Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (9)

8.

Тикал, Гватемала

Леви чуваше пронизителните крясъци на маймуни нагоре по брега, но на пътеката зад него не се появяваше нищо.

Може и да му се е сторило. Пак тръгна към несигурния въжен мост над разпенената вода, деляща селото на маите от развалините на Тикал.

— Отдавна не сме се срещали, професор Вайцман.

От гъсталака вдясно излезе Роберто Арана с привичната червена кърпа над набръчканото лице. Протегна ръка засмян.

— Не знаех дали получаваш съобщенията ми — каза Леви, докато следваше шамана по моста и внимаваше краката му да не хлътнат в пролуките между дъските. — Ти ли вървеше подире ми?

Роберто завъртя глава.

— Дебнеше те ягуар.

Внезапно в джунглата се разнесе рев, от който тръпки полазиха гърба на Леви. Наистина беше ягуар.

— Не се плаши — продължи Роберто, — млади воини от селото ще те придружат на връщане. А твоите съобщения… Професоре, търсеното от тебе е останало скрито много столетия. Кодексът и останалите статуетки ще бъдат намерени, когато му дойде времето. Но старейшините предчувстват, че това време наближава. Имат да ти кажат нещо.

Сърцето на Леви затуптя по-бързо.

— За кодекса или за статуетките?

— Ако разгадаеш каквото чуеш от тях, ще откриеш и каквото древните са искали да откриеш.

Леви тръгна след шамана по тясната пътека в джунглата на другия бряг. Скоро стигнаха до голяма поляна при реката, около която бяха пръснати десет дървени къщи с тръстикови покриви. Димът от огньовете се стелеше към буйната река. Предишната вечер жените от селото бяха накиснали царевични зърна в сок от зелени лимони, за да омекнат. През деня ги стриха и замесиха традиционното тесто маса. Почернели гърнета висяха над пламъците, а до тях се загряваше мазнината в големите тигани комалес за питките. Приятна миризма се просмукваше към гъсталака наоколо — пилешко, задушено с люти чушлета. В светлината от огньовете някои от по-младите жени още работеха на тъкачните си станове. Под сръчните им ръце платовете за пъстрите пончо се удължаваха видимо. Всяко градче или село в Гватемала се отличаваше по своеобразието на своите трахес — тук ярките оттенъци на червеното и жълтото се съчетаваха чудесно с ромбовидни шарки от синьо и изумрудено.

Старейшините чакаха госта, облечени в традиционните си шарени ризи и сламени шапки. Леви им кимаше учтиво, докато се запознаваха. Предложиха му място на един от загладените кедрови дънери, наредени около най-големия огън.

— Много се радваме да те срещнем — каза му Пакал, вождът в селото.

Сърдечната усмивка откри пролуки в зъбите му.

— И аз много се радвам, че съм тук. — Леви се обърна към младата жена, на която бяха заръчали да се грижи за него по време на угощението. — Как се казваш?

— Името ми е Ицел — отвърна тя и белите й зъби блеснаха в меката светлина на огньовете.

— Благодаря ти — каза Леви и пое дървената чиния с питки и салца и малката керамична чаша с пулке — типичната за Централна Америка силна напитка, която правеха от растението агава.

Старейшините вдигнаха чашите си и първо кимнаха на Роберто, после и на Леви. Макар че родното село на Роберто беше до езерото Атитлан, личеше веднага, че тук го почитат не по-малко, отколкото в Сан Маркос.

 

 

Венера се бе издигнала доста нависоко в небето, преди да подхванат разговор за важните неща.

— Твоят немски колега може да ти вгорчи живота — промълви Пакал.

— Моля за извинение, ако държанието му ви е оскърбило.

— Повече сме загрижени за твоята безопасност — вметна Роберто. — Трябва да се пазиш и от католическия свещеник.

— Отец Ерлихман все се опитва да ни попречи да спазваме обичаите си — обясни Пакал. — Нарича ни езичници и затова и той, и неговата църква не научиха нищо за предупрежденията. Но ти, професоре, си човек на духа и нямаш предразсъдъци. Може би на тебе ще се падне да разгадаеш тайната.

