Джефри Юдженидис
Мидълсекс (28)

Последна спирка

— И в този случай важи — каза Джули Кикучи.

— Напротив — възразих.

— В същия дух е.

— Нещата, които ти разказах за себе си, нямат нищо общо с това да бъдеш открит или прикрит гей. Аз винаги съм харесвал момичета. Харесвах момичета, когато самият аз бях момиче.

— Значи няма да бъда за теб нещо като последна спирка?

— Ще си по-скоро нещо като първа спирка.

Джули се засмя. Все още не беше взела решение. Аз чаках. И накрая тя каза:

— Добре.

— Наистина ли? — попитах.

Тя кимна.

— Добре — казах аз.

И след това си тръгнахме от музея и отидохме в моя апартамент. Изпихме още по чашка; танцувахме блус в дневната. А после поведох Джули към спалнята, където от доста време не бях водил никого.

Тя угаси лампата.

— Почакай малко — казах. — Заради себе си ли гасиш светлината, или заради мен?

— Заради себе си.

— Защо?

— Защото съм срамежлива и стеснителна жена от Изтока. Недей да очакваш да те къпя.

— Значи никакво къпане, така ли?

— Освен ако не ми изтанцуваш танца на Зорба.

— Хм, къде ли си сложих бузукито?

Опитвах се да поддържам шеговития тон. А междувременно се събличах. Джули също. Все едно скачаш в студена вода — трябва да го направиш, без да мислиш много-много. Пъхнахме се под чаршафите и се прегърнахме, вцепенени от страх и от щастие.

— Може и аз да се окажа твоята последна спирка — казах, вкопчен в нея. — Мислила ли си за това?

— Минавало ми е през ума — отвърна Джули Кикучи.

 

 

Чаптър Илевън дойде със самолет до Сан Франциско, за да ме прибере от затвора. Наложило се майка ми да подпише писмо до полицията да ме освободят под настойничеството на брат ми. Предстоеше скоро да се насрочи дата за съдебно дело, но като малолетно лице без други нарушения се очакваше да получа само условна присъда. (По-късно тази простъпка беше заличена от досието ми и впоследствие не попречи на перспективите ми за работа в Държавния департамент. Но по онова време аз не мислех за тези подробности. Бях в шок, призляваше ми от отровата на скръбта, исках да се прибера вкъщи.)

Когато излязох в чакалнята на полицейския участък, брат ми седеше сам на една дълга дървена пейка. Погледна ме безизразно. Това беше типично за Чаптър Илевън. За него всичко се случваше вътре. Усещанията се преглеждаха и преценяваха в главата му, преди да прояви някаква официална реакция. Разбира се, аз познавах и очаквах това. Какво по-естествено има от тиковете и навиците на близките ни роднини? Преди много години Чаптър Илевън ме накара да си сваля гащите, за да може да ме огледа. Сега очите му бяха вдигнати към лицето ми, но все така приковани. Осмисляше остриганата ми глава. Възприемаше погребалния ми костюм. Извадихме късмет, че брат ми беше вземал ЛСД. Още отрано бе започнал да разширява обхвата на съзнанието си. Беше размишлявал за булото на Мая, за съществуването на различни плоскости на битието. В известен смисъл човек, подготвен по подобен начин, по-лесно можеше да приеме факта, че сестра му се превръща в негов брат. Откакто свят светува е имало хермафродити. Но тогава, когато излязох от килията, може би никое поколение нямаше да ме приеме толкова безпроблемно, колкото поколението на брат ми. И все пак промяната беше поразителна. Чаптър Илевън се беше ококорил.

Не бяхме се виждали повече от година. Той също беше променен. Косата му беше по-къса и още по-оредяла. Гаджето на някакъв приятел го беше накъдрило в домашни условия. Някога правата му коса сега наподобяваше отзад лъвска грива, а челото се оголваше. Той вече не приличаше на Джон Ленън, нямаше ги клошираните панталони, очилата с телени рамки. Сега беше обут с кафяви тесни панталони. Ризата му с широк ревер лъщеше под флуоресцентните лампи. Шейсетте така и не бяха свършили. Те и в момента продължават да текат в Гоа^[1]. Но през 1975-а за моя брат шейсетте най-накрая бяха минало.

При други обстоятелства щяхме да се спрем по-дълго на тези подробности. Но тогава не можехме да си позволим този лукс. Приближих се към него. Чаптър Илевън стана и се прегърнахме, като пристъпвахме от крак на крак.

— Татко е мъртъв — повтори брат ми в ухото ми. — Мъртъв е.

Попитах го какво е станало и той ми разказа. Милтън атакувал поста на митницата. Отец Майк също бил на моста, а сега лежал в болница. В смачканата кола намерили старото куфарче на Милтън, пълно с пари. Отец Майк признал на полицията всичко — лъжата за отвличането, откупът.

