Джефри Юдженидис
Мидълсекс (10)

Новини от света

Изчаках да минат три дни, преди отново да се обадя на Джули. Беше десет вечерта и тя все още работеше в ателието. Не беше вечеряла, затова предложих да хапнем заедно. Казах, че ще мина да я взема.

Този път тя ме покани да вляза. Ателието й беше разхвърляно, стряскащо с хаоса си, но след първите няколко стъпки забравих всичко това. Вниманието ми прикова това, което видях по стените. На тях бяха закачени пет-шест големи снимки с индустриалния пейзаж на химически завод. Джули беше снимала завода от кран и зрителят имаше чувство, че се носи над виещи се тръби и комини.

— Добре, стига толкова — каза тя, като ме побутваше към вратата.

— Чакай — казах. — Аз харесвам заводи. Роден съм в Детройт. Това тук е за мен все едно Ансел Адамс.^[1]

— Вече видя всичко — каза тя, като ме пъдеше, зарадвана, смутена, усмихната, опърничава.

— В дневната имам една снимка на Бернд и Хила Бехер — похвалих се аз.

— Имаш снимка на Бернд и Хила Бехер? — тя спря да ме бута.

— Стара фабрика за цимент.

— Добре де, хубаво — каза Джули умилостивена. — И аз снимам фабрики. Това правя. Снимам фабрики и заводи. На тези е „Ай Джи Фарбен“ — тя се намръщи. — Безпокоя се, че това е типичното нещо, което един американец може да прави тук.

— Имаш предвид индустрия на Холокоста?

— Не съм чела тази книга, но, да, това имам предвид.

— Ако открай време снимаш заводи, мисля, че е различно — казах й. — Значи наистина се вълнуваш от това. Ако се интересуваш от заводи, как би могла да не снимаш „Фарбен“.

— Значи мислиш, че няма нищо лошо?

Посочих снимките.

— Страхотни са.

Умълчахме се, загледани един в друг и без да мисля, аз се наведох и леко я целунах в устата.

Когато целувката свърши, тя отвори широко очи.

— Помислих те за гей, когато се запознахме.

— Сигурно заради костюма.

— Радарът ми за гейове е излязъл от строя — поклати глава Джули. — Аз винаги съм подозрителна, бидейки последната преграда.

— Последната какво?

— Не си ли чувал за това? Азиатките са последната преграда. Ако някой мъж не иска да си признае, че е гей, той сваля азиатки, защото телата им приличат повече на телата на момчета.

— Твоето тяло не прилича на момчешко — казах аз.

Джули се засрами. Отмести поглед встрани.

— Много ли прикрити гейове те свалят? — попитах я.

— Два пъти в колежа, после в университета — отговори Джули.

Нямаше какво друго да отговоря, освен пак да я целуна.

 

 

За да подхвана наново историята на моите родители, трябва да спомена един много смущаваш спомен, свързан с американец от гръцки произход — Майкъл Дукакис върху неговия танк. Спомняте ли си го? Онзи един-единствен образ, който обрече на смърт надеждите ни да вкараме грък в Белия дом: Дукакис, с прекалено голяма военна каска, как се друса върху „Уокър Булдог М41“. Как се опитва да изглежда като президент, но прилича на момченце на увеселително влакче в лунапарк. (Всеки път, когато грък се насочи към Овалния кабинет, нещо се обърква. Първо беше Агню с неплатените данъци, а след това Дукакис с танка.) Преди Дукакис да се покатери върху бронираната машина, преди да съблече своя костюм „Дж. Прес“ и да сложи военната униформа, всички ние — тук говоря от името на моите събратя американци от гръцки произход, независимо дали те искат това, или не — всички ние ликувахме. Този човек беше кандидатът на демократите за президент на Съединените щати! Той беше от Масачузетс като семейство Кенеди! Изповядваше религия дори още по-странна от католицизма, но никой не повдигаше този въпрос. Годината беше 1988-ма. Може би най-накрая беше дошло време, когато всеки би могъл — но не и все същите стари лица — да стане президент. Вижте плакатите на конгреса на Демократическата партия! Погледнете стикерите отзад на всички волва — „Дукакис“. Човек, в чието име имаше повече от две гласни букви, се кандидатираше за президент! За последен път това се беше случило с Айзенхауер (който обаче изглеждаше добре върху танк). Като цяло американците предпочитат президентите им да имат в имената си най-много две гласни букви. Труман. Джонсън. Никсън. Клинтън. Ако имат повече от две гласни (Рейгън), тогава съгласните не бива да са повече от две. А още по-добре е да има само една гласна — Буш. Тогава го избират два пъти. Защо Марио Куомо реши да не се кандидатира за президент? До какво заключение е стигнал той, когато се е оттеглил, за да обмисли нещата? За разлика от Майкъл Дукакис, който беше от академичния Масачузетс, Марио Куомо беше от Ню Йорк и знаеше как стоят нещата. Куомо знаеше, че никога няма да спечели. Вярно, той беше твърде либерален за онова време. Но освен това: прекалено много гласни.