— Търсех останалите две статуетки, но не успях да ги намеря.

— Едната все още е тук — бавно изрече Пакал. — Другата бе взета, за да бъде опазена — добави, без да обяснява повече.

Бръкна в тъканата торба, която носеше през рамо, и извади две карти, нарисувани на парчета хартия от дървесна кора. Подаде първата на Леви. Виждаха се очертанията на странна жълта форма. Три линии, със ситни пояснения за посоката им, започваха от различни места извън формата и се събираха в една точка при нейния край.

— Германците идваха и преди, къртиха като иманяри в Пирамида IV — подхвана Пакал. — Свещената статуетка бе извадена оттам, за да не попадне в ръцете им, и сега е на по-далечно място, но ако на тебе се пада да я откриеш, това ще се случи. Тази карта подсказва къде е мястото. А последната статуетка… — Пакал му даде и втората карта. — … още е тук. Трите статуетки заедно ще покажат къде е кодексът.

Леви се взря в картата — имаше отбелязани три точки, свързани с триъгълник.

— Древните ни прадеди съставяли календари въз основа на движението на планетите — продължи Пакал. — Известно ти е, професоре, че календарите на маите са циклични за разлика от западните, които представят времето като права линия. Затова календарите на маите са много по-точни и нашите прадеди успявали да предскажат бъдещето, като се опирали на повтарящи се минали събития. Следващото велико събитие ще настъпи на 21 декември 2012 година.

— Подреждане на планетите — наполовина въпросително каза Леви.

Пакал закима.

— За пръв път от 26 000 години нашата слънчева система ще застане на една линия със звездната порта в средата на Млечния път. Запознат ли си с числовата редица, която вие наричате редица на Фибоначи?

— Да, но… смятах я за откритие на западната цивилизация.

Пакал и другите старейшини се усмихнаха сдържано.

— Маите, инките, древните египтяни са я познавали. И трите цивилизации са били много по-напреднали, отколкото смятат вашите историци. Щом знаеш за тази редица, знаеш и за златното сечение, обозначавано от вас с буквата „фи“, нали?

— Да. Едно цяло шестстотин и осемнайсет хилядни.

Той отдавна бе запленен от съотношението, обозначено с „фи“. В редицата на Фибоначи всяко число е сбор на предишните две:

1,1,2,3,5,8,13,21,34,55…

Тази редица се стреми все по-точно към съотношението 1,618, което се получава от делението на всяко число на предишното. Леви знаеше, че „златното сечение“ е неотделима част от живота. Това съотношение може да бъде намерено и в спиралните черупки на морски животинки, и в спиралите на огромни галактики.

— То е една от основите на вселената — натъртено каза вождът. — Маите, инките и египтяните са го използвали в градежа на своите пирамиди. Ако искаш да намериш каквото търсиш, търси средата на златното сечение.

— Благодаря ти. Ще продължавам да търся.

— И внимавай — повтори Роберто Арана. — Немският офицер и свещеникът дебнат какво правиш.

 

 

Четирима младежи от селото — потомци на някогашните воини от Тикал, съпроводиха Леви до пистата. Когато вървяха по моста, страховитият рев пак разцепи нощта, но заради факлите, пламтящи в ръцете на младежите, царственият ягуар не доближи хората.

Лагерът на експедицията тънеше в мрак. Леви сложи скъпоценните карти в ямичката, която бе изкопал в единия ъгъл на палатката, прикри я пак, грабна протърканата кожена чанта с инструменти и тръгна към Пирамида V. Държеше факела в изпъната ръка пред себе си и доближаваше внимателно гробницата на един от владетелите на маите. Изкатери почернелите стъпала до малкото помещение върху втората по височина пирамида в Тикал. Поне беше настъпило пълнолуние.

В джунглата под пирамидата Фон Хайсен стоеше зад дебел кедър и го наблюдаваше.