Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (53)

52.

Езерото Атитлан, Гватемала

Фидел чакаше в лодката, когато Къртис и Алета слязоха по пътеката, вече облекли неопреновите костюми за гмуркане. Езерото беше гладко като стъкло, трите вулкана розовееха със зората.

Сандърс остави бинокъла за нощно виждане и отиде да събуди партньора си. Време беше да изпълнят задачата.

 

 

Къртис и Алета се заеха с бавна и прилежна проверка на всяка част от снаряжението: бутилки с дихателна смес, регулатори, датчици за налягането, сензори за дълбочина, компаси, тежести, подводни фенерчета и лампи. Къртис се увери, че калъфът с ножа на Алета е закрепен добре, тя направи същото с неговия.

Фидел подкара лодката към посоченото му място на петдесетина метра от края на малкия нос, вдаден в езерото. Къртис измери ъглите към трите вулкана и направи изчисленията.

— Десет метра натам, Фидел — протегна ръка на северозапад.

Още няколко минути мереха и се местеха, накрая Къртис реши, че са достатъчно близо до целта и показа на лодкаря две по-големи здания на отсрещния бряг:

— Старай се лодката да остане в същото положение спрямо онези сгради. Готова ли си? — попита той Алета.

Тя кимна.

Седнаха на планшира и си сложиха големите жълти плавници. Алета повтори жеста на Къртис със събрани палец и показалец — „Добре съм, ти добре ли си?“ на езика на жестовете при гмуркачите. Къртис намести регулатора в устата си, хвана маската си с едната ръка, с другата притисна към гърдите си маркучите и цопна с гърба напред. Алета по навик огледа има ли нещо опасно наблизо и го последва в студената тъмна вода. На три метра под повърхността спряха да проверят за мехурчета, показващи неизправност в дихателните апарати.

Къртис местеше лъча на силното фенерче и търсеше някоя издатина на носа. Водата оставаше съвсем бистра, докато се спускаха. Оказа се, че носът се спуска почти отвесно, но на дълбочина петнайсет метра Къртис видя с облекчение, че скалата продължава водоравно в подобие на малко плато. Двамата с Алета стъпиха на дъното и едър черен рак защъка настрани, вдигайки облачета сивкава вулканична пепел. Къртис откачи от пояса с тежестите дълга намотка бяло найлоново въже. Хвана единия край и даде намотката на Алета, за да закрепи тя другия край на дъното. Къртис се отдалечи на пет метра и заплува в кръг, като използваше класически похват за претърсване на малък терен. Лъчите на фенерчетата пронизваха мрака и осветяваха отделни късчета от странния подводен пейзаж, натъкваха се ту на чист камък, ту на подводни растения и рехави водорасли. Случваше се да срещнат за миг и голяма риба.

В първата обиколка не намериха нищо интересно и Къртис подръпна въжето, за да пусне Алета още пет метра от него. Направи следващата обиколка. Пак нищо. Измина и още по-голям кръг. Откъм вътрешността на езерото дъното пак пропадаше надолу и при спускането там дълбочината беше двайсет метра, но Къртис продължаваше да плъзга лъча на фенера. Когато се върна към носа, дъното се издигна до осемнайсет метра, после и до шестнайсет. Изведнъж видя входа на пещерата — малък и тесен. Доближи скършените водорасли отпред. Не можеше да прецени кога се е случило, но някой очевидно бе влизал в пещерата.

На пристана в Сан Педро наемниците на ЦРУ проверяваха своето снаряжение.

Къртис дръпна въжето три пъти, за да повика Алета. Показа й входа и закачи на пояса си свободния край на въжето, за да намерят лесно изхода по него, когато се връщат. Вмъкнаха се през процепа и попаднаха в същинска пещера. Алета се озърташе смаяна. Нямаше го равното дъно, тук-там сталагмити се издигаха от пода толкова, че се съединяваха със сталактитите над тях и образуваха колони. Струваше й се, че са навлезли в подводен град. Малко по-нататък вулканичната скала се издигаше и дъното ставаше все по-плитко. Къртис даде знак да изплуват. На дълбочина шест метра спряха за три минути, за да не рискуват с кесонната болест.

