Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mayan Codex, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 10гласа)

Информация

Сканиране и корекция
Еми(2014)
Форматиране
hrUssI(2014)

Издание:

Ейдриън д’Аже. Кодексът на маите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Милко Стоименов

ISBN: 978-954-655-210-5

История

  1. —Добавяне

48.

Кингстън, Ямайка

„Галапагос“ трябваше да отплава след три часа и всички моряци, освен един се бяха върнали от кратката почивка на брега. Застанал на левия борд, Къртис оглеждаше зорко пристанището. Все още товареха кораба и в момента кранистът спускаше умело трийсеттонен контейнер с някакви части за машини.

След четвърт час и последният член на екипажа, когото Къртис виждаше за пръв път, доближи подвижното мостче. Къртис отиде със скучаещо изражение при домакина, който нервно допушваше цигарата си.

— Алфредо, нов моряк ли си имаме?

Домакинът се усмихна криво и вдигна рамене.

— Ами да. Един от наскоро назначените попрекалил сериозно с пиенето и проститутките. Този е сицилианец, между другото, и вероятно са един дол дренки с предишния. А ще бъде в моята каюта…

Алфредо угаси фаса в релинга и се шмугна във вътрешността на кораба. Къртис остана да огледа отблизо качващия се по подвижното мостче непознат.

Сицилианецът беше плещест и як, с черна коса и гъсти черни мустаци, които не скриваха белезите по лицето му. Къртис веднага се изпълни с подозрения.

Щом затвори вратата на каютата, каза на Алета:

— Пак си имаме компания.

— Кой? Откъде?

— Може и да е съвпадение, но не ми се вярва. Един от моряците уж препил и се наложило спешно да търсят друг на негово място. Изглежда правдоподобно, но е класически похват на ЦРУ.

Той отвори сака си и извади малкия комплект инструменти и наглед внушително резе за врата.

— В Хамбург продават не само качествена боя за коса…

— Но защо ти е притрябвало?

— Ако новакът е от дружките на Уайли, ще се справи с бравата на тази врата за секунди. Това ще го затрудни повечко.

Къртис вече отбелязваше с молив местата за здравите винтове. Десет минути по-късно напъна с рамо вратата откъм коридора, но резето дори не помръдна.

Изчака да наближи времето за отплаване. Заръча на Алета да не излиза от каютата. Кранът спускаше последния контейнер, два влекача вече чакаха при носа и кърмата на кораба. Капитанът стоеше на мостика и ръмжеше на екипажа по високоговорителите. Сицилианецът беше сред онези, които прибираха въжетата.

Къртис слезе от мостика по стръмните тесни стълби и за две минути стигна до каютите на екипажа. Вратата на каютата на Алфредо не беше заключена, но сицилианецът бе прибрал багажа си в едно от закрепените за стената шкафчета. Отключването на катинара беше детска игра за Къртис.

Намери пистолета „Глок“ със заглушител в кожена чантичка на дъното на сака. Къртис седна на едната койка, извади пълнителя, провери за патрон в цевта, дръпна затвора, освободи предпазителя и свали затворната рама. Не се налагаше да мисли какво да прави след безбройните часове занимания с оръжие в Кемп Пиъри. След секунди разглоби възвратния механизъм и цевта и ги сложи на койката. С малко шило притисна зад ударника, за да освободи пружината.

Подът под краката му затрепери — огромният витлов вал се бе завъртял. Въжетата бяха прибрани и сицилианецът сигурно идваше към каютата си. Къртис побърза да извади ударника и го пусна в джоба на якето си. Сглоби светкавично пистолета, върна на мястото му пълнителя с деветмилиметровите патрони и сложи оръжието където го бе намерил.

 

 

— Какво е положението? — троснато попита Уайли по защитената видеовръзка с посолството на „Авенида Реформа“.

— Потвърдено е качването на нашия човек на кораба, но „Галапагос“ още не се е отдалечил много от пристанището в Кингстън. Ще ви уведомя веднага, щом получим потвърждение, че задачата е изпълнена — безстрастно каза Родригес.

— Кога корабът ще пристигне в Гватемала?

— След шест-седем дни, зависи колко благоприятно ще е времето. Но не разбирам какво общо има бързината на кораба с успеха на операцията.

— Родригес, ето защо си в онази затънтена дупка Гватемала, а аз съм в Лангли. Не ти ли хрумва, че и тази операция срещу обектите може да не успее?

