Ейдриън д'Аже
Кодексът на маите (1)

Пролог

Виена, 2008 година

Застанала до прозореца, Алета Вайцман се взираше в падащия сняг и обмисляше бъдещето, обзета от мрачни предчувствия. Зимата подрани тази година и режещият вятър откъм Дунав размяташе вихрушки над старите калдъръмени улици на квартала Щефансдом. Но не ледените повеи тревожеха археоложката от Гватемала. Нейните проучвания на древната цивилизация на маите я бяха убедили, че те са завещали страховито предупреждение. Дядо й бе посветил голяма част от живота си на опитите да го разгадае. А сега тя бе открила ново парченце от мозайката. Алета дойде във Виена за международна конференция, посветена на маите, и се възползва от случая да прегледа библиотеката на дядо си. Попадна на екземпляр от книга на физика Ервин Шрьодингер с посвещение от автора. Любопитна да научи още нещо за този приятел на милия й дядо, Алета разгърна книгата и измежду страниците паднаха пожълтял лист с бележки и малка снимка на нагръден кръст.

Текстът, написан с четливия равен почерк на Леви Вайцман, прикова вниманието й.

„Редицата на Фибоначи може да бъде открита в конструкцията на всички пирамиди и храмове на маите.“

„Гръцката буква «фи» — ако искаш да намериш Кодекса на маите, търси «фи» и средата на златното сечение — Пакал.“

Тъй значи… „Търси «фи» и средата на златното сечение — Пакал.“ Но кой е Пакал? За дядо й не бе присъщо да прикрива мислите си с подобие на код. Предположи, че той не е намерил отговора на загадката и просто я е записал дословно. Но защо листът е бил скрит в книга? Да не са му попречили неочаквано? Алета обърна снимката на нагръдния кръст, обаче на гърба й не бе написано нищо. Баща й спомена този кръст веднъж, когато отидоха да ловят риба на езерото Атитлан. Нацистите отнели фамилната скъпоценност, още когато бил момче. Тя въздъхна, тъмнокафявите й очи се помрачиха от тревога. Смъртта на нейния баща още я гнетеше всеки миг.

 

 

Къртис О’Конър фокусира бинокъла малко по-добре и се вторачи в жената до прозореца в апартамента на последния етаж. Каквито и тайни да криеше тази доктор Вайцман, рече си Къртис, не можеше да й се отрече, че е висока, млада и необикновено красива. Дългата черна коса падаше на раменете й и отчасти засенчваше прекрасните черти и мургавата кожа на овалното й лице. Струваше му се, че е улисана в мислите си, докато очите й се взират неспокойно в нощта навън.

Агентът на ЦРУ О’Конър също не можеше да се оплаче от външността си. Висок метър осемдесет и пет, той пращеше от сили и мускулите му изпъкваха. И неговото лице беше загоряло, а в очите му играеше измамна палавост. По произход беше ирландец и някога имаше намерение да се занимава с микробиология. Свикнал да не разчита на чуждо мнение, Къртис беше сред най-проницателните хора в ЦРУ. Задачата да ликвидира доктор Вайцман го смути от самото начало. И сега не преставаше да се пита защо началниците му на седмия етаж в Лангли искат да премахнат тази хубавица.

 

 

Погледът на Алета се зарея над „Юденгасе“ към „Свети Рупрехт“ — най-старата виенска църква, но не забеляза мъжа в сянката на обраслата с бръшлян камбанария. Питаше се какъв е бил животът тук по време на нацисткия терор. Тя знаеше, че преди десетилетия тесните улички на стария квартал са приютявали еврейската общност на града. Сега тук се бяха разположили магазини за скъпи дрехи и всевъзможни барове и дискотеки, на които туристите от цял свят лепнаха прякора „Бермудския триъгълник“. Говореше се, че клиенти на баровете изчезвали понякога от „Юденгасе“ в късните часове на нощта. Обикновено се появявали отново след ден-два, посмачкани и доста по-безпарични, но иначе невредими. В по-зловещия Бермудски триъгълник на Атлантическия океан — на североизток от древните земи на маите в Гватемала и полуостров Юкатан — понякога изчезваха безследно цели кораби и самолети. Ако Алета можеше да се досети някак, че всяко нейно движение се следи, виенският „Бермудски триъгълник“ щеше да й се стори не по-малко опасен от океанския.

