Джефри Юдженидис
Мидълсекс (4)

Пътят на коприната

Според древна китайска легенда, един ден през 2640 година пр.Хр., както принцеса Си Линг-чи си седяла под черницата, в чашата й с чай паднал копринен пашкул. Като се опитала да го извади, забелязала, че е започнал да се разсуква в топлата течност. Тогава казала на слугинята си да хване единия край и да върви. От покоите на принцесата тя прекосила двора, минала през портите на двореца, излязла от Забранения град и продължила още един километър, преди нишката да се опъне. (На Запад тази легенда щяла бавно да мутира в течение на три хилядолетия, докато се превърне в разказ за един физик и една ябълка. Но и в единия, и в другия случай значението е същото: великите открития, били те на коприната или на гравитацията, винаги са плод на щастлива случайност. Осеняват хора, които се разтакават под дървета.)

Аз се чувствам малко като тази китайска принцеса, чието откритие дало на Дездемона нейното препитание. Също като нея аз разсуквам своята история и колкото по-дълга е нишката, толкова по-малко остава да се разкаже. Проследете влакното и ще стигнете обратно до началото на пашкула, до малко възелче, до първата неуверена бримка. И следвайки обратно своята история дотам, където я прекъснах, аз виждам „Жан Барт“ на пристан в Атина. Виждам баба си и дядо си отново на суша, как се готвят за друго пътешествие. Дали са им паспорти, ваксинирали са ги малко под рамото. Още един кораб се материализира на пристанището — „Гюлия“. Чува се сирена.

И погледнете: от палубата на „Гюлия“ сега се разсуква нещо друго. Нещо многоцветно, което се размотава над водите на Пирея.

По онова време било обичайно пътниците за Америка да се качват на борда с кълбета прежда. Роднините им на брега държали края. Ето защо когато сирената на „Гюлия“ проехтяла и корабът се откъснал от пристана, няколкостотин нишки се опънали над водата. Хората викали за сбогом, махали като луди, вдигали бебетата за последен поглед, който нямало да запомнят. Витлата разпенили морето; веели се кърпички и на палубата кълбетата прежда започнали да се развиват. Червени, жълти, сини, зелени, те се разсуквали, отначало бавно, едно завъртване на всеки десет секунди, после все по-бързо, докато корабът набирал скорост. Пасажерите ги стискали колкото може по-дълго, поддържайки връзка с лицата, изчезващи на брега. Но накрая едно по едно кълбетата свършвали. Нишките се отскубвали, издигали се, понесени от вятъра.

От две различни места на палубата на „Гюлия“ Лефти и Дездемона — и сега най-накрая мога да кажа: моите баба и дядо — гледали как въздушното одеяло от нишки се отдалечава. Дездемона стояла между два отдушника във формата на гигантски тръби. В средата на кораба Лефти се намирал сред група ергени. Не се били виждали през последните три часа. Сутринта пили заедно кафе в едно кафене до пристанището, а след това, като шпиони от занаята, взели всеки своя куфар — Дездемона задържала кутията с бубите — и тръгнали в различни посоки. Баба ми носела фалшифицирани документи. В паспорта, който гръцките власти й издали, при условие че напусне страната незабавно, вместо Стефанидис било вписано моминското име на майка й — Аристос. След като минала по мостчето на „Гюлия“, тя представила този паспорт заедно с билета. После, както се били разбрали, отишла на кърмата за изпращането.

В плавателния канал сирената прозвучала отново, когато корабът обърнал на запад и увеличил скоростта. Сукмани, кърпички и сака се веели на вятъра. Няколко шапки отлетели от главите сред викове и смях. Нишките прежда образували мрежа в небето, вече едва видима. Хората гледали, докато можели. Дездемона била сред първите, които слезли долу. Лефти се помотал на палубата още половин час. И това влизало в плана им.

