. Насочил интелектуалните си способности към науката за коктейлите. Научил се как да обслужва клиентите през вечерния час пик в стила на човека-оркестър, наливал уиски с дясната си ръка, докато с лявата пълнел халби с бира, побутвайки подложките за чаши с лакът и помпайки от бурето с крак. Той работел по четиринайсет-шестнайсет часа на ден в тази разкошно декорирана дупка в земята и нито за миг не оставал на едно място. Ако не сипвал питиета, пълнел таблите с кулурия. Ако не търкалял ново буре с бира, слагал твърдо сварени яйца в метален панер. Тялото му било непрекъснато заето, за да не може умът му да мисли за все по-голямата студенина в живота му или за това как престъплението им ги преследва. Преди Лефти си мечтаел да открие казино и „Зебра“ била най-близкото подобие на казино, което успял да постигне. Не играели комар, нямало палми в саксии, но звучала ребетика и често се пушел хашиш. Едва през 1958-ма, когато напуснал завинаги мястото си зад бара на една друга „Зебра“, дядо ми вече имал свободното време, необходимо, за да си спомни за младежката си мечта за рулетката. А после, опитвайки се да компенсира изгубените години, щял да се разори и накрая неговият глас в моя живот да замлъкне завинаги.

Дездемона и Сурмелина останали горе, да гледат децата. Практически погледнато, това означавало, че сутрин Дездемона ги събуждала, хранела, измивала и сменяла пелените, а след това ги носела при Сурмелина, която вече посрещала първите гости и още миришела на резенчетата краставица, които си слагала на клепачите нощем. Като видела Теодора, Сурмелина разтваряла ръце и загуквала: „Крисо фили!“ — грабвала златното си момиче от ръцете на Дездемона и покривала лицето му с целувки. През останалото време до обяд, докато пиела кафе, Лина се забавлявала, като слагала туш на миглите на малката Теодора. Като й замиришело, тя връщала бебето на Дездемона с думите:

— Май нещо направи.

Сурмелина вярвала, че душата не влиза в тялото, преди да проговори. Тя оставяла на Дездемона да се тревожи за подсечени дупета и коклюш, за болки в ушите и кръв от нослетата. Но когато в неделя й идвали гости за обяд, Сурмелина ги посрещала с натруфеното бебе на рамото й, като брошка. Не я бивало да гледа бебета, но била страхотна с юношите. Винаги можело да се поговори с нея за първите любовни трепети и разбитите сърца, за официалните рокли и изпробването на изтънчени състояния като аномията. И така, в ранните си години Милтън и Теодора растели заедно по традиционния за семейство Стефанидис начин. Така както някога келими разделял брат и сестра, сега вълнено одеяло деляло вторите братовчеди. И както някога двойна сянка подскачала по хълма, сега подобно сдвоена сянка пробягвала по задната веранда на къщата на „Хърлбът“.

Те растели. На годинка ги къпели в една и съща вода в банята. На две рисували с общи пастели. На три Милтън седял в самолетче-играчка, а Теодора въртяла перката. Но източната част на Детройт не била малко планинско селце. Имало много други деца, с които да си играеш. И така, когато станал на четири, Милтън се отказал от другаруването с братовчедка си, понеже предпочитал да играе със съседските момчета. Теодора не се обидила. Тя вече си имала друга братовчедка, с която да играе.

Дездемона правела всичко възможно, за да изпълни обещанието си да не ражда повече деца. Кърмила Милтън докато станал на три години. Продължила да отблъсква опитите на Лефти. Но било невъзможно да го прави всяка нощ. Имало случаи, когато вината, че се оженила за Лефти, влизала в конфликт с вината, че не го удовлетворява. Имало случаи, когато нуждата на Лефти изглеждала толкова крайна и я изпълвала с такава жалост, че не можела да устои и му се отдавала. А имало и случаи, когато самата тя се нуждаела от физическа нежност и отпускане. Ставало не повече от няколко пъти годишно, макар и по-често през лятото. Понякога Дездемона пийвала повечко вино на нечий имен ден и тогава също се случвало. А една гореща нощ през юли 1927 година се оказала много важна — резултатът бил дъщеря: Зоуи Хелън Стефанидис, леля ми Зо.

От мига, в който разбрала, че е бременна, отново започнали да я измъчват страхове, че бебето ще има ужасен дефект по рождение. По каноните на православната църква не се разрешавало дори децата на тясно свързани кръстници да се женят, тъй като това се разглеждало като духовно кръвосмешение. Но какво било то в сравнение с тяхното? Това било много по-лошо! И така, Дездемона се терзаела и не можела да спи нощем, докато новото бебе растяло в нея. Фактът, че била обещала на Панагия^[2], Пресветата Дева, да няма никакви други деца, само засилвал увереността на Дездемона, че сега вече ръката на възмездието ще се стовари върху нея. Но и този път безпокойствата й били напразни. През следващата пролет, на 27 април 1928 г., се родила Зоуи Стефанидис — едро, здраво момиченце, наследило леко ъгловатата глава на баба си, което плачело гръмогласно и всичко му било наред.

