Джефри Юдженидис
Мидълсекс (13)

Опа!

Жените винаги си мислят, че това е маниер на кавалера от старата школа. Бавното темпо на опитите ми за сближаване. Мудността на попълзновенията ми. (Вече се научих да правя първата крачка, но не и втората.)

Поканих Джули Кикучи да заминем заедно за уикенда. В Померания. Предложих й да отидем с колата до Узедом, остров в Балтийско море, и да отседнем в един стар курорт, обичан някога от Вилхелм II. Специално подчертах, че ще имаме отделни стаи.

Тъй като заминавахме за почивните дни, опитах да се облека по-небрежно. За мен това не е лесна работа. Сложих си поло от камилска вълна, спортно сако от туид и джинси. Както и обувки от кордован, ръчно изработени от Едуард Грийн. Моделът се казва „Дъндий“. Изглеждат шик, ако не обръщаш внимание на изкуствените стелки. Кожата е с двойна дебелина. „Дъндий“ са обувки, направени, за да обикаляш с тях провинциалното си имение, да газиш в калта с кокершпаньолите, без да сменяш вечерното си облекло. Трябваше да чакам четири месеца за тези обувки. На кутията пише: „Едуард Грийн: майстор-обущар за отбрани“. Точно към тях принадлежа и аз.

Взех Джули с мерцедес под наем с шумен дизелов двигател. Тя беше записала цял куп касети за из път и се беше запасила с четива — „Гардиън“, последните два броя на „Паркет“^[1]. Поехме на североизток по тесни пътища с дървета от двете страни. Минавахме покрай селца със сламени покриви, земята ставаше все по-мочурлива, появяваха се протоци и не след дълго бяхме на моста към острова.

Какво, да мина направо към това? Не, по-добре е бавно, спокойно. Нека първо да спомена, че сега тук, в Германия, е октомври. Макар че времето беше хладно, плажът на Херингсдорф беше осеян с доста заклети нудисти, предимно мъже, които лежаха като моржове върху хавлиените кърпи или се събираха на весели компании под заслона на раираните тенти.

Гледах тези нудисти от елегантната крайбрежна алея, залесена с борове и брези, и си задавах обичайния въпрос: какво ли е да се чувстваш така свободен? Та моето тяло е много по-хубаво от техните, имам чудесно очертани бицепси, добре развити гръдни мускули, стегнато седалище, но никога не бих могъл да се размотавам така сред хората.

— Не е съвсем като корицата на „Слънце и здраве“ — каза Джули.

— След определена възраст хората не бива да си свалят дрехите — казах аз, е, може би не дословно същото, но нещо подобно. Когато се двоумя, прибягвам към леко консервативни или типично британски фрази. Но всъщност не мислех за това, което казвам. Изведнъж забравих за нудистите и се загледах в Джули. Тя беше вдигнала като диадема очилата си със сребърни рамки от епохата на ГДР, за да снима плажуващите в далечината. Вятърът откъм Балтийско море развяваше косата й.

— Веждите ти са като малки черни гъсенички — казах й.

— Ласкател — отвърна ми Джули, без да спре да снима.

Не казах нищо повече. Стоях неподвижен като човек, който се радва на слънцето в края на зимата и се къпех в топлите лъчи на онова, което изглеждаше възможно, чувствах се щастлив в компанията на тази дребничка, странно пламенна жена с мастиленочерна коса и прекрасно дребно тяло.

И все пак тази и следващата нощ спахме в отделни стаи.

 

 

Баща ми ми забрани да говоря с Мариус Граймс през април — влажен и хладен месец в Мичиган. Към май времето се пооправи; юни беше топъл, а юли — горещ. В задния двор на къщата на „Семинол“ прескачах пръскачката по бански костюм в две части, а Чаптър Илевън береше глухарчета, за да прави вино.

През това лято, докато температурите се качваха, Милтън се мъчеше да се измъкне от затрудненото положение. Навремето бе мечтал да отвори не един ресторант, а цяла верига, а сега осъзнаваше, че „Зебра“, първата брънка във веригата, е слаба, и това го хвърляше в съмнения и смут. За пръв път в живота си Милтън Стефанидис бе изправен пред възможност, за която никога не беше мислил — провал. Какво да прави с ресторанта? Да го продаде за жълти стотинки? А после какво? (Засега реши да държи ресторанта затворен в понеделник и вторник, за да намали разходите за заплати.)

Баща ми и майка ми не обсъждаха положението пред нас и минаваха на гръцки, когато говореха с баба и дядо. Ние с Чаптър Илевън можехме само да се досещаме какво става по тона на непонятните думи, но честно казано, не им обръщахме голямо внимание. Знаехме само, че най-ненадейно Милтън бе започнал да се мотае из къщи по цял ден. Бащата, когото дотогава рядко виждахме денем, седеше в задния двор и четеше вестник. Разбрахме как изглеждат краката му по къси панталони и на какво заприличва, когато не се бръсне. През първите два дни лицето му ставаше като шкурка, както преди в събота и неделя. Но сега вместо да ми хваща ръката и да я търка в бузата си докато се разпищя, Милтън вече нямаше настроение да се закача с мен. Той само седеше в двора, а брадата му растеше като гъба.

Без да го съзнава, Милтън се придържаше към гръцкия обичай мъжете да не се бръснат, след като някой умре в семейството. Само че в този случай беше свършил не човешки живот, а начинът му за препитание. Брадата правеше закръгленото му лице още по-дебело. Той нито я подстригваше, нито я поддържаше. И понеже не отронваше и дума за тревогите си, брадата му започна да изразява безмълвно всичко онова, което той премълчаваше. Заплетените сплъстени косми бяха знак за все по-обърканите му мисли. Киселата й миризма излъчваше кетоните на стреса. С напредването на лятото брадата ставаше рошава, неокосена и беше очевидно, че Милтън мисли за улица „Пингрий“; той се занемаряваше по същия начин, по който западаше улицата.