След като осмислих историята, аз попитах:

— Как е мама?

— Добре е. Държи се. Ядосана е на Милт.

— Ядосана ли?

— Понеже е отишъл. Понеже не й е казал. Радва се, че се прибираш вкъщи. Сега гледа да мисли само за това. Ти се прибираш за погребението. Значи всичко е наред.

Предвиждаше се да пътуваме същата нощ. Погребението беше на следващата сутрин. Чаптър Илевън се беше погрижил за бюрократичната страна на нещата — издаването на смъртния акт, поръчването на некролога. Той нито веднъж не ме попита как съм живял в Сан Франциско, какво съм правил в „Шейсет и девет“. Чак след като се качихме в самолета и той изпи няколко бири, Чаптър Илевън засегна темата.

— Е, май вече не мога да ти казвам Кали.

— Казвай ми както искаш.

— Как ти се струва „брато“?

— Става.

Той замълча. Обичайната пауза, докато мислеше.

— Аз така и не разбрах какво всъщност е станало в онази клиника. Нали бях в Маркет, не си приказвах много с мама и татко.

— Избягах.

— Защо?

— Щяха да ме режат.

Усещах как ме изпива с онзи дистанциран поглед, който прикриваше активно мислене.

— Вижда ми се малко странно — каза накрая.

— За мен също е странно.

След миг той се засмя.

— Ха! Странно! Доста странно, мамка му.

Поклатих комично глава, имитирайки отчаяние.

— Странно и още как. Брато.

Изправени пред невъзможното, не ни оставаше нищо друго, освен да го възприемаме като нормално. Най-високият диапазон, тъй да се каже, липсваше в отношенията ни, разполагахме само със средния диапазон на общите преживявания и привичните реакции, със способността да се шегуваме с нещата. И с помощта на всичко това минахме през изпитанието.

— Впрочем, този ген в мен си има и хубава страна — казах аз.

— Каква?

— Никога няма да оплешивея.

— Защо?

— За това трябва да имаш дихидротестостерон.

— Хм — попипа се по темето Чаптър Илевън. — Аз май имам в повече.

Пристигнахме в Детройт малко след шест сутринта. Бяха закарали смачканото „Елдорадо“ в някакъв полицейски двор. На паркинга на летището ни чакаше колата на майка ни, „Флорида Спешъл“. Само този лимоновожълт кадилак ни бе останал от Милтън. Беше заприличал на музеен експонат. Седалката на шофьора беше издънена, две полукълба се бяха отпечатали върху кожената тапицерия. Теси беше сложила в хлътнатината възглавници, за да може да вижда над волана. Чаптър Илевън хвърли възглавниците на задната седалка.

И така, тръгнахме за вкъщи в нетипичната за сезона кола с изключен мощен климатик и свален подвижен покрив. Минахме покрай Гигантската гума на „Юниройъл“ и рехавите гори на Инкстър.

— В колко часа е погребението? — попитах.

— В единайсет.

Тъкмо се развиделяваше. Слънцето изгряваше в далечината, може би зад далечните фабрики или над сляпата река. Насищащата се светлина приличаше на теч или потоп, който се просмуква в земята.

— Мини през центъра — казах на брат ми.

— Ще ни отнеме твърде много време.

— Имаме време. Искам да го видя.

Чаптър Илевън ме послуша. Тръгнахме по И-94 покрай река Руж и „Олимпия Стейдиъм“, а след това свихме към реката по магистрала „Лодж“ и влязохме в града от север.

Израснеш ли в Детройт, разбираш всичко. Още от ранна възраст си поставен в тясна връзка с ентропията. Щом излязохме от падината, видяхме обречените на разрушаване къщи, много от тях опожарени, и голата красота на празните парцели, сиви и вледенени. Някога елегантни блокове стояха редом с гробища за автомобили, а там, където навремето имаше кожарски цехове и кина, сега се виждаха кръвни банки, метадонови клиники и филиали на религиозни мисии. Завръщането в Детройт след пребиваване на места с по-ярък климат обикновено ме потискаше. Но сега го приветствах. Атмосферата на униние облекчаваше болката от смъртта на баща ми, сякаш така тя бе в хармония с всичко наоколо. Поне градът не беше блестящ и очарователен и по този начин не се подиграваше с моята скръб.

Центърът изглеждаше същият, само по-пуст. Когато наемателите напуснат небостъргачите, не можеш просто така да ги събориш; ето защо върху вратите и прозорците бяха заковани дъски и огромните коруби на търговията бяха сякаш замразени във фризер. На брега строяха Ренесансов център в очакване на Ренесанс, който така и не настъпи.