Милтън слабо се интересувал от сестра си. Предпочитал своите приятели и стрелбата с прашка. Реакцията на Теодора била тъкмо обратната. Тя била очарована от Зоуи. Навсякъде носела бебето със себе си като нова кукла. Тяхното приятелство, което щяло да мине през много перипетии, започнало още от първия ден, когато Теодора се преструвала, че е майка на Зоуи.

Появата на още едно бебе създала усещането, че къщата на „Хърлбът“ е пренаселена. Сурмелина решила да се изнесе. Намерила си работа в един цветарски магазин и оставила на Лефти и Дездемона да изплащат ипотеката за къщата. През есента на същата година Сурмелина и Теодора се преместили да живеят недалеч, в пансиона на О’Тул, точно зад къщата на „Хърлбът“ на булевард „Кадилак“. Гърбовете на двете къщи били един срещу друг и Лина и Теодора продължили да са толкова наблизо, че се виждали почти всеки ден.

 

 

На 24 октомври 1929 г., вторник, на „Уолстрийт“ в Ню Йорк мъже с елегантни костюми, шити по поръчка, започнали да скачат от прозорците на прочутите градски небостъргачи. Отчаянието им, подобно на това на лемингите, на пръв поглед било твърде далеч от улица „Хърлбът“, но лека-полека тъмният облак преминал над цялата страна, носейки се в посока, обратна на времето, докато стигнал Средния Запад. Лефти усетил Депресията по нарастващия брой празни столове. След като почти шест години заведението работело с пълен капацитет, дошъл застой, вечери, когато само две трети или само половината от местата били заети. Нищо не можело да отклони алкохолиците стоици от тяхното призвание. Въпреки международната конспирация на банкерите (демаскирана от отец Кофлин по радиото) тези предани хора се явявали на служба винаги когато Свети Георги се явявал на прозореца. Но посетителите, които идвали само за компания, както и семейните мъже, престанали да се отбиват. До март 1930 г. само половината от редовните клиенти почуквали с тайния дактило-спондеически знак на вратата на сутерена. Бизнесът се позакрепил през лятото.

— Не се тревожи — казал Лефти на Дездемона. — Президентът Хърбърт Хувър се грижи за нещата. Най-лошото мина.

Преживели криво-ляво следващата година и половина, но към 1932-ра само няколко души идвали всеки ден. Лефти обслужвал на кредит, намалявал цената на алкохола, но нямало полза. Скоро вече не можел да плаща за доставките. Един ден дошли двама мъже и отнесли ротативката.

— Беше ужасно! Ужасно! — разплакваше се Дездемона цели петдесет години след това, когато описваше онези времена. През цялото ми детство дори и най-беглото споменаване на Депресията караше моята яя̀ да изиграе цялата пантомима от ридания и удряне в гърдите. (Дори и в един случай, когато всъщност ставаше дума за „маниакална депресия“.) Тя се отпускаше на стола, стискаше лице между дланите си като фигурата от „Писъкът“ на Мунк и започваше:

— Мана! Депресията! Толкова беше ужасно, че няма да повярвате! Никой нямаше работа. Аз помня походите заради глада, всичките хора, дето маршируват по улицата, един милион, един след друг, един след друг — отиваха да кажат на господин Хенри Форд да отвори завода. После в уличката една нощ се вдигна ужасен шум. Хората убиваха плъхове, с тояги, за да ги ядат. Божичко! А Лефти нямаше тогава работа в завода. Имаше само кръчмата, където хората идваха да пият. Нищо не ядяха, пък как пиеха? И затова скоро вашите папу и яя̀ останаха без пари, а после — тя притискаше ръка към сърцето си, — после трябваше да отида да работя за ония маврос. За черните! Божичко!

Ето как се случило. Една нощ дядо ми понечил да си легне в леглото при баба ми и открил, че тя не е сама. Милтън, вече на осем години, се бил сгушил от едната й страна. От другата страна лежала Зоуи, едва четиригодишна. Лефти, който бил капнал от работа, погледал известно време тази менажерия. Харесвало му да гледа спящите си деца. Въпреки проблемите в брака, никога не би могъл да вини за тях сина си или дъщеря си. Но пък и рядко ги виждал. За да печели достатъчно, трябвало да държи кръчмата отворена по шестнайсет, а понякога и осемнайсет часа. Работел седем дни в седмицата. За да издържа семейството си, се налагало да бъде изгнаник в собствения си дом. Сутрин, когато се мотаел из къщи, децата се държали с него като с любим роднина, може би чичо, но не и баща.