Лефти се опитваше да утеши сина си:

— „Бъди силен“ — написа той и после преписа с усмивка епитафията за воините при Термопилите: „О, страннико, върви на вси спартанци разкажи, че тук, покорни на законите им, ний лежим“. Но Милтън едва хвърли поглед на цитата. След удара той беше убеден, че на Лефти вече не може да се разчита. Ням, разнасящ насам-натам жалката си дъска, погълнат от работата си върху Сафо, Лефти съвсем заприлича на старец в очите на сина си. Милтън се улавяше, че едва го издържа или че изобщо не му обръща внимание. Усещане, че всички сме тленни, на което ни навеждат остаряващи роднини, обземаше Милтън, като гледаше как баща му се прегърбва над бюрото да изследва един мъртъв език, издал напред наслюнчената си устна.

Въпреки потайността в стила на Студената война, към нас, децата, все пак изтичаха известни сведения. Все по-нарастващата заплаха за финансовото ни състояние се проявяваше като назъбена бръчка с формата на светкавица, която проблясваше между веждите на майка ми винаги когато поисках нещо скъпо в магазина за играчки. Месото се появяваше все по-рядко на масата за вечеря. Милтън въведе режим на електричеството. Ако Чаптър Илевън излезеше от стаята за повече от минута и оставеше лампата да свети, като се върне го чакаше пълен мрак и един глас в него: „Какво казах за киловатите!“. Известно време живеехме само с една електрическа крушка, която Милтън носеше от стая в стая.

— Така мога да следя колко енергия изразходваме — казваше, завинтвайки крушката в трапезарията, за да можем да седнем да вечеряме.

— Не си виждам храната — оплакваше се Теси.

— Как така не я виждаш? — казваше Милтън. — На това му викат приглушено осветление.

След десерта Милтън вадеше от задния си джоб носна кърпичка, отвинтваше горещата крушка и я носеше в дневната, подмятайки я от ръка в ръка като несръчен жонгльор. Ние чакахме в тъмното, докато той се промъкваше между мебелите. Накрая в далечината светваше и Милтън извикваше бодро:

— Готово!

Поне външно не се предаваше. Редовно премиташе тротоара пред ресторанта и поддържаше витрините ослепително чисти. Продължаваше да посреща клиентите със сърдечното „Как вървят нещата?“ или „Ясу, патриоте!“. Но суингът и едновремешните бейзболисти не можеха да спрат времето. Вече не бяха 40-те години, беше 1967 година. И по-конкретно — нощта на 23 юли 1967-ма, неделя. А под възглавницата на баща ми се криеше нещо.

Да разгледаме спалнята на родителите ми: обзаведена изцяло с копия на мебели от ранната американска история, те ги свързват — на намалена цена — с основополагащите митове на страната. Обърнете внимание, например, на фурнира на таблата на леглото, изработен от „чисто черешово дърво“, като онова, както обичаше да казва Милтън, което Джордж Вашингтон отсякъл. Вижте също тапета с мотив от Войната за независимост. Повтаряща се шарка, изобразяваща прочутото трио — малкият барабанчик, тръбачът и куцият старец. През най-ранното ми детство тези окървавени фигури маршируваха из спалнята на моите родители: на едно място се скриваха зад имитация на тоалетка от „Монтичело“^[2], на друга се появяваха иззад копие на огледало от „Маунт Върнън“^[3], а на трето не успяваха да продължат, срязани надве от някой гардероб.

Вече четирийсет и три годишни, моите родители спят дълбоко и в тази историческа нощ. Леглото се тресе от хъркането на Милтън; вибрира и стената, която дели спалнята им от моята стая, където и аз спя в легло за големи. И още нещо се тресе под възглавницата на Милтън, създавайки потенциално опасна ситуация, като се има предвид какъв е този предмет. Понеже под възглавницата на баща ми се крие неговият автоматичен пистолет, калибър 45, донесен от войната.

Първият закон на Чехов за драматургията гласи приблизително следното: „Ако в първо действие, първа сцена, на стената има пушка, тази пушка трябва да гръмне до трето действие, втора сцена“. Не мога да спра да мисля за това правило, докато размишлявам за пистолета под възглавницата на баща ми. Той е там. Сега, след като го споменах, вече не мога да го махна. (Той наистина беше там тази нощ.) В него има патрони и предпазителят е свален…

През душното лято на 1967-ма Детройт се готви за расови бунтове. Преди две лета е избухнал Уотс^[4]. Неотдавна са станали безредици в Нюарк. В отговор на размириците в цялата страна детройтската полиция, в която има само бели, нахлува в нощните барове в черните квартали на града. Идеята е евентуалните огнища да се удрят предварително. Обикновено полицаите паркират фургоните си в уличките зад заведенията и подкарват клиентите към тях, без никой да ги види. Но тази вечер, поради причини, които никога няма да бъдат изяснени, три полицейски коли пристигат при „Иконъми Принтинг“ на Дванайсета улица, номер 9125 — на три пресечки от „Пингрий“ — и паркират до тротоара. Може да си помислите, че това няма значение в пет часа сутринта, но ще сбъркате. Защото през 1967-ма на Дванайсета улица в Детройт през цялата нощ кипи живот.

