Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (6)

5.

Виена

Ариел Вайцман се тътреше нагоре по стъпалата към „Юденгасе“ и преглъщаше сълзите. Ребека вече хлипаше и той я хвана за ръката. Униженията в училище бяха смазващи за децата.

— Ей, ти, чифутчето! — му бе подвикнал новият учител Швайцер, хилав и оплешивяващ мъж с редки мустачки. — Мръсно вонящо чифутче! Имаш късмет, че изобщо са те допуснали в този клас. От днес ще седиш на последния чин. На света би му олекнало без такива като тебе, а ние не искаме да ни омърсяваш прекалено с присъствието си!

Ариел се бе озърнал безпомощно, но дори неговите приятели от класа се смееха. Седна изтръпнал на последния чин. С какво бе заслужил това?

А хер Швайцер, заместник-председателят на австрийската нацистка партия в този район на Виена, се обърна към останалите ученици.

— Скоро ще настъпят промени за доброто на Австрия и на великия Райх. Днес ще разгледаме Версайския договор. Някой от вас може ли да обясни защо Германия изобщо не е трябвало да го подписва?

 

 

Чак когато изкачиха стъпалата от Донауканал към „Юденгасе“, Ариел забеляза тълпата. Изведнъж някакъв непознат го сграбчи за ухото — едър, възпълен мъжага с бричове. Носеше и филцова шапка с голямо перо, а на ръкава на тясното си палто — лента с пречупен кръст.

— Ти пък какво търсиш тук?! — кресна мъжът и лицето му се зачерви.

— Пуснете ме! Ние живеем на тази улица!

— Аха, чифутчета! — изрева непознатият към останалите в тълпата.

Ариел чуваше думата за втори път в този ден, но пак го жилна болезнено. Зърна наблизо хер Либерман и съпругата му, които притежаваха магазина за килими на няколко врати от бутика на неговата майка. Двамата търкаха унило каменните стъпала с четки за зъби, но хер Либерман успяваше някак да запази достойнство. Той завъртя глава към Ариел и Ребека: „Недейте да им се репчите“.

Непознатият натика в ръцете на Ариел кутия с боя и четка.

— Напиши ей тук „Смърт на евреите“!

Впи пръсти в шията му и го принуди да коленичи. Ариел нищо не разбираше, но се подчини и започна да пише големи черни букви на най-горното стъпало. Когато довърши надписа, гъмжилото изрева тържествуващо, а дебелакът го бутна грубо с крак. Ариел се просна по гръб на стъпалата и мъжът изрита кутията към него. Гъста черна боя плисна по лицето и училищната униформа на момчето. Тълпата се развика още по-радостно.

Ариел си избърса носа и устата. Три много по-големи от него момчета с кафяви ризи стояха наоколо. Той изохка, когато едно от тях заби носа на обувката си в ребрата му.

— На твое място, чифутче, няма да отида на училище утре. Отнася се и за тази кучка, сестра ти. Ние ще ви чакаме.

Ариел копнееше баща им да е тук. Пак преглъщаше сълзите. Обгърна с ръка раменете на Ребека и двамата побягнаха.

 

 

Химлер крачеше край червено-златистите кресла с високи облегалки и масите, наредени във внушителната и дълга Мраморна зала на канцлерството. Токовете му тракаха по пода и звуците отекваха от стените, украсени със скъпи гоблени. Великолепният червен мрамор бе добит специално за сградата в Унтерсберг. Проектирано от любимия архитект на Хитлер — Алберт Шпеер, канцлерството беше огромна сграда на „Вилхелмщрасе“.

Двама часови от СС стояха пред мраморната арка над двукрилата врата към кабинета на Хитлер.

— Майн фюрер, дойде райхсфюрер Химлер — съобщи полковник Хосбах, адютантът на Хитлер.

Кабинетът бе предназначен да вдъхва страхопочитание. Огромното бюро на Хитлер в дъното бе инкрустирано умело и облицовано майсторски с червена кожа също като тежкия стол. Някои от любимите му картини с маслени бои бяха наредени по стените. В ъглите имаше внушителни вази в египетски стил с цветя. Над вратата от вътрешната страна бе окачен релефен златен орел.

— Нашата експедиция пристигна в Тикал, започнали са проучванията — съобщи Химлер, щом се настаниха в удобните сини кресла пред грамадната мраморна камина.

— Много добре.

— Получих и телеграма от посланика в Гватемала. Известно е, че при предишното си пътуване до езерото Атитлан професор Вайцман се е срещнал с някакъв шаман, обсъждали са съществуването на безценен кодекс. Още не можем да потвърдим сведенията, че Вайцман е намерил и древна статуетка, която вероятно подсказва къде да бъде намерен кодексът.

— Как посланикът е научил това?

— Той поддържа добри отношения с папския нунций в Гватемала. А отец Ерлихман, чиято енория е в Сан Педро и Тикал, е полезен източник на сведения.

— Предупреди ли Фон Хайсен?

Химлер кимна.

