Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (35)

34.

Виена

Антонио Содано боравеше почти безшумно с шперца, докато отваряше вратата на апартамента. Открехна я полека и се заслуша. Отляво беше осветено, чуваше шум на течаща вода в мивка. Промъкна се натам и надникна откъм коридора. В банята в дъното жена си миеше зъбите. Жената от снимката, която му дадоха. Тя беше висока, с чудесно тяло. Докато проверяваше пред огледалото дали си е почистила добре зъбите, гърдите й опъваха нощницата. Содано се отдръпна.

Алета угаси лампата в банята и тръгна към спалнята си. Содано чакаше долепен до стената. Жената го подмина, без да погледне настрани. Той я настигна с една широка крачка, затисна устата й с дясната си ръка, а с лявата дръпна рязко косата й назад.

Тя изпищя приглушено и Содано трепна от яростното й ухапване.

— Кучка!

Натика жената в спалнята и я притисна до стената. Очите на Алета се изцъклиха от страх, когато усети острието на ножа, опрян в шията й.

 

 

Къртис завари и вратата към двора, и стоманената врата на сградата отключени. Опасенията му се сбъдваха. Извади своя „Глок 21“ и изтича нагоре към апартамента на Алета. И тази врата беше само притворена. Чу мъжки глас отвътре.

— Вече не се инатим толкова, а? — изсмя се Содано и плъзна свободната си ръка по бедрото на Алета.

Тя се изплю в лицето му.

— Ще те накарам да съжаляваш, кучко!

Содано пак опря ножа в гърлото й и стисна силно едната й гърда.

Къртис уж внимаваше, когато подаде глава в рамката на вратата, но Алета го зърна тутакси и ахна. Содано реагира мигновено и я завъртя пред себе си.

— О’Конър, остави пистолета, иначе ще гледаш как я коля!

Къртис пусна неохотно оръжието си на пода. Содано знаеше името му — потвърждение, че Алета не беше единствената набелязана жертва.

— Сега излез в коридора! — заповяда сицилианецът.

Содано бутна Алета настрани и понечи да пристъпи към пистолета, но тя се спъна в килима до леглото и залитна. Содано се опита да я задържи и се разсея за миг. Къртис скочи, отблъсна се мощно с левия крак и го изрита с десния в ребрата. Сицилианецът изпъшка от болка и пусна Алета, а ножът излетя от пръстите му и издрънча в гардероба. Къртис заби чело в носа на убиеца, но едва запази равновесие, защото ниският жилав мъж успя да промуши крак зад дясното му коляно и да го тласне назад. Къртис го удари с лакът по шията, събори го и се стовари на гърба му. Обви с дясната си ръка шията на Содано, опря лявата си мишница в рамото му и натисна врата му напред. Напрегна се докрай да събере двете си ръце и Содано се оцъкли от ужас. Къртис стискаше гърлото на убиеца, докато главата му се люшна безсилно. Щом се увери, че противникът е мъртъв, Къртис се търкулна встрани от трупа и опита да си поеме дъх. Алета стоеше над него с ножа на Содано в ръка.

— Аз съм на твоя страна — изгъгна дрезгаво Къртис. — Махни това нещо.

— Не и докато не чуя кой си ти и какво правиш в апартамента ми, по дяволите!

Ръцете й се тресяха.

— Името ми е Къртис О’Конър. И ако ще да ти прозвучи странно, дойдох да те опазя жива.

Думите на шамана нахлуха в съзнанието на Алета: „Има още двама мъже, единият от тях ще се разправи с другия. Ще повериш живота си в ръцете на първия“.

— Кой си ти? — повтори тя по-настойчиво.

— Дълга история…

— Да чуя кратката версия!

— Работя в ЦРУ и тъкмо те в момента искат да те махнат от пътя си. Вбесила си доста могъщи хора.

— Щом си от ЦРУ и те ме искат мъртва, как тъй си дошъл да ме спасяваш? А този кой е?

Алета посочи с ножа трупа на пода в нейната дневна.

— Той е… тоест беше Антонио Содано, наемен убиец. Но защо не оставиш ножа, за да чуеш дългата версия на по чаша кафе?

— Отивам да се обадя в полицията!

— Тъкмо това не бива да правиш.

— И защо пък не? Някакъв бандит току-що се опита да ме убие!

— Помисли добре — спокойно я посъветва Къртис. — Ако се обадиш в полицията, всеки журналист във Виена ще се изтърси пред прага ти. Крачка не би могла да направиш, без да те следват незнайно колко оператори и репортери. И понеже е трудно да се изясни кой е поръчал да бъдеш ликвидирана, журналистите ще ровят упорито.