Например, когато пристигат, полицаите виждат наредените на тротоара момичета — с миниполи, найлонови чорапи над коляното и блузи с презрамки и дълбоки деколтета. (Сред боклуците, изхвърлени на брега, които Милтън всяка сутрин смита на тротоара, са мъртвите медузи на презервативите и някой и друг рак-отшелник — изгубено токче от обувка.) Край момичетата минават коли — яркожълти кадилаци, огненочервени коронадо, плъзгащи се линкълни със зинали предници, всички в отлична форма. Хромът хвърля отблясъци. Джантите лъщят. Никъде няма и едно ръждиво петънце. (Това е нещо, което винаги изумява Милтън: контрастът между перфектното състояние, в което чернокожите поддържат автомобилите си и окаяния вид на къщите им.)… Но ето че лъскавите коли намаляват скорост. Страничните прозорци се свалят и момичетата се навеждат, за да поговорят с шофьорите. Чуват се подвиквания, миниатюрните поли се вдигат още по-високо, понякога се показват гърди или нецензурен жест, момичетата се смеят, вече твърде пияни в пет сутринта, за да усещат смъденето между краката си и мъжката миризма, от която не могат да се отърват с никакъв парфюм. Не е лесно да се поддържа чистота на улицата и в този час всички тези момичета миришат на презряло френско сирене… Освен това вече нищо не усещат, не могат да мислят за бебетата, оставени у дома, шестмесечните пеленачета с тежка настинка, които лежат в креватчета втора употреба, смучат биберони и се давят без въздух… Не усещат в устите си вкуса на сперма, смесен с вкуса на ментова дъвка. Повечето от тези момичета са на не повече от осемнайсет години и тротоарът на Дванайсета улица е първото им работно място, страната не може да им предложи друга работа. Какво ще стане с тях утре? Не мислят и за това, с изключение на едно-две, които си мечтаят да станат беквокалистки или да отворят фризьорски салон… Но всичко това е само част от случилото се през тази нощ, от онова, което ще се случи — в този момент полицаите слизат от колите си, разбиват вратата на незаконната кръчма… Отваря се прозорец и някой извиква: „Ченгетата! Излизайте отзад“. Момичетата на тротоара познават ченгетата, понеже трябва да ги обслужват безплатно. Но в тази нощ се случва нещо друго… Когато полицаите се появяват, момичетата не бягат както обикновено. Те стоят и ги гледат как извеждат с белезници клиентите на незаконното заведение, а няколко от тях дори започват да роптаят… После се отварят и други врати, спират автомобили и внезапно улицата се изпълва с народ… Хората извират от другите незаконни заведения, от къщите, иззад ъглите на улиците и се усеща нещо във въздуха, усеща се как всичко се е натрупвало и в този миг през юли 1967-ма неправдите са стигнали своя предел и повелята долита от Уотс и Нюарк до Дванайсета улица:

— Я ги пускайте веднага, мръсни ченгета! — провиква се едно момиче.

… После се чуват и други викове, настава блъсканица, някаква бутилка се разминава на косъм с един полицай и разбива стъклото на полицейската кола зад него… А на „Семинол“ баща ми спи с глава върху пистолета, който току-що отново е зачислен на въоръжение, защото бунтовете са започнали.

В шест и двайсет и три сутринта телефонът модел „Принцеса“ в моята стая звънна и аз го вдигнах. Беше Джими Фиоретос, който в паниката си ме обърка с майка ми.

— Теси, кажи на Милтън да дойде в ресторанта. Черните са се разбунтували.

— Дом Стефанидис — отвърнах аз любезно, както ме бяха учили. — Кали е на телефона.

— Кали? Господи! Миличка, дай да говоря с баща ти.

— Един момент, моля.

Оставих розовата слушалка, отидох в спалнята на родителите ми и разтърсих баща си.

— Обажда се господин Фиоретос.

— Джими ли? Боже, какво иска? — Той се надигна и на бузата му се открои отпечатъкът от пистолетно дуло.

— Казва, че някой се разбунтувал.

Баща ми скочи от леглото, сякаш все още беше 65 килограма, а не 87, и се приземи с гимнастически подскок, без да помисли, че е гол и има сутрешна ерекция. (Ето защо в съзнанието ми детройтските бунтове винаги ще бъдат свързани с първия път, когато видях възбуден мъжки член. При това членът беше на баща ми, и още по-лошо — той посягаше да вземе пистолет. Понякога пурата не е просто пура.^[5]) Теси вече също беше станала и викаше на Милтън да не отива, а Милтън подскачаше на един крак, като се мъчеше да си обуе панталоните. Скоро всички се намесиха.

— Казах ли ти, че ще стане така! — пищеше Дездемона, докато Милтън тичаше надолу по стълбите. — Поправи ли църквата за Свети Христофор? Не!

— Остави нещата на полицията, Милт — умоляваше го Теси.

— Кога ще се върнеш, тате? — попита Чаптър Илевън. — Нали обеща днес да ме заведеш в „Рейдио Шак“.

И аз, все още стиснала очи, за да изтрия видяното:

— Мисля да си легна обратно.

Единственият човек, който не каза нищо, беше Лефти, защото в суматохата не можа да си намери черната дъска.

 

 

Полуоблечен, с обувки, но без чорапи, с панталони, но без бельо, Милтън Стефанидис се носеше в ранното утро със своя олдсмобил „Делта ’88“. По пътя до „Удуърд авеню“ всичко изглеждаше както обикновено. Пътищата бяха празни, всички още спяха. Но когато сви по булевард „Уест Гранд“, видя във въздуха да се издига стълб от дим. За разлика от другите стълбове, излизащи от комините, този не се разсейваше в общия смог. Висеше ниско над земята като отмъстително торнадо. Кълбеше се и запазваше страховитата си форма, захранван от това, което поглъщаше. Олдсмобилът вървеше право към него. Внезапно се появиха хора. Хора, които тичаха. Носеха разни неща. Смееха се през рамо, докато други им махаха, молеха ги да спрат. Раздаде се вой на сирени. Покрай него профуча полицейска кола. Полицаят зад волана му направи знак да обърне, но Милтън не се подчини.