А съществувал и проблемът с жените в бара. Сервирайки денонощно напитки в полумрачната пещера, той имал възможност да среща жени, които пиели в компанията на свои приятелки или дори сами. През 1932 година дядо ми бил на трийсет. Вече не бил толкова кльощав, бил възмъжал; очарователен, дружелюбен, винаги добре облечен — и все още в разцвета на силите си. Горе в къщата жена му все още била твърде уплашена, за да прави секс, но долу в „Зебра“ жените отправяли към Лефти дръзки, страстни погледи. Сега, докато съзерцавал трите фигури, спящи в леглото, всички тези неща били едновременно в главата му: любовта към децата, любовта към жена му, неудовлетвореност от брака и хлапашко, ергенско вълнение, когато бил около жените в бара. Той свел лицето си по-близо до Зоуи. Косата й още била мокра от банята и ухаела. Изпитал бащинска радост, но в същото време си оставал настрани. Лефти знаел, че всички тези неща в главата му не можели да съжителстват. И затова, след като се полюбувал на красотата на лицата на децата си, той ги вдигнал от леглото и ги занесъл обратно в тяхната стая. Върнал се и легнал до спящата си жена. Започнал да я гали нежно, плъзгайки ръка нагоре под нощницата й. И внезапно очите на Дездемона се отворили.

— Какво правиш?

— Какво правя според теб?

— Аз спя.

— Аз те будя.

— Засрами се.

Баба ми го отблъснала и Лефти отстъпил. Гневен се претърколил по-далеч от нея. Настанало дълго мълчание, а накрая той казал:

— Нищо не получавам от теб. Претрепвам се от работа и нищо не получавам.

— Да не мислиш, че аз не работя? Имам две деца, за които да се грижа.

— Ако беше нормална жена, може би щеше да си струва да имаме и повече.

— Ако ти беше нормален мъж, щеше да ми помагаш с децата.

— Как мога да ти помагам? Ти изобщо не разбираш как се изкарват пари в тая страна. Да не мислиш, че се забавлявам там долу?

— Пускаш музика, пиеш. Чувам музиката от кухнята.

— Това ми е работата. Хората затова идват. А ако не идват, няма да можем да си плащаме сметките. Всичко на мен разчита. Точно това не го разбираш. Аз работя денем и нощем, а после, като си легна, не мога дори да спя. Няма място за мен!

— Милтън имаше кошмар.

— Аз имам кошмари всеки ден.

Той светнал лампата и Дездемона се загледала в лицето на мъжа си, изкривено от злоба, която никога дотогава не била виждала. Вече не било лицето на Лефти, лицето на брат й или на съпруга й. Било лицето на нов непознат човек, с когото живеела. И това ужасяващо ново лице й дало ултиматум:

— Утре сутрин — изсъскал Лефти през зъби — ще си намериш някаква работа.

 

 

На следващия ден, когато Лина наминала за обяд, Дездемона я помолила да й прочете вестника.

— Как мога да работя? Аз дори не знам английски.

— Е, поназнайваш го.

— Трябваше да отидем в Гърция. Там никой мъж не кара жена си да ходи да работи.

— Не се тревожи — казала Лина, като вдигнала вестника. — Не се предлагат много места.

През 1932 обявите в „Детройт таймс“, насочени към население от четири милиона, заемали само една колона и малко отгоре. Сурмелина присвила очи в търсене на нещо подходящо.

— Сервитьорка — прочела Лина.

— Не.

— Защо не?

— Мъжете ще флиртуват с мен.

— Не ти ли харесва да флиртуваш?

— Чети по-нататък — казала Дездемона.

— Щамповане на десени и боядисване — прочела Лина.

— Какво е това? — намръщила се баба ми.

— Не знам.

— Нещо като боядисване на платове ли?

— Може би.

— Продължавай — казала Дездемона.

— Свиване на пури — продължила Лина.

— Не понасям дима.

— Домашна прислужничка.

— Лина, моля те. Не мога да съм ничия прислужничка.

— Майстор-копринар.

— Какво?

— Майстор-копринар. Само това пише. Даден е и адрес.

— Майстор-копринар ли? Че аз съм точно това. Знам всичко.

— В такъв случай поздравления, получаваш работата. Ако не я дадат на друг, докато стигнеш дотам.

Час по-късно, спретната като за търсене на работа, баба ми излязла от къщи с неохота. Сурмелина я убеждавала да облече една нейна рокля с дълбоко деколте.

— Сложи това и никой няма да обърне внимание на английския ти — казала тя.