— И може би така ще бъда защитена донякъде от мръсници като тебе!

— Дали не си мъничко неблагодарна? — подхвърли Къртис с крива усмивка.

Тя си замълча. Идеше й да се разплаче.

— Така изобщо няма да си в безопасност — продължи Къртис. — Щом историята се разчуе, онези, които искат да ти затворят устата завинаги, ще направят и невъзможното да успеят следващия път. Те не се отказват, а пари си имат в изобилие. Алета, най-добре е да ми се довериш. Първо трябва да се отървем от трупа.

Тя пак си спомни какво й каза доктор Арана.

— Добре, ще се отървем от трупа — промърмори Алета, докато ударите на сърцето й се забавяха полека. — Но когато някой го намери, полицаите ще дойдат да си поприказват с мен. И тогава какво ще правя?

— Само ако установят, че е бил в твоя апартамент. Кога ще събират боклука?

— Утре сутринта.

— Ще отскоча навън за малко, но първо ще използвам банята ти, ако разрешаваш.

Той се взря в отражението си.

— Ама че картинка съм…

Опипа синините по лицето си. След няколко минути излезе от сградата. По „Щернгасе“ не се мяркаше никой. Надяваше се да му провърви и да няма минувачи още няколко минути. Тръгна забързано по тясната улица към няколко малки контейнера за отпадъци, вече изкарани на колелцата си до книжарницата. Избра един, който не беше пълен догоре, и го задърпа обратно към дома на Алета. Преди да влезе в двора, пак провери има ли някой наоколо. Изсипа боклука в контейнера на Алета и качи опразнения в апартамента. Алета седеше до масата в кухнята.

— Добре ли си?

— Ще се оправя. И сега какво — просто изкарваме трупа навън при другия боклук?

— Слушай… знам, че си преживяла големи нещастия, а тази вечер също беше гадна, но вече ти казах — трябва да ми се довериш. Защото нищо още не е приключило. Напротив. Понякога и простите методи вършат работа. Ако имаме късмет, този контейнер ще бъде хванат от повдигача на камиона и изсипан вътре. Ако шофьорът или минувачи не видят как трупът пада в камиона, ще се озове на сметището и може никой никога да не го намери. В най-лошия случай полицията ще установи, че това е Содано. Ще предположат, че е очистен от конкуренти в наркотрафика и ще задраскат поредния бандит от списъка с издирваните престъпници. Няма да нахълтат при тебе, поне няма да е веднага, а и да дойдат, ние отдавна няма да сме тук.

— „Ние“ ли?

— Да, ние. Защото сме затънали заедно в блатото, колкото и да не ти харесва. Ако кипнеш вода за кафе, ще ти обясня, щом се върна.

Къртис претърси трупа. Остави портфейла и италианския паспорт в джобовете на сакото, но взе мобилния телефон.

— За какво ти е? — стъписа се Алета.

— Картата може да бъде проследена от оператора. Но ако подхвърля телефона на първия минаващ шлеп, знае ли човек къде ще се озове накрая? — ухили се Къртис.

Вдигна тялото и го напъха с главата надолу в контейнера. Сицилианецът беше с широки рамене, но нисък. Къртис успя да сгъне краката му в коленете и да го натика целия в контейнера. Затвори капака и се опита да издърпа контейнера, но едното колело беше хлътнало в дупка под килима.

— Май сме ти повредили дюшемето — сви рамене той и сгъна килима, за да открие пода пред камината.

Дъската беше леко разместена и Къртис я вдигна. Кухината отдолу бе запълнена от стара тенекиена кутия, дълга почти метър.

Забравила за малко враждебната си подозрителност, Алета му помогна да вдигнат кутията.

— Ако е принадлежала на твоя дядо, искал е да я скрие добре — подхвърли Къртис и отстъпи крачка назад, за да не й пречи.

— Мисля, че знам защо го е направил — промълви Алета и отвори капака с треперещи пръсти.

Пантичките изскърцаха и двамата видяха пожълтял бележник и два предмета, увити в парчета червено кадифе. Алета махна плата от първия — държеше сложна малка скулптура от нефрит. Сърцето й пропусна един удар.

— Господи!… Статуетките! — възкликна тя.

— Търсеше ли ги?

Алета не отговори, въртеше в ръцете си втората статуетка и я оглеждаше отблизо. Накрая остави изваянието в кутията и се вторачи в очите на О’Конър. Да му се довери ли, както й бе подсказал шаманът? Този мъж като че знаеше кой я иска мъртва, а и наистина й спаси живота, но Алета още не можеше да преодолее силните си подозрения.

— Кажи ми поне една причина да ти се доверя — предизвика го тя.