Всичко му изглеждаше странно, защото това бяха неговите улици. Милтън ги знаеше откакто се помнеше. Ей там, на „Линкълн“, навремето имаше сергия с плодове. Лефти обичаше да се отбива там с Милтън и го учеше как да познава сладките пъпеши по малките дупчици, оставени от пчелите. А на „Тръмбъл“ живееше госпожа Цацаракис. Все ме молеше да й кача джинджифилова бира от мазето — помисли си Милтън. — Вече не можеше да слиза по стълбите. На ъгъла на „Стърлинг“ и „Комънуелт“ беше старият Масонски храм, където в един съботен следобед преди трийсет и пет години Милтън зае второ място в състезание по правопис! Две дузини деца, издокарани в официални дрехи, се мъчеха да произнесат буква по буква „илюзионизъм“. Такива неща се случваха в този квартал. Състезание по правопис! А сега десетгодишните тичаха по улиците с тухли в ръка. Мятаха ги във витрините, смееха се и подскачаха, като че това е някаква игра, някакъв празник.

Милтън отмести поглед от подскачащите деца и видя точно пред себе си дима, погълнал улицата. Имаше секунда-две, за да реши дали да обърне колата, но не го направи. Продължи право напред. Първа изчезна емблемата на капака на олдсмобила, последваха я предните калници и покривът. Габаритните светлини проблеснаха в червено за миг и след това угаснаха.

 

 

Във всяка сцена с преследване героят винаги се качва на покрива. И ние, семейство на строги реалисти, винаги протестирахме: „Защо все се качват най-горе?“, „Гледай, сега ще се качи на върха на кулата. Видя ли? Казах ли ти?“. Но както се оказа, Холивуд разбира човешката природа по-добре, отколкото сме си представяли. Защото, изправена пред тази извънредна ситуация, Теси ни хвана за ръка с Чаптър Илевън и ни заведе на тавана. Може би желанието да се качим колкото може по-високо, далеч от опасността, е някакъв рудиментарен остатък от миналото ни, когато сме живели по дърветата. Или пък майка ми се чувстваше в по-голяма безопасност там, защото вратата беше маскирана зад тапет. Така или иначе, занесохме на тавана един куфар, пълен с храна, и стояхме там три дни, гледайки по малкия черно-бял телевизор на баба ми и дядо ми как градът гори. Дездемона, с домашна дреха и сандали, притискаше картоненото ветрило до гърдите си като щит срещу картината на живота, която се повтаряше.

— О, Господи! Също като в Смирна! Погледнете ги! Маврос! Също като турците, горят всичко!

Трудно беше да се оспорва това сравнение. Бежанците в Смирна носели мебелите си до брега на морето; и сега, по телевизията, хората също мъкнеха мебели. Мъже изнасяха от магазините чисто нови дивани. Хладилници, печки и миялни машини плуваха по улиците. И също като в Смирна, хората сякаш бяха навлекли всичките си дрехи. Жените носеха кожени палта въпреки юлската жега. Мъжете обличаха на бегом нови костюми.

— Смирна! Смирна! Смирна! — продължаваше да вие Дездемона, а аз за своите седем години вече бях слушала толкова много за Смирна, че гледах внимателно екрана, за да разбера какво е било. Но не разбрах. Наистина, къщите горяха, на улицата се излежаваха хора, но нямаше отчаяние. Никога в живота си не ги бях виждала толкова щастливи. Някои свиреха на инструменти, задигнати от музикалните магазини. Други раздаваха бутилки с уиски през разбитите витрини. Приличаше повече на уличен карнавал, отколкото на бунт.

До тази нощ основните чувства на нашия квартал към съгражданите ни негри можеха да се обобщят с думите, които Теси каза, след като гледа изпълнението на Сидни Поатие в „На учителя с любов“, който излезе по кината един месец преди бунтовете. Тя каза:

— Виждате ли, могат да говорят съвсем нормално, стига да искат.

И точно така смятахме. (Няма да отричам, тогава и аз мислех така, понеже всички сме деца на родителите си.) Бяхме готови да приемем негрите. Нямахме предразсъдъци спрямо тях. Искахме да станат част от нашето общество, стига само да се държат нормално!

С подкрепата си за Великото общество^[6] на Джонсън, с ръкоплясканията си след „На учителя с любов“ нашите съседи и роднини недвусмислено показаха добронамерената си вяра, че негрите могат да бъдат съвсем като белите хора. Но какво беше всичко това? — питаха се те, докато гледаха картините по телевизията. Защо тези младежи влачеха диван на улицата? Дали Сидни Поатие би взел от магазина диван, или домакински уред, без да плати? Би ли танцувал така пред горяща къща?

— Никакво уважение към частната собственост — извика господин Бенц, който живееше в съседната къща. А жена му Филис добави:

— Къде ще живеят, ако изгорят до основи собствения си квартал?

Само леля Зо изглежда им симпатизираше:

— Не знам. Ако аз си вървях по улицата и видех палто от норка, може би щях да го взема.

— Зоуи! — възкликна потресен отец Майк. — Това е кражба!

— О, какво не е кражба, ако се замисли човек? Цялата ни страна е крадена.

В продължение на три дни и две нощи очаквахме вести от Милтън. Заради пожарите телефоните не работеха и когато майка ми се опита да позвъни в ресторанта, чу телефонния секретар. Три дни никой не мръдна от тавана с изключение на Теси, която набързо изтичваше до долу да донесе храна от килера, който бързо се изпразваше. Гледахме как броят на жертвите нараства.

Първи ден: жертви — 15. Ранени — 500. Ограбени магазини — 1 000. Пожари — 800.

Втори ден: жертви — 27. Ранени — 700. Ограбени магазини — 1 500. Пожари — 1000.

Трети ден: жертви — 36. Ранени — 1 000. Разграбени магазини — 1 700. Пожари — 1 163.

