Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (43)

42.

Маутхаузен

Къртис спря колата пред мрачните стени на Маутхаузен, зад които нацистите бяха избили над 120 000 души. Само някои от претъпканите с нарове бараки за затворници бяха разрушени, иначе лагерът изглеждаше както през 1938 година, превърнат в мемориал на невинните жертви.

В ранното неделно утро паркингът беше празен. Автобусите с туристи щяха да се струпат след часове. Къртис и Алета тръгнаха смълчани към главния портал.

От арката стърчаха ръждясали железни пръти. Лагеристите бяха съборили големия метален орел в деня, когато 11-та бронетанкова дивизия ги освободила най-после през май 1945 година. Тежката дървена порта беше затворена. Двамата влязоха през страничен вход под стражевите кули и попаднаха при сградите на СС, където докараните в лагера хора били събличани и оставали с часове голи на жегата или студа, докато дрехите им бъдат дезинфекцирани.

Алета бе чела много за Маутхаузен, но се оказа неподготвена за зловещите гледки, когато влезе в газовите камери. Прикрити като бани, те можели да поберат до сто и двайсет затворници наведнъж. Тя преглъщаше сълзите, докато се взираше в белите плочки, душовете и тръбите. Всяко помещение беше отделено с дебела стоманена врата, която го затваряла херметично отвън, и имаше шпионка. Есесовците гледали как обречените хора се свличали на пода, а от носовете и ушите им струяла кръв, докато смъртоносният циановодород пълнел камерата.

Все така безмълвно отидоха и при пещите, в които били изгаряни труповете.

— Искам да отидем на чист въздух — каза тя накрая.

Изкачиха стъпалата, по които се излизаше от сградата с газовите камери, и минаха край казармите. Минаха през гранитната „затворническа“ порта и тръгнаха към каменната кариера, където хиляди затворници умрели от изтощение.

Оттук не виждаха паркинга, на който спря черно ауди. Човекът на ЦРУ погледна германския номер на техния взет под наем фолксваген и го изпрати на резидента в Берлин с кодирано съобщение по мобилния си телефон. След десет минути получи указания: „Колата е наета в Касел-Вилхелмсхьое от мъж, чието описание съвпада с външността на Тутанкамон. Предполагаме, че Нефертити е с него. Ако ги разпознаеш, последвай и ликвидирай обектите при първа възможност“.

— Като знам какво се е случвало тук — промълви Алета, — учудвам се, че израелците не проявяват съчувствие към палестинците.

— Някои казват, че Израел има право да се защитава срещу ракетния обстрел.

— Така е, но нападенията на израелците срещу Ливан и Газа бяха несравнимо по-жестоки. Бомбардираха дори училища и представителства на ООН.

— Това едва ли може да се сравни с Холокоста — меко възрази Къртис.

— Всеки живот е скъпоценен. Газа е най-гъсто населеното кътче от планетата — милион и половина души са натъпкани в теснотия, която дори Ватикана нарича „концлагер“. Когато обстрелват такова място, знаят предварително, че убиват и невинни. Ако друга държава си позволи да използва касетъчни бомби и бял фосфор срещу жени и деца, твоите хора във Вашингтон ще я заклеймят яростно. Бял фосфор! Прилепва към кожата и прогаря плътта до кост. Как биха могли израелците да се оправдаят за това?

Къртис мълчеше, изненадан от крайните й възгледи. Не можеше да си спомни дали евреин или арабин бе казал: „Човек без своя страна е лишен от достойнство. А за нас достойнството е по-важно и от собствения ни живот“. Той беше убеден, че в Близкия изток ще се лее кръв, докато арабските ислямисти не признаят безусловно правото на Израел да съществува, а израелците не се изтеглят от незаконните селища на палестинска земя и не върнат земите, които бяха окупирали още през 1967 г., за да може най-сетне палестинската държава да се превърне във факт.

Стигнаха до „стълбата на смъртта“ и Алета вдигна глава да погледне канарата.

— Догоре са 186 стъпала. Принуждавали затворниците да се качват по тях с огромни камъни на раменете си. Така ги наказвали. — Очите й овлажняха. — Мисля си, че ако дядо ми беше жив днес, щеше да призове и правителството, и народа на Израел да изберат друг път. Не обвинявам израелците — почти всички искат мир също като обикновените палестинци. Но привържениците на „твърдата линия“ в израелското правителство няма да се укротят, докато не отнемат насила цялата земя на палестинците, а ислямистите няма да се откажат от идеята си да унищожат Израел. Безумие — същото безумие, създало Фон Хайсен и Маутхаузен. — Тя си избърса очите и се огледа към Къртис. — Време е да тръгваме. Остават само три седмици до зимното слънцестоене. За да имаме някакъв шанс да намерим третата статуетка, камо ли да сложим и трите на местата им до 21 декември, трябва да побързаме.

Той кимна. Времето можеше и да не им стигне. Вървяха умислени през каменоломната, където евреи и хора от други народи били избивани с хиляди. Ръцете им се докоснаха за миг и Алета не се дръпна.

— Сега трудният въпрос е как ще се доберем до Гватемала, нали? — каза тя, когато Къртис подкара колата.

— Ти току-що бе назначена за навигатор — даде й той карта. — Ще се движим покрай Дунав към самото градче Маутхаузен, после потегляме на север по шосе 123, за да стигнем до магистрала Е55 и да продължим към Чехия.