— Вярваш ли на очите си?! — възкликна Алета и гласът й закънтя в огромната кухина.

Къртис предположи, че дълго преди нахлуването на езерото от цепнатини по-нагоре са се просмуквали струйки и капки, може би в продължение на милиони години. Водата бе носила разтворен варовик и вулканична пепел и калцитът бе образувал постепенно изумителните шарени форми в тъмночервено, пурпурно, синьо, кафяво и жълто.

Къртис се издърпа върху варовиковия ръб и помогна на Алета да излезе от водата. Свалиха бутилките и плавниците и се захванаха с търсенето. Плоската издатина се проточваше стотина метра, преди да потъне отново в кристалночистата вода на пещерата.

— Докъде ли стига това?

Къртис вдигна рамене.

— Такива пещери понякога са много големи. От другата страна на границата — в Мексико, има една, която е дълга повече от 150 километра.

— Внушително скривалище. Линиите на картата помагат ли ти да се ориентираш и тук?

Къртис вдигна пред очите си сложения на китката му компас, задържа ръката си неподвижна и плъзна лъча на фенерчето по стената. В един миг замря.

— Виж! Ей там, горе! — Светлият кръг беше спрял два метра над главата на Алета. — Без картата не бих се досетил да погледна, но има друга издатина.

Стъпи във вдлъбнатина на разядения варовик и се покатери върху тесния ръб, откъдето се влизаше в по-малка пещера. Къртис се провря навътре и огледа неравния под. До едната странична стена лъснаха четири метални кюлчета, белязани с орела и пречупения кръст на Третия райх.

Алета се подаде през отвора и ахна.

— Част от престъпното богатство на Фон Хайсен — каза намръщеният Къртис.

Знаеше, че златото най-вероятно е от изтръгнатите златни зъби и откраднатите накити на хиляди избити евреи.

— Но защо ги е зарязал тук? Може би не е имал време да се гмурне, за да ги вземе.

— Така трябва да е било, щом не е отнесъл и кутиите с дневниците от къщата. А това злато… Всяко кюлче тежи около 400 унции, значи струва над 400 000 долара по текущи цени. Пред очите ни има злато за поне милион и половина долара. Кой знае колко е отнесъл със себе си. — Къртис продължаваше да разглежда пещерата. — Но от статуетката няма и следа.

— Според тебе дали би могъл да я открие?

— Съмнявам се. Фон Хайсен е водил дневниците си много старателно. Последните му бележки са от деня, преди да избяга. Не споменава нищо за статуетката.

Къртис пак освети отсрещната стена.

— Погледни пода по-внимателно! — дръпна ръкава му Алета. — Едва се виждат очертанията — това е черупка на наутилус! Помниш ли бележките на моя дядо?

— Редицата на Фибоначи… търсете знака „фи“.

— Точно така!

Алета не забравяше, че издълбаната в пода фигура е била свещена за много цивилизации. Освен това черупката растеше по спирала, чиито измерения съответстваха на числовата редица на Фибоначи. Изображението на пода й напомни думите на върховния жрец: „Човек, който е сред нас и днес, ще се завърне да разкрие тайната. Но за да успеят хората от идните дни, ще се опират на поредицата числа, която е в основата на самата вселена…“. А буквата „фи“ обозначаваше редицата на Фибоначи, тоест „златното сечение“ — именно то беше в основата на цялата вселена.

— Сега няма време да ти разказвам всичко. — Тя започна да изстъргва с ножа си напластения варовик върху свещения символ. — Но докато ти си пълзял из прашния таван на Дженингс, Хосе ме подложи на малко регресивна терапия. За маите черупката на наутилуса е отваряла портал към техните предтечи.

Къртис също започна да чегърта с ножа си. Пулсът на Алета се ускори — започваше да личи правоъгълна рамка около символа.

 

 

Крофърд и Сандърс се спуснаха до сивкавото скално дъно на езерото. Над тях слабото течение носеше полека лодката на Фидел. Крофърд пръв забеляза въжето и даде знак на партньора си. Двамата заплуваха покрай въжето към входа на подводната пещера.