В продължение на три дни гледахме снимките на жертвите по телевизията. Госпожа Шарън Стоун, убита от снайперист, когато спряла колата си на светофар. Карл Е. Смит, пожарникар, убит от снайперист, докато се борел с огнената стихия.

В продължение на три дни гледахме как политиците се колебаят и спорят: губернаторът републиканец Джордж Ромни искаше президентът Джонсън да изпрати федерални части, а демократът Джонсън отговаряше, че е „в невъзможност“ да направи такова нещо. (През есента предстояха избори. Колкото повече се разрастваха бунтовете, толкова по-малки ставаха шансовете на Ромни да го изберат отново. И затова, преди да изпрати десантчиците-парашутисти, президентът Джонсън изпрати Сайръс Ванс да оцени положението. Минаха почти 24 часа, преди да дойдат федералните части, а през това време неопитната Национална гвардия стреляше напосоки из града.)

Три дни не се бяхме нито мили, нито къпали. Три дни всички нормални дейности в живота ни бяха преустановени, а се съживиха полузабравени ритуали като моленето. Скупчвахме се около леглото на Дездемона и тя се молеше, а Теси се мъчеше, както обикновено, да пропъди съмненията си и да вярва от сърце. В кандилото вече гореше не масло, а електрическа крушка.

Три дни не знаехме нищо за Милтън. Когато Теси си идваше от долния етаж, освен следи от сълзи започнах да откривам по лицето й и слаба вина. Смъртта винаги прави хората практични. Ето защо, докато слизаше долу да търси храна, Теси беше претършувала бюрото на Милтън. Беше прочела условията в неговата застраховка „Живот“ и беше проверила остатъка в пенсионната им сметка. Беше огледала критично външния си вид в огледалото в банята, питайки се дали би могла на тази възраст да си хване нов съпруг.

— Трябваше да мисля за вас — призна ми години по-късно. — Чудех се какво ще правим, ако баща ви не се върне.

До неотдавна да живееш в Америка означаваше да бъдеш далеч от войната. Войните се водеха в джунглите на Югоизточна Азия, в пустините на Близкия Изток. Някъде там, както се пее в старата песен. Но защо тогава, докато надничах през прозореца на сутринта след втората нощ, прекарана на тавана, видях танк да минава покрай градинката пред къщата? Зелен армейски танк, сам-самичък на зазоряване, с огромните вериги, които тракаха по асфалта. Бронираната военна машина, която не срещаше по-сериозно препятствие от забравена тротинетка. Танкът продължи покрай богаташките домове, покрай фронтоните, еркерните прозорци и колонадите. Спря за миг пред един знак „стоп“. Оръдейният купол се завъртя в двете посоки, след което танкът продължи напред.

Ето какво се беше случило: късно в понеделник вечерта президентът Джонсън отстъпи най-накрая пред молбата на губернатора Ромни и разпореди навлизането на федералните части. Генерал Джон Л. Трокмортън установи щаба на 101-ва въздушна дивизия в гимназия „Саут Истърн“, където навремето бяха учили родителите ми. Въпреки че най-ожесточените битки се водеха в Уест Сайд, генерал Трокмортън реши да разгърне десантните си части в Ист Сайд, наричайки това решение „целесъобразно от оперативна гледна точка“. В ранната утрин на вторника десантчиците вече настъпваха, за да потушат безредиците.

Никой друг не видя как танкът се движи с грохот. Баба и дядо спяха. Теси и Чаптър Илевън се бяха сгушили върху надуваеми дюшеци на пода. Дори папагалите не издаваха звук. Спомням си, че гледах лицето на брат ми, което се подаваше от спалния чувал. На памучния хастар на чувала бяха изобразени ловци, стрелящи по патици. Този мъжествен фон само подчертаваше липсата на героизъм у Чаптър Илевън. Кой щеше да се притече на помощ на баща ми? На кого можеше да разчита? На Чаптър Илевън с неговите очила като лупи ли? На шейсет и кусур годишния Лефти с неговата дъска ли? Убеден съм, че онова, което направих тогава, няма нищо общо с хромозомния ми статус. То не беше резултат от високите нива на тестостерон в кръвта ми. Аз постъпих така, както би постъпила всяка изпълнена с любов и преданост дъщеря, отгледана с филми за Херакъл. В този миг реших да намеря баща си и, ако е нужно, да го спася или поне да му кажа да се прибере вкъщи.

След като се прекръстих по православен маниер, слязох на пръсти по таванското стълбище и затворих вратата след себе си. Отидох в стаята си, обух си гуменките и си сложих пилотския шлем в стил Амелия Ерхард. Измъкнах се от предния вход без да събудя никого, изтичах до колелото, подпряно отстрани на къщата, яхнах го и отпраших. След две пресечки видях танк, който беше спрял на червено. Войниците в него разглеждаха съсредоточено някакви карти, опитвайки се да намерят най-добрия маршрут до мястото на бунтовете. Те не забелязаха момиченцето с пилотски шлем, което препускаше с колело. Все още беше тъмно. Птиците тъкмо започваха да пеят. Пролетни ухания на трева и тор изпълваха въздуха и ето че аз се изплаших. Колкото повече приближавах танка, толкова по-голям ми изглеждаше той. Беше ме страх и исках да поема обратно към къщи. Но светна зелено и танкът потегли. Изправих се на педалите и набрах скорост след него.

 

 

В другия край на града, в тъмния ресторант баща ми се мъчеше да стои буден. Барикадиран зад касата, с пистолет в едната ръка и сандвич с шунка в другата, Милтън надникна през витрината, за да види какво става на улицата. През последните две безсънни нощи тъмните кръгове под очите му бяха потъмнели още повече от изпитите чаши кафе. Клепачите му се притваряха, но по челото му се стичаше пот от тревогата и будуването. Коремът го болеше. Страшно му се ходеше до тоалетната, но не смееше да излезе.

