Джефри Юдженидис
Мидълсекс (18)

Неясния обект

Днес ми дойде наум, че не съм отишъл чак толкова далеч, колкото си мислех. Писането на тази история не е безстрашният акт на освобождение, на който се надявах. Писането е нещо самотно, потайно, а това са неща, от които разбирам много добре. Аз съм специалист в задкулисния живот. Дали наистина аполитичният ми характер не е причината да страня от движението за права на интерсексуалните? Или е страхът? Страхът да се изправя в защита на нещо. Страхът да не се превърна в един от тях.

Но все пак човек може да направи само онова, на което е способен. Ако тази история се окаже написана само за мен самия, така да бъде. Но аз усещам, че не е така. Усещам, че ти си някъде там, читателю. Това е единственият вид интимност, която мога да понеса. Само ние двамата, тук, в тъмното.

Нещата невинаги са стояли по този начин. В колежа имах приятелка. Казваше се Оливия. Събра ни това, че и двамата бяхме наранени. Когато била само на тринайсет години, Оливия станала жертва на жестоко нападение, почти била изнасилена. Полицията хванала извършителя и Оливия трябвало безброй пъти да дава показания в съда. Това премеждие забавило развитието й. Вместо да върши всички онези нормални неща, които вършат гимназистките, тя си беше останала тринайсетгодишното момиче на свидетелската скамейка. И въпреки че и Оливия, и аз бяхме на интелектуално равнище, което ни позволяваше да се справяме дори и по-добре от другите с учението в колежа, в много, и то съществени отношения, ние си оставахме емоционално незрели. Често плачехме в леглото. Спомням си първия път, когато се съблякохме един пред друг. Все едно сваляхме бинтове. На този етап Оливия не би понесла нещо повече от мен като мъж. Аз бях нейното помагало за начинаещи.

След колежа направих околосветско пътешествие. Опитвах се да забравя тялото си, като го поддържах в движение. Девет месеца по-късно, когато се прибрах у дома, взех изпита за постъпване на работа във Форин Сървис и след една година започнах да работя за Държавния департамент. Идеалната работа за мен. Три години на едно място, две — на друго. Никога не оставаш достатъчно дълго, за да се обвържеш сериозно с някого. В Брюксел се влюбих в една барманка, която твърдеше, че необичайната ми анатомия не я притеснява. Изпитах такава благодарност, че я помолих да се омъжи за мен, макар че беше скучна, лишена от амбиции и си падаше скандалджийка. За щастие ми отказа и избяга с друг. С кого бях след нея? Имаше няколко жени тук и там, съвсем за кратко. И така, без постоянство в живота си, свикнах със своите половинчати прелъстявания. Много ме бива да заговарям жените. По време на вечеря, както и на чашка. Специалист съм по прегръдките и целувките за сбогом. Но след това изчезвам. „Трябва да се видя с посланика утре сутрин“ — казвам. И те ми вярват. Вярват, че посланикът иска да получи информация за предстоящия концерт в чест на Аарон Копланд.

Става все по-трудно. С Оливия и всяка жена след нея го имаше вече познанието, с което трябваше да се справям — фактът какво представлявам. Но с Неясния обект се срещнах ненадейно, в блажено неведение.

След всичките викове, които се бяха разнасяли в къщата, през зимата на „Мидълсекс“ отново се възцари тишината. Тя бе толкова дълбока, че като левия крак на секретарката на президента изтриваше части от официалния запис^[1]. През целия този сезон с влажно и променливо време Милтън, който отказваше да си признае, че ожесточението на Чаптър Илевън срещу него му е разбило сърцето, започна видимо да набира ярост и почти всичко го ядосваше — продължителната червена светлина на светофара, млечен вместо сметанов сладолед за десерт. (Неговото мълчание беше гръмогласно, но все пак мълчание.) През тази зима Теси толкова се тревожеше за децата си, че изпадна в ступор и вместо да върне в магазините коледните подаръци, които не й ставаха, тя просто ги прибра в гардероба. В края на този болезнен, лъжлив сезон, когато се появиха първите минзухари след зимата, прекарана под земята, Калиопа Стефанидис, която също усещаше, че нещо шава в недрата й, започна да чете древните класици.

През пролетния срок на осми клас влязох в класа по английски на господин Да Силва. Бяхме само пет ученички и се събирахме в зимната градина на втория етаж. Растения като паяци спускаха пипалата си от стъкления покрив, а близо до главите ни се бяха скупчили мушката, които миришеха на женско биле и алуминий. Освен мен в класа бяха Рийтика, Тина, Джоан и Максин Гросингър. Въпреки че родителите ни бяха приятели, аз почти не познавах Максин. Тя не общуваше с другите деца на улицата. Все свиреше на цигулка. Беше единственото еврейско момиче в училището. Обядваше сама — кашерна храна от пластмасова кутия. Предполагах, че е бледа, понеже все стои на закрито, а синята вена, пулсираща на слепоочието й, беше като своеобразен вътрешен метроном.

Господин Да Силва беше родом от Бразилия, но това не си личеше. Той не приличаше на мъжете, които се срещат по карнавалите. Латиноамериканските подробности от детството му (хамакът, ваната на открито) бяха заличени от образованието, получено в Северна Америка и от любовта му към европейския роман. Сега той беше либерал-демократ и слагаше на ръката си ленти в подкрепа на радикални каузи. Преподаваше в неделното училище към една местна епископална църква. Имаше розово фино лице и тъмноруса коса, която падаше в очите му, когато рецитираше поезия. Понякога откъсваше магарешки бодили или диви цветя и ги слагаше на ревера на сакото си. Беше нисък и набит и често правеше изометрични упражнения^[2] между часовете. Освен това свиреше на флажолет. На един статив в класната стая имаше партитури, най-вече ранна барокова музика.

Господин Да Силва беше страхотен учител. Отнасяше се с нас напълно сериозно, сякаш ние, осмокласничките, можехме през петия час да разрешим въпрос, над който учените бяха спорили столетия наред. Слушаше търпеливо нашето чуруликане, с бретон над очите. Когато говореше, правеше го в напълно завършени абзаци. Ако се заслушахме, можехме да чуем тиретата и запетаите в речта му, та дори и къде слагаше двоеточие или точка и запетая. Господин Да Силва разполагаше с цитат, подходящ за всичко, което му се случваше, и по този начин избягваше реалния живот. Вместо да обядва, той разказваше какво са обядвали Облонски и Левин в „Ана Каренина“. Или пък, докато описваше някой залез от „Даниел Деронда“, не забелязваше, че в този миг слънцето се скрива навън.