Но Дездемона се отправила към трамвайната спирка, облечена с една от обикновените си рокли — сива на кафяви точки. Обувките, шапката и дамската й чантичка били в подобен кафяв цвят.

Въпреки че го предпочитала пред автомобилите, трамваят също не се нравел на Дездемона. Трудно й било да различава отделните линии. Своенравните, захранвани с призрачна енергия мотриси винаги правели неочаквани завои, отнасяйки я в непознати части на града. Още щом първият трамвай спрял, тя извикала на кондуктора:

— Към центъра?

Той кимнал. Качила се, свалила една сгъваема седалка и извадила от чантичката си адреса, написан от Лина. Когато кондукторът минал край нея, тя му го показала.

— Улица „Хейстингс“? Там ли искате да отидете?

— Да. Улица „Хейстингс“.

— Продължете с този трамвай до Грашиът. След това вземете линията до центъра и слезте на „Хейстингс“.

При споменаването на Грашиът Дездемона изпитала облекчение. С Лефти били вземали линията от Грашиът до Грийктаун. Сега всичко й се изяснило. Не правели коприна в Детройт, а? — попитала ликуващо тя отсъстващия си съпруг. — Толкова си знаел и ти. Трамваят се засилил. Навън се виждали магазините на „Мак авеню“ и много от тях били затворени, с изтрити от витрините надписи. Дездемона притиснала лицето си към прозореца, но сега, понеже била сама, имала повече да каже на Лефти. Ако ония полицаи на Елис Айланд не бяха ми взели копринените буби, можех да направя бубарник в задния двор. Тогава нямаше да трябва да си търся работа. Можехме да спечелим много пари. Казах ти. В онези дни дрехите на пътниците, макар и все още шик, били износени: шапките не били опъвани на калъп с месеци, подгъвите и ръкавелите били протрити, вратовръзките и реверите — на лекета. Един мъж на тротоара държал вдигната табела с написано на ръка: РАБОТА ИСКАМ, А НЕ ПОДАЯНИЯ. КОЙ ЩЕ МИ ПОМОГНЕ ДА СИ НАМЕРЯ РАБОТА? 7 ГОДИНИ В ДЕТРОЙТ. НЯМАМ ПАРИ. ОТЛИЧНИ ПРЕПОРЪКИ. Вижте го горкичкия. Мана. Прилича на изгнаник. Този град все едно е Смирна. Каква е разликата? Трамваят напредвал бавно, отдалечавал се от местата, които тя познавала, зарзаватчията, кинотеатъра, пожарните кранове и кварталните сергии за вестници. Нейните селски очи, които за миг различавали дървета от храсти, все едно били слепи за табелите по пътя, за лишените от смисъл латински букви, които се оплитали една в друга, за дрипавите афиши, показващи американски лица, чиято кожа се лющела, лица без очи или без уста, или без всичко, освен нос. Когато разпознала диагоналната ивица на Грашиът, тя се изправила и извикала със звънлив глас:

— Мамката му!

Нямала никаква представа какво означава тази английска фраза. Била чувала Сурмелина да я използва винаги щом пропуснела спирката си. Както обикновено, свършила работа. Шофьорът спрял трамвая и пътниците бързо се отдръпнали, за да й направят път. Видимо се изненадали, когато тя се усмихнала и им благодарила.

Щом се качила в трамвая от Грашиът, тя казала на кондуктора:

— Ако обичате, искам да стигна до улица „Хейстингс“.

— „Хейстингс“? Сигурна ли сте?

Тя му показала адреса и го повторила по-високо:

— Улица „Хейстингс“.

— Добре. Ще ви кажа.

Трамваят потеглил към Грийктаун. Дездемона огледала отражението си в прозореца и си нагласила шапката. Покрай бременностите била понапълняла, закръглила се в талията, но кожата и косата й все още били красиви, била привлекателна жена. След като се огледала добре, тя отново насочила вниманието си към пейзажа навън. Какво друго може да е видяла баба ми по детройтските улици през 1932-ра? Сигурно е видяла мъже с шапки с широка периферия да продават ябълки по кръстовищата. Сигурно е видяла работници, навиващи пури, излезли пред фабриките без прозорци, за да подишат чист въздух, с лица, трайно обагрени в кафяво от тютюневия прах.