През първия ден в морето те не разменили нито една дума. Качвали се на палубата в часовете, определени за хранене, и се нареждали на различни опашки. След ядене Лефти се присъединявал към мъжете, които пушели до перилата, а Дездемона се бутала на палубата с жените и децата, търсейки заслон от вятъра.

— Имаш ли кой да те посрещне? — питали жените. — Годеник?

— Не, само братовчедка ми в Детройт.

— Сам ли пътуваш? — попитал един мъж Лефти.

— Да. Свободен като птичка.

Нощем се прибирали, всеки в съответния отсек на кораба. В отделни койки върху нарове от водорасли, увити в зебло, със сгънати надве спасителни жилетки вместо възглавници, те се мъчели да заспят, да свикнат с движението на кораба и да понасят миризмата. Пътниците носели всевъзможни подправки и захаросани плодове — консерви сардина, октопод във винен сос, агнешки бутчета, мариновани със скилидки чесън. В онези дни можело да разбереш националността на човек по миризмата му. Легнала по гръб със затворени очи, Дездемона долавяла издайническата лучена воня на унгарката вдясно и миризмата като на сурово месо от арменката вляво. (А те на свой ред познавали, че Дездемона е гъркиня по миризмата на чесън и кисело мляко.) Раздразнението на Лефти се дължало не само на обонятелни, но и на звукови дразнители. От едната му страна лежал някой си Калас, който хъркал като миниатюрна корабна сирена; от другата бил доктор Филобосян, който плачел насън. Откакто напуснали Смирна, докторът не бил на себе си от скръб. Изтерзан, съкрушен, той лежал свит на кравай в койката, със синьо около очите. Не хапвал нищо. Отказвал да излиза на палубата на чист въздух. В редките случаи, когато се качвал, заплашвал да се хвърли в морето.

В Атина доктор Филобосян ги помолил да го оставят на мира. Отказал да обсъжда своите планове за бъдещето и казал, че никъде няма роднини.

— Семейството ми си отиде. Убиха ги.

— Горкичкият — казала Дездемона. — Не иска да живее.

— Трябва да му помогнем — настоял Лефти. — Той ми даде пари. Превърза ми ръката. Никой друг не се погрижи за нас. Ще го вземем с нас.

Докато чакали братовчедка им да изпрати пари по телеграфа, Лефти се опитал да утеши лекаря и накрая го убедил да иде с тях в Детройт.

— Където и да е, стига да е далече — казал доктор Филобосян. Но сега, на борда, говорел само за смърт.

Пътуването трябвало да продължи между дванайсет и четиринайсет дни. Лефти и Дездемона имали готов график. На втория ден от плаването, веднага след вечеря, Лефти направил обиколка на кораба. Криволичел между телата, налягали по палубата с най-евтините билети. Отминал стълбата към мостика и се проврял покрай допълнителния товар — щайги с маслини и зехтин от Каламата, водни гъби от Кос. Продължил напред, прокарвайки длан по зеления брезент на спасителните лодки, докато не стигнал до веригата, отделяща палубата с най-евтините билети от трета класа. В своя апогей „Гюлия“ бил част от Англо-Унгарската линия. Изтъквайки всичките си модерни удобства („lumina electrica, ventilatie et comfort cel mai mare“), той пътувал веднъж месечно между Триест и Ню Йорк. Сега електрическото осветление работело само в първа класа, при това от време на време. Железните перила били ръждясали. Димът от комина бил опушил гръцкото знаме. Параходът миришел на стари кофи за миене и повръщано. Лефти още не бил свикнал с люлеенето. Все залитал към парапета. Постоял до веригата известно време, после отишъл до левия борд и накрая се върнал при кърмата. Дездемона, както се били разбрали, стояла сама до перилата. Когато минал край нея, Лефти се усмихнал и й кимнал. Тя му кимнала сдържано и пак погледнала към морето.

На третия ден Лефти отново се разходил след вечерята. Отишъл напред, отново до левия борд, а сетне се върнал на кърмата. Усмихнал се на Дездемона и пак й кимнал. Този път Дездемона се усмихнала в отговор. Когато се върнал при другите пушачи, Лефти попитал дали някой от тях не знае името на девойката, която пътувала сама.