Преди шест години господин Да Силва беше прекарал едно лято в Гърция и все още се вълнуваше от спомена за това. Като разказваше как посетил полуостров Мани, гласът му ставаше по-топъл, а очите му заблестяваха. Една нощ, понеже не успял да намери хотел, той спал на голата земя, а когато се събудил на следващата сутрин, видял, че лежи под една маслина. Господин Да Силва още помнеше това дръвче, с което провели изключително съдържателна беседа. Маслинените дръвчета са проникновени творения, красноречиви в своята ексцентричност. Лесно е да разберем защо древните са вярвали, че в тях се крият човешки души. Господин Да Силва беше усетил това, когато се събудил в спалния си чувал.

Разбира се, и аз се интересувах от Гърция. Нямах търпение да я посетя. Господин Да Силва ме насърчаваше да се чувствам гъркиня.

— Госпожице Стефанидис — обърна се към мен един ден, — тъй като произлизате от родната земя на Омир, ще бъдете ли така любезна да ни почетете на глас? — Той се покашля. — Осемдесет и девета страница.

През този срок нашите сестри с не толкова задълбочени академични интереси четяха „Светлината в гората“^[3]. А в зимната градина ние си проправяхме път през „Илиада“. Преводът беше в проза, съкратено издание с меки корици, текстът беше освободен от цифрите, лишен от музиката на древногръцкия, но все пак го смятах за страхотен. Господи, как обичах тази книга! От сърдития Ахил в неговата шатра (който ми приличаше на президента, отказващ да предаде записите) до влачения за краката на Хектор през града (при което се разплаквах) аз четях като омагьосана. „Любовна история“ направо бледнееше. Като място на действие Харвард не можеше да се мери с Троя, а и в целия роман на Сигъл умираше само един човек. (Може би това беше поредният сигнал на хормоните, които мълчаливо се проявяваха в мен. Докато съученичките ми смятаха „Илиада“ за твърде кървава книга, в която разни мъже се избивали веднага след като се запознаят, аз се вълнувах от намушкванията и обезглавяванията, от избождането на очи и колоритните изкормвания.) Разтворих книгата и наведох глава. Косата ми падна напред и закри всичко — Максин, господин Да Силва, мушкатата в зимната градина, — освен страницата. И иззад тази кадифена завеса занареждах с глас на певица от пиано бар:

— И свали Афродита прочутия си пояс, в който са вплетени всички вълшебства на любовта — копнежи, красив шепот и думи лъстиви, дето заслепяват ума и на най-разумните хора.

Беше един часът. Над стаята се стелеше следобедна летаргия. Навън се канеше да вали. Някой почука на вратата.

— Извинявай, Кали, би ли спряла за момент? — господин Да Силва се обърна към вратата: — Влезте.

Вдигнах глава и погледнах, както и всички останали. На прага стоеше едно червенокосо момиче. Някъде горе в този миг се разминаха два облака и пропуснаха към нас един слънчев лъч. Той мина през стъкления покрив на зимната градина, промуши се между листата на мушкатото и взе от него розовото зарево, което обгърна момичето като ореол. А от друга страна, може би слънцето нямаше нищо общо с това, може би то беше плод на моя напрегнат поглед, лъчът на душата ми.

— Мила, имаме урок.

— Би трябвало да съм в този клас — каза момичето не особено щастливо. Държеше лист хартия.

Господин Да Силва прочете написаното.

— Сигурна ли си, че госпожица Дъръл иска да те премести именно в този клас? — каза той.

— Госпожа Ламп не ме иска повече в нейния — отвърна момичето.

— Седни. Ще трябва да четеш заедно с някой друг. Госпожица Стефанидис тъкмо ни четеше откъс от трета книга на „Илиада“.

Аз продължих. Очите ми наново започнаха да следят редовете и устата ми изричаше думите. Но умът ми вече не обръщаше внимание на тяхното значение. Когато свърших, не отметнах косата си назад. Оставих я да пада над лицето ми. И надникнах през една пролука.

Тя седеше срещу мен. Беше се навела към Рийтика, уж за да чете от нейната книга, но очите й блуждаеха из зимната градина. Носът й се сбърчи от миризмата на тор.

Донякъде интересът ми беше научен, зоологичен. Никога дотогава не бях виждала същество с толкова много лунички. На гърбицата на носа й явно беше настъпил Голям взрив и запокитени от неговата сила, галактики от лунички бяха стигнали до всяко кътче на неговата дъговидна топлокръвна вселена. Звездни купища от лунички имаше по целите й ръце, цял Млечен път се простираше на челото й, а няколко квазара бяха стигнали чак до ушните й миди.

И тъй като сме в час по английски, нека цитирам едно стихотворение — „Пъстра красота“ на Джералд Манли Хопкинс, което започва така: „Хвала на Господ за всички шарени неща“. Когато се опитвам да се сетя каква беше първата ми реакция към червенокосото момиче, като че ли в основата й беше възхищението от естествената красота. Говоря за радостта в сърцето, когато гледаш пъстри листа или палимпсеста по кората на провансалски чинари. Имаше нещо изключително привлекателно в съчетанието на цветовете при нея — рижите точици, плуващи по млечнобялата кожа, златните отблясъци, ягодовочервената коса. Да я гледаш, беше все едно да съзерцаваш есента. Все едно караш на север, за да видиш цветовете.

Тя седеше на чина леко извита настрани, така че краката й със сини три четвърти чорапи се подаваха навън и се виждаха изтърканите токове на обувките й. Тъй като не беше чела книгата, тя беше освободена от участие в час, но от време на време господин Да Силва я поглеждаше загрижено. Тя обаче не забелязваше това. Изтягаше се в оранжевото си сияние и примижаваше сънено. По едно време се прозина, но прекъсна прозявката си по средата, сякаш не се беше получила както трябва. Преглътна с усилие и потупа с юмрук гръдната си кост. След това се оригна тихичко и прошепна на себе си: „Ай, карамба“. Тръгна си веднага след края на часа.