Сигурно е видяла работници, раздаващи брошури в защита на профсъюзите, докато детективи на „Пинкертон“ ги следели. Може да е видяла в страничните улички побойници, на които било платено да се разправят с онези, които раздавали листовки. Сигурно е видяла полицаи — пеш и на кон, — шейсет процента от които били тайно членове на белия Протестантски орден на черния легион и имали свои методи за разправа с чернокожите, комунистите и католиците. „Хайде стига, Кал — чувам гласа на майка ми, — нищо хубаво ли не можеш да кажеш?“ Добре, добре. През 1932-ра Детройт бил известен като „град на дърветата“. Тук имало повече дървета на квадратна миля, отколкото във всеки друг град в страната. За да пазаруват, хората разполагали с „Кърн“ и „Хъдзън“. На „Удуърт авеню“ магнатите автопроизводители били издигнали красивия детройтски Институт на изкуствата, където в същия този миг, докато Дездемона пътувала, за да кандидатства за работа, един мексикански художник на име Диего Ривера работел над своята поръчка: стенопис, изобразяващ новата митология на автомобилната индустрия. Той седял в сгъваем стол, поставен върху скелето, и скицирал великата творба: четири андрогинни раси на човечеството на горните панели, които гледали надолу към река Руж, към поточната линия, където работници се трудели, с мъка синхронизирайки телата си. Различни по-малки панели показвали „зародишната клетка“ на ембрион, увит в луковица от растение, чудото и ужаса на медицината, местни плодове и зърнени храни, характерни за Мичиган; а в далечния ъгъл — самият Хенри Форд със сиво лице, строг, над някакви книги.

Трамваят отминал „Макдугъл“, „Дж. Кампоу“ и „Чейни“, а после, като се разтресъл леко, пресякъл улица „Хейстингс“. В този миг всички пътници, до един бели, направили жест, имащ силата на талисман. Мъжете потупали портфейлите си, жените попипали закопчалките на чантите си. Ватманът дръпнал ръчката, която затваряла задната врата. Забелязвайки всичко това, Дездемона погледнала навън и видяла, че трамваят е навлязъл в гетото Блак Ботъм.

Нямало барикада или ограда. Трамваят не спрял, пресичайки невидимата граница, но в същото време по протежението на улицата светът бил различен. Светлината като че ли се променила, посивявайки, сякаш филтрирана от въжетата с пране. Мракът от предните веранди и апартаментите без електричество се процеждал на улицата, а буреносният облак на бедността, увиснал над квартала, насочвал вниманието надолу, към яркостта на запуснати, лишени от сянка предмети: червени тухли, които се ронели от една площадка, купчини боклуци и бедрени кости, използвани гуми, счупени книжни въртележки от миналогодишния панаир, изгубена стара обувка. Тишината на запустението траела само миг, а след това Блак Ботъм изригнал от всичките си улички и прагове. Гледай всичките тези деца! Толкова много! Внезапно децата се затичали покрай трамвая, махали и викали. Играели си на храбреци, скачали пред трамвая. Други се катерели отзад. Дездемона се хванала за гърлото. Защо имат толкова много деца? Какво им има на тези хора? Жените мавро трябва да кърмят бебетата си по-дълго. Някой трябва да им каже. Сега тя видяла и мъже в уличките, които се миели на външни чешми. Полуголи жени показвали бедрата си на балкони на втория етаж. Дездемона гледала онемяла и с ужас всички лица, които изпълвали прозорците, всички тела, които изпълвали улиците, почти половин милион души, натъпкани в дванайсет улици, които се пресичали. Още от Първата световна война насам, когато Е. И. Вайс, управител на „Пакард Мотър Къмпани“ докарал в града, по собствените му думи, първия „товар негри“, върхушката възнамерявала да ги държи именно тук, в Блак Ботъм. Сега тук гъмжало от хора с всевъзможни професии — леяри и адвокати, прислужници и дърводелци, лекари и гангстери, но по-голямата част от хората, нека не забравяме, че било 1932 г., били безработни. И все повече и повече пристигали всяка година, всеки месец, търсейки работа на север. Изпълвали всеки диван във всяка къща. Сковавали си бараки по дворовете. Спели върху покривите. (Разбира се, това положение на нещата не можело да продължи дълго. С течение на годините, въпреки всички опити на белите да го ограничат, Блак Ботъм щял да завзема бавно улица след улица, квартал след квартал, докато така нареченото гето не се превърне в самия град по време на управлението на кмета Колман Йънг през 1970 година в свободния от данъци, напускан от белите Детройт, известен като столицата на убийствата, за да могат черните хора най-накрая да живеят където поискат…)

Но сега, отново през 1932-ра, се случвало нещо странно. Трамваят намалил скоростта си. По средата на Блак Ботъм спрял и — нещо нечувано! — отворил вратите си. Пътниците се размърдали неспокойно. Кондукторът потупал Дездемона по рамото.

— Госпожо, тук е. „Хейстингс“.

— Улица „Хейстингс“ ли? — не можела да повярва тя. Показала му отново адреса. Той посочил вратата.

— Тук ли е фабриката за коприна? — попитала тя кондуктора.

— Не мога да ви кажа точно. Не е моят квартал.