— Защо към Чехия?

— Уайли не би склонил да работи с австрийската и германската полиция, но наети от ЦРУ хора ще наблюдават поне големите гранични пунктове. Чехия не му е приоритет, защото очаква да бягаме през Виена или някой от големите германски градове като Франкфурт.

— Значи отиваме в Прага?

Той завъртя глава.

— Ще наблюдават зорко летищата и гарите, а резидентът в Прага сигурно е привлякъл още хора за тази задача. Но дори ЦРУ не може да дебне по всеки кей в пристанищата, а аз имам надежден познат в Хамбург. Ако заобиколим Прага и успеем да минем границата някъде при Дрезден и продължим незабелязано към Хамбург, имаме шанс.

Къртис се взря в огледалцето. Помнеше всички автомобили на паркинга. Черното ауди бе тръгнало подире им.

— Пак си имаме компания.

Преследвачът изчака пътят да навлезе между ниски хълмове, скъси разстоянието и се прицели в техния фолксваген с картечния си пистолет „Брюгер & Томе МР9“.

— Наведи се! — извика Къртис.

Задното стъкло се пръсна. Къртис завъртя волана и куршумите от следващия откос отлетяха към боровата гора. Той ускори още повече по нагорнището на тесния криволичещ път, но черното ауди пак ги настигна. Наемникът не би ги оставил да се измъкнат. На следващия завой се разминаха на сантиметри с дълъг камион цистерна в насрещното платно.

— Дръж се! — изръмжа Къртис, натисна спирачките и колата на преследвача профуча край тях.

Къртис веднага ускори. Щом видя, че от едната страна на пътя се спуска стръмен склон, с точна маневра се отклони малко надясно и закачи за миг задната броня на другата кола. Черното ауди се блъсна под ъгъл в мантинелата, превъртя се във въздуха и се търкулна по склона в облак от искри. Гумите на техния фолксваген изскърцаха от внезапното спиране. Къртис изскочи навреме, за да види как черната кола се удари в стърчащ камък, прелетя още двайсетина метра, стовари се тежко до поточето долу и пламна.

Лицето на Алета беше бяло като хартия.

— Що за хора са тези?…

— Когато в ЦРУ решат да убият някого, обикновено възлагат задачата на опитен агент. Но ако бързат и държат непременно да се отърват от жертвата, използват наемник… а в нашия случай наемниците станаха много. Спечелихме време, но не за дълго. Знаят номера на тази кола и все пак ако съм познал, че Уайли няма да търси помощта на полицията, може да ни се размине.

— А какво ще кажат служителите от митническата и имиграционната служба, когато ни видят в надупчена от куршуми кола?

— Напредваш — усмихна й се Къртис. — Ще те направим шпионка накрая!

— Не, благодаря.

— Няма как, ще минем с друга кола границата с Чехия.

— Под наем ли?

— Само в краен случай. Уайли явно се е погрижил да получава данни от агенциите за коли под наем. Значи ще си вземем някоя… назаем.

Тя поклати глава.

* * *

Преди покрайнините на град Фрайщад се отклониха от магистрала Е55 и завиха към гарата. В момента беше безлюдно, но на паркинга имаше шест коли.

— Внимавай да не ни завари някой — помоли Къртис и тръгна към тойота от по-стар модел.

Отвори вратата лесно и опита да включи запалването с малка плоска отвертка.

— Е, няма да е този път… — промърмори и махна пластмасовия капак в основата на волана.

Видя три двойки кабели и поумува кой за какво е. Зеленият и жълтият май бяха за акумулатора и допълнителното оборудване. Значи червеният чифт е за захранването, а кафявият — за стартера. За половин минута откачи първите две двойки, оголи краищата им и ги усука заедно.

— „А сега музика от филма…“

Къртис се засмя, щом чу по радиото мелодията от стария филм за войната „Голямото бягство“. Побърза да откачи кафявите кабели и да оголи и техните краища. Щом ги събра, изскочи искра и двигателят забоботи тихо.

Той отиде при Алета.

— Карай след мен.

Пак отбиха от Е55 към горичка северно от Фрайщад. Прехвърлиха багажа си и Къртис скри надупчения фолксваген в гъст храсталак. Сложи неговите номера на откраднатата тойота и обясни на Алета:

— В случай че собственикът съобщи скоро за кражбата.

— Любопитно ми е… — подхвана Алета, щом поеха по магистралата към малък граничен пункт на границата с Чехия.

— Как го направих ли? — ухили й се Къртис. — Мъжка тайна.

— Не питам за това, макар че някой ден може да ми покажеш… Само че там имаше БМВ и последен модел мерцедес. Защо предпочете стара тойота? За да не се набива на очи ли?

— Така е, но си има и техническа причина. Новите модели на скъпите марки са с уникален радиочип в запалването и за него е нужен съответният ключ. Няма начин да ги подкараш, като дадеш кабелите накъсо. А и някои ключове имат точно определена стойност на електрическо съпротивление, която е записана в бордовия компютър. Дори такава защита може да бъде преодоляна, но колата ни е нужна за малко. Утре би трябвало да сме в Хамбург.

 

 

Инспектор Ерих Полцер от австрийската полиция и съпругата му слязоха от влака. Оглеждаха напразно паркинга на гарата във Фрайщад.

— Някой е откраднал нашата кола! — възкликна ядосаният инспектор и бръкна под палтото си за мобилния телефон.