Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (13)

12.

Виена, 1938 година

Влакът намаляваше скоростта си преди италианско-австрийската граница в прохода Бренер, над който надвисваха побелелите от снега гранитни склонове на Алпите. Влакът спря със съскане и Леви гледаше как във вагона се качват нацистки граничари. Колкото по-близо беше до Виена, толкова по-застрашен се чувстваше.

— Документите!

Той подаде паспорта си на надменния младеж.

— С каква цел влизате в страната?

— Връщам се във Виена — отвърна Леви невъзмутимо, доколкото му беше по силите.

Струваше му се, че е чужденец в собствената си страна.

— Занятие?

— Професор във Виенския университет.

Граничарят се взря в снимката, погледна лицето му, пак се вторачи в снимката и му върна паспорта, без да продума повече.

Леви потисна въздишката на облекчение. Роберто беше прав. Нито германците, нито италианците бяха затегнали контрола докрай. Бенито Мусолини беше прекалено зает с военната помощ за своя съюзник генерал Франко в испанската гражданска война и паспортната проверка в оживеното пристанище на Неапол не бе особено старателна. Грубият, но неопитен младок само избълва заучените въпроси.

Четири купета зад Леви едър мъж със сив шлифер показа служебната си карта от СС на граничарите и те припряно отминаха нататък. Агентът продължи да чете днешния брой на „Кориере дела сера“.

 

 

Леви нахлупи шапката си ниско над очите, щом слезе от стария трамвай на кея „Франц-Йосиф“ недалече от стълбата към „Юденгасе“. Виена гъмжеше от нацистки войници и „кафяви ризи“ — във влаковете, в трамваите, в автобусите, на всяко кръстовище и във всяко кафене. Той огледа безлюдната стълба и по инстинкт притисна по-силно към тялото си чантата, скрита под палтото, което си купи в Неапол. Щом изкачи стъпалата, Леви се шмугна в сенките на камбанарията на църквата „Свети Рупрехт“. В далечния край на „Юденгасе“ неколцина войници излязоха от бирария и пиянската им песен заехтя из павираните улици. Видя, че прозорците на неговия апартамент са осветени. Сърцето му затуптя от надеждата съвсем скоро да види Рамона и децата. Войниците се отдалечиха към квартал „Хофбург“ и той притича тихо към черния вход на сградата.

— Кой е? — попита Рамона отвътре, щом Леви почука на задната врата.

Гласът й беше уверен, но той долови и страх.

— Аз съм, любима — Леви. — Върнах се.

Тя дръпна вратата рязко, но й попречи веригата.

— Леви! Но как?!… — Тя махна веригата с трескаво движение, отвори и обви с ръце шията му. — Защо не ми каза, че се прибираш? Толкова се боях за тебе!

Сълзи на облекчение намокриха бузите й, докато се притискаше към съпруга си.

— Татко! Татко!

Ребека и Ариел дотичаха в коридора. Момичето се хвърли към баща си и се вкопчи в него. Леви я целуна и прегърна Ариел със свободната си ръка.

— Мъчно ми беше за тебе, татко! — избълва Ребека, която сякаш нямаше намерение да го пусне никога.

— Не знаех дали нацистите не подслушват нашия телефон и не посмях да се обадя — каза Леви, след като сложиха децата да спят. Седна до кухненската маса. — Виена е направо неузнаваема с всички тези войници…

— Ужасно е, Леви. — Ребека отпи от чая и едва преглътна. — Децата се страхуват да излизат, аз също. Дори не можем да се разходим в парка. Навсякъде са сложили табели „Забранено за евреи“. Онези с кафявите ризи идваха два пъти през последната седмица, искат да затворя бутика. И без това вече нямам клиентки…

Леви се пресегна над масата и стисна ръката й.

— Сега всички сме заедно и само това има значение.

— Безпокоя се за тебе. Няма ли Химлер и онзи Фон Хайсен да те издирват?

Леви се прокле, че бе оставил семейството си беззащитно.

— Изобщо не биваше да тръгвам… не че имах някакъв избор — каза той нерадостно. — Все пак не ми се вярва Фон Хайсен да признае пред Химлер, че е взел статуетката, макар и за малко, нито да му разкаже как я е загубил. Но ти си права — трябва да се махнем, и то скоро. Свързах се със Зеев Жаботински в Еврейската агенция. Те уреждат маршрути за бягство през Истанбул. Ако успеем да се доберем до Щатите или до Англия, Алберт Айнщайн или Ервин Шрьодингер биха могли да ме препоръчат в Принстън или в Оксфорд. Там ще продължа проучванията си по историята на маите, а ти ще отвориш друг бутик.

— А какво ще стане с апартамента? Дори да ни разрешат да го продадем, което е немислимо, ще получим нищожна сума.

— Брат ми е германски гражданин. Може да наглежда апартамента, докато не настъпи някаква благоприятна промяна.

— Леви, той се подмазва на нацистите!

— Така е, но сега това ще ни е от полза…

Изведнъж тишината в студената нощ беше прогонена от крясъци и трошене на стъкло. Леви се надигна и отиде припряно до прозореца към улицата. Видя пламъците на факли в края на „Юденгасе“.

— Угаси лампите, по-бързо!

Шумотевицата се засилваше. Тълпа от млади нацистки активисти вилнееше по улицата.

— Свят без чифути! Свят без чифути!

Виковете отекваха навсякъде. Тухли и павета пръскаха на парченца стъклените витрини на всеки магазин, по който предварително бяха намацани жълти „звезди на Давид“.

— Събуди децата и се заключете в банята! — прошепна Леви.

И в тъмнината долавяше страха на Рамона. Той побърза да вземе скъпоценната статуетка, която донесе, уви я в парче червено кадифе, вдигна килима пред камината и я сложи при другата в дългото тенекиено скривалище, което бе направил под дъска от дюшемето. Дори не помисли за големия сейф в кабинета си — нацистите биха претърсили първо него. След това Леви скри бележките си за редицата на Фибоначи и пирамидите в Тикал в една от книгите на своя приятел Ервин Шрьодингер. Върна книгата на рафта и чак тогава се опита да направи достъпа до апартамента по-труден. Двамата с Рамона избутаха тежък шкаф върху големия капак над стълбището, което се спускаше до бутика.

— Сега иди при децата — заръча той на жена си и пак доближи прозореца.

Тълпата напираше към тяхната сграда, гадеше му се от врявата и шума. Леви се дръпна навътре в тъмната стая, щом двайсетина млади главорези спряха пред бутика на Рамона.

— Смърт на чифутите! — изврещя някой и запрати първата тухла към витрината.

Младежите нахълтаха вътре и започнаха да трошат всичко с железни пръти. Плиснаха жълта боя върху изкусно ушитите рокли и шапки. Един от тях изкачи стъпалата и започна да блъска по вратата с приклада на пушката си, но останалите решиха да продължат нататък по улицата и той се отказа. Изтича да догони групата, но се провикна:

— Ще се върнем, чифутски изчадия!

— Колко време ни остава според тебе? — попита Рамона, прегърнала Ребека и Ариел.

Момичето хлипаше, момчето преглъщаше сълзите, но и двамата се бяха вцепенили от ужас. Трясъкът на счупени витрини стихна, заглушен от воя на сирени — от прозорците на синагогата само на една пряка от „Юденгасе“ вече изскачаха пламъци.

— Трябва да се приготвим за отпътуване още тази нощ — каза Леви, чиито очи също бяха овлажнели.