На четвъртия ден Лефти спрял и се представил.

— Досега времето беше хубаво.

— Дано да остане така.

— Сама ли пътувате?

— Да.

— И аз. А къде по-точно отивате в Америка?

— В Детройт.

— Какво съвпадение! Аз също отивам в Детройт.

Поговорили си още няколко минути. После Дездемона се извинила и се върнала долу.

Слуховете за разцъфналата любовна история бързо плъзнали из кораба. Не след дълго, колкото да убиват времето, вече всички обсъждали как високият гръцки младеж с изискани обноски бил пленен от тъмнокосата хубавица, която не ходела никъде без кутията си от маслиново дърво.

— И двамата пътуват сами — казвали хората. — И двамата имат роднини в Детройт.

— Според мен не са един за друг.

— Защо?

— Той е от по-висше потекло от нея. Никога няма да се получи.

— Ама май я харесва.

— Намира се на кораб насред океана! Какво друго да прави?

На петия ден Лефти и Дездемона се поразходили по палубата заедно. На шестия ден той й предложил да се облегне на ръката му и тя приела.

— Аз ги запознах! — хвалел се един мъж.

Градските момичета сумтели пренебрежително.

— Тя си носи косата на плитки. Прилича на селянка.

Общо взето отношението към дядо ми било по-благосклонно. Говорело се, че бил търговец на коприна от Смирна, който изгубил цяло състояние в пожара; син на крал Константин Първи от любовница французойка; шпионин на кайзера по време на Голямата война. Лефти не опровергал нито един от тези слухове. Той се възползвал от възможността, която му давало презокеанското пътешествие, за да се съчини наново. Бил наметнал дрипаво одеяло като оперен плащ. Съзнавайки, че каквото се случело сега, щяло да се превърне в истина, че какъвто изглеждал, такъв щял да стане — тоест вече американец, — той чакал Дездемона да се качи на палубата. А щом се появила, оправил си одеялото, кимнал на събратята си и бавно прекосил палубата, за да изкаже своите почитания.

— Здравата е хлътнал.

— Надали. Такива като него гледат само да се позабавляват. Момичето трябва да внимава, да не тръгне да разнася още нещо освен оная кутия.

Баба ми и дядо ми се наслаждавали на престореното ухажване. Когато наблизо имало други хора, те се впускали в разговори, типични за първата или втората среща, измисляйки си своето минало.

— Е — питал Лефти, — имаш ли братя и сестри?

— Имах брат — казвала тъжно Дездемона. — Той избяга с едно туркинче. Баща ми се отрече от него.

— Много строго е постъпил. Според мен любовта побеждава всякакви забрани. Не мислиш ли?

А насаме си казвали:

— Мисля, че се получава. Никой нищо не подозира.

Всеки път, когато се срещал с Дездемона на палубата, Лефти се преструвал, че се познават от съвсем скоро. Приближавал я, повеждал светски разговор, коментирал красотата на залеза, а после галантно преминавал към красотата на нейното лице. Дездемона също играела ролята си. Отначало била резервирана. Дръпвала ръката си, когато той пускал пиперлива шега. Казала му, че майка й я е предупредила да внимава с мъже като него. Пътуването им минавало, като разигравали този мним флирт и полека-лека започнали да вярват в него. Измисляли си спомени, разигравали съдбата си. (Защо го правели? Защо си давали целия този труд? Не можели ли да кажат, че вече са сгодени? Разбира се, че можели. Но те се опитвали да заблудят не другите пътници, а себе си.)

Пътуването улеснило нещата. Прекосяването на океана в компанията на петстотин абсолютно непознати спътници, носело анонимност, в която баба ми и дядо ми можели да се създадат наново. Движещият дух на „Гюлия“ бил преобразяването на себе си. Взрени в морето, селяните, които дотогава отглеждали тютюн или боядисвали коприна, си представяли, че са пилоти на състезателни коли или магнати от Уолстрийт, шапкарките се виждали като еротични танцьорки в „Зигфрид фолис“. Сивият океан се простирал във всички посоки. Европа и Мала Азия били мъртви зад гърба им. Напред се откривали Америка и новите хоризонти.