— Не бива да се доверяваш никому. Може би дори след като опознаеш добре човека.

— Според тебе някой иска да ми затвори устата. Откъде знаеш?

— Знам, защото и мен изпратиха да те убия.

— Какво?! — втрещи се тя. — И защо не го направи?

— Това също е дълга история, но пак ще минем с кратката версия засега.

Алета слушаше със сковано от шока изражение, докато Къртис изреди набързо събитията, довели до намесата на Содано. Наблягаше на ролята на Уайли и Феличи.

— Чуй ме — помоли той накрая. — Можем да спорим до сутринта, а можем и да сключим примирие. Не искам от тебе да ме харесваш, но се налага да разчиташ на мен… поне докато не те отведа на по-безопасно място.

Тя го изгледа смразяващо. Къртис бръкна под сакото си, извади пистолета и го подаде с дръжката напред.

— Вземи го.

— За какво ми е?

— Вземи го! — настоя той. — Бих могъл да те застрелям по всяко време, нали? Само че дойдох да те защитя. Внимавай, зареден е…

Алета се взираше изпитателно в него.

— А сега ти ме застреляй или извикай полицията, или първо едното, после другото, както искаш — продължи Къртис. — Или пък се разбираме, че изчезваме оттук.

— Още сега ли? — попита тя и му върна оръжието.

Той тръсна глава.

— Утре. Първо да се отървем от хубавеца, а и трябва да подремнем малко. Имаш ли и друга спалня? Бих те поканил в хотела, където отседнах, но това ни е първата среща…

— Не прекалявай, О’Конър — натъртено произнесе тя фамилията му.

 

 

— Чувал ли си някога за Кодекса на маите? — попита Алета, щом сложи каната с кафе на кухненската маса.

— И аз бях на лекцията на монсиньор Дженингс — призна Къртис.

— Защо ли не съм изненадана? — поклати глава тя, отново обзета от гнетящото чувство, че я дебнат непрекъснато. — Не се съмнявам, че си искал да те сметнат за археолог.

— Четох две-три нощи, за да знам поне нещо — смънка той.

— Е, поне си чул въпроса на журналистката за кодекса.

— Дженингс й се присмя, че всичко било измислица на медиите. Вярно ли е?

— Кодексът съществува.

— Защо си толкова уверена?

— Сега е твой ред да ми се довериш.

Тя се постара да му обясни набързо диренето на нейния дядо и предупреждението на доктор Арана.

— И ти очакваш тези статуетки да ти покажат пътя към кодекса?

— Е, няма как да съм сигурна. А и първо трябва да намеря третата. Маите са се погрижили много старателно кодексът да си остане скрит, докато не настъпи моментът да бъде намерен.

— И според Хосе Арана моментът е настъпил, така ли?

— Може би не е случайно, че намерихме двете статуетки днес. Разгледай ги внимателно. Това дърво е дървото на живота в традицията на маите. Могъщ символ на сътворението, над което сега е надвиснала огромна опасност. В основата на едното дърво има мъжки ягуар, а на другото — мъжки и женски. То е неутралното, въплъщава равновесието. Ясно е, че под третото дърво има женски ягуар — символ на изгубеното женско начало.

— Ако съм запомнил правилно, ягуарът също е бил свещен за древните маи…

Алета се усмихна за пръв път откакто Къртис нахълта в нейния апартамент.

— Двете нощи четене не са били загубено време.

— Само че виждам колко малко съм прочел…

— Не се притеснявай, моят дядо цял живот е изучавал маите, но едва е проникнал под повърхността. Ние си въобразяваме, че сме най-развитата цивилизация, а още не сме опознали истинската история на древността. Чак тогава ще открием, че маите също като египтяните и инките са постигнали много повече, отколкото допускат надменни псевдоисторици като Дженингс.

— Може и да си права — съгласи се Къртис. — Нещо в този кодекс стряска и Ватикана, и онези, за които работех досега. Готови са на всичко, за да го вземат, затова нашето примирие ще продължи, докато ти помагам да го намериш.

— Защо си убеден, че и Ватикана, и американското правителство искат кодекса? И защо си готов да ми помагаш?

— Не знам подбудите им, но се стремят да те изпреварят. Успеят ли, подозирам, че ще скрият кодекса от хората.

— Ами предупрежденията?

— Ще рискуват да ги пренебрегнат. Няма да е първият случай, когато са премълчавали важна информация.

Алета се замисли.

— И аз не знам защо американците се плашат от кодекса, но май се досещам защо Ватикана се опитва да го прибере. Нали криха ръкописите от Мъртво море цели три десетилетия, за да не застрашават техните догми за учението на Исус? А Кодексът на маите може да се окаже много по-страшен за тях от онези свитъци.