Покачен върху танк, Майкъл Дукакис вървеше към стена от фотографи и оттам към своя политически залез. Колкото и да е болезнен споменът ми за този образ, аз неслучайно го споменавам. Точно така изглеждал моят баща, новопостъпилият на служба матрос втори клас Милтън Стефанидис, докато се поклащал в десантната лодка край калифорнийския бряг през есента на 1944-та. Също като на Дукакис, каската му била огромна. Като при Дукакис, ремъкът под брадичката изглеждал все едно го е стегнала майка му. Като при Дукакис, изражението на Милтън издавало все по-ясното съзнание, че е направил грешка. Милтън също не можел да слезе от превозното средство. И той пътувал към своята гибел. Единствената разлика била липсата на фотографи, понеже било среднощ.

Един месец след като влязъл във военноморския флот на САЩ, Милтън бил изпратен в базата „Коронадо“ в Сан Диего. Зачислили го в амфибийните части, чиято работа била да транспортират войниците до Далечния изток и да им помагат при десанти. Работата на Милтън — засега само по време на учения — била да спуска десантните лодки отстрани на транспортния кораб. В продължение на един месец, шест дни седмично, десет часа на ден, правел това — спускал лодки, пълни с мъже, при различни атмосферни условия.

А когато не спускал десантни лодки, самият той бил в тях. Три-четири нощи седмично трябвало да упражняват нощни десанти. Те били изключително трудни. Брегът около Коронадо бил опасен. За неопитните кормчии било трудно да насочват лодката към сигналните светлини на брега и често подкарвали право към скалите.

Каската пречела на Милтън да вижда в настоящето, но му давала доста добра картина за бъдещето. Тежала колкото топка за боулинг. Била с дебелината на автомобилна ламарина. Слагала се на главата като шапка, но изобщо не приличала на шапка. При контакт с черепа каската предавала образите директно в мозъка. Образите на предмети, които била проектирана да не пропуска. Куршуми, например. И шрапнели. Каската изолирала мозъка, за да може да размишлява върху тези жизненоважни факти от действителността.

Но ако сте човек като баща ми, вие започвате да мислите как да избягате от тези житейски факти. След една седмица учения Милтън осъзнал, че постъпвайки във флота е направил ужасна грешка. Едва ли битката можела да бъде по-опасна от подготовката за нея. Всяка нощ имало по някой ранен. Вълните ги лашкали към корпуса на кораба, момчетата падали зад борда и водата ги подмятала. Преди седмица едно хлапе от Омаха се удавило.

Денем тренирали, като играели футбол на брега, обути с войнишки обувки, за да си закаляват краката, а нощем се провеждали учения. Изтощен, страдащ от морска болест, Милтън стоял притиснат като сардина в консерва, нарамил тежка раница. Той винаги е искал да бъде американец и сега имал възможността да види що за хора са неговите събратя американци. Плътно притиснат до тях, той трябвало да търпи дебелашки цинизъм и глупави разговори. Дълги часове прекарвали заедно в лодките, подмятани насам-натам, заливани от вълните. Лягали си в три-четири сутринта. После слънцето изгрявало и идвало време всичко да започне отначало.

Защо постъпил във флота? За да си го върне, за да избяга. Искал да отмъсти на Теси, но искал и да я забрави. Не се получило нито едното, нито другото. Монотонността на войнишкия живот, безкрайното повторение на задълженията, опашките за храна, за тоалетната, за бръснене никак не разнообразявали нещата. Стоенето на опашка по цял ден извиквало тъкмо онези мисли, които Милтън искал да избегне — за отпечатъка от кларнет, като огнен пръстен, върху зачервеното бедро на Теси. Или за Ван Ден Брок, хлапето от Омаха, което се удавило — смазаното му лице, морската вода, която течала през избитите му зъби.