На осмия ден в открито море Лефти Стефанидис паднал на колене пред очите на всичките шестстотин шейсет и трима пасажери от най-евтината класа и тържествено поискал ръката на Дездемона Аристос, седнала на един кнехт^[1]. Девойките били затаили дъх. Женените мъже смушквали ергените: „Гледай внимателно, може да научиш нещо“. Баба ми, проявявайки театрална дарба, сродна с нейната хипохондрия, разиграла сложни чувства: изненада, първоначална радост, колебание, благоразумие, което граничело с отказ, и накрая, сред аплодисментите, които вече се разнасяли, съгласие, дадено като насън.

 

 

Церемонията се състояла на палубата. Дездемона взела назаем копринен шал, с който покрила косата си. Капитан Контулис услужил на Лефти с вратовръзка, цялата в лекета от сос.

— Не си разкопчавай палтото и никой няма да забележи — посъветвал го.

Вместо стефана баба ми и дядо ми имали корони, изплетени от въже. В морето нямало цветя, затова Пелос, техният кумбарос, изпълняващ ролята на кум, разменил конопените корони на царя и царицата няколко пъти.

Невестата и младоженецът изпълнили танца на Исая. Хълбок до хълбок, с преплетени ръце, хванати за ръка, Дездемона и Лефти обиколили капитана веднъж, два пъти, три пъти, заплитайки пашкула на съвместния си живот. В случая няма никаква патриархална линейност. Ние, гърците, се женим във формата на кръг, за да си набием в главата основните съпружески факти: за да си щастлив, трябва да намериш разнообразие в повторението; за да вървиш напред, трябва да се върнеш там, откъдето си тръгнал.

А в случая с баба ми и дядо ми обикалянето в кръг подействало така: при първата обиколка Лефти и Дездемона още били брат и сестра; при втората били булка и младоженец; а при третата — съпруг и съпруга.

 

 

Нощта след сватбата на баба ми и дядо ми слънцето залязло право срещу носа на кораба, сочещ пътя към Ню Йорк. Луната изгряла, хвърляйки сребърна ивица над океана. Капитан Контулис тръгнал на вечерната си обиколка, като се спуснал от мостика и продължил с твърда крачка. Вятърът се усилил. „Гюлия“ се люлеел сред високите вълни. Палубата се надигала и се спускала, но капитан Контулис не залитнал нито веднъж и дори успял да запали от любимите си индонезийски цигари, като накривил обшитата с ширит козирка на фуражката си, за да пресече вятъра. В не особено чистата си униформа, с критски ботуши до коляното, капитан Контулис инспектирал навигационните светлини, натрупаните на куп палубни шезлонги, спасителните лодки. „Гюлия“ бил сам сред огромния Атлантик, с люкове, укрепени срещу вълните, които се разбивали над борда. На палубите нямало никой, освен двама пътници от първа класа — американски бизнесмени, които, завити с одеяла, пиели по едно преди лягане.

— Аз дочух, че Тилдън не само играе тенис с протежетата си, ако разбираш какво искам да кажа.

— Шегуваш се.

— Е, нали купата има две дръжки…

Капитан Контулис, който не разбрал нищичко, им кимнал на минаване…

В този миг в една от спасителните лодки Дездемона казвала:

— Не гледай.