 

 

Коя беше? Откъде се появи? Защо я видях за пръв път чак сега? Явно не беше нова ученичка в „Бейкър енд Инглис“. Обувките й бяха подпетени, за да може да ги обува като сабо. Така правеха Гривничките. Освен това носеше старинен пръстен с истински рубини. Устните й бяха тънки, аскетични, протестантски. Нослето й беше миниатюрно.

Всеки ден идваше в час с отнесено, отегчено изражение. Тътреше подпетените си обувки, сякаш се пързаляше с кънки, като свиваше колене и навеждаше тялото си напред. Това като че ли засилваше цялостното впечатление за хаотичност. Обикновено, когато тя влизаше, аз поливах цветята на господин Де Силва. Той ме беше помолил да правя това преди урока. Затова всеки ден започваше по този начин — аз в единия край на оранжерията, потънала сред цветовете на мушкатото, а на другия край — взривът в червено, който влизаше през вратата. По това, как си влачи краката, ставаше ясно какво мисли за странната стара мъртва поема, която четяхме. Не я интересуваше. Тя никога не пишеше домашни. В час се опитваше да блъфира и винаги получаваше слаба оценка на контролните. Ако имаше за компания друга Гривничка, можеше да образуват клика на незаинтересованите и да си предават бележки през цялото време. Но понеже беше сама, й оставаше само да седи с унил вид. Господин Да Силва се отказа да я учи на каквото и да било и рядко я изпитваше.

Гледах я по време на час, гледах я и извън часовете. Щом пристигнех в училище, заемах наблюдателния си пост. Сядах на някое от жълтите кресла във фоайето и се преструвах, че пиша домашно, докато чаках тя да мине. Мимолетните й появявания ме поразяваха като гръм. Приличах на анимационен герой, около чиято глава се въртят звезди. Тя изникваше иззад ъгъла, като дъвчеше флумастер и влачеше крака, сякаш носеше чехли. В походката й винаги имаше някакъв устрем. Ако краката й все не напираха напред, подпетените обувки щяха да отлетят. При това движение мускулите на прасците й изпъкваха. И те бяха обсипани с лунички. Почти като слънчев тен. Тя отминаваше, тътрейки крака, увлечена в разговор с някоя друга Гривничка, като вървяха с типичната за всички тях ленива уверена надменност. Понякога ме поглеждаше, но с нищо не показваше, че ме е познала. Сякаш над очите й се спускаше мигателна ципа.

Позволете ми един анахронизъм. Филмът на Луис Бунюел „Този неясен обект на желанието“ излезе по кината чак през 1977-ма. Дотогава с червенокосото момиче вече бяхме изгубили връзка. Съмнявам се, че изобщо го е гледала някога. И въпреки това, когато мисля за нея, се сещам именно за този филм. Аз го гледах по телевизията в един испански бар, докато работех в Мадрид. Не успях да разбера по-голямата част от диалога. Но сюжетът беше достатъчно ясен. Възрастен господин, чиято роля се изпълняваше от Фернандо Рей, се влюбва лудо в младо и красиво момиче, в ролята Карол Буке и Анхела Молина. Всичко това не ме интересуваше. Но ме завладя сюрреалистичната нотка. В много сцени виждаме Фернандо Рей да носи през рамо тежък чувал. Така и не се споменава причината. (А ако се споменава, не съм забелязал.) Той върви, нарамил чувала, влиза в ресторанти, минава през градски паркове. Точно така се чувствах и аз в този момент, следвайки своя Неясен обект. Сякаш носех тайнствен необясним товар или бреме. Затова ще я наричам така, ако не възразявате. Ще я наричам Неясния обект. По сантиментални причини. (А също и за да запазя нейната анонимност.)

Гледах я в часа по гимнастика да се преструва на болна. И по време на обяд, налегната от пристъп на смях. Превита надве над масата, тя се опитваше да удари приятелката, която я беше развеселила. От устата й забълбука мляко. Дори от носа й капнаха няколко капки и всички се разсмяха още по-силно. А след часовете я видях на колело, с едно непознато момче. Беше седнала на седалката, а той въртеше изправен педалите. Тя не го държеше през кръста. Пазеше равновесие благодарение на собствените си усилия. Това ми даде надежда.

А един ден господин Да Силва помоли Обекта да почете на глас.

Седеше излегната на чина както обикновено. В девическото училище не е нужно непрекъснато да си държиш коленете събрани или да внимаваш полата ти да не се вдигне нагоре. Ето защо Обекта седеше разкрачена, а пълничките й бедра бяха разголени до средата. Без да помръдва, тя каза:

— Забравила съм си книгата.

Господин Да Силва сви устни.

— Можеш да четеш от тази на Кали.

Единственият знак за съгласие от нейна страна беше да си отметне косата от лицето. Дланта й тръгна от челото и мина като рало през цялата коса, като пръстите оставяха бразди. Накрая леко отметна глава. Появи се бузата й, която ми разрешаваше да се приближа. Примъкнах се към нея и плъзнах книгата върху пролуката между нашите чинове. Обекта се наведе над нея.

— Откъде?

— От началото на сто и дванайсета страница. Описанието на щита на Ахил.

Никога дотогава не бях стояла толкова близо до Неясния обект. Организмът ми беше подложен на изпитание. Нервната ми система засвири „Полетът на бръмбара“. Цигулки стържеха по гръбнака ми. Тимпани думкаха в гърдите ми. И в същото време, мъчейки се да скрия всичко това, аз не помръдвах. Почти не дишах. Като цяло в това беше номерът: отвън — кататония; вътре — лудост.

Усещах миризмата на канелената й дъвка, която продължаваше да държи в устата си. Не я гледах, погледът ми беше насочен към книгата. На чина между нас лежеше златисточервен кичур и на мястото, където слънцето го огряваше, се получаваше призматичен ефект. Но докато аз съзерцавах миниатюрната дъга, тя започна да чете.