В лодката на всички около Милтън вече им се гадело. Десет минути сред вълните и превитите надве моряци вече повръщали върху набраздения на ивици метален под говеждата яхния и разтворимото картофено пюре, с които били вечеряли, без това да породи каквито и да било коментари. Противната течност, неестествено синя под лунната светлина, се плискала, като опръскала обувките на всички. Милтън вдигнал лице, мъчейки се да поеме поне глътка въздух.

Лодката се люлеела, подхвърляла ги наляво и надясно. Издигала се върху вълните и падала с трясък, а целият корпус треперел. Приближавали се към брега, шумът от прибоя се усилвал. Другите си наместили раниците и се приготвили за въображаемия десант; и матрос Стефанидис напуснал уединението на своята каска.

— Видях го в библиотеката — морякът до него казвал в този момент на своя другар. — На таблото с обявите.

— Що за изпит?

— Нещо като приемен. За Анаполис.

— Да бе, в Анаполис само такива като нас чакат.

— Няма значение дали ще те приемат, или не. Номерът е, че който ще се явява на изпита, го освобождават от учения.

— Какво каза за някакъв изпит? — намесил се Милтън.

Морякът се огледал, за да провери дали някой друг не ги е чул.

— Да си мълчиш, чу ли! Ако всички се запишем, няма да мине.

— Кога е?

Но преди морякът да успее да отговори, се чуло страховито стържене — пак се ударили в скалите. От внезапното спиране всички полетели напред. Каските се удряли една в друга, чупели се носове. Всички изпопадали един връз друг, лодката се наводнила и лейтенантът се разкрещял. Заедно с всички други Милтън скочил в хаоса — черните скали, подводното течение, което ги засмуквало, бутилките мексиканска бира, подплашените раци.

 

 

А в Детройт, също в тъмното, майка ми била на кино. Годеникът й Майкъл Антониу се бил върнал в „Светия кръст“ и сега съботите й били свободни. На екрана на кинотеатър „Ескуайър“ примигвали цифри… 5… 4… 3… И започнал кинопрегледът. Протръбили приглушени фанфари. Говорител започнал да чете сводките от фронта. През цялата война този човек бил все един и същ и Теси имала чувство, че вече го познава; почти като роднина. Седмица след седмица той я информирал за Монти и англичаните, които изтласквали танковете на Ромел от Северна Африка, за американските части, които освобождавали Алжир и направили десант в Сицилия. Ядейки пуканки, Теси гледала екрана, докато месеците и годините минавали. Кинопрегледът следвал определен ред. Най-напред се съсредоточавал върху Европа. Показвали танкове, минаващи през малки селца и френски момичета, които махали с кърпички от балконите. Френските момичета нямали вид на преживели война; те носели красиви клоширани поли, бели къси чорапки и копринени шалчета. Никой от мъжете не носел кепе, което изненадало Теси. Тя открай време искала да отиде в Европа, не толкова в Гърция, колкото във Франция или Италия. Докато гледала тези кинопрегледи, това, което забелязвала, не били разрушените от бомбардировките сгради, а откритите кафенета, фонтаните, спокойните градски кученца.

Две съботи по-рано тя видяла как Съюзниците освобождават Антверпен и Брюксел. Сега, когато вниманието се насочило към Япония, пейзажът се променил. В кинопрегледите се появявали палми и тропически острови. Този следобед на екрана била изписана датата октомври 1944 и говорителят обявил: „Докато американските части се приготвят за последната офанзива в Тихия океан, генерал Дъглас Макартър, който се кълне, че ще изпълни обещанието си да се върне, прави преглед на войските“. Кадрите показвали моряци — едни стояли мирно на палубата, други плъзгали в оръдията артилерийски снаряди, трети правели физиономии на брега, махали на роднини и приятели вкъщи. А моята майка, седнала сред публиката, открила, че прави нещо налудничаво. Търсела лицето на Милтън.

Все пак той й бил втори братовчед, нали? Съвсем естествено било да се тревожи за него. Освен това не били точно влюбени, свързвало ги нещо по-незряло, като увлечение, заплесване. Нищо подобно на онова, което изпитвала към Майкъл. Теси поизправила гръб, нагласила си чантичката в скута. Седяла благоприлично като млада сгодена дама. Но след като кинопрегледът свършил и започнал филмът, тя забравила за желанието си да се прави на голям човек. Прегърбила се и си опряла краката на предната седалка.