Тя лежала по гръб. Между тях нямало китеник от козя вълна, затова Лефти си закрил очите с длани, като надзъртал между пръстите. През една-единствена дупка в брезента се процеждала лунна светлина, която бавно пълнела лодката. Лефти бил виждал Дездемона да се съблича много пъти, но обикновено само като сянка и никога на лунна светлина. Тя никога не се била сгъвала по гръб така, вдигайки крака, за да си събуе обувките. Той я гледал и докато тя си смъквала полата и изхлузвала през глава туниката, бил поразен колко различна изглежда сестра му на лунна светлина, в спасителната лодка. Тя сияела. Излъчвала бяла светлина. Той примигнал зад дланите си. Лунната светлина продължила да се покачва; покрила шията му, стигнала до очите и тогава той разбрал: Дездемона носела корсет. Това било другото нещо, което взела от къщи: бялото платно, което загръщало яйцата на копринените буби, било всъщност сватбеният корсет на Дездемона. Преди си мислела, че никога няма да го сложи, но ето че го носела. Чашките на сутиена сочели към брезентовия покрив. Ребрата от китова кост стягали талията й. Жартиерите не защипвали нищо, защото баба ми нямала чорапи. В спасителната лодка корсетът попил цялата лунна светлина и се случило нещо странно — лицето, главата и ръцете на Дездемона изчезнали. Тя заприличала на Крилатата победа, повалена по гръб, карана към музея на някой завоевател. Липсвали само крилете.

Лефти си събул обувките и чорапите, посипал се пясък. Когато си свалил бельото, лодката се изпълнила с миризма на гъби. Той мигом се засрамил, но Дездемона изглежда нямала нищо против.

Тя била погълната от собствените си смесени чувства. Корсетът, разбира се, напомнил на Дездемона за нейната майка и внезапно я връхлетяла мисълта колко е грешно това, което правят. До този момент тя си затваряла очите. Нямала време да размишлява в хаоса на последните дни.

Лефти също бил объркан. Макар да го били измъчвали мисли за Дездемона, той се радвал, че в лодката е тъмно, и по-конкретно — радвал се, че не може да види лицето й. Месеци наред Лефти спял с проститутки, които приличали на Дездемона, но сега открил, че му е по-лесно да се преструва, че тя е непозната.

Корсетът сякаш имал много ръце. Една я галела нежно между краката. Две други обхващали гърдите й, една, две, три ръце я притискали и милвали; и с това бельо Дездемона се видяла с нови очи — тънката талия, налетите бедра; тя се почувствала красива, желана и най-вече: друга. Вдигнала стъпала, опряла бедрата си на ключовете за греблата. Разтворила краката си. Протегнала ръце към Лефти, който започнал да се върти и наглася, като ожулил коленете и лактите си, разбутал веслата и едва не запалил една сигнална ракета, докато накрая потънал, губейки свяст в нейната мекота. За пръв път Дездемона опитала вкуса на устата му, и единственото сестринско нещо, което направила, докато се любели, било да каже, докато си вземала дъх:

— Лошо момче. Вече си го правил.

Но Лефти само повтарял:

— Не така, не така…

Преди малко сбърках, вземам си думите обратно. Под Дездемона, отмервайки ритъма, чифт криле се удряли в дъските и я повдигали.

— Лефти — казала Дездемона, останала без дъх. — Мисля, че го усетих.

— Какво?

— Знаеш. Онова нещо.

— Младоженци — казал си капитан Контулис, като гледал клатещата се спасителна лодка. — Ех, да можеше пак да съм млад.

 

 

След като принцеса Си Линг-чи — улавям се, че си я представям като имперски вариант на колоездачката, която видях във влака онзи ден; по някаква причина не мога да спра да мисля за нея, продължавам да се оглеждам всяка сутрин — та, след като принцеса Си Линг-чи открила коприната, народът й я запазил в тайна три хиляди сто и деветдесет години. Всеки, който се опитвал да пренесе контрабандно яйца на копринени буби извън Китай, бил заплашен от смъртно наказание. Моите прадеди никога нямало да започнат да гледат буби, ако не бил император Юстиниан, който според Прокопий убедил двама мисионери да поемат риска. През 550 г. сл.Хр. мисионерите измъкнали яйца на копринени буби в тогавашния еквивалент на глътнати презервативи: куха тояга. Те донесли и семена на черница. Така Византия станала център на копринарството. Черниците цъфтели по турските хълмове. Бубите ядели листата. Хиляда и четиристотин години по-късно потомците на онези първи откраднати яйца изпълвали кутията на баба ми, докато плавала с „Гюлия“.