— Да минем през Грийктаун — казах и брат ми отново ме послуша. Скоро свихме в уличката с ресторантите и магазините със сувенири. Сред етническия кич все още се намираха няколко автентични кафенета, в които седяха само седемдесет-осемдесет годишни старци. Тази сутрин някои вече бяха станали, пиеха кафе, играеха табла и четяха гръцки вестници. След смъртта на тези старци кафенетата щяха да залинеят и накрая да бъдат закрити. Малко по малко и ресторантите щяха да западнат, сенниците им да станат на парцали, големите жълти електрически крушки по навеса на кафене „Лаикон“ щяха да изгорят, йеменци от Диърборн щяха да купят гръцката пекарна на ъгъла. Но всичко това тепърва предстоеше. На улица „Мънро“ минахме покрай „Грийк Гардънс“, където бяхме направили макария за Лефти.

— Ще правим ли макария за татко? — попитах аз.

— Да. Всичко, както си му е редът.

— Къде? В „Грийк Гардънс“ ли?

Чаптър Илевън се засмя.

— Да не се майтапиш? Никой не искаше да дойде тук.

— На мен ми харесва — казах. — Аз обичам Детройт.

— Нима? Е, добре дошъл у дома.

Свихме отново по „Джеферсън“, за да изминем дългия път през опустошения Ист Сайд. Перукер. Старият клуб „Ванити Дансинг“ се даваше под наем. Магазин за употребявани грамофонни плочи с ръчно нарисувана табела, на която хора танцуват сред взрив от музикални ноти. Старите евтини магазинчета и сладкарници бяха затворени — „Крезгис“, „Улуърт“, сладоледи „Сандърс“. Навън беше студено. По улиците нямаше много хора. На един ъгъл стоеше някакъв мъж — непроницаем изящен силует на фона на зимното небе. Коженото му палто стигаше до глезените. Футуристични авиаторски очила обхващаха достолепната му глава с издължена брадичка, на която стоеше, или по-право се носеше като испански галеон, шапка от лилаво кадифе. Тази фигура не беше част от моя свят, света на предградията; и следователно бе екзотична. И все пак ми се струваше позната, сякаш бе показателна за странните творчески енергии в родния ми град. Така или иначе, зарадвах се да го видя. Не можех да откъсна поглед от него.

В моето детство подобни типове, които висяха по ъглите, понякога си сваляха тъмните очила и намигаха, за да подразнят бялото момиченце на задната седалка на минаващата кола. Но сега този мъж ме изгледа по съвършено различен начин. Вместо да свали тъмните си очила, той наведе глава, разширените ноздри и позата говореха за предизвикателство и дори за омраза. Именно тогава аз осъзнах едно шокиращо нещо. Не можех да се превърна в мъж, без да стана Мъжът. Дори и да не исках.

Накарах Чаптър Илевън да мине през Индиан Вилидж покрай старата ни къща. Исках да се потопя за малко в носталгията, да си успокоя нервите преди срещата с майка ми. Край улиците все още имаше много дървета, голи през зимата, и през клоните им се виждаше надалеч, чак до замръзналата река. Мислех си колко е удивително това, че на света има толкова много хора, всеки със своя живот. Навред наоколо хората се занимаваха с какво ли не — имаха парични проблеми, любовни терзания, тревоги в училище. Влюбваха се, женеха се, постъпваха в наркоклиники, учеха се да карат зимни кънки, слагаха очила, учеха за изпити, пробваха дрехи, подстригваха се и се раждаха. В някои къщи хората остаряваха, разболяваха се и умираха, като оставяха другите да скърбят. Случваше се незабелязано през цялото време и всъщност точно това имаше значение. Истински значимото нещо в живота, онова, което му придава тежест, е смъртта. Погледната от този ъгъл, метаморфозата на моето тяло беше незначително събитие. Само един сводник би се заинтересувал от нея.

Скоро стигнахме в Грос Пойнт. Брястовете от двете страни на улицата се навеждаха едни към други и сякаш докосваха върховете на пръстите си, снежна кора покриваше лехите пред топлите, потънали в зимен сън къщи. Тялото ми реагира при вида на моя дом. Пронизаха ме искри на щастие. Изпитвах кучешка бурна радост, сякаш сляп за трагедията. Ето го моят дом, Мидълсекс. Ей там седях на перваза и четях с часове, ядейки черници от дървото.

Снегът на алеята пред къщата не беше почистен. Никой не бе намерил време да мисли за това. Чаптър Илевън зави по нея без да намали достатъчно и подскочихме на седалките, а ауспухът се удари в земята. Слязохме от колата, той отвори багажника и тръгна с куфара ми към къщата. Но на средата на пътя се спря и ми каза:

— Ей, брато, и сам можеш да си носиш багажа.