Навън снайперистите пак започнаха да стрелят. Беше почти пет. Всяка нощ залязващото слънце, като халка на щора, спускаше нощта над квартала и тогава снайперистите, които се изпокриваха денем заради жегата, се появяваха отново и заемаха своите позиции. Насочваха дулата на всевъзможни оръжия от прозорците на превзети хотели, от пожарните стълби и балконите, иззад автомобили, вдигнати с крик пред къщите. Ако човек беше достатъчно смел или безразсъден да си покаже главата през прозореца по това време на нощта, можеше да види под лунната светлина — другата халка за щори, която се вдигаше — стотици проблясващи дула, насочени към улицата, по която сега настъпваха войниците.

Единствената светлина в закусвалнята беше червеното сияние на джубокса: „Диско-Матик“, изработен от хром, пластмаса и цветно стъкло, той стоеше до входа. През малко прозорче можеше да се види как автоматът сменя плочите, как по тръбите, украсяващи периферията му, се издигат тъмносини мехурчета, символизиращи кипежа на американския живот, на следвоенния оптимизъм, на нашите великолепни газирани напитки. Мехурчетата, пълни с горещия въздух на американската демокрация, изригващи от наредените вътре винилови плочи. „Мама не позволява“ на Бъни Бериган или „Звезден прах“ на Томи Дорси и неговия оркестър. Но не и тази нощ. Тази нощ Милтън беше изключил джубокса, за да чуе, ако някой се опита да влезе.

Персонажите по стените на ресторанта не обръщаха никакво внимание на размириците. Ал Кейлин продължаваше да се усмихва широко от своята рамка. Пол Бъниан и Синият вол Бейб все така крачеха под специалитета на деня. Дъската с менюто продължаваше да предлага яйца, пържени картофи и седем вида пай. Досега нищо не беше се случило. Като по чудо. Предния ден, приклекнал до витрината, Милтън беше видял как мародери разбиват околните магазини. Разграбиха еврейския пазар, изнесоха всичко, с изключение на маца^[7] и свещите за йорцайт^[8]. С изтънчено чувство за стил бяха задигнали от магазина на Джоел Московиц най-скъпите и най-модни обувки, оставяйки само ортопедичните и няколко чифта, произведени от „Флоршейм“. Доколкото Милтън можеше да види, в магазина за електроуреди на Дайър бяха останали само торбички за прахосмукачка. Но какво можеха да откраднат, ако стигнат до ресторанта? Дали щяха да отнесат цветния стъклопис, донесен от Милтън? Дали щяха да проявят интерес към снимката на Тай Коб, полетял към втора база? Може би щяха да отпорят зебрата от столчетата на бара, нали им харесваше всичко африканско? Не беше ли това новата мода, или по-скоро старата мода, станала отново актуална? По дяволите, халал да им е кожата от зебра. Той сам би им предложил столчетата, само и само да сключат мир.

Но ето че Милтън чу нещо. Не беше ли дръжката на вратата? Наостри слух. През последните часове на няколко пъти му се причуваха разни неща. Очите също му играеха номера. Той се наведе зад бара и присви очи в мрака. Ушите му бучаха като морски раковини. Чуваше в далечината стрелба и вой на сирени. Чуваше бръмченето на хладилника и тиктакането на часовника. Към всичко това се добавяше бушуването на кръвта, пулсираща в главата му. Но откъм вратата не се чуваше нищо.

Милтън си отдъхна. Отхапа от сандвича. Предпазливо отпусна глава върху бара. Само за минутка. Щом затвори очи, веднага изпита блаженство. И тогава дръжката на вратата отново изтрака и Милтън подскочи. Тръсна глава, за да се разсъни. Остави сандвича и излезе на пръсти иззад бара, с пистолет в ръка.

Нямаше намерение да го използва. Искаше само да уплаши мародера. Ако не успееше, Милтън беше готов да избяга. Олдсмобилът го чакаше паркиран отзад. За десет минути щеше да стигне до вкъщи. Дръжката пак изтрака. И без да мисли, Милтън направи крачка към стъклената врата и извика:

— Имам пистолет!

Само че не бе взел пистолета. Беше сандвичът с шунка! Милтън заплашваше мародера с парче месо и люта горчица между две филии препечен хляб. Но понеже беше тъмно, номерът се получи. Грабителят отвън вдигна ръце.

Оказа се Морисън от отсрещната къща.

Милтън гледаше Морисън. Морисън гледаше Милтън. И после баща ми каза онова, което казват белите в подобна ситуация:

— Какво обичаш?

Морисън го гледаше изумен.

— Абе, ти какво правиш тук? Да не си луд? Тука белите не са в безопасност. — Изтрещя изстрел. Морисън се прилепи към стъклото. — Никой не е в безопасност.

— Трябва да защитя имота си.

— А животът не ти ли е ценен? — повдигна вежди Морисън, за да покаже неоспоримата логика на това твърдение. После заряза високомерното изражение и се покашля. — Виж, шефе, така и така си тука, може да ми помогнеш. — Подаде му няколко дребни монети. — Дойдох за цигари.

Милтън наведе глава и на свой ред вдигна вежди изумен.

— Сега е моментът да ги откажеш — каза с пресъхнало гърло.

Пак се чу изстрел, този път по-наблизо. Морисън подскочи, а сетне се усмихна.

— Така си е, вредят на здравето. И става все по-опасно — ухили се широко. — Това ще ми е последната кутия, кълна се в Бога. — Той пусна парите през процепа за пощата. — „Парламент“. — Милтън погледна надолу към монетите за миг, после отиде да донесе цигарите.

— Да ти се намира кибрит? — попита Морисън.