Аз също съм потомък на контрабандна операция. Без да знаят, на път към Америка и баба ми, и дядо ми носели по един мутирал ген в петата хромозома. Мутацията била неотдавнашна. Според доктор Лус този ген се появил за пръв път в родословното ми дърво около 1750 година в тялото на някоя си Пенелопа Евангелатос, моя прабаба на девета степен. Тя го предала на сина си Петрас, който пък го предал на двете си дъщери, а те — на три от петте си деца и тъй нататък, и тъй нататък. Тъй като е рецесивен, вероятно проявлението му е било капризно. Генетиката нарича това спорадична наследственост. Черта, която минава в нелегалност за десетилетия, за да се появи отново чак когато всички са забравили за нея. Така се случвало в Битиниос. От време на време се раждал хермафродит, на вид момиченце, което, като пораснело, се оказвало друго.

 

 

През следващите шест нощи, при различни метеорологични условия, баба ми и дядо ми си правели любовни срещи в спасителната лодка. Чувството за вина обземало Дездемона през деня, когато седяла на палубата и се питала дали двамата с Лефти били виновни за всичко, ала нощем й било самотно и искала да избяга от каютата, затова отново се промъквала до лодката и новия си съпруг.

Меденият им месец минал наопаки. Вместо да се опознават взаимно, да научават какво обича или не обича другият, кои са болните му места, Дездемона и Лефти се опитвали да се забравят. В духа на корабната си измама те продължили да измислят свое фалшиво минало, изобретявали братя и сестри с достоверни имена, братовчеди със съмнителен морал, роднини по сватовство с тикове на лицето. Редували се да рецитират омировски генеалогии, пълни с фалшификации и заемки от истинския живот, като понякога се сдърпвали за някой любим чичо или леля и се пазарели като асистент-режисьори, подбиращи актьори за филмова продукция. Постепенно, нощ след нощ, тези фикционални роднини започнали да изкристализират в съзнанието им. Те се подлагали взаимно на викторини за далечни родственици:

— За коя се ожени вторият ти братовчед Янис?

А Дездемона отговаряла:

— Това е лесно. За Атина, дето накуцва.

(Дали греша, като си мисля, че моята обсебеност от семейните отношения е започнала там, в спасителната лодка? Нима майка ми не ме разпитваше по същия начин за чичовци, лели и братовчеди? Никога не питаше брат ми, понеже той отговаряше за лопатите за сняг и тракторите, докато аз трябваше да осигуря женската родова спойка, като пиша благодарствени писма и помня рождените и именните дни на всички. Ей такова родословие чух веднъж да излиза от устата на майка ми: „Това е братовчедка ти Мелия. Тя е дъщеря на Статис, зетя на Лусил, сестрата на чичо Майк. Нали го знаеш Статис пощальона, дето е малко чалнат? Мелия, значи, е третото му дете след момчетата Майк и Джони. Не може да не я познаваш. Мелия! Тя ти е братовчедка по сватовство!“.)

И ето ме тук сега, описвам ви всичко това, осигурявайки в изобилие женска спойка, както си му е редът, но усещам и тъпа болка в гърдите, защото осъзнавам, че родословието не ви казва нищо. Теси знаеше кой на кого е роднина, но нямаше представа кой е собственият й съпруг или какви са един за друг свекъра и свекървата й; всичко било фантазия, съчинена в лодката, където баба ми и дядо ми измислили живота си.