— Ако съдим по досегашните действия на О’Конър, напълно е възможно.

— Какви мерки си обмислила за този вариант?

— Съжалявам, сър, но преди часове приключихме с внедряването на наш човек на кораба.

— Имаме ли хора в Пуерто Кецал? — обърна се Уайли към Лари Дейвис, който завъртя глава. — Веднага се погрижи за това! — заповяда и отново впери поглед в камерата. — Родригес, както виждаш, от бързината на кораба зависи колко време имаме да осигурим друг изпълнител.

— Сър, не е ли по-лесно да организирам следващите ни ходове оттук — на място?

— Не!

Връзката прекъсна.

Родригес поклати глава.

 

 

— Тези хора не се отказват никога, нали? — каза Алета, когато Къртис се върна в каютата.

— Така е. И ние няма да се откажем.

„Галапагос“ плаваше на юг към Панамския канал. На запад слънцето бе залязло над мексиканския бряг. Къртис се питаше кога сицилианецът ще направи опит да ликвидира набелязаните жертви. Вероятно би отложил удара до след полунощ, когато само моряците от нощната вахта са будни. Къртис реши да си размени ролите с него — ще даде възможност на убиеца по-рано, но в условия, определени от самия него. Погледна часовника си — беше малко след десет часа. Алета седеше до масата, четеше бележките, оставени от нейния дядо, и пресмяташе под какъв ъгъл би могла да отрази слънчевите лъчи третата статуетка.

— Може да се забавя навън — каза й Къртис, — но не се тревожи. Ще се върна.

— Къде отиваш?

— Професионална тайна… трябва да се погрижа за една дреболия. Елементарно е, но все пак да ти напомня — не отваряй вратата в никакъв случай, дори ако чуеш ключ да се завърта в бравата. Може да не съм аз.

Тя кимна притеснено.

— Внимавай.

Когато Къртис излезе, Алета се замисли над иронията в нейния страх за живота на човек, който е бил изпратен във Виена да я убие.

Къртис зае позиция до метална подпора на кърмата. Облегна се на релинга, но наблюдаваше непрекъснато надстройката на кораба. Сицилианецът би искал да порази жертвата с първия изстрел и да се отърве по-скоро от трупа. Значи щеше да го доближи. Двайсетина минути по-късно наемникът излезе на задната палуба до контейнерите.

— Будуваш до късно. Не ти ли се спи?

Сицилианецът говореше испански с лесно доловим италиански акцент. Вървеше бавно към Къртис и не вадеше дясната си ръка от джоба на панталона. Тъмните му очи гледаха равнодушно и съсредоточено.

— И аз мога да те попитам същото — отвърна Къртис на родния му език.

Постигна целта си и стресна сицилианеца, който извади припряно пистолета и го насочи към него. Краят на заглушителя беше на една педя от гърдите на Къртис.

— Ей това ще те приспи, отрепко! — изсъска наемникът също на италиански и натисна спусъка.

Механизмът само щракна глухо. Убиецът трескаво дръпна затвора на подвелия го „Глок“, но Къртис не му остави време за нищо повече. С движение, отработено до съвършенство от израелските специални части, той се завъртя на левия крак, плъзна се към противника и заби дясното си коляно в слабините му. Убиецът изгрухтя от болка и се преви, но направи грешката да презареди отново пистолета. Къртис се възползва и стовари десния си лакът зад ухото на сицилианеца, подсече краката му и главата на наемника се блъсна в палубата, а оръжието отскочи встрани.

Зашеметеният убиец понечи да се надигне на колене, но Къртис обви шията му с крака, опря длан под брадичката му и с другата ръка го хвана за косата. Скръстил глезени, Къртис стискаше шията на противника като с менгеме. Здравенякът размахваше ръце безпомощно, но усилията му да се измъкне отслабваха бързо. Къртис го пусна чак когато се увери, че е мъртъв. Пребърка джобовете му, но не намери документи. Вдигна трупа на раменете си и го метна зад борда. Проследи с безразличие как тялото на наемника цопна в осветената от луната разпенена следа на кораба.