Очаквах монотонен носов изговор и погрешно произнесени думи. Очаквах запъване, мънкане, катастрофа. Но Неясния обект имаше прекрасен глас — ясен, силен, с гъвкав ритъм. Беше се научила да чете у дома, от своите вуйчовци, любители на алкохола, рецитиращи поезия. Изражението й също се промени. Изведнъж на лицето й се появи съсредоточено достойнство, липсващо дотогава. Главата й се изправи гордо. Брадичката й се вирна. Звучеше така, сякаш е на двадесет и четири години, а не на четиринайсет. Чудя се кое беше по-странно — гласът на Ърта Кит, който излизаше от моята уста, или гласът на Катрин Хепбърн, който излизаше от нейната.

Когато свърши, всички мълчаха.

— Благодаря ти — каза господин Де Силва, по-изненадан от всички нас, — беше много хубаво.

Чу се звънецът и Обекта веднага се дръпна от мен. Отново прекара ръка през косата си, сякаш я миеше под душа. Измъкна се иззад чина и излезе от стаята.

 

 

Дали в някои дни, когато светлината в зимната градина падаше по определен начин и двете най-горни копчета на блузата на Неясния обект бяха разкопчани, така че лъчът осветяваше чашките на сутиена й — дали тогава Калиопа не изпитваше леко подозрение за истинската си биологична природа? Дали не си мислеше, докато гледаше Неясния обект в коридора, че това, което изпитва, е греховно? И да, и не. Нека ви припомня къде се случваше всичко това.

В „Бейкър енд Инглис“ увлечението по съученичка беше напълно приемливо нещо. В девическите училища определено количество емоционална енергия, която обикновено се прахосва по момчета, се пренасочва в приятелствата. Ето защо в „Бейкър енд Инглис“ момичетата ходеха хванати под ръка като французойки. Конкурираха се помежду си за нечие внимание. Проявяваха ревност. Извършваха предателства. Често се случваше, като влезеш в тоалетната, да чуеш плач от някоя кабинка. Момичетата плачеха, защото еди-коя си не иска да седне до тях на обяд или защото най-добрата им приятелка си има ново гадже и обръща внимание само на него. А училищните ритуали само засилваха тази атмосфера на близост. На традиционния Ден на пръстените Големите сестри празнуваха навлизането в зрелостта на Малките сестри, като им подаряваха цветя и златни халки. През пролетта се повеждаха и Танци около хурката, нещо като Мейпуол^[4] без мъже. А на всеки два месеца имаше „Откровение“ — изповедни срещи, които се водеха от училищния свещеник и неизменно свършваха с бурни прегръдки и сълзи. Въпреки това духът в гимназията си оставаше войнствено хетеросексуален. Може съученичките ми да се прегръщаха през деня, но след училище посвещаваха цялото си внимание на момчетата. Всяко момиче, заподозряно, че харесва своя пол, биваше одумвано, гонено и отбягвано. Аз знаех всичко това. И то ме плашеше.

Не знаех дали чувствата ми към Неясния обект са нормални, или не. Моите приятелки изпитваха увлечение, примесено със завист, към други момичета. Рийтика изпадаше в екстаз, когато Алуин Брайър свиреше на пиано „Финландия“. Линда Рамирес си падаше по София Грачиоло, защото тя говореше три езика. Това ли беше? Дали се влюбих в Обекта, понеже четеше изразително? Надали. Влюбването ми беше физическо. То не беше оценка на качествата й, а вихър във вените ми. Ето защо аз не говорех за него. Криех се в сутерена, за да си мисля за това. Всеки ден, когато можех, слизах по стълбите в безлюдната тоалетна и се затварях поне за половин час. Има ли някъде място, което да носи по-голямо успокоение от стара обществена тоалетна още отпреди войната? Направена по времето, когато страната е била в подем. Тоалетната в сутерена на „Бейкър енд Инглис“ беше декорирана като ложа в опера. На тавана светеха лампи в стил „Крал Едуард“. Мивките представляваха дълбоки бели купи, вдълбани в син каменен плот. Като се наведеш, за да си измиеш лицето, виждаш мъничките пукнатини в порцелана, като по ваза от династията Мин. Запушалките бяха закачени на златни верижки. Под крановете капещата вода беше издълбала зелени улеи в порцелана.

Над всяка мивка висеше овално огледало. Но аз не исках да имам нищо общо с никое от тях. (При мен „омразата към огледалата, идваща със средната възраст“, се появи рано.) Избягвайки своето отражение, аз се отправях директно към тоалетните кабинки. Те бяха три и аз избирах средната. Като останалите, и тя беше мраморна. Сив мрамор от Нова Англия, дебел пет сантиметра, изсечен през деветнайсети век и осеян с изкопаеми отпреди милиони години. Затварях вратата и пусках резето. Вземах от кутията на стената покривало за еднократно ползване и го слагах върху седалката на тоалетната чиния. Предпазена от бактериите, си свалях бикините, вдигах си полата и сядах. И веднага усещах как тялото ми се отпуска. Отмятах косата от лицето си, за да мога да виждам. Някои изкопаеми приличаха на папратови листа, други изглеждаха като скорпиони, които сами се ужилват до смърт. По-надолу между краката ми върху тоалетната чиния имаше древно ръждиво петно.

Тоалетната в сутерена се намираше срещу съблекалнята. Кабинките бяха високи два и десет и стигаха чак до пода. Мраморът, осеян с изкопаеми, ме скриваше още по-добре от косата. Там времето течеше с много по-уютен за мен ритъм — не безогледната надпревара на горния етаж, а бавният, еволюционен ход на Земята, на нейния растителен и животински свят, които се пораждат от плодородната праисторическа кал. Крановете капеха с бавния, непреклонен вървеж на времето, а освен това бях сама и защитена. Защитена от обърканите си чувства към Неясния обект. Защитена и от откъслечните изречения, които чувах откъм спалнята на родителите ми. Тъкмо предната вечер до ушите ми беше стигнал раздразненият глас на Милтън:

— Още ли те боли главата? Ами вземи си аспирин.

— Вече изпих няколко — отговори майка ми. — Нищо не помага.

После се чу името на брат ми и баща ми измърмори нещо, което не разбрах. След това пак Теси:

— Освен това се тревожа за Кали. Още няма цикъл.