Милтън му пъхна и един кибрит. И в този момент усети, че вече не издържа всичко това — размириците, опънатите нерви, миризмата на огън във въздуха и дързостта на Морисън, който беше рискувал живота си за една кутия цигари. Внезапно размаха ръце към всичко наоколо и извика през вратата:

— Абе, хора, какво има, какво толкова ви пречи?

На Морисън му трябваше само миг.

— Вие ни пречите — каза той и си тръгна.

 

 

„Вие ни пречите“. Колко пъти чувах това в детството си! Казваше го Милтън, имитирайки така наречения негърски акцент, винаги когато някой либерален многознайко говореше за „културно онеправданите“, „подкласата“ или „зони за подпомагане“. Той беше убеден, че тази фраза, чута от него докато самите чернокожи опожаряваха огромна част от прекрасния ни град, доказваше собствената си абсурдност. С течение на годините Милтън я използваше като щит срещу всички противоположни мнения и накрая тя се превърна в своеобразна мантра, обяснение защо светът отива по дяволите, което се отнасяше не само за афроамериканците, но и за феминистките, и за хомосексуалистите. Разбира се, той обичаше да го използва и по отношение на нас, независимо дали закъснявахме за вечеря, или носехме дрехи, които Теси не одобряваше.

— Вие ни пречите!

Думите на Морисън отекнаха из улицата, но Милтън нямаше време да се съсредоточи върху тях. Точно в този момент бавно се появи първият танк, като скърцаща Годзила от японски филм. От двете му страни вървяха не полицаи, а войници от Националната гвардия с маскировъчни униформи и каски, които нервно стискаха пушките си с извадени щикове. Прицелваха се нагоре, към дулата, които сочеха надолу към тях. Настъпи миг на относително затишие, колкото Милтън да чуе как Морисън затръшва вратата отсреща. После сякаш изпука детска пушка и внезапно улицата бе озарена от хиляди изстрели…

На петстотин метра оттам аз също ги чух. Следвайки танка на прилично разстояние, стигнах с колелото си от Индиан Вилидж в Ист Сайд чак до Уест Сайд. Мъчех се да се ориентирам, но бях само на седем и половина и не знаех много от имената на улиците. Докато минавахме през центъра, познах „Духът на Детройт“, статуята на маршал Фредерикс пред кметството. Няколко години преди това някакъв шегаджия беше нарисувал с червена боя следи от стъпки, съразмерни с големината на статуята, които пресичаха „Удуърд“ и стигаха до статуята на гола жена пред Националната банка. Макар и избледнели, следите още личаха, докато минавах с колелото край тях. Танкът зави по улица „Буш“ и аз продължих след него покрай „Мънро“ и светлините на Грийктаун. При нормални обстоятелства старите гърци от поколението на дядо ми щяха вече да се събират по кафенетата, за да прекарат деня в игра на табла, но в утринта на 25 юли 1967-ма улицата беше пуста. В един момент моят танк се срещна с други и всички в колона се отправиха на северозапад. Скоро центърът свърши и вече не знаех къде съм. Наведох се над кормилото, за да придобия аеродинамична форма и бясно завъртях педалите в гъстия петролен пушек на движещата се колона…

… А през това време на улица „Пингрий“ Милтън клечи зад тенекиите от зехтин. Куршуми летят от всички тъмни прозорци на улицата, от билярдната зала на Франк и бар „Кроу“, от камбанарията на Африканската епископална църква — толкова много, че се сливат във въздуха като дъжд и единствената улична лампа сякаш примигва. Удрят се в щитове, рикошират в тухлите, татуират паркираните коли. Надупчват краката на пощенската кутия и тя се килва като пияница. Сриват витрината на ветеринарната служба и продължават през стените до клетките на животните отзад. Немската овчарка, която е лаяла без да спре три дни и две нощи, най-накрая млъква. Една котка скача с писък във въздуха, пламтящите й зелени очи угасват като лампи. Вече се води истинска битка, престрелка, късче от Виетнам, донесено вкъщи. Но в този случай виетконгците лежат върху надуваеми дюшеци или седят на сгъваеми столчета и пият малцово уиски — армия от доброволци, притаени в засада срещу редовните войници по улиците.

Никой не знаеше какви са тези снайперисти. Но е лесно да разберем защо полицията ги нарича така. Обяснимо е защо кметът Джероум Кавано и губернаторът Джордж Ромни ги нарекоха снайперисти. Снайперистът по дефиниция действа сам. Снайперистът е страхливец, той дебне; убива от разстояние, без да го видят. Беше удобно да ги нарекат снайперисти, защото ако не бяха снайперисти, какви бяха? Нито губернаторът, нито вестниците отговориха на този въпрос; книгите по история мълчат и до ден-днешен, но аз, свидетел на всичко това от колелото си, мога да кажа категорично: в Детройт през юли 1967-ма се водеше партизанска война.

Втората американска революция.

И ето че войниците от гвардията отвръщат на огъня. При избухването на бунта полицията като цяло е гледала да го ограничава; вместо да настъпват, те са се опитвали да овладеят безредиците. Така са действали и федералните части, десантчиците от 82-ра и 101-ва въздушни дивизии, закалени в битките ветерани, които знаят как да използват адекватна сила. Но войниците от Националната гвардия са друго нещо. Съботно-неделни воини, направо от домовете те са хвърлени във внезапна битка. Те са неопитни, уплашени. Вървят по улицата и помитат с куршуми всичко, което виждат. Понякога направо газят с танковете градинките пред къщите. Минават през огради, блъскат се в стени. За миг танкът спира пред „Зебра“. Десетина войници го обкръжават, прицелвайки се в снайперист на четвъртия етаж на хотел „Боумонт“. Снайперистът стреля; войниците отвръщат и мъжът пада, увисва за краката на пожарната стълба. Веднага след това от другата страна на улицата нещо проблясва. Милтън поглежда нагоре и вижда как Морисън в своята дневна пали цигара „Парламент“ с кибрит от кутийка с шарки на зебра.