Усмихваше се дяволито. Личеше си какво удоволствие му доставя промяната на парадигмата. Той приемаше моята метаморфоза като логическа задача, подобна на онези от последната страница на любимите му научнофантастични списания.

— Хайде да не се увличаме — отвърнах аз. — Чувствай се свободен да ме отмениш винаги когато пожелаеш.

— Дръж! — извика Чаптър Илевън и хвърли куфара към мен.

Улових го и залитнах назад. Точно тогава вратата на къщата се отвори и майка ми излезе по чехли в заскрежения въздух.

Теси Стефанидис, която в един друг живот, когато пътешествията в Космоса бяха нещо съвсем ново, се бе съгласила с идеята на мъжа си да зачене момиче чрез нечестиви средства, сега видя плода на тези кроежи на покритата със сняг алея. Но детето й беше не дъщеря, а — поне по външност — син. Изморена и съкрушена, тя нямаше сили да се оправя с това ново събитие. Според нея не беше приемливо веднага да заживея като момче. И през ум не й минаваше, че аз трябва да взема това решение. Тя ме беше родила, беше ме кърмила и отгледала. Познаваше ме по-добре, отколкото аз се познавах, а ето че нямаше право на глас. Животът беше започнал по един начин, но след внезапен обрат се бе превърнал в нещо съвършено различно. Теси не разбираше как е възможно да се случи подобно нещо. Макар че все още разпознаваше в лицето ми Калиопа, всяка моя черта сякаш се бе променила, бе загрубяла, по брадата и по горната ми устна бяха наболи косми. Поне в очите на Теси, във вида ми имаше нещо престъпно. Тя не можеше да прогони от главата си мисълта, че появяването ми е част от някакво разчистване на сметките, че Милтън вече бе получил своето наказание, а сега предстоеше нейното. Ето защо тя мълчеше неподвижна на прага със зачервени очи.

— Здравей, мамо — казах. — Прибрах се вкъщи.

Пристъпих към нея. Оставих куфара на земята и когато отново вдигнах поглед, лицето на Теси се беше променило. Месеци наред тя се готвеше за този миг. Веждите й се вдигнаха плахо, на устните й започна да се оформя усмивка, набръчквайки изморените бузи. Това беше изражението на майка, която гледа как лекарят сваля превръзките от тежко обгарялото й дете. Престорено оптимистичното изражение на човек, който стои до леглото на болен. Но то ми каза всичко, което исках да знам. Теси щеше да се опита да приеме нещата. Случилото се я бе съкрушило, но щеше да го преживее заради мен.

Прегърнахме се. Въпреки високия си ръст, сложих глава на рамото на майка ми и заплаках, а тя ме галеше по косата.

— Защо? — простена тихо, като клатеше глава: — Защо?

Помислих си, че говори за Милтън, но после тя поясни:

— Защо избяга, миличка?

— Трябваше.

— Нямаше ли да е по-лесно да останеш така, както си беше?

Вдигнах глава и погледнах майка си в очите. После й казах:

— Бях така, както съм сега.

 

 

Вие ще попитате: как свикнахме с нещата? Какво се случи със спомените ни? Дали Калиопа трябваше да умре, за да направи място за Кал? На всички тези въпроси аз отвръщам с една и съща банална фраза: изумително е с какво свиква човек.

След като се върнах от Сан Франциско и заживях като мъж, моите роднини откриха, че въпреки ширещото се мнение, полът не е чак толкова важен. Превръщането ми от момиче в момче далеч не беше толкова драстично колкото преходът от детството към зрялата възраст, който извършват всички хора. В повечето отношения аз не се промених. Дори и днес, макар да живея като мъж, аз си оставам по същество дъщерята на Теси. Не забравям да й звънна всяка неделя. Именно на мен тя се оплаква от своите непрестанно увеличаващи се болести. И като добра дъщеря точно аз ще я гледам на стари години. Ние все още обсъждаме какво не им е наред на мъжете; ходим заедно на фризьор. В духа на промените в „Златното руно“ вече подстригват не само жени, но и мъже. (И аз най-накрая позволих на добрата стара Софи да ми подстриже косата късо, както искаше открай време.)

Но всичко това се случи по-късно. А тогава времето ни притискаше. Беше почти десет часът. Катафалката щеше да дойде след трийсет и пет минути.

— Не е зле да се измиеш — каза ми Теси. Погребението си вършеше работата, не ни оставяше време да мислим за чувствата си. Теси ме хвана подръка и заедно влязохме в къщата. Мидълсекс също беше в траур. Върху огледалото в гостната имаше черен креп, на вратите-хармоники — черни лентички. Всички щрихи, типични за старата емиграция. Ако не се смята това, къщата изглеждаше неестествено застинала и мрачна. Както винаги, огромните прозорци сякаш пренасяха в къщата външния пейзаж и затова в дневната беше зима; всичко наоколо беше покрито със сняг.