— Че тя е само на тринайсет.

— На четиринайсет е. И виж колко е висока. Мисля, че нещо не е както трябва.

Кратко мълчание и след това баща ми попита:

— Какво казва доктор Фил?

— Доктор Фил! Нищо не казва. Искам да я заведа при друг лекар.

Докато бях малка, боботещите гласове на родителите ми иззад стената ми вдъхваха чувство за сигурност, а сега ми носеха само безпокойство и страх. И затова ги смених с мраморните стени, между които ехтеше само капещата вода, шумът от казанчето или моят глас, докато тихо четях „Илиада“.

А когато Омир ми омръзваше, започвах да чета написаното по стените.

Това беше още едно предимство на тоалетната в сутерена — беше покрита с графити. На горния етаж на снимките на класовете по коридорите се виждаха десетки редици с лица. Долу имаше най-вече тела. Скицирани със синьо мастило малки мъже с гигантски полови органи. Жени с огромни гърди. Както и всевъзможни пермутации: мъже с миниатюрни пениси; а също и жени с пениси. Стените даваха информация както за това, което беше, така и за това, което можеше да бъде. На грубите офорти върху сивия мрамор се виждаха тела, които вършеха различни неща, сдобиваха се с нови органи, съвкупяваха се, променяха формата си. Имаше и вицове, съвети, изповеди. На едно място: „Обичам секса“, на друго: „Пати К. е уличница“. Къде другаде момиче като мен, което крие от света нещо, не съвсем понятно и за самото него, би могло да се почувства така уютно, както в подземните селения, където хората пишат това, което не могат да кажат, където признават най-срамните си копнежи и мисли?

Защото тази пролет, докато минзухарите разцъфваха и директорката наглеждаше луковиците на нарцисите в лехите, Калиопа усещаше, че и в нея напъпва нещо. Един вече само неин неясен обект, който, освен потребността от уединение, я караше да слиза в тоалетната в сутерена. Той също приличаше на минзухар, тъкмо преди да разцъфне. Розово стъбълце, което се надигаше през новопоникналия тъмен мъх. Ала този минзухар беше доста странно цвете, защото, изглежда, минаваше през няколко сезона само в рамките на един ден. Имаше своята летаргична зима, когато спеше под земята. Пет минути по-късно се събуждаше през пролетта, дошла само за него. Както си седях в час с учебник в скута или пътувах към къщи в училищния автобус, между краката ми сякаш започваха да се топят ледове, земята се овлажняваше, издаваше силна миризма на тор и както се преструвах, че зубря латински глаголи, внезапно нещо живо започваше да шава в топлата земя под полата ми. Понякога минзухарът беше мек и хлъзгав на пипане като червей, а друг път ставаше твърд като корен.

Как се отнасяше Калиопа към своя минзухар ли? Да се обясни това, е и най-лесно, и най-трудно. От една страна, тя го харесваше. Ако притиснеше към него гръбчето на учебника, усещането беше приятно. Но това не беше нещо ново, от много отдавна притискането към него носеше приятни усещания. В края на краищата минзухарът беше част от тялото й. Нямаше защо да си задава въпроси.

Но имаше моменти, когато усещах, че съм устроена не като другите. През влажните нощи в спалните помещения на лагера „Поншуанг“ научих за велосипедните седалки и стълбовете на огради, които бяха съблазнявали моите сълагернички в по-ранна възраст. Веднъж, докато печеше бонбон на клечка, Лизи Бартън ни разказа как се пристрастила към едно кожено седло. Маргарет Томпсън беше първото момиче в града, чиито родители имаха масажиращ накрайник за душ. Аз добавих моята собствена сетивна информация към тези клинични случаи (това беше годината, през която се влюбих във въжетата за катерене в гимнастичния салон), но въпреки това продължаваше да съществува една смътна, неопределима разлика между трепетите, за които разказваха моите приятелки и завладяващият екстаз на моите сухи спазми. Понякога, надвесена от горното легло под светлината на нечие фенерче, аз завършвах малкото си откровение с: „Нали знаете?“. И в полумрака три-четири дългокоси момичета кимаха, прехапваха устни и отместваха очи. Не знаеха.

Понякога се тревожех, че моят минзухар е от твърде сложен вид, не обикновено многогодишно цвете, а оранжерийно, хибрид, който като роза носи името на своя създател. Дъгоцветна Хелена. Блед Олимп. Гръцки пламък. Но не — това не беше редно. Моят минзухар не беше за показване. Той просто все още се развиваше и можеше да се превърне в прекрасно цвете, ако чаках търпеливо. Може би същото ставаше с всички. А междувременно най-добре беше да си мълча.

Друга традиция в „Бейкър енд Инглис“ беше ежегодната постановка на старогръцка пиеса от осмокласничките. Отначало представленията били изнасяни в аудиторията. Но след като посетил Гърция, господин Да Силва превърнал хокейното игрище в театър. С пейките, подредени на склона, и естествената акустика, то беше идеален мини-Епидавър. Помощният персонал изнасяше подвижни подиуми и върху тревата се появяваше сцена.

В годината, когато се влюбих в Неясния обект, пиесата, избрана от господин Да Силва, беше „Антигона“. Нямаше прослушвания. Господин Да Силва разпредели в главните роли своите любимки от класа по английски за напреднали, а всички останали натика в хора. И така, списъкът на изпълнителките включваше: Джоан Мария Барбара Перачио в ролята на Креон; Тина Кубек в ролята на Евридика; Максин Гросингър в ролята на Исмена. А в ролята на самата Антигона — единствената мислима възможност дори от гледна точка на външността — беше Неясния обект. Нейната оценка по средата на срока беше едва четири минус. Но господин Да Силва имаше око за звездите.

— И трябва да научим всичките тези реплики? — попита Джоан Мария Барбара Перачио на първата ни репетиция. — За две седмици?

— Научете колкото можете — каза господин Да Силва. — Всички ще носят дълги туники и можете да скриете текста под тях. Освен това госпожица Фейгълс ще бъде нашият суфльор. Тя ще стои в оркестрината.

— Значи ще има оркестър? — поинтересува се Максин Гросингър.

— Оркестърът съм аз — каза господин Да Силва, сочейки към своя флажолет.