Прибра падналия „Глок“ и постоя още малко на кърмата, докато пулсът му стане нормален. Не забеляза трупът да е изплувал, а и не се безпокоеше от това — някоя тигрова или голяма бяла акула щеше да се засити с него. Засега двамата с Алета бяха в безопасност поне до пристигането в Пуерто Кецал. Тръгна към каютата с надеждата, че Алета още не е заспала. Колко приятен беше допирът до гладката й кожа…

 

 

Слънцето вече клонеше към хоризонта на Тихия океан, а Къртис още претърсваше с поглед пристанището на Пуерто Кецал. Корабът бе акостирал преди три часа, но Къртис отиде при капитана, убеди го да остави двамата си пътници още една нощ на борда и се прибра в каютата.

— Не бързаш да стъпим на сушата, така ли? — попита Алета.

Той й подаде бинокъла си.

— Виждаш ли онова такси в началото на кея? — Сочеше й жълтата кола, спряла до сградата на администрацията. — Досега обиколи пристанището три пъти.

— Нас ли търси?

— Ами последният тъпанар, който изпратиха подире ни, не е докладвал за успешно изпълнена задача. И хората в Лангли са минали към някакъв резервен вариант. Онзи тип на кея.

— Но защо шофьор на такси?

— Може и наистина да е шофьор. Добре се справиха с качването на наемник на кораба, но да пратиш на минутата свой човек в град като Пуерто Кецал не е лесно. Онзи в таксито е смотан аматьор, но нямаме нужда от престрелки и с такива като него. Той вече е съобщил, че не сме слезли от кораба. И сега в Лангли се чудят дали още сме на борда или пък предишният гангстер е успял, но някак също е пострадал и не се е обадил. Засега са объркани. Това е игра на изчакване.

— Местен автобус тръгва в пет часа следобед от Пуерта де Йеро на километър оттук.

Той изви вежди.

— Можеш да ми се довериш — настоя Алета. — Участвала съм в разкопки наблизо.

— Чудесно. Ще се изсулим от кораба рано сутринта и ако ни провърви, нашият Джеймс Бонд още ще хърка в таксито по това време.

 

 

Къртис погледна таксито през малкия прибор за нощно виждане и се усмихна до ушите.

— Едва ли не чувам хъркането му. Да тръгваме.

Слезе след Алета по подвижното мостче, прекосиха мъждиво осветения кей към плътната сянка на най-близкия склад. Къртис пак провери спи ли шофьорът и поведе Алета между два склада, после подминаха големи оранжеви резервоари за гориво. Дори в четири сутринта вече имаше опашка от цистерни, които щяха да зареждат бензиностанции, затова двамата вървяха близо до земния вал по протежение на тръбопроводите. След десет минути се добраха до заден изход и вървяха около километър по черен път край голям жилищен квартал.

— Изглежда като място за заможни хора — подхвърли Къртис и кимна към къщите с басейни, построени около поредица от канали, повечето със свой малък пристан.

— В Пуерто де Йеро е голяма шарения и е лесно да се заблудиш — увери го тя. — В Гватемала къщите са много по-евтини, а и големите компании за товарни превози подпомагат отчасти служителите си. Нататък по крайбрежието е Исапа, името означава „солената река“. Има солници. Мнозина от хората от другата страна на магистралата са бедняци — кимна и тя, но към главния път.

На изток небето просветляваше над върховете по обраслите в гъста зеленина плата.

Автогарата беше малка дори по стандартите на Гватемала, пътници се качваха само в четири возила — много вехти американски автобуси, превозвали някога ученици.

Къртис оглеждаше внимателно всичко наоколо, а Алета отиде при най-близкия аюданте, помощника на шофьора.

— До Ескуинта ли пътувате?

— Не. Трябва да се качите в онзи там — посочи пъстро разкрасен автобус.

Надписът „Линда“ в ярък тюркоазен оттенък изпъкваше сред червеното и жълтото. Жълти нарисувани пламъци сякаш изскачаха изпод големия квадратен капак на двигателя.

Техният аюданте предложи да качи багажа им на покрива при кошниците, автомобилните гуми, столовете, масите, шарените платнени торби и денковете с всевъзможни размери, увити в светлосиня пластмаса.

Алета отказа и пъхна в ръката му банкнота от пет кецала — малко повече от половин долар. Мъжът се усмихна и й подаде ръка, за да влезе в автобуса със сака си. Вътре също беше претъпкано. Алета се провираше по прохода между седалките, като внимаваше да не настъпи две прасенца, голям чувал с моркови, три чувала с картофи и петел в клетка. Къртис намести двата сака със статуетките на багажния рафт.

След двайсет минути автобусът се отдалечаваше от Пуерта де Йеро, оставяйки след себе си кълба от черен пушек.