Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (44)

43.

Сан Педро, Гватемала

Последните лъчи на слънцето обагряха облаците над кратера на Сан Педро — най-малкия от трите вулкана, извисили се като стражи над езерото Атитлан и пръснатите тук-там по бреговете му села. Лодкарят насочи бавно своята ланча към дървения пристан и тя леко се отърка в гредите. Старецът подхвърли майсторски въжето и примката в края му се наниза на един от малките кнехтове. Дженингс му даде парите, стъпи тромаво на планшира на лодката и тя се наклони опасно. Старецът напразно опита да я задържи, като опря длан в пристана, и поклати глава с презрение — възпълният пътник цопна във водата.

— Малоумник! — изфуча монсиньорът, щом издрапа по вехтите стъпала.

Лодкарят вдигна рамене и остави куфара му на пристана. С пестеливо движение на китката откачи въжето и се отдалечи на заден ход в заливчето, където можеше да завие.

— Адиос, сеньор! — подвикна засмян.

А в това време двама невръстни шофьори на такси вече се караха кой да припечели от неочаквано появилия се пътник. Единият нахално пъхна триколесната си таратайка под въжето, преградило пристана. Дженингс се възползва от това, защото го мързеше да разтъпче схванатите си в лодката крака. Другото момче, спазило правилата, побесня.

— Да го духаш, копеле! — кресна то.

Късметлията, качил Дженингс, размаха весело среден пръст и триколката запърпори шумно по тесния път към площада над полегатия склон.

— Накъде, сеньор?

— Черквата — махна с ръка Дженингс към бялата постройка в подножието на вулкана.

Макар че беше подгизнал, монсиньорът оглеждаше с интерес младока с мургава гладка кожа. Момчето провираше триколката умело между туристите и местните хора, застанали при малките сергии край пътя. Жени крепяха на главите си големи кошници с плодове и питки.

— Как ти е името? — накрая попита Дженингс.

— Алонсо.

Момчето намери къде да мине и през пълния с хора площад и спря в началото на пътеката към черквата.

— Алонсо — престраши се монсиньорът и му даде петдесет кецала бакшиш, — аз ще водя службите в черквата за известно време. Ела някой път да си поприказваме.

Дженингс задърпа куфара си нагоре по пътеката и се добра до стъпалата пред бялото здание в колониален стил — най-голямото в Сан Педро. Каменна статуя на Свети Петър сякаш бдеше над църквата и градините.

Пантите на тежката кедрова врата изскърцаха. Една-единствена монахиня бе коленичила пред олтара. Обърна се, щом стъпките на новодошлия закънтяха, но продължи молитвата си. Дженингс мина по прохода между скамейките и спря при монахинята. Тя вдигна глава към мокрия червендалест дебелак.

— Мога ли да ви помогна с нещо, сеньор?

— Монсиньор Дженингс — поправи я надуто той.

Дребничката симпатична монахиня се изправи припряно.

— Отче, толкова съжалявам, никой не ни предупреди за пристигането ви. Аз съм сестра Хуанита Гонсалес.

— Ясно, ясно — каза с досада Дженингс. — Заведете ме в жилището ми.

 

 

— Отче, отново моля да ни извините — оправдаваше се сестра Гонсалес, докато бързаше да отвори прозорците в малката къща с една спалня, която имаше прекрасен изглед към езерото. — Никой не живее тук, откакто отец Ернандес ни напусна, затова въздухът е толкова застоял. Канехме се да почистим добре, но ни сварихте неподготвени…

— Значи къщата е необитаема от години?

— Да, нямаме енорийски свещеник, откакто отец Ернандес се оттегли от служба, макар че той живя в селото още много години, преди да ни напусне…

Тя млъкна смутено.

— И защо реши да замине от Сан Педро? — небрежно попита Дженингс.

Сестра Гонсалес бе впила поглед в протърканите дъски на пода.

— Е, хайде де, кажете — подкани я монсиньорът.

— Никой не знае, отче. Само се носят слухове…

— Например?

— Слухове за миналото му — хората говорят, че може да е бил нацист. Тръгна си много набързо, когато се появиха израелците.

— О, научили сте за израелците, така ли?

Тя закима.

— Някой от Панахачел предупредил отец Ернандес, че израелците са дошли да му търсят сметка. И той замина с камион.

— Камион ли?

— Има черен път, който заобикаля и излиза на шосето южно от селото. Отец Ернандес отнесе и голям сандък…

— Какво имаше в сандъка?

— Не се знае, отче, но беше много тежък. Качиха го в камиона с макара.

Дженингс изсумтя.

— Гладен ли сте, отче? Имаме тортиля с черен боб — опита се да го умилостиви монахинята.

— Ще хапна нещо в селото.

* * *

Дженингс огледа сърдито временната си квартира. Не му допадаше новата задача. Сан Педро беше прекалено далече от удоволствията, които предлагаха европейските градове, и дори от свърталищата в столицата на Гватемала, мислеше си той нещастен и си спомняше нощта с Рейналдо. Дали не би извадил късмет с някое от местните момчета?

Извади багажа си от куфара и подреди дрехите в дъбовия гардероб на спалнята. Слезе по дървената стълба в дневната, където имаше само протрит диван, маса и два стола от ратан. В кухнята намери малка газова печка и стар хладилник. Банята също беше примитивна. Няколко плочки липсваха по стените в нишата с душа.

Дженингс отвори вратата под стълбата и включи лампата. В килерчето лъхаше на мухъл. Нямаше друго, освен две бутилки за дихателна смес и леководолазен регулатор на налягането. Побутна бутилките и намери под тях вехт бележник. Докато се навеждаше да го вземе от бетонния под, Дженингс си каза, че израелците наистина са подплашили Фон Хайсен.