— Дано да не вали — каза Обекта.

— Ще вали ли в по-следващия петък? — каза господин Да Силва. — Защо не попитаме нашият Тирезий?

И тогава той се обърна към мен. Нима сте очаквали да е някой друг? Ако Неясния обект беше идеална за ролята на сестрата-отмъстителка, аз бях безспорният избор за ролята на стария сляп прорицател. Буйната ми коса говореше за ясновидство. Прегърбената стойка ми придаваше вид на немощен старец. Полумутиралият ми глас бе сякаш безплътен, вдъхновен. Разбира се, Тирезий е бил и жена за известно време. Но тогава аз не знаех това. И в текста не го пишеше.

Все едно ми беше каква роля ще играя. Единственото, което имаше значение, единственото, за което можех да мисля, беше, че сега ще съм близо до Неясния обект. Не като в час, когато не можехме да говорим. Не като по време на обяд, когато тя плюеше мляко на друга маса. А близо до нея по време на репетициите за училищната пиеса, с цялото чакане, цялата близост зад кулисите, цялата наситена, напрегната, шеметна, емоционална необузданост, идваща с приемането на самоличност, която не е твоя.

— Според мен не трябва да използваме текстовете — заяви Неясния обект. Тя беше дошла на репетиция като професионална актриса, всичките й реплики бяха подчертани с жълто. Пуловерът й беше вързан на раменете като наметало. — Аз мисля, че всички трябва да си научим репликите. — Тя огледа поред лицата на присъстващите. — Иначе няма да е истинско.

Господин Да Силва се усмихваше. Ученето на реплики щеше да изисква усилия от страна на Обекта. Нещо съвсем ново за нея.

— Антигона има най-много реплики — каза той. — Затова, щом тя иска репликите да се знаят наизуст, всички трябва да се съгласим.

Другите момичета изпъшкаха. Но Тирезий, който вече беше получил видение за бъдещето, се обърна към Обекта.

— Аз ще ти помагам да си учиш репликите. Ако искаш.

Бъдещето. То вече се случваше. Обекта ме погледна, мигателните ципи се вдигнаха.

— Добре — отвърна тя сдържано.

Разбрахме се да се видим на следващия ден, вторник вечерта. Неясния обект написа своя адрес на едно листче и Теси ме закара с колата до тяхната къща. Когато влязох в библиотеката, Неясния обект седеше на един зелен кадифен диван. Беше си свалила обувките, но още носеше училищната униформа. Дългата й червена коса беше вързана отзад, за да не пречи на това, което вършеше — паленето на цигара. Седнала по турски с цигара в устата, Обекта се бе навела над зелена керамична запалка във формата на артишок. Явно газта в нея беше на свършване. Разклати я и продължи да щрака, докато накрая се появи пламъче.

— Вашите ти позволяват да пушиш, така ли? — попитах аз.

Тя вдигна поглед учудено, а после се върна към заниманието си. Разпали цигарата, вдиша дълбоко и издуха дима бавно, с удоволствие.

— Те самите пушат — каза тя. — Щяха да бъдат големи лицемери, ако не ми позволяваха.

— Но те са възрастни.

— Мама и татко знаят, че ако искам, ще пуша. И да не ми позволяват, ще го правя тайно.

По всичко личеше, че това позволение беше в сила от доста време. Обекта не пушеше като начинаеща, имаше вид на опитна пушачка. Тя ме изгледа от горе до долу с присвити очи и увиснала между устните й цигара. Димът обгръщаше лицето й. Получи се странно противоречие: изражението на печен частен детектив върху лицето на момиче с униформа на частно училище. Накрая тя вдигна ръка, извади цигарата от устата си и я изтръска, без да гледа към пепелника. Но пепелта попадна вътре.

— Съмнявам се, че момиче като теб пуши — каза тя.

— И правилно.

— А искаш ли да започнеш? — протегна към мен пакета „Таритън“.

— Не искам да се разболея от рак.

Тя хвърли пакета и сви рамене.

— Докато аз се разболея, сигурно вече ще го лекуват.

— Дано.

Тя отново всмукна от цигарата, още по-дълбоко. Задържа дима известно време, след това обърна към мен кинематографичния си профил и го издуха.

— Бас ловя, че ти нямаш никакви лоши навици — каза.

— Имам цял куп.

— Например?

— Дъвча си косата.

— А аз си гриза ноктите — включи се тя в състезанието. Протегна ръката си, за да ми покаже. — Мама ми купи едно нещо, с което да ги мажа. Има гаден вкус, за да ти помогне да се откажеш.

— Върши ли работа?

— Отначало вършеше. Но вече май свикнах с него.

Тя се усмихна. Аз също. След това се засмяхме заедно, сякаш за да изпробваме как ще се получи.

— Това не е толкова лошо, колкото дъвченето на косата — подхванах наново.

— Защо?

— Понеже, когато си дъвчеш косата, тя започва да мирише на това, което си яла на обяд.

— Отвратително — намръщи се тя.

Ако разговаряхме в училище, щяхме да се чувстваме неловко, но тук никой не ни виждаше. Погледнато от една по-широка перспектива, между нас имаше повече прилики, отколкото разлики. И двете бяхме тийнейджърки. И двете живеехме извън града. Аз оставих чантата си на пода и се приближих към дивана. Обекта захапа цигарата, подпря се на длани от двете страни на скръстените си крака, вдигна се като левитиращ йога и се отмести, за да ми направи място.

— Утре имам контролно по история — каза.

— Кой ви преподава по история?

— Госпожица Скайлър.

— Госпожица Скайлър държи в бюрото си вибратор.

— Какво!

— Вибратор. Лиз Кларк го е виждала. В най-долното чекмедже.

— Не може да бъде! — Обекта бе потресена. Но после примигна смутено, замисли се и попита почти шепнешком:

— А те всъщност за какво служат?

— Вибраторите ли?

— Да.

Разбираше, че би трябвало да знае. Но вярваше, че няма да й се присмея. И тогава ние сякаш се споразумяхме: аз ще се оправям с интелектуални въпроси като вибраторите, а тя ще поеме социалната сфера.