Може би този ден филмът не бил много добър или пък напоследък тя се преситила от филми — ходела на кино всеки ден през последните осем дни, — но каквато и да била причината, Теси не можела да се съсредоточи. Продължавала да мисли, че ако нещо се случи с Милтън, че ако го ранят или, не дай Боже, изобщо не се върне — в известен смисъл вината ще е нейна. Тя, разбира се, не му е казала да се запише във флота. Ако я беше попитал, щеше да го разубеди. Но знаела, че го е сторил заради нея. Приличало малко на „Сред пясъците“ с Клод Барън — филмът, който била гледала преди две седмици. В него Клод Барън се записва в Чуждестранния легион, защото Рита Карол се омъжва за друг. Другият се оказва мошеник и пияница и Рита Карол го напуска и поема към пустинята, където Клод Барън се бие с арабите. Когато Рита Карол успява да стигне до него, той вече лежи ранен в болницата, всъщност не точно болница, а само една палатка, и тя му казва, че го обича, а Клод Барън отговаря: „Заминах за пустинята, за да те забравя. Но пясъкът беше с цвета на твоята коса. Небето в пустинята беше с цвета на твоите очи. Където и да идех, ти беше там“. И после умира. Теси си изплакала очите. Тушът й за мигли се разтекъл и оставил ужасни петна по яката на блузата й.

 

 

Нощни учения и сутрешни прожекции в събота, скокове в морето и прегърбване на седалката, тревога, съжаления, надежда и опити да забравиш — но ако трябва да бъдем напълно честни, това, което хората правели най-много през войната, било да пишат писма. В подкрепа на личното ми убеждение, че истинският живот не може да се мери с неговото описване, членовете на моето семейство като че ли прекарали по-голямата част от онази година, водейки кореспонденция. От „Светия кръст“ Майкъл Антониу пишел на годеницата си два пъти седмично. Писмата му пристигали в светлосини пликове с лика на патриарх Бенямин, щампован в горния ляв ъгъл, а на листовете вътре неговият почерк, подобно на гласа му, бил женствен и четлив. „Най-вероятно първото място, където ще ме пратят след ръкополагането, ще бъде някъде в Гърция. Сега, след като нацистите си отидоха, много неща ще трябва да се градят наново“.

На бюрото си под подпорките за книги, изобразяващи Шекспир, Теси отговаряла предано, макар и не съвсем искрено. Повечето неща, които правела, не й се виждали достатъчно добродетелни, за да ги разкаже на годеник-семинарист. И затова започнала да си измисля по-благопристоен живот. „Тази сутрин със Зо отидохме да помогнем като доброволки в Червения кръст — пишела майка ми, след като била прекарала целия ден в кинотеатър «Фокс», ядейки ябълки. — Дадоха ни да късаме стари чаршафи на ленти за бинтове. Да знаеш само какъв мехур ми излезе на палеца. Огромно нещо.“ Отначало не пишела тия безразборни измислици, а откровено си разказвала какво е правила през деня. Но в едно писмо Майкъл Антониу й писал: „Няма нищо лошо във филмите, но в това време на война се питам дали те са най-добрият начин да си прекарваш времето“. След това Теси започнала да си измисля разни неща. Тя оправдавала своите лъжи, като си казвала, че това е последната й година на свободен човек. Следващото лято щяла да бъде попадия и да живее някъде в Гърция. За да смекчи донякъде своята неискреност, тя избягвала да пише за себе си, а изпълвала писмата си с похвали за Зоуи. „Тя работи шест дни в седмицата, но всяка неделя става в ранни зори, за да заведе госпожа Цонтакис на църква — тя, горкичката, е на 93 години и едва ходи. Такава си е Зоуи. Все мисли за другите“.

 

 

Междувременно Дездемона и Милтън също си пишели. Преди да замине на война, баща ми обещал на своята майка, че най-накрая ще усвои писмения гръцки. Сега, в Калифорния, легнал на койката си вечер, толкова разранен и натъртен, че едва можел да помръдне, Милтън ровел в гръцко-английския речник, за да докладва за флотския си живот. Но независимо колко се стараел, когато писмата пристигали на улица „Хърлбът“, нещо при превода се губело.

