Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (5)

4.

Тикал, Гватемала, 1938 година

Леви Вайцман погледна към пилотската кабина на самолета. Първият пилот на техния „Юнкерс 52“ бе започнал спускането, но вторият пилот се взираше отблизо в датчиците за горивото.

Леви се извърна на седалката и надникна през големия квадратен илюминатор. Около километър и половина под него рехави сиви облаци се просмукваха в гъстото покривало на джунглата. Вече летяха над високите плата на Гватемала. Самолетът беше твърде бавен, едва поддържаше скорост от 250 километра в час, а и много тесен — побираше само дванайсет пътника. Вследствие на междинните кацания полетът от Берлин се проточи десет дни, през които цялото тяло на Леви се схвана от неподвижността. Най-после бяха прелетели над Мексиканския залив, наскоро кацнаха за малко и в Мерида — оживеното, богато средище на полуостров Юкатан. Би било лоша шега, каза си Леви, ако тъкмо накрая имат проблеми с горивото. Озърна се за миг към седящия от другата страна на пътеката Фон Хайсен, но надменният немец, когото Химлер бе повишил в майор, оставаше невъзмутим.

— Професоре, Тикал като че ли е твърде затънтено място, за да основат тук град — подхвърли офицерът от СС.

— Може да изглежда така днес, но маите са подбирали много придирчиво местата за градовете си. Тикал е изграден на един от най-важните търговски маршрути, свързващ Мексиканския залив и река Усумасинта на запад и реките, които се вливат в Карибско море на изток. Жителите на Тикал са контролирали търговията.

— Това напомня ли ви за начините, по които арийците са подреждали живота си?

— Хер щурмбанфюрер, като археолог аз се старая да събера достатъчно данни, преди да правя категорични изводи.

Фон Хайсен се вгледа в начертаната от Леви карта на древния град.

— Явно има много развалини…

— Строителството е продължило векове наред. Знаем, че към средата на шести век Тикал е заемал площ от трийсетина квадратни километра и е бил обитаван от стотина хиляди маи. Огромен град за времето си.

— А пирамидите?

— Стъпаловидните пирамиди са построени да наподобяват Уиц, свещената планина на маите — обясни Леви. — Други постройки са били дворци на владетелите или гробници.

Подбираше думите си, за да не издаде неволно предположенията си за използваното от маите „златно сечение“. Той вече не се съмняваше, че градежът и разположението на пирамидите са свързани с липсващите статуетки и със самия Кодекс на маите.

Разговорът им беше прекъснат от внезапното задавяне на левия двигател, който спря само след секунда-две.

— Всичко ще бъде наред. Имаме още два двигателя — подхвърли Фон Хайсен и се засмя.

Но и десният двигател, и предният започнаха да се давят и прекъсват. Леви усети как коремът му се присвива от страх. Пилотите се мъчеха трескаво да включат отново двигателите, а радистът припряно тракаше сигнала SOS по морзовата азбука. Леви обаче знаеше, че в тази част от света не би имало голям шанс някой да приеме сигнала.

— Затегнете коланите! — подвикна бординженерът, а самолетът започна да се спуска по-стръмно към джунглата.

Вятърът свиреше в замрелите перки на двигателите, самолетът се тресеше силно.

— И трите датчика показват празни резервоари! — кресна лейтенант Мюлер, младият втори пилот.

Първият пилот — полковник Ханс Крюгер, подкани с властен жест младежа да запази самообладание. Крюгер бе започнал като пилот още на двуплощниците „Фокер“, летя с Гьоринг през световната война, свалиха три пъти самолетите му. Полковникът бе награден с Железен кръст първа степен и генералоберст Гьоринг го избра лично да участва в „Операция Маи“.

— Не виждам пистата, може би ще се наложи да се приземим в джунглата — отбеляза Крюгер делово, вторачен през предните стъкла на кабината. — Каква е скоростта ни?

— Сто и седемдесет километра в час — отговори пребледнелият Мюлер.