— Повечето жени не могат да изпитат оргазъм при нормален полов акт — цитирах онова, което бях чела в подарената от Мег Земка „Нашите тела“. — Те имат нужда от клиторна стимулация.

Луничавото лице на Обекта поруменя. Разбира се, тази информация я порази. Шепнех в лявото й ухо и оттам руменината плъзна по цялото й лице, като видима следа от моите думи.

— Не мога да повярвам, че знаеш всичко това.

— Ще ти кажа кой го знае. Госпожица Скайлър, ето кой.

Смехът изригна от устата й като гейзер и тя се тръшна по гръб на дивана. Кикотеше се с удоволствие и с отвращение. Риташе с крака и събори цигарите на пода. Отново беше на четиринайсет, а не на двайсет и четири и въпреки всички пречки бяхме на път да станем приятелки.

 

 

— „Без плач на свои, без другар, безбрачна клетница — вървя в този път отреден…“^[5]

— „… определен! Няма да мога…“.

— „… все да гледам свещения слънчев зрак, злочеста аз!“. Мразя го! „И за участта ми няма… няма…“

— „… няма никой близък да скърби…“.

— „… няма никой близък да скърби…“.

Пак бяхме в къщата на Обекта, за да учим репликите си. Изтягахме се на плетените кушетки на остъклената веранда. Докато Обекта рецитираше със затворени очи, зад главата й се скупчваха папагали. Седяхме там вече два часа. Обекта успя да изпуши цял пакет цигари. Прислужницата Бюла влезе със сандвичи и две бутилки „Таб“^[6] на един поднос. Сандвичите бяха от мек бял хляб без коричка, но не с краставица или кресон, а с пастет с цвят на сьомга.

Почивахме си често. Обекта непрекъснато трябваше да се подкрепя с храни и напитки. Аз продължавах да не се чувствам уютно в тази къща. Не можех да свикна някой да ми прислужва и все скачах да си сервирам сама. Освен това Бюла беше чернокожа, което още повече усложняваше нещата.

— Много се радвам, че участваме заедно в пиесата — каза Обекта, дъвчейки. — Иначе никога не бих си говорила с момиче като теб. — Тя млъкна, понеже осъзна как е прозвучало. — Искам да кажа, нямаше да разбера, че си толкова готина.

Готина? Калиопа готина? Това надминаваше и най-дръзките ми мечти, но щом тя казваше така, сигурно имаше право.

— Но може ли да ти кажа нещо? — попита тя. — За ролята ти…

— Разбира се.

— Ами, нали трябва да си сляпа? На Бермудските острови, където ходим, има един сляп мъж, който управлява хотел. Но интересното е, че той използва ушите си като очи. Например, ако някой влезе в стаята, той обръща към него ухото си. А ти го правиш иначе… — тя млъкна внезапно и хвана ръката ми. — Нали не ми се сърдиш?

— Не.

— Кали, защо гледаш така страшно?

— Как?

Тя държеше ръката ми и не я пускаше.

— Наистина ли не ми се сърдиш?

— Не ти се сърдя.

— Когато се преструваш на сляпа, ти се препъваш като вървиш. А слепият, когото видяхме на Бермудските острови, никога не се спъва. Върви уверено, понеже знае кое къде е. Но насочва към хората ушите си.

Аз извърнах глава.

— Ето на, сърдиш ми се!

— Не ти се сърдя.

— Сърдиш ми се.

— Нали съм сляпа — казах. — Гледам те с ухото си.

— Точно като него! Браво, страхотно.

Без да пуска ръката ми, тя се наведе по-близко и аз чух, усетих горещия й дъх.

— Здравей, Тирезий — каза тя, като се кискаше. — Това съм аз. Антигона.

 

 

Дойде денят на представлението (щеше да бъде само едно, но въпреки това го наричахме „премиера“). Ние, изпълнителките на главните роли, седяхме на сгъваеми столове в импровизирана гримьорна зад сцената. Останалите осмокласнички бяха вече наредени в голям полукръг отпред. Представлението трябваше да започне в седем часа и да завърши преди залез. Беше седем без пет. Чувахме как хокейното игрище се изпълва с народ. Глъчката се засилваше — гласове, стъпки, скърцане на пейки и затръшване на врати на коли на паркинга. Всички бяхме облечени с дълги до земята туники в черно, сиво и бяло. Неясния обект носеше чисто бяла. Концепцията на господин Да Силва беше минималистична — без грим, без маски.

— Колко хора има отвън? — попита Тина Кубек.

Максин Гросингър надникна през една пролука.

— Хиляди.

— Максин, ти сигурно си свикнала с това — казах аз. — След всичките ти концерти.

— Когато свиря на цигулка, не се притеснявам. Но това е много по-страшно.

— Толкова съм нервна — каза Обекта. Тя държеше в скута си шишенце с „Ролейдс“ и лапаше хапчетата като бонбони. Сега разбрах защо се беше тупала по гърдите в деня, когато за пръв път дойде при нас. Страдаше от постоянни киселини, а когато беше под стрес, състоянието й още повече се влошаваше. Малко преди това отиде настрани, за да изпуши една последна цигара преди излизането на сцената. Сега дъвчеше антиацидни таблетки. Явно наследниците на богато семейство усвояваха старешките навици, противните нужди и отчаяните палиативни средства на възрастните. Обекта беше още твърде млада, за да й личат последиците от този начин на живот. Нямаше торбички под очите, пръстите й още не бяха пожълтели от тютюна. Но тя вече бе развила вкус към изтънченото самоунищожение. Отблизо миришеше на цигари. Стомахът й беше съсипан. Но лицето й продължаваше да хвърля есенни отблясъци. Котешките очи над чипия нос примигваха бдително, насочени към платформата, зад която шумът се засилваше.

— Ето ги мама и татко! — извика Максин Гросингър, обърна се към нас и се усмихна широко. Никога дотогава не бях виждала усмивка на лицето на Максин. Зъбите й бяха неравни и редки, като на чудовище, нарисувано от Сендак^[7]. И тя носеше скоби. Тази явна радост ми помогна да я почувствам по-близка. Максин живееше съвсем различен живот извън училище. Беше щастлива в къщата зад кипарисите. От деликатната й глава на музикантка се сипеха буйни къдрици.

