Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (39)

38.

Нюрнберг-Вюрцбург, Германия

Влакът профучаваше през еднообразен пейзаж от ниви и селски къщи.

— Баща ми избягал само с дрехите на гърба си и две карти — каза Алета, преди да извади първата карта. — До края на живота си беше убеден, че тази е свързана някак с Тикал, но не успя да я разгадае.

Къртис се взря в схемата върху хартия от хуун.

— Триъгълник в Тикал… Може да означава какво ли не.

Алета кимна.

— А тази не е истинската — подаде му втората карта. — Оригиналът бил даден на дядо ми от старейшини на маите и също бил нарисуван на хартия от кора.

— Къде е сега оригиналът?

— Нацистите го взели, когато арестували цялото семейство, но баща ми нарисувал копие по памет. За съжаление не помнел всички фигури и копието е съвсем приблизително. Смяташе, че очертанията напомнят формата на езерото Атитлан.

Къртис разглеждаше озадачен втората карта.

— Не си ли съгласен? — попита тя.

— Може и да е езерото Атитлан, не съм бил по онези места. Проблемът е, че само за едната линия от трите има някакви координати, стига това да е значението на фигурите. Само че… Ами да, разбира се! — възкликна той. — Обратна засечка!

— Обратна засечка ли?

— Стар похват на военните топографи. Използвали са го, преди технологията на GPS да развали цялото удоволствие от лутането в горските дебри. Ако не знаеш координатите си, качваш се на високо място и с компаса мериш приблизително посоката към три видими ориентира, които са отбелязани на картата, тоест знаеш техните координати. Обръщаш измерванията в посоките от трите точки към твоето място и на картата се получава доста малък триъгълник, в който би трябвало да се намираш ти. Има ли такива открояващи се ориентири около езерото Атитлан?

— Вулканите! Има три вулкана, най-големият от които е Атитлан. — Алета посочи най-южната точка на картата. — На север от него е вулканът Толиман, а на изток — Сан Педро, в чието подножие има малко село. Високи са над три хиляди метра, затова се виждат от всяка точка в езерото. Два от тях са близо един до друг, както показват и линиите на картата. Всичко съвпада.

— Но и това не помага много. Само една от посоките е с някакви знаци, а триъгълникът, в който се пресичат, става големичък.

— Това е запомнил баща ми — вдигна рамене Алета, — а и там, където линиите се пресичат, няма кой знае какво. Най-близкото село до Сан Педро е Сан Маркос, където израснах като малка. Разположено е около това заливче. Има насаждения от кафе, отглеждат и царевица. Има също зеленчукови и овощни градинки… Животът там беше простичък и спокоен, докато не дойдоха „отрядите на смъртта“.

Къртис я погледна със съчувствие и пак посочи триъгълника.

— А това тук?

— Голям вулканичен хребет, който се спуска към езерото. Без другите координати все едно търсим игла в купа сено.

— А вулканите активни ли са?

— Атитлан е активен, последното му изригване е било през 1853 година. Толиман — може би, но не е изригвал през последните векове. Самото езеро е създадено от изригване.

— Много ли са селата около езерото?

— Не. Панахачел е най-голямото градче на северния бряг… с около 14 000 жители. Иначе има само селца като Сан Педро, Сан Лукас, Сан Маркос и Сан Хуан. Имената подсказват влиянието на испанската католическа църква, но духът на маите още е жив там.

— Все пак и трите линии минават през езерото. Дали не търсим нещо, което е под водата?

— Атитлан е много дълбоко езеро, на много места дълбочината е над 400 метра, има и подводни пещери. — Двамата се смълчаха, докато обмислят какво означава това за тяхното начинание. — В Санта Крус има школа по подводно плуване, но не ми се вярва, че отиват да се гмуркат толкова на юг…

— Гмуркането в езера на голяма надморска височина е свързано с особени рискове — напомни Къртис, който се питаше дали Алета ще сподели с него какъв опит има като водолаз. — Необходимо е специално обучение.

И двамата знаеха, че на голяма надморска височина нараства опасността от кесонна болест.

— Ти гмуркач ли си? — попита Алета.