В сексуално отношение за тях нещата били прости. Доктор Питър Лус, големият сексолог, може да приведе поразителни статистически данни, в които се твърди, че оралният секс между омъжените не е съществувал преди 1950 година. Любенето на баба ми и дядо ми носело удоволствие, но било еднообразно. Всяка нощ Дездемона се събличала, докато останела по корсета, и Лефти започвал да натиска неговите закопчалки и кукички в търсене на тайната комбинация, след чието изщракване дрехата се отключвала. Корсетът бил напълно достатъчен като афродизиак и за дядо ми си останал най-голямата еротична емблема в живота му. Всеки път корсетът правел Дездемона нова. Както вече казах, Лефти бил зървал сестра си гола и преди, но корсетът имал странната сила да я кара да изглежда някак още по-гола; той я превръщал в строго, бронирано създание с мека сърцевина, която той трябвало да намери. Когато закопчалките изщраквали, бронята се разтваряла; Лефти лягал върху Дездемона и двамата почти не помръдвали; океанските вълни вършели останалото вместо тях.

Тяхната перифесенция била съпътствана от едно не толкова страстно сплотяване на двойката. Във всеки миг сексът можел да отстъпи пред приятната задушевност. Ето защо, след като се любели, те лежали и гледали през отметнатия брезент как нощното небе минава над тях и разсъждавали върху нещата от живота.

— Може би мъжът на Лина ще ми даде работа — казал Лефти. — Той има свой бизнес, нали?

— Не знам какво работи. Лина все увърта.

— След като спестим малко пари, мога да отворя казино. Няколко игрални маси, бар, може би малко песни и танци. И навсякъде палми в саксии.

— Трябва да отидеш в колеж. Да станеш професор, както искаха мама и татко. Освен това трябва да построим бубарник, нали не си забравил.

— Забрави за копринените буби. Говоря ти за рулетка, ребетика, пиене, танци. Може да продавам и по малко хашиш.

— В Америка е забранено да се пуши хашиш.

— Кой е казал?

И Дездемона заявила уверено:

— Тя не е такава страна.

 

 

Те прекарали останалото време от медения си месец на палубата, като усвоявали онова, което щяло да им помогне да се промъкнат през цедката на Елис Айланд. Вече не било толкова лесно. Лигата за ограничаване на имиграцията била образувана през 1894 година. Хенри Кабът Лодж стъпкал на пода в американския Сенат екземпляр от „За произхода на видовете“, предупреждавайки, че напливът на по-нисши народности от южна и източна Европа застрашава „самата тъкан на нашата раса“. Законът за имиграцията от 1917 година забранил на трийсет и три нежелани категории хора да влизат в Съединените щати и така през 1922 година на палубата на „Гюлия“ пасажерите обсъждали помежду си как да се спасят от тези клопки. Нервно и припряно всички се упражнявали: неграмотните — да се преструват, че могат да четат; двуженците — да заявяват, че имат само една жена; анархистите — да отричат, че са чели Прудон; сърдечноболните — да симулират енергичност; епилептиците — да крият припадъците си, а носителите на наследствени болести — да забравят да ги споменат. Моите баба и дядо, които не подозирали за генетичната си мутация, се съсредоточили върху по-очебийни причини за непригодност. Друга недопускана категория: „Лица, склонни към престъпления или простъпки от нравствен характер“ с подгрупа „Кръвосмесителни връзки“.

Те избягвали пътниците, на които им личало, че имат трахома или кел. Странели от всеки със суха кашлица. От време на време, за кураж, Лефти изваждал свидетелството, което удостоверявало:

Елефтериос Стефанидис — ваксиниран и обезвъшлен. Настоящето се издава в потвърждение, че няма паразити на дата

23 септември 1922 г.