— Що за хартия е това? — питала мъжа си Дездемона и вдигала лист, който приличал на швейцарско сирене. Досущ като мишки, военните цензори изгризвали писмата на Милтън, преди да ги сервират за консумация на Дездемона. Те отхапвали всяко споменаване на думата „инвазия“, всяка поява на „Сан Диего“ или „Коронадо“. Изяждали цели абзаци, описващи военноморската база, разрушителите и подводниците, акостирали в нея. И тъй като гръцкият на цензорите бил по-лош и от този на Милтън, те често правели грешки и кастрели нежните думи, целувките и прегръдките.

Въпреки дупките в посланията на Милтън (и материални, и синтактически) баба ми долавяла колко опасно е положението му. В неговите разкривени сигми и делти съзирала треперещата ръка на нарастващата му тревога. Зад граматическите грешки долавяла нотката на страх в гласа му. Самите листове на неговите писма я плашели, защото вече й изглеждали разкапани.

Матрос Стефанидис обаче правел всичко възможно да си спаси кожата. В сряда сутринта той отишъл в библиотеката на базата, за да се яви на приемен изпит за военноморската академия на САЩ. През следващите пет часа, щом вдигнел очи от изпитните документи, виждал как другите моряци правят гимнастика под палещите слънчеви лъчи. Не можел да сдържи усмивката си. Докато другарите му се пържели навън, Милтън седял под вентилатора и извеждал математическо доказателство. Те били принудени да тичат насам-натам из покритото с пясък игрище, а Милтън четял текст от някой си Карлайл и отговарял на въпросите под него. А вечерта, когато те щели да се блъскат в скалите, той щял да спи блажено в леглото си.

В първите месеци на 1945-а всички гледали да кръшнат от задълженията си. Майка ми бягала от благотворителна дейност, като ходела на кино. Баща ми се скатавал от маневри, държейки изпит. Но като говорим за спасение, баба ми търсела помощ не от кого да е, а от самите сили небесни.

Една неделя през март отишла в „Успение Богородично“ преди да започне светата литургия. Влязла в една ниша, пристъпила към иконата на Свети Христофор и му предложила следната сделка.

— Моля те, Свети Христофоре — Дездемона целунала върховете на пръстите си и докоснала с тях челото на светеца, — ако запазиш Милти жив и здрав във войната, ще го накарам да обещае, че ще се върне в Битиниос да ремонтира църквата.

Тя вдигнала очи към Свети Христофор, мъченика на Мала Азия.

— Ако турците са я съборили, Милти ще я построи. Ако има нужда само от боядисване, той ще я боядиса.

Свети Христофор бил великан. С тояга в ръка преминал буйна река, докато на гърба си носел малкия Исус, най-тежкото бебе, живяло някога, защото държало света в ръцете си. Кой светец би закрилял по-добре нейния син, изложен на опасности в морето? Дездемона се молела в полумрака. Движела устни, изричайки условията.

— Ще ми се още, ако е възможно, Свети Христофоре, да освободят Милтън от обучението. Казва ми, че било много опасно. Сега вече ми пише на гръцки, Свети Христофоре. Не е много добре, но става. Освен това ще го накарам да обещае да сложи в църквата нови пейки. Ако искаш, и няколко килима.

Тя спряла и притворила очи. Прекръстила се безброй пъти, очаквайки отговор. После внезапно изправила гръб. Отворила очи, кимнала, усмихнала се. Целунала пак пръстите си и докоснала с тях изображението на светеца, а после се забързала към къщи, за да съобщи на Милтън добрите вести.

 

 

— Да бе, как не — казал баща ми, като получил писмото. — Свети Христофор си няма друга работа.

Той пъхнал писмото в гръцко-английския речник и отнесъл и двете до пещта за горене на смет зад бараката. (Това бил краят на уроците по гръцки на баща ми. Той продължил да говори на гръцки с родителите си, но така и не успял да се научи да пише, а с възрастта започнал да забравя значението дори на най-простите думи. Накрая не можел да каже кой знае колко повече от Чаптър Илевън или мен, тоест почти нищо.)