— В какъв смисъл?

— Имам бележки на моя дядо — според него кодексът ще бъде намерен в джунглите на Гватемала и не само предупреждава какво може да ни сполети, но е свързан някак и с посланията на Дева Мария във Фатима. — Тя си позволи бегла усмивка. — О’Конър, Ватикана открай време вижда заплахи в духовността на маите.

И неговата усмивка беше сдържана.

— Не може ли да минем без това „О’Конър“?

Алета въздъхна.

— Искам да знаеш, че съм ти благодарна за постъпката ти тази вечер… Само че не съм свикнала да ми се изтърсват хора с ножове и пистолети. Трябва да мине доста време, докато ти се доверя, ако изобщо се престраша. Ако казваш истината и си нарушил заповед на своя началник, ще подгонят и тебе…

— Меко казано. Още една причина да се махнем по-скоро от Виена и да потеглим към Гватемала.

Тя завъртя глава.

— Не преди да науча как е умрял моят дядо. Утре ще отпътувам с влак към Бад Аролсен. Там има милиони документи за жертвите на Холокоста. Най-после са достъпни.

— Да, май четох нещо за това. Значи очакваш да намериш данни за дядо ти и баба ти?

— Също и за баща ми и неговата сестра, макар че те са успели да избягат.

— Ами добре… но не забравяй, че щом Уайли разбере какво се случи тук, ще ни подгони така, както не са издирвали дори Осама бен Ладен. От колко време ще се нуждаеш в Бад Аролсен?

— Един ден… Най-много два. Уговорих предварително ползването на архива. Документите от Маутхаузен са подредени и търсенето е улеснено.

— После искаш да отидеш в самия лагер Маутхаузен. Заедно с пътуването ще се задържим още поне пет дни в Европа. Може и да ни се размине, но рискът е голям. Както и да е, нека поспим, после ще видим.

 

 

Къртис огледа „Рингщрасе“ и в двете посоки, после отвори вратата на кафене „Шварценберг“, за да влезе Алета първа.

Намериха свободно сепаре в тих ъгъл на кафенето, което съществуваше още от осемнайсети век, разположено срещу хотел „Империал“. Нямаше много хора и Къртис се взря поред във всекиго, но не забеляза нищо необичайно. Повечето бяха бизнесмени, прелистващи вестници, докато хапнат кифла с кафе мока. Твърде рано беше за туристите.

— Кафе, кифла, мармалад и рохко яйце — обърна се Къртис към сервитьора.

Черният костюм и папийонката на възрастния мъж подхождаха напълно на полилеите, гоблените, облицованите с дърво колони и старите столове с кожена тапицерия.

— Господинът желае ли вестник?

— Да. „Ню Йорк таймс“, моля.

— За вас, госпожо?

— Искам „Ди Велт“ и същата виенска закуска. Благодаря — каза му Алета на безупречен немски. — Колко езика владееш? — изви вежди към Къртис, когато сервитьорът се отдалечи.

— Говоря добре немски, френски и италиански. Справям се горе-долу с испански, руски и китайски.

— Впечатляващо. Да речем, че руският е остатък от Студената война, но защо и китайски?

Стори й се, че очите му помръкнаха за миг.

— Поредната дълга история. Помагах за безопасността на Олимпиадата в Пекин.

— Не си от приказливите, както виждам.

Къртис се подсмихна.

— Професионално изкривяване, струва ми се.

Той благодари на сервитьора, който им поднесе закуската и за негово облекчение отвлече вниманието на Алета.

— Какъв е планът? — попита тя след малко. — Сега ще си вземеш багажа от хотела, така ли?

— Влакът тръгва в 10 часа и 40 минути, а хотелът ми е отсреща.

Къртис кимна към фасадата на „Империал“.

— Я гледай — поклати глава Алета. — Вие, шпионите, знаете как да си угаждате.

— Все някой трябва да бъде клиент и на такива хотели — отвърна той с пресилена скромност.

В този миг срещна погледа на висок слаб мъж с черно палто и барета, който стоеше до будка за вестници на другия тротоар. Мъжът веднага се престори, че го интересуват заглавията на всекидневниците.

— Не се озъртай — помоли Къртис. — Има един дългуч с барета, който ни наглежда. Когато изляза, почакай той да тръгне след мен и отиди с такси на Вестбанхоф. Аз ще му се измъкна и ще се срещнем там.

Алета гледаше как човекът, който я спаси предишния ден, подтичва към хотел „Империал“. Кльощавият мъж с черното палто забърза подире му по „Рингщрасе“.