Дезинфекционна морска служба, Пирея

Грамотни, женени само веднъж (макар и за родния си брат, съответно сестра), с демократични убеждения, психически здрави и с документ, че са обезпаразитени, моите баба и дядо не виждали причина да не ги пуснат. Разполагали с нужните двайсет и пет долара на човек. Имали и поръчител: братовчедка им Сурмелина. Само преди година Законът за квотите бил намалил годишния брой на допусканите имигранти от южна и източна Европа от 783 000 на 155 000. Било почти невъзможно да се влезе в страната без поръчител или изключителни професионални умения. За да увеличи техните шансове, Лефти оставил френския разговорник и се заловил да учи наизуст четири реда от Новия завет на Библията на крал Джеймс. „Гюлия“ бил пълен с вътрешни източници, запознати с изпита по английски език. Хората от различни националности трябвало да преведат различни части от Светото писание. За гърците откъсът бил от Евангелието на Матея, глава 19, стих 12: „… защото има скопци, родени тъй от майчина утроба; има и скопци, скопени от човеци; има и скопци, които сами са се скопили заради царството небесно“.

— Скопци ли? — трепнала Дездемона. — Кой ти каза?

— Това е откъс от Библията.

— Каква Библия? Не е от гръцката Библия. Иди питай някой друг какво дават на тоя изпит.

Но Лефти й показал гръцкия текст най-горе на картончето и английския под него. Повторил откъса дума по дума, накарал я да го запомни, нищо че не го разбирала.

— Като че ли не ни стигаха скопците в Турция, та трябва да говорим за тях и на Елис Айланд!

— Американците пускат всички — пошегувал се Лефти. — Дори и скопците.

— Трябва да ни позволят да говорим на гръцки, щом са толкова гостоприемни — промърморила Дездемона.

Лятото напускало океана. Една нощ в лодката станало толкова студено, че Лефти не успял да се пребори с копчетата на корсета. Вместо това се сгушили под одеялата и се разприказвали.

— Сурмелина ще ни посрещне ли в Ню Йорк? — попитала Дездемона.

— Не. Трябва да вземем влака до Детройт.

— Защо да не ни посрещне?

— Много е далече.

— И по-добре. Тя все едно щеше да закъснее.

От постоянния морски вятър краищата на брезента плющели. Планширите на лодката се заскрежили. Те виждали върха на параходния комин, а димът му се влачел като беззвездна ивица в нощното небе. (Още не го знаели, но този наклонен комин на ивици им говорел за новия дом; нашепвал за река Руж, завода „Униройъл“ и за „Седемте сестри и двамата братя“^[2], но те не го слушали; само сбърчили носове и се завили презглава в лодката, далеч от пушека.)

И ако миризмата на промишлеността не била станала толкова натрапчива, ако Дездемона и Лефти, които били израснали сред уханието на планински борове и така и не успели да свикнат с мръсния въздух в Детройт, не се били стаили в лодката, щели да доловят едно ново ухание, което долитало с режещия морски въздух: мирис на тиня и влажно дърво. Земя. Ню Йорк. Америка.

— Какво ще кажем на Сурмелина за нас?

— Тя ще разбере.

— Дали ще си мълчи?

— Има това-онова, което няма да иска мъжът й да разбере.

— За Хелън ли говориш?

— Нищо не съм казал — рекъл Лефти.

След това заспали, а като се събудили греело слънце и едно лице ги гледало отгоре.

— Добре ли спахте? — попитал капитан Контулис. — Да ви донеса ли завивка?

— Съжалявам — казал Лефти. — Няма да се повтори.

— Няма и да можете — рекъл капитанът и в потвърждение на думите си отметнал докрай брезентовото покривало. Дездемона и Лефти седнали. В далечината, осветен от изгряващото слънце, изплувал силуетът на Ню Йорк. Това не били нормалните очертания на град — нямало куполи, нямало минарета — и им трябвало време, за да възприемат високите геометрични форми. Над залива се къдрела мъгла. Проблясвали милиони розови прозорци. По-близо, с корона от свои лъчи и облечена като гъркиня от античните времена, ги приветствала Статуята на свободата.

— Харесва ли ви? — попитал капитан Контулис.

— Виждал съм толкова факли, че ми стигат за цял живот — казал Лефти.

Но Дездемона като никога била по-оптимистично настроена.

— Поне е жена — казала тя. — Може би тук хората няма да се избиват едни други всеки божи ден.