И така, баба ми слязла на улица „Хейстингс“. Трамваят потеглил и белите лица се обърнали назад към нея — жена, изхвърлена зад борда. Тя тръгнала. Стиснала чантичката си, закрачила бързо по „Хейстингс“, все едно знаела къде отива. Гледала право напред. На тротоара деца скачали на въже. От един прозорец на третия етаж някакъв мъж разкъсал лист хартия и извикал: „Ей, пощальонът, отсега нататък може да ми пращаш писмата в Париж“. Предните веранди били пълни с мебели от дневната, стари кушетки и кресла, с хора, които играели на дама, карали се, заканвали се и избухвали в смях. Все се смеят, тези маврос. Смеят се, смеят се, все едно всичко е смешно. Какво е толкова смешно, кажете ми? И какво е това… боже господи!… Един мъж си върши работата на улицата! Няма да гледам. Минала покрай двора на човек, който правел изкуство от боклуци: седемте чудеса на света, изработени от капачки на бутилки. Престарял пияница с колоритно сомбреро се движел на забавен каданс, засмукал устни в беззъбата си уста и протегнал длан за дребни монети. Но какво могат да направят? Нали нямат никаква канализация. Нито тръби, нито нищо, ужас. Минала покрай една бръснарница, където мъже си изправяли косата, нахлупили шапки за баня като жени. От другата страна на улицата някакви младежи й подвикнали:

— Ей, маце, с тия форми ще предизвикаш катастрофа!

— Сигурно си поничка, щото от теб кремът ми кипва.

Тя ускорила крачка, а зад нея избухнал смях. Навлизала все по-навътре в квартала, пресичала улици, чиито имена не знаела. Във въздуха се носела миризмата на непозната храна — риба от близката река, свински джолан, варена царевица, пържена наденица, зрял боб. Но и много къщи, в които не се готвело нищо, където никой не се смеел, дори не говорел, тъмни стаи, пълни с изморени лица и улични кучета. Именно от една такава веранда най-накрая я заговорил някой. Жена, слава богу.

— Изгубихте ли се?

Дездемона огледала мекото сиво лице.

— Търся фабрика. Копринена фабрика.

— Няма фабрики наоколо. А и да имаше, щяха вече да са ги затворили.

Дездемона й подала адреса.

Жената посочила към една сграда отсреща на улицата.

— Ей там.

И какво видяла Дездемона, като се обърнала? Дали видяла кафява тухлена сграда, позната до неотдавна под името „Макферсън Хол“? Място, което се давало под наем за политически сбирки, сватби или демонстрации на някой и друг пътуващ ясновидец? Забелязала ли орнаменталните щрихи от двете страни на входа, римските урни, изсипващи плодове от гранит, мраморната мозайка? Или вместо това очите й се заковали върху двамата чернокожи младежи, застанали на пост до входа? Дали забелязала безупречните им костюми, единият светлосин като покритите с вода части от земното кълбо, а другият с бледо лилавия цвят на френските бонбони за смучене? Несъмнено забелязала войнишката им стойка, ослепително лъснатите обувки, ярките вратовръзки. Не може да не е усетила контраста между увереността, която излъчвали тези младежи и атмосферата в бедняшкия квартал, но каквото и да е изпитала в онзи миг, реакцията й е стигнала до мен като потрес при осъзнаването на едно-единствено нещо.

Фесове. Те носели фесове. Меки, тъмночервени, равни отгоре като фесовете на предишните мъчители на баба ми и дядо ми. Били наречени на един град в Мароко, откъдето идвала алената боя, същата боя, която (на главите на войниците) прогонила баба ми и дядо ми от Турция, обагряйки земята в тъмночервено. И ето че ги имало и тук, в Детройт, на главите на двама красиви млади негри. (Фесовете ще се появят още веднъж в разказа ми, в деня на едно погребение, но съвпадението, от онези, които само истинският живот може да поднесе, е твърде добро, за да го издавам отсега.)

Дездемона пресякла улицата колебливо. Казала на мъжете, че е дошла заради обявата. Единият кимнал и рекъл:

— Трябва да заобиколите отзад.

Любезно тръгнал с нея по една пътечка и я въвел в пометен заден двор. В този миг сякаш по невидим сигнал задният вход се отворил широко и Дездемона изживяла втори шок. Появили се две жени с чадори. В очите на баба ми те изглеждали като набожни мюсюлманки от Бурса, с изключение на цвета на дрехите. Не били черни, а бели. Чадорите тръгвали под брадичката и стигали чак до глезените им. Бели шалове покривали главите им. Не носели фереджета, но като пристъпили към нея, Дездемона видяла на краката им кафяви обувки с токче.