— Вещите на Вайцман са били претърсени и Фон Хайсен се е погрижил да бъде наблюдаван денонощно.

— За нищо не можеш да се довериш на евреин. За нищо! А проучванията на произхода и тайните на арийците трябва да продължат. Оставете Вайцман жив, само докато е полезен.

— Слушам, майн фюрер. Когато Виена бъде наша, ще претърсим всеки сантиметър в апартамента му.

Щом чу името на града, където бе живял в мизерия, Хитлер загуби спокойствие и закрачи из грамадния кабинет.

— Сред нас има и такива, които смятат нахлуването в Австрия за грешка. — Той впери гневен поглед във вътрешния двор на сградата. — Но днес следобед ще се срещна с генералния щаб и онзи страхливец — външния ни министър Фон Нойрат, за да им обясня, че трябва да се подготвят за присъединяването не само на Австрия, но и на Чехословакия.

— Нуждаем се от повече територии, майн фюрер — подкрепи го Химлер.

 

 

— Lebensraum! Господа, всичко се свежда до разширяване на пространството, на което се развива висшата раса.

Енергията, с която фюрерът насищаше думите си, сякаш зареждаше въздуха около дългата маса. Само шестима мъже седяха във виненочервените кресла — райхсмаршалът Фон Бломберг, главнокомандващ въоръжените сили и военен министър; барон фон Нойрат, външен министър; адмирал Ерих Редер, главнокомандващ флота; генералоберст барон фон Фрич, главнокомандващ армията; генералоберст Гьоринг, главнокомандващ военновъздушните сили; адютантът на фюрера полковник Хосбах. Малки лампи по дължината на масата я осветяваха, алени папки със златни орли и свастики и надписи „Строго секретно“ лежаха неотворени върху нея. Всеки от събралите се тук мъже знаеше твърде добре съдържанието на своята папка и сега обмисляше напрегнато необозримите последствия от плановете на фюрера.

— Изграждаме наново въоръжените си сили и — точно както предвидих — Британия и Франция не направиха нищо — разпали се Хитлер. — Нищо! Вече поддържаме трийсет и шест армейски дивизии. Германия има своето право! — Погледът му пламна от вяра в съдбата. Никой друг не продумваше. — Германският народ има правото да види своята родина върната на подобаващото й място като велика сила — великата сила на света. И можем да постигнем това само със сила. Върнахме си Рейнската област без нито един изстрел. Сега трябва да насочим вниманието си към Австрия и Чехословакия.

Барон фон Фрич си позволи да извие вежда скептично. Хитлер впи поглед в него.

— Тревожи ли ви нещо, генералоберст?

— Майн фюрер, никой не подлага на съмнение постигнатия напредък, откакто вие сте канцлер на Райха — сдържано отвърна Фон Фрич, — но не бих изпълнил дълга си към вас и към народа на Германия, ако не напомня за рисковете, свързани с вашите предложения. Ако британците и французите се противопоставят на плановете ви за нахлуване в Австрия и Чехословакия, такава мащабна война може да доведе до катастрофа за Третия райх. От гледна точка на армията ние постигнахме много със създаването на трийсет и шестте дивизии, за които настоявахте, но е необходимо време за обучението на половин милион мъже. Още по-важно е, че още не разполагаме с военнотехническите средства за обслужването на такава армия при бойни действия. Затова ви умолявам да не прибързваме.

— Винаги има рискове! — кресна фюрерът и удари с юмрук по масата.

Лицето му се наля с кръв, очите му се изцъклиха. Висшите офицери от генералния щаб бяха осъзнали твърде бързо, че райхсканцлерът може да се вбеси и от една дума. Хитлер избута с крака стола си назад и отиде до големия географски глобус, поддържан от резбована дървена рамка. От движението на ръката му глобусът се завъртя безшумно на оста си.

— Хер генералоберст, явно не знаете достатъчно за човешката история — насмешливо изрече Хитлер. — Водачите на всички велики империи — гръцката, римската, дори глупавите британци — винаги са били готови да рискуват. — Той помълча, доближи масата, опря юмруци в нея и продължи по-спокойно: — Господа, основната цел на германската политика е да съхрани и да увеличи превъзходството на нашата раса. Германците са най-великият народ и затова имаме право на по-голямо жизнено пространство от останалите. — Изведнъж на другите им се стори, че той изпадна в транс. Очите му пак се изцъклиха и той заудря с длан по масата. — Най-скъпоценното нещо на земята са нашите хора! За тях и чрез тях ще се борим и ще побеждаваме! Никакво отпускане! Никаква умора! Никакво колебание! Никакво двоумене! Да живее нашето движение! Да живее нашият народ!

Той изфуча от залата и закрачи по коридора към своя кабинет, разгневен от слабохарактерните си генерали като Фон Фрич, който не успяваше да вникне в гениалността на неговия план. Каза си разярен, че това няма значение. Знамената с пречупения кръст щяха да се развеят скоро над красивите сгради на Виена, а улиците на прекрасния град щяха да бъдат прочистени от проклетите евреи.