— Според мен можеш да си останеш с този костюм — каза Чаптър Илевън. — Вижда ми се съвсем подходящ.

— Съмнявам се, че ти изобщо имаш костюм.

— Нямам. Не съм ходил в снобско частно училище. А ти откъде намери този? Да знаеш, че смърди.

— Поне е костюм.

Докато се закачахме с брат ми, Теси ни наблюдаваше внимателно. Неговото поведение говореше, че на случилото се с мен може да се погледне и шеговито. Надали самата тя щеше да успее, но с интерес наблюдаваше как се справя по-младото поколение.

Внезапно се чу странен звук, наподобяващ крясък на орел. Вътрешният телефон на стената в дневната изпука.

— Ехоооо! Теси, миличка! — провикна се един глас.

Разбира се, не Теси беше осеяла къщата с емигрантски щрихи. От телефона се чу гласът на Дездемона.

Търпеливи читателю, може би си се питал какво се е случило с баба ми през всичките тези години. Вероятно си забелязал, че скоро след като си легна и повече не пожела да стане от леглото, Дездемона започна да изчезва. Беше нарочно. Позволих на Дездемона да изпадне от разказа, защото, честно казано, в драматичните години на моето преобразяване тя изпадаше от полезрението ми през по-голямата част от времето. През последните пет години винаги лежеше в къщата за гости. По времето, през което учех в „Бейкър енд Инглис“ и се влюбих в Обекта, нейното съществуване ми биваше напомняно само най-смътно. Виждах как Теси й приготвя ядене и носи таблите в къщата за гости. Всяка вечер гледах как баща ми се запътва да навести като предан син вечната болна с грейки и лекарства. При тези посещения Милтън говореше с майка си на гръцки, но все по-трудно. По време на войната Дездемона не бе успяла да научи сина си да пише на гръцки. Сега, на стари години, тя с ужас осъзна, че той забравяше и да говори. Понякога аз носех и прибирах подносите с храна и за няколко минути отново влизах в досег с нейния живот, подобен на капсула на времето. Снимката на гробищния й парцел, сложена в рамка, продължаваше да стои на нощното шкафче, за да й вдъхва увереност.

Теси отиде до телефона.

— Да, яя̀ — каза тя. — Имаш ли нужда от нещо?

— Краката ми днес са много зле. Взе ли ми солите „Епсъм“?^[2]

— Да. Ще ти ги донеса.

— Защо Господ не дава яя̀ да умре, Теси? Всички са мъртви вече. Всички без яя̀! Яя̀ е прекалено стара да живее. А какво прави Господ? Нищо.

— Свърши ли със закуската?

— Да, миличка, благодаря ти. Но сливите днес не ги биваше.

— Същите са като тези, които ядеш винаги.

— Може нещо да им е станало. Моля те, Теси, вземи нова кутия. „Сънкист“.

— Ще взема.

— Добре, миличка. Благодаря ти.

Майка ми прекъсна връзката и отново се обърна към мен.

— Яя̀ вече не е никак добре. Умът й си отива. Откакто те няма, става все по-зле и по-зле. Казахме й за Милтън. — Гласът на Теси изтъня, тя едва не заплака. — За това, което стана. И тя плака толкова дълго, че се уплаших да не умре. А после, само няколко часа след това, ме попита къде е Милт. Всичко беше забравила. Може би така е по-добре.

— Ще дойде ли на погребението?

— Та тя едва върви! Госпожа Папаниколас ще дойде да я гледа. Горката, през повечето време дори не знае къде се намира. — Теси се засмя тъжно, като поклати глава. — Кой да предположи, че ще надживее Милтън? — Тя отново замълча и едва преглътна сълзите си.

— Мога ли да отида да я видя?

— Искаш ли?

— Да.

Теси доби неспокоен вид.

— Какво ще й кажеш?

— Какво да й казвам?

Майка ми помълча, замислена за няколко секунди. Накрая сви рамене.

— Няма значение. Каквото и да й кажеш, ще го забрави. Занеси й това. Иска да си накисне краката.