— Задкрилките на десет градуса — заповяда полковникът.

— Хер оберст, това е над пределната норма — напомни нервно лейтенантът.

Крюгер се усмихна и го погледна.

— Ще ни бъде от голяма полза, лейтенант Мюлер, ако забравите на какво са ви учили в школата за пилоти, и нагласите задкрилките на десет градуса отклонение. Нямам желание да се стоварим върху короните на дърветата с по-голяма скорост от необходимата.

Мюлер кимна и протегна ръка към лоста за задкрилките. Самолетът забави полета си, но Крюгер знаеше, че скоростта все още е твърде голяма.

— Какъв вятър посочваха в прогнозата тази сутрин? — попита той.

Помнеше метеопрогнозата, но за младежа до него това беше първото аварийно кацане и Крюгер се опитваше ненатрапчиво да го научи от какво се нуждае пилотът в труден момент: непоклатимо спокойствие и точност в действията.

— Североизточен вятър, до двайсет и пет километра в час.

Крюгер леко завъртя щурвала.

— Задкрилки на двайсет и пет градуса.

Мюлер се подчини мигновено и полетът стана още по-муден, въздухът се плъзгаше със свистене по кабината в непривичната тишина.

— Трийсет градуса вдясно по курса! Три километра! Пистата! — кресна на пресекулки Мюлер, протегнал ръка към предното стъкло.

— Виждам я — потвърди Крюгер безстрастно и завъртя още малко щурвала, за да насочи осакатения си самолет към дългата пролука в джунглата. — Скорост?

— Сто и петдесет километра в час.

Крюгер изсумтя. Рискът беше огромен. От една страна, задкрилките трябваше да бъдат с наклон четиридесет градуса при кацането, но опитът да ги поставят в това положение при скорост над сто и двайсет километра в час би довел до откъсването на крилата от фюзелажа. От друга страна, беше принуден да поддържа по-високата скорост, за да може планиращият самолет да достигне пистата. Ако пък скоростта паднеше под сто километра в час с толкова наклонени задкрилки, щяха да се забият с носа надолу в гората.

— Да наклоня ли още задкрилките, хер оберст? — нетърпеливо попита Мюлер, ръката му не се отделяше от лоста.

— Чакай. — Крюгер начерта мислено линията на полета им до пистата и нагласи леко курса. — Чакай — нареди отново, доловил безпокойството на младия офицер. — Сега!

Мюлер мигновено премести лоста и самолетът се раздруса от нарасналото въздушно съпротивление.

— Scheiße! — изруга Крюгер, защото носът на затруднената машина се вдигна твърде рязко.

Самолетът се разтресе още по-силно — опашката закачи клоните на голямо дърво преди просеката. Полковникът се присви на седалката, когато колелата докоснаха затревената писта и отскочиха. Успяха да спрат чак към края на разчистената ивица.

— Добре ли са всички? — озърна се той към пътническия салон.

Фон Хайсен огледа набързо спътниците си.

— Всичко е наред, хер оберст!

Леви отправи безгласна благодарствена молитва и слезе след Фон Хайсен по подвижната стълбичка.

Посрещна ги католически свещеник.

— Добре дошли в Тикал, щурмбанфюрер Фон Хайсен.

— Радвам се да ви видя отново, отец Ерлихман. Това е професор Вайцман. Професоре, отец Ерлихман е специалист по краниометрия и мозъчен индекс. Той ще се занимава с предварителната класификация на намерените черепи, преди да бъдат изпратени във Вевелсбург.

— Добър ден, професоре.

— Добър ден, отец Ерлихман — отвърна Леви, вече настроил се недоверчиво към свещеника.

 

 

На другата сутрин Леви се събуди малко преди изгрев. Облече леки дрехи, подходящи за полева работа в джунглата, и отметна кафявото платнище. Палатките на експедицията бяха наредени от източната страна на пистата. Фон Хайсен се бе настанил само през две палатки от неговата.