Сарказмът на Милтън бил разбираем, като се имат предвид обстоятелствата. Тъкмо предния ден командирът му дал ново назначение в предстоящото нападение. Отначало той не проумял новината, както се случва с всички лоши вести. Сякаш думите на командира, истинските срички, които отправил към Милтън, били разбъркани и размесени от момчетата в разузнавателния отдел. Той отдал чест и излязъл. Слязъл на брега все още недоумяващ лошата новина, сякаш тя действала с известна предпазливост, като му отпуснала тези последни няколко мига на покой и заблуждение. Загледал се в залеза. Възхищавал се на група тюлени върху скалите, невъзмутими като неутралната Швейцария. Събул си обувките, за да усети пясъка под краката си — тепърва опознавал света, а не се канел да го напусне. Но после се появили пукнатините. Процеп отгоре на главата му, през който със свистене нахлула лошата новина; притреперване в коленете, които поддали, и внезапно Милтън не можел повече да си затваря очите.

Трийсет и осем секунди. Това била новината.

— Стефанидис, прехвърлен си да служиш като сигналист. Яви се в сграда Б в седем нула нула утре сутрин. Свободен си.

Това му казал командирът. Само това. И честно казано, той не се изненадал. С приближаването на нашествието се разразила внезапна епидемия от наранявания сред сигналистите. Едни си режели пръстите, докато давали наряд в кухнята. Други се прострелвали в краката, като си чистели оръжието. По време на нощните учения сигналистите пламенно се хвърляли срещу скалите.

Трийсет и осем секунди била продължителността на живота на един сигналист. По време на десанта матрос Стефанидис щял да стои най-отпред в лодката. С помощта на нещо като фенер щял да изпраща сигнали с морзовата азбука. Фенерът щял да свети ярко, отлична мишена за вражеските позиции на брега. Точно за това си мислел той, докато стоял на брега със събути обувки. Мислел си, че никога няма да наследи бара на баща си. Мислел си, че никога повече няма да види Теси. Вместо това след няколко седмици щял да стои изправен в лодката, изложен на вражеския огън, хванал ярката светлина. Поне известно време.

 

 

Невключен в „Новини от света“ кадър на транспортния кораб, с който баща ми напуснал военноморската база в Колорадо и се отправил на запад. В кинотеатър „Ескуайър“, вдигнала крака над лепкавия под, Теси Зизмо наблюдава как бели стрели прекосяват Тихия океан. „Дванайсета военноморска флотилия на САЩ напредва в Тихия океан — казва говорителят. — Крайна точка: Япония“. Една стрелка тръгва от Австралия, движейки се през Нова Гвинея към Филипините. Друга стрелка започва от Соломоновите острови, трета — от Мариянските острови. Теси изобщо не е чувала за тези места. Но ето че стрелките продължават, напредват към други острови, които са й неизвестни — Иво Джима, Окинава, — всеки от тях отбелязан със знамето с изгряващото слънце. Стрелките от три посоки се събират върху Япония, която всъщност е само група острови. Докато Теси се оправя с географията, кинопрегледът показва документални кадри. Една ръка пуска в действие звънец за тревога; моряците скачат от койките, изкачват стълбите на бегом, заемат бойните позиции. Изведнъж ето го него — Милтън, — тича по палубата на парахода! Теси познава кльощавия му гръден кош, очите на миеща мечка. Забравя, че подът лепне и си пуска краката. В кинопрегледа оръдията на разрушителя стрелят беззвучно и на другия край на света в елегантния салон на старомодното кино Теси Зизмо усеща тътена им. Киното е полупълно, предимно с млади жени като нея. Те също похапват бонбони по емоционални причини; и те търсят в зърнистия образ на екрана лицата на своите годеници. Въздухът мирише на „Тутси Попс“^[2], на парфюм и на цигари, защото разпоредителят пуши във фоайето. През по-голямата част от времето войната е абстрактно събитие, което се случва някъде другаде. Само тук, за четири-пет минути, вмъкната между анимационния и игралния филм, тя става конкретна. Може би размиването на идентичността, масовото освобождаване на чувствата оказва влияние върху Теси, пораждайки истерия като тази, която предизвиква Синатра. Но независимо от причината, в приглушената светлина на кинотеатъра Теси Зизмо си разрешава да си спомни неща, които е опитвала да забрави: кларнет, който напредва нагоре по голия й крак като частите, осъществяващи атаката, като стрела, сочеща към нейната собствена островна империя, империя, която, осъзнава го в този миг, тя смята да даде не на когото трябва. Докато проблясващият лъч на прожекционния апарат пронизва косо мрака над главата й, Теси признава пред себе си, че не иска да се омъжи за Майкъл Антониу. Не иска да стане попадия, нито пък да се премести в Гърция. Докато се взира в Милтън на екрана, очите й се изпълват със сълзи и тя казва на глас:

— Където и да идех, ти беше там.