— Божичко! — възкликна Максин, след като надникна отново. — Седят на първия ред. Ще гледат право в мен.

Всички надзърнахме една след друга. Само Неясния обект остана на мястото си. Аз видях как идват моите родители. Милтън спря най-горе и огледа цялото игрище. По изражението му личеше, че гледката му харесва — смарагдовозелената трева, белите дървени пейки, сградата на училището в далечината, със сини плочи на покрива и бръшлян по стените. В Америка, когато човек иска да се отърве от своите етнически особености, прибягва до помощта на Англия. Милтън носеше синьо сако и кремави панталони. Приличаше на капитан на туристическо корабче. Нежно прегърнал Теси, той я водеше надолу, за да потърсят добри места.

Чухме, че публиката притихва. Разнесе се звук на пан флейта — господин Да Силва свиреше на флажолета.

Отидох при Обекта и й казах:

— Не се тревожи, всичко ще мине добре.

Тя повтаряше репликите си беззвучно и след думите ми спря.

— Ти си наистина много добра актриса — продължих аз.

Тя се обърна настрани и наведе глава, а устните й отново зашепнаха.

— Няма да си забравиш репликите. Минахме ги сто пъти. Вчера ги знаеше идеал…

— Ще спреш ли да ме тормозиш поне за малко? — сопна се Обекта. — Опитвам се да се настроя.

Изгледа ме втренчено, врътна се и отиде настрани.

Стоях и я гледах обезсърчена, мигом намразила себе си. Готина? Всичко друго, но не и това. На Неясния обект вече й се повдигаше от мен. Чувствах, че ще се разплача, затова сграбчих една от черните завеси и се увих в нея. Стоях в тъмното и ми се искаше да съм мъртва.

Комплиментите ми бяха искрени. Тя наистина имаше дарба. На сцената Обекта преставаше да нервничи. Гърбът й се изправяше. И разбира се, да не забравяме външността й — като обагрено в кръв острие ярките цветове приковаваха вниманието на всички. Флейтата замлъкна. Хокейното игрище отново притихна. Няколко души се покашляха. Аз надникнах от скривалището си в завесата и видях Обекта, която чакаше да излезе на сцената. Беше само на три метра от мен. За пръв път я виждах толкова сериозна, толкова съсредоточена. Талантът е един вид интелигентност. И докато чакаше своя ред, Неясния обект усещаше в себе си проявлението на тази интелигентност. Сякаш беззвучно изричаше своите реплики пред самия Софокъл и въпреки ниските си оценки в училище, разбираше защо тази пиеса е велико литературно произведение, запазило силата си през вековете. И така, Обекта чакаше да излезе на сцената и като че ли нямаше нищо общо с цигарите и снобизма, с приятелските клики и ужасния правопис. Това беше нейната дарба: да излиза пред публика, да играе на сцена. И точно в този миг тя започваше да осъзнава това. Пред очите ми едно човешко същество осъзнаваше какво би могло да бъде.

След подадената реплика Антигона пое дълбоко дъх и излезе на сцената. Лента от сребърна сърма пристягаше бялата й туника в кръста. Когато пристъпи на сцената, дрехата се люшна от топлия вятър.

— Ще погребеш задружно с мене мъртвия.

— Да го погребваш… въпреки забраната? — отговори Максин-Исмена.

— Да, аз, щом ти не си съгласна — моя брат и твоя! Та това не е предателство!

Имаше доста време до моето излизане. Ролята на Тирезий не е голяма. Затова аз отново се увих в завесата. Държах единствения си реквизит — тояга от пластмаса, боядисана така, че да прилича на дърво.

И тогава някой изхърка, сякаш се задушаваше.

— Та това не е предателство! — повтори Обекта.

Последва тишина. Надникнах между диплите на завесата. Виждах ги през централната арка: Обекта с гръб към мен, а до нея — Максин Гросингър, която изглеждаше объркана. Отваряше си устата, но не се чуваха думи. Малко по-нататък, в края на сцената, госпожа Фейгълс със зачервено лице подсказваше шепнешком на Максин следващата реплика.

Не беше сценична треска. В мозъка на Максин Гросингър се бе пръснала аневризма. Отначало зрителите помислиха, че олюляването и стреснатото й изражение са част от ролята. Явно Исмена преиграваше, което породи сподавени хихикания. Но майката на Максин, която безпогрешно различи болката на лицето на своето дете, скочи от мястото си.

— Не! — извика тя. — Не!

На шест метра от нея, под залязващото слънце Максин Гросингър продължаваше да мълчи. От гърлото й излезе хриптене и лицето й внезапно посиня, като под цветен лъч на прожектор. Дори зрителите от задните редове можеха да видят, че кръвта й остава без кислород. Розовината се отцеждаше от челото, бузите, врата й. По-късно Неясния обект щеше да се кълне, че Максин я е гледала умолително, че тя е видяла как очите й угасват. Но според лекарите това не бе възможно. В черната си туника Максин Гросингър продължаваше да стои изправена, но вече беше мъртва. Секунди по-късно рухна на земята.

Госпожа Гросингър вече се беше качила на сцената. Не издаваше нито звук. Всички мълчаха. В пълната тишина тя се хвърли към Максин, разкъса туниката й и започна да й прави изкуствено дишане. Аз се вцепених. Оставих завесата да се развие и пристъпих напред, без да мога да откъсна очи от тях. Неочаквано едно бяло петно изпълни арката — Неясния обект бягаше от сцената. За миг ми хрумна безумна мисъл. Реших, че господин Да Силва ни е заблудил — оказваше се, че поставя пиесата в традиционен дух. Защото Неясния обект носеше маска. Маската на трагедията — с очи като разрези на нож, със скръбна уста във формата на бумеранг. И с това ужасно лице тя се хвърли на врата ми.

— Господи! — хлипаше. — Господи, Кали.

Трепереше, имаше нужда от мен.

И тук трябва да направя едно ужасно признание. Докато госпожа Гросингър се мъчеше да вдъхне живот в тялото на Максин, докато слънцето залязваше мелодраматично над една смърт, която липсваше в текста, прилив на щастие заля цялото ми тяло, до последния нерв, до последната клетка. Неясния обект беше в прегръдките ми.