Със солите „Епсъм“ и парче баклава, увита в целофан, аз излязох от къщата и тръгнах към къщата за гости през галерията покрай двора и банята. Вратата не беше заключена. Отворих я и влязох. Единствената светлина в стаята идваше от гръмкия телевизор. Посрещна ме старият портрет на патриарх Атинагорас, който Дездемона беше спасила преди години от гаражна разпродажба. В един кафез до прозореца зелен папагал, последният оцелял от птичарника на баба ми и дядо ми, ходеше напред-назад по своята пръчка от балсамово дърво. Все още се виждаха и други познати предмети и мебели — плочите на Лефти с ребетика, месинговата масичка, и разбира се, кутията на бубите. Толкова беше препълнена, че не можеше да се затвори. Вътре имаше снимки, стари писма, безценни копчета, броеници. Знаех, че някъде на дъното лежат две дълги плитки, завързани с разнищени черни панделки, и една венчална корона, изплетена от корабно въже. Исках да разгледам всички тези неща, но щом влязох по-навътре в стаята, вниманието ми бе привлечено от грандиозната гледка в леглото.

Дездемона се облягаше царствено на облечена с бежово рипсено кадифе възглавница, известна под името „съпруг“. „Ръцете“ на тази възглавница я обгръщаха. От еластичния джоб отстрани на едната „ръка“ се подаваха аспиратор и две-три шишенца хапчета. Облечена с бяла нощница, Дездемона лежеше завита до кръста, а в скута й стоеше едно от ветрилата с турските зверства. Никое от тези неща не беше удивително, но ме шокира косата й. Както разбрах, когато научила за смъртта на Милтън, тя свалила мрежичката и заскубала кичурите, които се разпилели. Косата й беше напълно побеляла, но все още много красива и под светлината от телевизора изглеждаше почти руса. Падаше по раменете й и обгръщаше цялото й тяло като косата на Венера на Ботичели. Ала лицето, обрамчено от този удивителен водопад, принадлежеше не на млада красавица, а на стара вдовица, с остри черти и суха уста. В застоялия въздух и миризмата на лекарства и кожни мехлеми аз усетих товара на времето, което тя беше прекарала в леглото с очакване и надежда да умре. Съмнявам се, че с баба като моята човек изобщо може да стане истински американец, тоест да повярва, че животът е търсене на щастието. Поуката от нейното страдание и отричане от живота гласеше, че старостта е не продължение на различните удоволствия от младини, а продължително изпитание, което бавно лишава човешкия живот дори и от най-дребните, най-простите радости. Всички се борят с отчаянието, но накрая то винаги побеждава. Така трябва да бъде. Именно то ни позволява да се сбогуваме.

Докато стоях и наблюдавах баба си, тя внезапно обърна глава и ме забеляза. Ръката й се стрелна към гърдите. С уплашено изражение тя се дръпна назад и извика:

— Лефти!

Ето че дойде и моят ред да се изненадам.

— Не, яя̀. Не е папу. Това съм аз. Кал.

— Кой?

— Кал.

И след миг добавих:

— Твоят внук.

Разбира се, това не беше честно. Паметта на Дездемона западаше, но и аз не й помагах.

— Кал?

— Като дете ми викаха Калиопа.

— Приличаш на моя Лефти — каза тя.

— Така ли?

— Помислих, че си мъжът ми, който е дошъл да ме вземе на небето.

Тя се засмя за пръв път.

— Аз съм детето на Милтън и Теси.

Също така бързо както бе дошло, веселието изчезна от лицето на Дездемона и то доби тъжен и оправдателен израз.

— Съжалявам. Не те помня, миличък.

— Донесох ти тези неща.

Протегнах солите „Епсъм“ и баклавата.

— Защо Теси не дойде?

— Трябва да се облече.

— Защо?

— Заради погребението.

Дездемона изпищя и пак се хвана за гърдите.

— Кой е умрял?

Вместо да отговоря, намалих звука на телевизора. След това посочих кафеза:

— Помня времето, когато имаше двайсет птички.

Тя хвърли поглед към кафеза, но не каза нищо.

— Тогава живеехте на тавана, на „Семинол“. Помниш ли? Там започнахте да гледате птици. Казваше, че ти напомнят за Бурса.

Като чу това име, Дездемона отново се усмихна.

— В Бурса имаме всякакви птици. Зелени, жълти, червени. Всякакви. Малки птички, но много красиви. Като направени от стъкло.

— Аз искам да отида там. Помниш ли църквата? Искам да отида някой ден и да я ремонтирам.

— Милтън ще я ремонтира. Все му повтарям.

— Ако той не успее, аз ще го направя.

Дездемона ме изгледа за миг, сякаш преценяваше дали ще смогна да изпълня това обещание. Сетне каза:

— Не те помня, но моля те, приготви солите на яя̀.

Взех таса и го напълних с топла вода от крана в банята. Поръсих вътре от солите и го занесох обратно в спалнята.

— Сложи го до стола.

Направих го.

— А сега помогни на яя̀ да стане от леглото.

Пристъпих към нея и се наведох. Извадих един по един краката й изпод завивката и я обърнах настрани. Увих едната й ръка около врата си я изправих на крака, за да измине краткото разстояние до стола.