Фесове, чадори, а после и това: джамия. Отвътре бившата „Макферсън Хол“ била преустроена в мавритански стил. Жените, които придружавали Дездемона, я повели по под, застлан с плочки в геометрични форми. Минавали покрай тежки пищни завеси, които не пропускали никаква светлина. Не се чувало нищо, освен шумоленето на дрехите на жените и някъде в далечината — глас, който сякаш шептял или се молел. Най-накрая я въвели в един кабинет, където някаква жена закачвала картина.

— Аз съм сестра Уанда — казала жената, без да се обърне. — Върховен капитан на Храм Номер Едно.

Тя носела съвсем друг вид чадор, с ширити и еполети. На картината, която закачвала, се виждала летяща чиния, кръжаща над нюйоркските небостъргачи. От нея излизали лъчи.

— Значи си дошла за работата?

— Да. Аз съм майстор-копринар. Имам голям опит. В производство на коприната, правене на бубарник, тъкане на…

Сестра Уанда се обърнала. Огледала изпитателно лицето на Дездемона.

— Има проблем. Ти каква си?

— Гъркиня.

— Гъркиня, значи. Един вид бяла, нали? Родена си в Гърция?

— Не, Турция. Идваме от Турция. Мъжът ми и аз.

— Турция ли? Ама защо не каза! Турция е мюсюлманска страна. Ти си мюсюлманка?

— Не, гъркиня съм. Гръцка църква.

— Но си родена в Турция.

— Не.

— Какво?

— Да.

— Значи си родом от Турция?

— Да.

— Е, малко сте се поомесили. Не сте всичките.

Дездемона се поколебала.

— Виж, опитвам се да видя как да го измислим — продължила сестра Уанда. — Отец Фард, който пристигна тук от светия град Мека, все ни повтаря колко е важно да се уповаваме само на себе си. Не можем вече да разчитаме на никой бял човек. Трябва сами да се оправяме, нали разбираш? — тя заговорила по-тихо. — Проблемът е там, че никой свестен човек не се появи за обявата. Идват едни, казват, че разбират от коприна, но нищо не разбират. Само се надяват да ги вземем на работа и после да ги уволним. След като им платим една дневна надница. — Тя присвила очи. — И ти ли си от тях?

— Не. Аз искам само да ме вземете. Без да ме уволнявате.

— Но каква си? Гъркиня, туркиня? Каква?

Дездемона пак се поколебала. Тя помислила за децата си. Представила си как се прибира у дома без храна. И после преглътнала с мъка.

— Всички сме смесени. Турци, гърци, все същото, същото.

— Тъкмо това исках да чуя — усмихнала се широко сестра Уанда. — Отец Фард и той е смесен. Дай да ти покажа какво ни трябва.

Тя повела Дездемона по дълъг, облицован с ламперия коридор, през кабинета на телефонен оператор и после в още един тъмен коридор. В далечния край тежки завеси преграждали главното преддверие. На пост стояли двама млади мъже.

— Дойдеш ли да работиш при нас, трябва знаеш няколко неща. Никога, ама никога не минаваш зад онези завеси. Там е главният храм, където отец Фард чете проповеди. Ще стоиш тук, в помещенията за жените. Освен това най-добре си сложи нещо на главата. Тази шапка не ти покрива ушите, което е изкушение.

Дездемона инстинктивно си пипнала ушите, като погледнала пак към пазачите. Техните лица си оставали невъзмутими. Тя се обърнала и тръгнала след върховния капитан.

— Дай да ти покажа нашето предприятие — казала сестра Уанда. — Имаме всичко. Трябва ни само майстор-копринар.

Тя тръгнала по едни стълби и Дездемона я последвала.

(Имат да се качват доста, цели три етажа, а коленете на сестра Уанда са болни, затова ще им отнеме известно време, докато стигнат до най-горе. Нека да ги оставим да се качват, докато аз ви обясня в какво се забъркала баба ми.)

„По някое време през пролетта на 1930 г. в чернокожото гето на Детройт се появил приветлив, но малко мистериозен арабин, както се смята — цитирам от книгата на Ч. Ерик Линкълн «Чернокожите мюсюлмани на Америка», — макар че неговата расова и национална принадлежност остава неподкрепена с доказателства. Той бива радушно посрещнат в домовете на жадните за култура афроамериканци, купуващи с радост коприната и артефактите, предлагани от него, за които той твърди, че са носени от чернокожите хора в тяхната родина от другата страна на океана… Неговите клиенти изпитват такова силно желание да научат повече за своето минало и за страната, от която са дошли, че не след дълго амбулантният търговец започва да провежда сбирки в различни къщи на общността.