Звездите избледняваха в небето, докато Леви се провираше през гъстата джунгла в северозападния край на просеката. Вече знаеше, че тясната пътека води към свещеното средище в града на маите. Още беше хладно, а оживлението в гората нарастваше в меката светлина на зората. Промъкваше се предпазливо и скоро видя големи отпечатъци от лапи, които разпозна веднага — наоколо дебнеше ягуар. Леви стъпваше тихо по дебелия пласт гниещи листа и надничаше бдително през папратите, орхидеите и парцаливите мъхове, избуяли в гъсталака от всевъзможните дървета и увивни лози около древния град.

След двайсетина минути излезе при покритите с мъх пирамиди от дялан варовик. Той тръгна през източния площад покрай свещеното игрище, където маите бяха провеждали най-старите и най-смъртоносните игри с топка в историята на човечеството. Стигна до Големия площад и основата на Пирамида I, построена от Джасо Чан К’оил, двайсет и петия владетел на града. Леви вдигна глава. Варовиковите стъпала по огромната пирамида свързваха девет ясно различаващи се етажа и завършваха с гребена на върха около четиридесет метра над равнището на площада.

Леви се покатери задъхан до върха на пирамидата и се завъртя на пети да огледа джунглата, останала под него. Гъста мъгла се процеждаше през короните на околните сейба, някога свещени дървета за обитателите на този град. Различаваше също махагон, кедър, рамон, надвиснали над по-дребния копал и палмите ескобо. Зеленото покривало се простираше докъдето погледът му стигаше. Вдясно от него стърчеше внушителната Пирамида II, на югозапад от Големия площад виждаше Пирамида III. На запад беше по-отдалечената Пирамида IV, чийто гребен стърчеше предизвикателно през мъглата, на юг се виждаше и върхът на Пирамида V, както и Пирамидата на изгубения свят. Леви застана в източния край на площадката върху Пирамида I. Бялата мътилка на хоризонта се обагряше ярко в оранжево-червено. Пламтящото слънце се издигаше величествено и обливаше древния град със светлината си.

Леви отново изпита страхопочитанието, което го спохождаше, щом се замислеше за маите. На изток от Големия площад джунглата бе погълнала великолепните каменни пътища, по които търговците влизали в шумните пазари преди столетия. Пирамидалните храмове на могъщия град, някога сияли в розово, сега се бяха изронили и откриваха за погледа зацапан варовик с тъмни петна от влажен мъх. Леви потръпна. Внезапното сгромолясване на маите бе страховито напомняне за човешката уязвимост и тленност. Обърна се към Пирамида IV, извади компас и измери ъгъла. След това измери ъгъла и към Пирамидата на изгубения свят.

Далеч под него Фон Хайсен фокусира бинокъла си. Стоеше в сенките на прастарото игрище и гледаше как професор Вайцман вдигна компаса пред очите си.

Роберто Арана — шаманът от бреговете на езерото Атитлан, също наблюдаваше. Лицето на ниския набит мъж изглеждаше състарено за годините му. Лъскаво черната му коса беше вързана на опашка и покрита с яркочервена кърпа. В джунглата беше като у дома си и притаен до Пирамида II оставаше незабележим за другите двама.

Леви изчака малкия седефен диск в компаса да застине неподвижно. Пулсът му се ускори. Експериментът във Виена подсказваше, че призмата върху първата статуетка би трябвало да отрази под ъгъл лъчите на изгрева право към върха на Пирамида IV. Дали втората статуетка беше някъде в недрата на само частично проучената Пирамида IV? И къде ли можеше да е третата?

Прибра позахабения компас в калъфчето на колана си и тръгна надолу по стръмните почернели стъпала, врязани в източната стена на Пирамида I. Мислеше си за Рамона, Ариел и Ребека. Знаеше, че положението във Виена е все по-лошо. Хитлер засилваше заплахите си, а „кафявите ризи“ от австрийската нацистка партия вилнееха безнаказано по улиците.

Фон Хайсен свали бинокъла от очите си и зачака.