— Обучавах се с отряд „тюлени“ от флота…

Гласът му заглъхна, когато погледна към коридора. Къртис се напрегна, щом видя мъжа с палтото и баретата.

— Какво става? — настръхна и Алета.

— Имаме си компания. Онзи е баретата, който мина преди секунди. Прибери картите и бележника в куфарчето и се престори, че спиш. Ако онзи се върне, не мърдай. Дишай бавно и остави всичко на мен.

Алета се облегна и затвори очи. Все повече разчиташе на тайнствения си спътник.

Къртис извади пистолета „Глок 21“ изпод коженото си яке и завинти сръчно заглушителя на цевта му. Пак прикри оръжието под якето, облегна се с притворени очи и зачака.

Десет минути преди да пристигнат във Вюрцбург мъжът с баретата се върна. Видя, че двамата в купето спят и отвори бавно вратата. Седна тихо до Алета и светкавично извади от джоба на палтото остър като бръснач десантен нож.

Къртис натисна спусъка два пъти и куршумите 45-ти калибър пръснаха сърцето на нападателя. Въпреки заглушителя изстрелите прозвучаха твърде силно и Алета подскочи, когато ножът изтрака на пода.

— Миерда! — изруга тя.

Къртис й даде знак с ръка да не говори повече. Сложи си ръкавици и върна ножа в джоба на мъртвеца. Прерови и другите джобове на палтото и взе мобилния телефон. Опитваше се да обмисли всичко за миг-два. Надникна в коридора и в тоалетната в единия край на вагона. Празно. Ако нямаше да почистват тоалетната до крайната гара във Франкфурт, може би щяха да объркат германската полиция за известно време. По бялата риза на убиеца бе плъзнало голямо червено петно. Къртис закопча палтото му и го завлече до тоалетната, където го намести върху тоалетната чиния. Затвори вратата и я заключи отвън с отвертката на сгъваемото си ножче.

Лицето на Алета още белееше.

— Добре ли си? — попита я Къртис.

Тя кимна и промълви с треперещ глас:

— Често ли ти се случват такива неща?

— Такъв ми е занаятът. Лорд Актън е бил прав, когато казал: „Властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно“. Важи напълно и за Уайли, и за кардинал Феличи. За нещастие ние сме начело в списъка им с неудобни хора.

Влакът вече намаляваше скоростта си преди гарата във Вюрцбург.

— Може би наблюдават гарата — напомни Къртис и взе сака на Алета, — но ще внимават за двойка, затова ще вървим поотделно. Гледай си в краката, за да няма добър запис на лицето ти от охранителните камери. Нашият влак тръгва от пети перон след петнайсет минути. Аз ще ти пазя гърба.

— Да се кача ли във влака?

— Да. Още не знаят накъде сме тръгнали, а в голяма гара като Вюрцбург не могат да пратят хора на всеки перон. Ще се видим там.

Надяваше се, че ободри Алета с усмивката си, преди да тръгне назад по коридора към следващия вагон.

Докато вървеше зад нея, Къртис се зарадва, че имаха късмет. За броени минути бяха пристигнали четири влака и навсякъде имаше тълпи. Къртис се отклони към друг перон, пъхна се във влак за Гьотинген и пусна мобилния телефон на убиеца в кошчето за боклук на една от тоалетните. Може би прекаляваше с повторния опит да заблуди преследвачите, но Уайли щеше да засече и този телефон. Отиде навреме на пети перон. Алета вече седеше до прозореца в купето, той се настани срещу нея. Другите две места бяха заети от възрастна двойка и на Къртис му олекна малко. Дори ако хората на ЦРУ в Германия бяха успели да пратят някого и в този влак, Уайли би се поколебал да опита нещо пред свидетели, камо ли пък да се отърве и от старците. Полицията би разследвала крайно упорито такова престъпление, а Уайли нямаше нужда от излишен шум в момента.

Влакът потегли по разписание с точност до секундата. Къртис се подсмиваше безмълвно, докато си представяше какви усилия е насочил Уайли към проследяването на телефона му, плуващ из канализацията на Виена. Засега може би се отърваха, но нямаше да е за дълго. Изпаднал в прословутата си ярост, Уайли щеше да мобилизира огромните възможности на ЦРУ, с които разполагаше — групите във всички посолства, обучените убийци с неясен произход, които владееха съвършено немски и чакаха задачите си в затънтени мотели и пансиони, връзките с други разузнавателни и полицейски организации, както и с могъщи частни фирми за разследване и охрана.