— Не! — вика Милтън — Не!

… но Морисън, ако го чува, си мисли, че е поредната реч срещу пушенето. Ала нека си признаем: той не чува Милтън. Едва дръпва от цигарата и две секунди по-късно един куршум го улучва право в челото и той се свлича. А войниците продължават нататък. Улицата отново опустява и притихва. Автоматите и танковете раздират съседната улица, после улицата след нея. Милтън стои до входа и гледа към празния прозорец, където е стоял Морисън. После осъзнава, че ресторантът е в безопасност. Войниците са дошли и са си отишли. Бунтът е потушен…

… Само че сега по улицата се задава някой друг. Докато танковете изчезват нататък по „Пингрий“, от другата страна идва нова фигура. Един обитател на квартала се показва иззад ъгъла и се отправя към „Зебра“…

… Следвайки пътя на танковете, аз забравям за намерението си да покажа на брат ми как се постъпва мъжки. Избухналата престрелка ми изкарва акъла. Много пъти съм разглеждала тетрадката на баща ми с изрезки за Втората световна война; виждала съм Виетнам по телевизията; изгледала съм безчет филми за древния Рим или за битките през Средновековието. Но нищо не ме е подготвило за война в родния ми град. От двете страни на улицата се издигат разлистени брястове. До тротоара са паркирани коли. Минавам покрай морави с градински мебели, хранилки и ванички за птици. Когато вдигам поглед към свода от брястове, небето тъкмо започва да просветлява. Птици и катерички подскачат из клоните. В едно дърво се е заплело хвърчило. От един клон, закачена за връзките, се поклаща обувка за тенис. Точно под нея виждам табелата на улицата. Цялата е надупчена, но успявам да прочета: „Пингрий“. И изведнъж осъзнавам къде съм. Ето го „Валю Мийт“! И „Нюйоркър Клоутс“. От щастие, че ги виждам, в първия миг не забелязвам, че и двата магазина горят. Оставям танковете да се отдалечат, поемам по някаква алея и спирам зад едно дърво. Слизам от колелото и надничам към ресторанта на отсрещния тротоар. Главата на зебрата е непокътната, ресторантът не гори. В този миг обаче виждам човек, който върви към „Зебра“, От трийсетина метра го виждам как вдига в ръката си бутилка, запалва парцала, който се показва от гърлото й и с несръчно движение хвърля коктейла „Молотов“ през витрината на „Зебра“. И докато пламъците избухват вътре, подпалвачът крещи възторжено:

— Опа, мръсно копеле!

Виждам го само в гръб. Все още не е съвсем просветляло, а от съседните горящи сгради се издига пушек. Но под светлината от пламъците, преди фигурата да побегне, ми се струва, че разпознавам черната барета на моя приятел Мариус Викзевиксард Чалухличилцес Граймс.

— Опа!

Баща ми чува отвътре добре познатото подвикване на гръцките сервитьори и преди да осъзнае какво става, заведението избухва в пламъци. „Зебра“ е станала саганаки! Когато сепаретата се запалват, Милтън се втурва зад бара да вземе пожарогасителя, вдига към пламъците маркуча и се приготвя да стисне ръчката…

… но внезапно спира. И в този миг аз виждам на лицето на баща си познато изражение, което той често добива на масата — отнесеният поглед на човек, който нито за миг не престава да мисли за работа. Успехът зависи от адаптирането към нови ситуации. А каква по-нова ситуация от тази? Пламъците пълзят по стените; снимката на Джими Дорси се сгърчва. А Милтън си задава някои логични въпроси. Как би могъл да върти ресторант в подобен квартал? Колко ще струват утре сутрин така или иначе вече обезценените имоти? И най-важният от всички — как може да е престъпление? Да не би той да беше започнал бунта? Той ли беше хвърлил коктейла „Молотов“? Също като Теси Милтън надниква мислено в най-долното чекмедже на бюрото си, и по-конкретно — в един дебел плик с трите застрахователни полици в различни компании. Прочита наум обезщетенията за пожар и ги събира. Крайната сума — 500 000 долара — го заслепява. Половин милион! Милтън се оглежда с безумни, жадни очи. Рекламата на пържени филийки гори. Тапицираните с кожа от зебра столове на бара приличат на редица факли. Той се обръща и като луд изтичва навън към олдсмобила…

И там вижда мен.

— Кали! Какво правиш тук, по дяволите?

— Дойдох да ти помогна.

— Да не си се побъркала! — вика Милтън.

Но въпреки гнева в гласа си пада на колене и ме прегръща. Аз увивам ръце около врата му.

— Тате, ресторантът гори.

— Знам.

Аз се разплаквам.

— Всичко е наред — казва баща ми, докато ме носи към колата. — Хайде сега да си вървим вкъщи. Всичко свърши.

И така, бунт ли беше това, или партизанска война? Нека отговоря на този въпрос с други въпроси. След като бунтът свърши, бяха ли открити в целия квартал складирани оръжия? И дали тези оръжия бяха АК-47 и автомати? Защо генерал Трокмортън изпрати танковете в Ист Сайд, на километри от бунтовете? Така ли се усмирява неорганизирана шайка снайперисти? Или това беше по-скоро военна стратегия? Нещо като установяване на фронтова линия по време на война? Вярвайте в каквото щете. Аз бях на седем години, следвах един танк до мястото на битката и видях това, което видях. Оказа се, че когато най-накрая избухна революция, никой не я снима. По телевизията я нарекоха само бунт.

На следващата сутрин, когато димът се разнесе, знамето на града пак се виждаше. Помните ли символа върху него? Феникс, който се издига от пепелта. А думите отдолу? Speramus meliora; resurget cineribus. „Надяваме се на по-добро; то ще се вдигне от пепелищата“.