И докато хората й шъткат, морякът от кинопрегледа се приближава към камерата и Теси осъзнава, че той не е Милтън. Но няма значение. Тя е видяла това, което е видяла. Става и си тръгва.

На улица „Хърлбът“ същия този следобед Дездемона лежала в леглото си. Не била ставала три дни, откакто пощальонът донесъл още едно писмо от Милтън. То не било на гръцки, а на английски и Лефти трябвало да й го преведе.

Скъпи родители,

Това е последното писмо, което ще мога да ви пратя. (Мамо, извинявай, че не пиша на родния език, но в момента нямам много време.) Офицерите няма да ми позволят да кажа много за това какво става, но просто исках да ти пратя тия два реда, за да ти кажа да не се тревожиш за мен. Изпращат ме на безопасно място. Тате, поддържай бара в добра форма. Някой ден войната ще свърши и аз искам своя дял от семейния бизнес. Кажете на Зо да не влиза в стаята ми.

Любов и усмивки, Милт

За разлика от предишните писма, това пристигнало непокътнато. Нито една дупка. Отначало това обнадеждило Дездемона, но после проумяла какво означава. Вече нямало нужда от секретност. Инвазията била в ход.

И тогава Дездемона се изправила зад кухненската маса и с вид на тържествуваща безутешност заявила мрачно:

— Бог ни праща възмездието, което заслужаваме.

Прекосила дневната, където пътьом оправила възглавничките на дивана, и се качила по стълбите до спалнята. Там се съблякла и си сложила нощницата, макар че било десет часа сутринта. А после за пръв път от времето, когато била бременна със Зоуи, и за последен път, преди да остане в леглото завинаги, баба ми легнала задълго.

Лежала три дни, като ставала само за да отиде до тоалетната. Напразно дядо ми се опитвал да я придума. Преди да тръгне за работа на третата сутрин, той й оставил малко храна — чиния с бял боб в доматен сос и филия хляб.

Храната си стояла непокътната на нощното шкафче, когато се чуло почукване на входната врата. Дездемона не станала, за да види кой е, а захлупила възглавницата върху главата си. Но макар и приглушено, чувала, че чукането продължава. След малко вратата се отворила, по стълбата се чули стъпки, които накрая влезли в нейната спалня.

— Лельо Дез? — казала Теси.

Дездемона не помръднала.

— Трябва да ти кажа нещо — продължила Теси. — Исках най-напред ти да научиш.

Фигурата в леглото останала неподвижна. Но това била неподвижността на човек, застанал нащрек, и Теси разбрала, че Дездемона е будна и слуша. Тя поела дълбоко въздух и обявила:

— Ще отменя сватбата.

Мълчание. Дездемона бавно махнала възглавницата от лицето си. Взела си очилата от нощното шкафче, сложила ги и се изправила в леглото.

— Не искаш да се омъжваш за Майки, така ли?

— Не искам.

— Майки е добро гръцко момче.

— Знам какъв е. Но не го обичам. Обичам Милтън.

Теси очаквала Дездемона да прояви изумление или възмущение, но за нейна изненада баба ми просто регистрирала признанието.

— Ти не знаеш това, но Милтън ме помоли да се омъжа за него преди известно време. Аз му отказах. А сега ще му пиша, че съм съгласна.

Дездемона свила рамене.

— Пиши му каквото искаш, миличка. Милти няма да го получи.

— Не е незаконно. Дори и първи братовчеди могат да се женят. А ние сме втори. Милтън беше проверил всички закони.

Дездемона пак свила рамене. Изтощена от тревога, изоставена от Свети Христофор, тя престанала да се съпротивлява на една възможност, която изобщо не била предопределена да се случи.

— Ако вие с Милти искате да се жените, имате моята благословия — казала. После, след като я дала, тя се облегнала на възглавниците и затворила очи, сякаш обзета от болката на живота.

— И дано Господ да не ти даде да имаш дете, което да умре в океана.