Той реши, че ще слязат от влака в Касел-Вилхелмсхьое и ще наемат кола.

 

 

Къртис огледа с бинокъла полята наоколо. Намери усамотена къща в покрайнините на Бад Аролсен, където отседнаха. Коли минаваха рядко по шосе 252, което свързваше градчето с Менгерингхаузен на юг. С колата под наем стигнаха до центъра на Бад Аролсен за десетина минути и Къртис спря на паркинг до главната улица. Бившите казарми на СС бяха ремонтирани и преобразени отвън. Сега вместо зловещите символи на нацизма в градинката пред приемната се развяваха флаговете на Международния червен кръст и Международната служба за издирване.

— Фрау Вайцман, добре дошли в Бад Аролсен. Очаквахме ви. Документите, които поискахте, вече са извадени от архива и са на ваше разположение. Моля, подпишете се в регистрационната книга и ме последвайте.

Лицето на Алета имаше почти същия блед оттенък като ръкавиците, които им дадоха, за да боравят с папките, в които се съхраняваха гестаповските заповеди за арест, списъците на затворниците, протоколите от проверките с вписани педантично и най-малките подробности и зловещите „книги на смъртта“.

— Дали ще понесеш това? — меко попита Къртис.

— Трябва да знам какво ги е сполетяло — отвърна Алета.

Отвори първата папка и се зае с тягостната задача да преглежда имената. Седяха мълчаливо един до друг почти час, накрая Къртис застина.

— Тук има заповед за арест, отдолу е вписано потвърждение, че баба ти, дядо ти, баща ти и сестра му са отведени в Маутхаузен. Документът е от април 1938 година.

Алета прочете бавно четирите имена — Леви Ехуд Вайцман, Рамона Мириам Вайцман, Ариел Леви Вайцман, Ребека Мириам Вайцман. Арестувани в дома им на „Юденгасе“, Виена.

— Комендант на Маутхаузен е бил млад офицер от СС — Карл фон Хайсен. Един от любимците на Химлер. Леви е бил на експедиция в Гватемала с него.

— Дядо ти е сътрудничил на нацистите ли?!

— Нямал е избор. Това е било преди войната. Химлер вярвал, че висшата арийска раса е създала някои от най-великите цивилизации в света, включително и културата на маите. А тогава дядо ми бил сред малкото европейци, които са работили в Тикал и са разгадавали йероглифите на маите. Химлер му заповядал да се присъедини към нацистка експедиция като съветник по археология. Фон Хайсен бил избран лично от Химлер да ръководи експедицията. Дядо ми не записвал почти нищо, макар че е оставил загадъчни насоки в онази книга, която ти показах. Но по време на експедицията имало някакъв сблъсък между дядо ми и Фон Хайсен. Досещам се, че след това Фон Хайсен се е разправил с дядо ми особено жестоко в Маутхаузен.

— Не е ли бил твърде млад, за да го назначат за комендант на лагера Маутхаузен?

— По-точно млад и безмилостен садист — тъкмо такъв би направил впечатление на Химлер. Подозирам, че Леви се е опитвал да му пречи по всякакъв начин в експедицията, а ако е намерил нещо ценно, направил е всичко по силите си да го укрие от нацистите — сам видя как е успял да съхрани статуетките. Знам, че дядо ми е искал да отведе семейството си от Виена, но вече било късно.

— Баща ти често ли говореше за това? — още по-благо попита Къртис.

Той съзнаваше какво неизмеримо чувство за загуба изпитва Алета, още по-непоносимо заради убийството на баща й от гватемалските главорези и ЦРУ.

— Само веднъж. Ловяхме риба на езерото в малката си лодка. Той не беше словоохотлив през онзи ден. Почти невъзможно е да си представиш какво са преживели… и още по-трудно е да осъзнаеш защо се е случило. — Тя тръсна глава и избърса сълзите си. — И това все още е един от най-важните въпроси, за които няма отговор, нали? Нацистите натрупали огромно могъщество, но защо толкова много от обикновените германци се свлекли в мръсотията заедно с тях и започнали да се държат като зверове? Баща ми сънуваше ужасни кошмари, но все пак е бил сред малцината, успели да избягат от концентрационен лагер. Архиепископ Ронкали спасявал еврейски деца, докато бил папски нунций в Истанбул…

„Аха! Една тайна по-малко“ — мислено отбеляза Къртис.