Отначало «пророкът», както става известен, ограничава проповедите си до разказ за своите преживявания из чуждите земи, съвети да се избягват определени храни и как слушателите му да подобрят здравето си. Той е мил, дружелюбен, скромен и търпелив.“

„След като събужда интереса на своя домакин — вече минаваме към «Първият човек» от Клод Андрио Клег III, — (амбулантният търговец) обикновено изнася рекламната си лекция за историята и бъдещето на афроамериканците. Този метод върши добра работа и в крайна сметка той го усъвършенства до такава степен, че в частни домове се провеждат сбирки, на които се събират любопитни чернокожи хора. По-късно за неговите беседи биват наемани обществени зали и в тежко поразения от бедността Детройт започва да се оформя организационна структура на неговата «Ислямска нация».“

Този амбулантен търговец имал много имена. Понякога се наричал господин Фарад Мохамад или господин Ф. Мохамад Али. Друг път се назовавал Фред Дод, професор Форд, Уолас Форд, У. Д. Форд, Уоли Фарад, Уордъл Фард или У. Д. Фард. Версиите за произхода му били също толкова многобройни. Някои твърдели, че е чернокож жител на Ямайка, чийто баща бил мюсюлманин от Сирия. Според друг слух бил арабин от Палестина, разпалил расови вълнения в Индия, Южна Африка и Лондон, преди да дойде в Детройт. Разказвали също, че бил син на богати родители от племето курайш — племето на самия пророк Мохамед, а според досиетата на ФБР Фард бил роден или в Нова Зеландия, или в Портланд, Орегон, а родителите му били или от Хаваите, или от Великобритания, или от Полинезия.

Едно е ясно: през 1932 г. Фард вече бил основал Храм Номер Едно в Детройт. Именно по задното стълбище на този храм се изкачвала Дездемона.

— Продаваме дрехите от коприна направо в храма — обяснявала сестра Уанда, която вървяла пред нея. — Правим ги сами по модели на отец Фард. Като онези, които носели нашите предци в Африка. Преди поръчвахме плата и ние само шиехме дрехите. Но с тази депресия все по-трудно се намира коприна. И отец Фард получи прозрение. Дойде при мен една сутрин и каза: „Трябва усвоим копринарството от край до край.“ Така рече. Златни уста има, нали? Може да накара куче салам да зареже.

Докато се изкачвала, Дездемона започнала да проумява нещата. Елегантните костюми на мъжете отвън. Архитектурата и обзавеждането вътре. Сестра Уанда стигнала до площадката — „Тука са нашите ученици“ — и отворила широко вратата. Дездемона влязла вътре и ги видяла.

Двайсет и три момичета със светли чадори и шалове на главите шиели дрехи. Никоя от тях не вдигнала глава, когато върховният капитан въвел непознатата. С наведени глави, с карфици, които се подавали от устите им, с обувки с връзки, покрити от края на дрехите им, те натискали невидимите педали и продължавали да работят.

— Това е нашият клас по Обучение и обща култура на мюсюлманските момичета. Виждаш ли колко са добри и порядъчни? Няма да си отворят устата, преди да ги попиташ. „Ислям означава подчинение“. Знаеш ли това? Но да се върнем към въпроса защо пуснах обявата. Коприна не ни стига. Май всички са фалирали.

Тя повела Дездемона към другия край на стаята, където имало отворена дървена кутия, пълна с пръст.

— И затова ето какво направихме, поръчахме тези копринени буби от една фирма. Нали знаеш, по пощата. Очакваме и още. Проблемът е, че май не им харесва тук, в Детройт. Аз ги разбирам. Продължават да измират. А като умрат — ууу, каква смрад! Божичко Ису… — и тя млъкнала. — Нали така се казва. Израснала съм като християнка. Чуй, как ти беше името?

— Дездемона.

— Слушай, Дез, преди да стана върховен капитан, правех прически и маникюр. Не съм селско момиче, нали разбираш. Тези ръце не са работили земя. Помогни ми. Какво обичат тия копринени буби? Как да ги накараме, такова… да правят коприна?

— Няма да е лесно.

— Нищо.

— Нужни са пари.

— Имаме колкото искаш.

Дездемона взела една сгърчена гъсеница, полужива. Загукала й на гръцки.

— Чуйте сега, сестри — казала сестра Уанда и като едно момичетата престанали да шият, скръстили ръце в скута си и я погледнали съсредоточено. — Новата дама ще ни научи как да правим коприна. Тя е мулатка като отец Фард и ще ни разкрие знанието за изгубеното изкуство на нашия народ. За да можем го правим сами.

Двайсет и три чифта очи се впили в Дездемона. Тя събрала кураж. Превела на английски това, което искала да каже, като го повторила наум два пъти преди да отвори уста.

— За да правите хубава коприна — започнала първия си урок пред класа за обучение и обща култура на мюсюлмански момичета, — трябва да бъдете чисти.

— Опитваме се, Дез. Хвала на Аллах. Опитваме се.