Открай време в моето семейство погребалните гозби са украсявали сватбените трапези. Баба ми се съгласила да се ожени за дядо ми, защото била сигурна, че няма да доживее тази сватба. И сега благословила брака на родителите ми, след всичките си енергични усилия да го осуети, само защото била сигурна, че Милтън няма да оцелее до края на седмицата.

В морето баща ми си мислел същото. Застанал на носа на транспортния кораб, той се взирал над водата към своя стремително приближаващ се край. Не бил изкушен да се моли или да си оправя сметките с Господ. Виждал безкрая пред себе си, но не го сгрявал с човешки желания. Безкраят бил огромен и студен като океана, простиращ се около кораба, и сред цялата тази празнота това, което Милтън усещал най-остро, била реалността на собствения му трескав ум. Някъде отвъд водата бил куршумът, който щял да сложи край на живота му. Може би вече бил зареден в японската пушка, която щяла да се прицели в него; или пък още бил сред мунициите. Милтън бил на двайсет и една години, с мазна кожа и изпъкнала адамова ябълка. Помислил си, че е глупак, щом може да избяга да се бие заради едно момиче, но после си взел мислите назад, понеже това не било кое да е момиче, а Теодора. И точно когато лицето й изплувало в съзнанието му, един матрос го потупал по гърба.

— Кого познаваш във Вашингтон?

И подал на баща ми заповед за прехвърляне, влизаща в сила незабавно. Трябвало да се яви във военноморската академия в Анаполис. На приемните изпити Милтън бил постигнал резултат от 98%.

Във всяка гръцка драма трябва да има деус екс махина. Моят се появил във формата на плъзгащо се по въже столче, което вдигнало баща ми от палубата на транспортния кораб и го пренесло по въздуха до палубата на разрушителя, който се връщал обратно към американския бряг. После той се качил в луксозен вагон от Сан Франциско до Анаполис, където го записали като кадет.

— Казах ти, че Свети Христофор ще те измъкне от войната — ликувала Дездемона, когато той й се обадил вкъщи с новината.

— Направи го, и още как.

— Сега ще трябва да ремонтираш църквата.

— Какво?

— Църквата. Ще трябва да я ремонтираш.

— Добре де, добре — казал морският кадет Стефанидис и може би наистина възнамерявал да го направи.

Милтън изпитвал благодарност, че е жив и че отново има бъдеще. Но по една или друга причина все отлагал пътуването си до Битиниос. След една година вече бил женен; по-късно станал баща. Войната свършила. Завършил академията в Анаполис и служил във войната в Корея. Накрая се върнал в Детройт и влязъл в семейния бизнес. От време на време Дездемона напомняла на сина си за неизпълненото задължение към Свети Христофор, но баща ми все си намирал оправдание. И един ден, когато старата гръцка кръв кипне, това отлагане щяло да има катастрофални последици, ако вярвате в подобни неща, а аз вярвам.

Родителите ми се оженили през юни 1946-а. Демонстрирайки благородство, Майкъл Антониу дошъл на сватбата. Вече ръкоположен, той показвал достойнство и великодушие, но към втория час от сватбеното тържество вече станало ясно, че е съкрушен. Прекалил с шампанското по време на вечерята и когато оркестърът засвирил, намерил тази, която най-много приличала на булката: шаферката Зоуи Стефанидис.

Зоуи го гледала от горе на долу — с около 30 сантиметра по-висока от него. Той я поканил на танц. Докато тя се усети, вече били на дансинга.

— Теси ми е разказвала много за теб в писмата си — казал Майкъл Антониу.

— Дано не са били много лоши неща.

— Точно обратното. Разказваше ми каква добра християнка си.

Дългите одежди скривали малките му стъпала и на Зоуи й било трудно да го следва. Близо до тях Теси танцувала с Милтън, облечен с бялата флотска униформа. Когато двойките се разминали, Зоуи направила физиономия на Теси и й прошепнала беззвучно: „Ще те убия“. Но след това Милтън завъртял Теси и двамата съперници застанали лице в лице.

— Здравей, Майк — казал Милтън приветливо.

— Вече съм отец Майк — отговорил победеният ухажор.

— Повишили са те, а? Поздравления. Значи мога да ти поверя сестра си.

И той продължил да танцува, отвеждайки настрани Теси, която хвърлила поглед назад с мълчаливо извинение. Понеже знаела колко гаден може да бъде брат й, Зоуи изпитала жалост към отец Майк. Предложила му да си вземат от сватбената торта.