— Давал им е фалшиви кръщелни свидетелства за приемане на католическата вяра, така ли?

— Във Ватикана винаги е имало покварени и жадни за власт кардинали — промълви Алета, — но понякога избират за папа човек като Ронкали…

— Йоан XXIII — съгласи се той. — Един от наистина великите папи. Затова ли баща ти наистина е станал католик?

— Той не забравяше човечността на Ронкали. Това беше израз на неговата благодарност.

Алета отвори тази „книга на смъртта“, в която очакваше да намери истината — на корицата бе изписано с калиграфски почерк „1.01.37 — 31.12.38“. На всеки ред имаше едно име с лагерния номер, точната дата, час и място на убийството и начина на умъртвяване.

— Изроди! — изсъска тя половин час по-късно, щом стигна до дълъг списък от имена.

Къртис се вгледа в страницата.

— Убити са в един и същ ден… през две минути.

— Имало е причина — с разяждаща горчивина изрече Алета. — Рожденият ден на Хитлер. Фон Хайсен направил подарък на фюрера — заповядал в продължение на час и половина да застрелват евреин през две минути.

„Нацистите явно не са си падали по тортите“ — мрачно си каза Къртис.

Алета отгърна на следващата страница и затисна устата си с длан. Първите два реда, запълнени със същия почерк, гласяха:

Леви Ехуд Вайцман

20.04.38 — 14ч02м — Екзекутиран

Рамона Мириам Вайцман

21.04.38 — 11ч31м — Починала: медицински експеримент

— Толкова съжалявам… — каза Къртис и докосна рамото й.

— Благодаря ти. Сега поне знам. Все пак е някаква утеха.

Той пак се сети за архивите на ЦРУ и за отец Ернандес, местния агент в Сан Педро в продължение на толкова години.

— Знаеш ли дали Фон Хайсен някога е бил изправян пред съда? — попита внимателно.

Тя завъртя глава.

— Не ми е известно.

— Към края на войната Ватиканът и ЦРУ са си сътрудничили в спасяването на нацистки престъпници, които щели да им бъдат полезни в борбата срещу комунизма. Някои от тях били представяни за свещеници и извеждани през „ватиканските канали“, включително Адолф Айхман и Клаус Барби.

— Да. Питам се само какво ли би казал Христос за това?

Къртис кимна, обзет от старата погнуса, която му остана от преживелиците с църквата в детството.

— Ако Христос бе слязъл на земята по онова време, нямало е само да преобърне масите на сарафите във Ватиканската банка, а би направил още много неща… — промърмори той. — Исках обаче да ти подскажа, че Фон Хайсен е бил приближен на Химлер, значи е станал ценен и за Ватикана, и ЦРУ.

— Предполагаш, че е сред онези, които са се измъкнали безнаказано?

— Възможно е. Мнозина са се озовали в Централна и Южна Америка. В Гватемала — също. Засега е само догадка, но преди да дойда във Виена, прегледах някои архиви на ЦРУ. Имали са агент при езерото Атитлан… отец Ернандес.

— Помня го! Крайно противен човек. Ами да… говореше чудесно испански език, но се усещаше друг европейски акцент… дали не беше немски? Значи предполагаш, че той…

Къртис сви рамене.

— Не съм сигурен. Нямаше конкретно потвърждение, че Фон Хайсен и отец Ернандес са едно и също лице. Но от тебе научих, че Фон Хайсен е бил дълго в Гватемала преди войната. Ако е можел да избира в коя държава от Централна и Южна Америка да се скрие, защо да не отиде на познато място?

— Нищо чудно да е взел и оригиналната карта. А на нея са точните координати на мястото в езерото — сви вежди Алета.

— Поне не бива да забравяме за тази вероятност. Утре сутринта потегляме по тъмно към Маутхаузен. С колата. С влак пак ще ни спипат.