— Вече нищо не мога да правя — оплака се тя, докато пристъпваше. — Прекалено съм стара.

— Справяш се добре.

— Не, вече нищо не помня. Имам всякакви болежки. Сърцето ми не е добре.

Стигнахме до стола. Минах зад нея, за да й помогна да седне. После отново заобиколих отпред, вдигнах подутите й крака със сини вени и ги сложих в разпенената вода. Дездемона изохка от удоволствие. Притвори очи.

През следващите няколко минути мълчеше и се наслаждаваше на топлата вода. Цветът се върна в глезените й и плъзна нагоре по краката. Влезе под нощницата и минута по-късно надникна изпод яката. Накрая руменината се разля по лицето й и когато тя отвори очи, в тях имаше яснота, отсъствала преди. Втренчи се право в мен и извика:

— Калиопа!

Притисна длан към устата си.

— Мана! Какво е станало с теб?

— Пораснах.

Нямах намерение да й го казвам, но ето че беше изречено. Мислех си, че няма да има никакво значение. Тя щеше да забрави този разговор.

Дездемона продължаваше да ме оглежда, лупите на очилата уголемяваха очите й. Ако беше напълно с ума си, вероятно нямаше да проумее думите ми, но незнайно как, заради старческото оглупяване тя успя да осмисли тази информация. Вече живееше сред спомените и сънищата и в това състояние старите разкази от родното й село отново се бяха приближили.

— Значи сега си момче, Калиопа?

— Повече или по-малко.

Тя се замисли.

— Моята майка разправяше странни работи — каза накрая. — Много отдавна в селото се раждали понякога бебета, които приличали на момичета. А после — на петнайсет-шестнайсет — ставали като момчета! Тя ми го казва това, пък аз не вярвам.

— Заради генетиката е. Лекарят, при когото ходих, казва, че се случвало в малки села, където всички се женят помежду си.

— И доктор Фил това говореше.

— Така ли?

— Аз съм виновна за всичко.

Тя поклати печално глава.

— За какво? За какво си виновна?

Не може да се каже, че плачеше. Слъзните й канали бяха пресъхнали и бузите й бяха сухи. Но лицето й се гърчеше, раменете й се тресяха.

— Поповете казват, че дори първи братовчеди не трябвало се женят — каза тя. — Втори братовчеди може, но първо трябва да питаш владиката. — Тя погледна настрани, сякаш се мъчеше да си спомни всичко. — Дори и ако искаш да се ожениш за сина на кръстниците ти, не може. Мислех, че е само заради църквата. Не знаех, че било, понеже може да стане това с бебетата. Бях едно глупаво селско момиче. — Тя продължи да се самобичува. За миг забрави, че аз съм там, че говори на глас. — А после доктор Фил каза ужасни неща. Така се уплаших, че си направих операция! Без повече бебета. А после на Милтън му се родиха деца и аз пак се уплаших. Но нищо не стана. И тогава си мислех, че след толкова време всичко е наред.

— Какво говориш, яя̀? Папу ти е бил братовчед?

— Трети братовчед.

— Няма страшно.

— Но не само трети братовчед. Също и брат.

Сърцето ми подскочи.

— Папу ти е бил брат?

— Да, миличка — каза Дездемона с безкрайно изтощение. — Преди много време. В друга страна.

И точно тогава от вътрешния телефон се чу:

— Кали?

После Теси се покашля и се поправи:

— Кал?

— Да.

— Ела да се оправиш. Колата пристига след десет минути.

— Няма да дойда. — Пауза. — Ще остана при яя̀.

— Трябва да дойдеш — каза Теси.

Отидох до вътрешния телефон, приближих устни към микрофона и избоботих с престорен басов глас:

— Кракът ми няма да стъпи в църквата.

— Защо?

— Видяла ли си колко пари искат за проклетите свещи?

Теси се засмя. Имаше нужда от това. И затова аз продължих да имитирам гласа на баща ми.

— Два кинта за една свещ? Чисто обирджийство! Някой от старата родина може да се изръси за такова нещо, но не и тук, в Щатите!

Оказа се заразително. Теси също снижи глас от другата страна:

— Пладнешки обир! — каза и пак се засмя. Тогава разбрахме, че ще го правим така. Така щяхме да поддържаме Милтън жив.

— Наистина ли не искаш да дойдеш? — попита ме тя.

— Ще стане прекалено сложно, мамо. Не искам да обяснявам на всеки. Поне засега. А и така само мен ще гледат. По-добре да не идвам.

Дълбоко в себе си Теси мислеше същото и затова отстъпи.

— Ще кажа на госпожа Папаниколас, че няма нужда да стои при яя̀.

Дездемона продължаваше да ме гледа, но очите й помътняха. Усмихваше се. А след това каза:

— Лъжицата беше права.

— Така излиза.

— Съжалявам. Съжалявам, че стана така с теб.

— Няма нищо.

— Съжалявам.

— Аз харесвам живота си — казах й. — Ще живея добре.

Тя явно все още страдаше, затова взех ръката й.

— Не се тревожи, яя̀. Няма да кажа на никого.

— Че на кого можеш да кажеш? Вече всички са мъртви.

— Ти не си. Ще почакам, докато ти си отидеш.

— Добре. Когато умра, можеш да разкажеш всичко.

— Така и ще направя.

— Браво, детето ми. Браво.

 

 

Несъмнено против неговата воля, Милтън Стефанидис беше погребан с всички церемонии. Отец Грег го опя в църквата „Успение Богородично“. По-късно осъдиха отец Майкъл Антониу за опит за едра кражба и той лежа в затвора две години. Леля Зо се разведе с него и се премести във Флорида с Дездемона. Къде, мислите? В Ню Смирна Бийч, къде другаде! Няколко години след това, когато беше принудена да продаде къщата, майка ми също се премести във Флорида и трите живяха заедно, както навремето на „Хърлбът“, до смъртта на Дездемона през 1980 година. Днес Теси и Зоуи още са във Флорида, две жени, които живеят самостоятелно.

Ковчегът на Милтън остана затворен по време на опелото. Теси беше дала на погребалния агент Джорджи Папас венчалната корона на съпруга си, за да го погребат с нея. Когато дойде време за прощаване с покойника, опечалените минаваха покрай ковчега на Милтън и целуваха лакирания капак. На погребението на баща ми дойдоха по-малко хора от очакваното. Не се появи нито един собственик на филиал на „Херкулес“, никой от онези, с които Милтън беше общувал години наред; и тогава ние осъзнахме, че въпреки своята сърдечност той никога не беше имал приятели, всички му бяха само бизнес партньори. Вместо това се появиха роднини. Специалистът по хиропрактика Питър Татакис пристигна със своя тъмновинен буик, Барт Скиотис отдаде на баща ми последна почит в църквата, чиито основи беше изградил с некачествени материали. Дойдоха също Гюс и Хелън Панос, гласът на Гюс през тръбата още повече приличаше на гласа на смъртта. Леля Зо и братовчедите ни не седнаха най-отпред. Тази скамейка беше запазена за брат ми и майка ми.

И така, именно аз останах на „Мидълсекс“, поддържайки старата гръцка традиция, която вече никой не помнеше — застанах на входа, за да не може духът на Милтън да се върне в къщата. Това беше мъжка работа, но сега и аз можех да я върша. Стоях с черния костюм и мръсните обувки пред вратата, през която нахлуваше зимният вятър. Плачещите върби, голи, но все така огромни, кършеха ръце като оплаквачки. Пастелножълтият куб на модерната ни къща стоеше чист върху белия сняг. Мидълсекс беше на почти седемдесет години. И макар че ние я бяхме развалили с колониалните си мебели, тя продължаваше да бъде пътеводната светлина, замислена от архитекта — сграда почти без вътрешни стени, лишена от официалностите на буржоазния живот, сграда, проектирана за нов тип човек, който щеше да живее в един нов свят. Разбира се, не можех да се отърся от усещането, че аз съм този човек, аз и останалите като мен.

След опелото всички се качиха по колите, за да отидат на гробището. На антените се вееха лилави знаменца, докато шествието пъплеше по улиците на стария Ист Сайд — там, където баща ми беше израснал, където навремето беше правил серенади на майка ми от прозореца на стаята си. Кавалкадата сви по „Мак авеню“ и когато минаваха покрай „Хърлбът“, Теси погледна през прозореца на лимузината, за да види старата къща. Но не можа да я намери. Навсякъде растяха храсти, боклуци пълнеха дворовете и порутените къщи й се виждаха еднакви. След малко катафалката и лимузините се срещнаха с върволица мотоциклети и майка ми забеляза, че всички мотоциклетисти носеха фесове. Шрайнъри^[3]. Те почтително отбиха встрани, докато погребалната процесия отмине.

А на „Мидълсекс“ аз стоях на прага. Приемах задължението си сериозно и не помръдвах въпреки мразовития вятър. Вероятно Милтън, вероотстъпник още от детството си, бе намерил потвърждение на своя скептицизъм, защото духът му не се върна, не се опита да мине покрай мен. Черницата нямаше листа. Вятърът брулеше над вкоравения сняг моето византийско лице — лицето на дядо ми и на американското момиче, което бях преди. Стоях на прага час, може би два. Не след дълго изгубих представа за времето, изпитвах щастие, че съм си вкъщи, плачех за баща си и се питах какво ще се случи по-нататък.