Тя се опитваше да не прибързва с изводите за предсказаното от маите и наближаващо страшно бедствие, но не й беше лесно да пренебрегва трупащите се научни данни, които май потвърждаваха догадките им. Много от събитията, които маите смятали за предвестници на катастрофата, вече бяха настъпили. Алета се замисли за древната стела — каменния паметник с издълбани по него йероглифи на маите, която бе открила в Националния археологически и етнографски музей в Гватемала. В залите на музея бяха изложени много като нея, но тъкмо тази малка стела привлече вниманието й. Защото беше единствената, на която можеше да се различи буквата „фи“. И ето че попадна на бележката, в която дядо й споменаваше същия знак.

Алета дръпна тежките плюшени завеси. Чудеше се дали да не поскита по улиците на красивата австрийска столица, но се отказа, макар и да не се безпокоеше какво би могло да й се случи навън нощем. Виена се славеше като един от най-безопасните градове в Европа. По-скоро искаше да се наспи преди откриването на конференцията, на която неколцина изследователи щяха да представят своите опити да разшифроват йероглифите на маите. Известният експерт по историята на маите Матиас Дженингс също щеше да говори през първия ден и докладът му беше озаглавен „Митът за маите“. Алета не понасяше високомерния йезуит, който смяташе маите за кръвожадни и войнствени диваци, но той винаги предизвикваше разгорещени спорове и привличаше журналистите. Тя предвкусваше поредната възможност да оспори публично възгледите му.

Взе чашата с вино от мраморната лавица над камината, обърна се и усети как една от дъските на пода помръдна под тежестта й. В друг момент присъщата на археоложката любознателност би я подтикнала да провери какво има там, но я налягаше умората, натрупана в дългия полет от Гватемала. Алета отиде в спалнята. И тенекиената кутия, скрита от дядо й под тази дъска през 1938 година, си остана на мястото, което я опази от щурмоваците на Хитлер, нахълтали в апартамента преди повече от седем десетилетия.

 

 

Къртис О’Конър се дръпна от скриващата го камбанария, слезе по заледените стъпала и успя да се качи веднага в старичък трамвай. Настани се на дървената седалка и докато трамваят дрънчеше по прочутата „Рингщрасе“, той се загледа в заснежените покриви на операта и парламента. Каза си, че изисканата австрийска столица не може да му омръзне. Слезе на „Кертнер Ринг“ и повървя малко пеша до хотел „Империал“, някогашния дворец на принц Филип фон Вюртемберг.

Никита Хрушчов, Индира Ганди, Лиз Тейлър и Ричард Бъртън бяха отсядали тук, както и Брус Спрингстийн, Мик Джагър и Хилари Клинтън. О’Конър бе чувал онази история, според която през 60-те години младият Рудолф Нуреев попитал за стая, но му отказали. По онова време в „Империал“ смятали джинсите за неприемливо облекло. Съвсем случайно, в този миг пристигнал лорд Сноудън и разпознал изгряващата балетна звезда. Сноудън го поканил в бара и Нуреев получил стая в хотела.

Къртис се насочи към същия този оскъдно осветен бар и едно русо момиче в елегантната маслиненозелена униформа на хотела му се усмихна очарователно. Той й кимна, но сега не му беше до мимолетни връзки. Настани се на меката висока табуретка пред плота.

— Шампанско, Клаус, моля те.

Винаги се стараеше да научи имената на двама души във всеки хотел — старшия камериер и старшия барман.

— „Дом Периньон“ или „Мое“, господин О’Конър?

— Предпочитам „Мое“. Благодаря.

Къртис огледа леко задименото помещение. В отсрещния ъгъл групичка от достолепни австрийци и привлекателните им съпруги се бяха настанили около масичка до прозорец със златистоалени завеси.

— В този хотел май наблягате на златото — подхвърли, стрелнал с поглед ярките златисти еполети на куртката на момичето.

Барманът се подсмихна.

— През войната, когато баща ми работел в този бар, клиентите му били предимно нацисти. Бункерите, където съхранявали златото си, още се използват.

— Пазели са златото си тук?!

— Хитлер се настанявал в нашия хотел, когато идвал във Виена, а неговият външен министър Рибентроп имал своя канцелария и тук.

Барманът спомена и че след тържественото влизане на Фюрера във Виена по време на „присъединяването“ на Австрия към Третия райх, фасадата била украсена с огромни черно-червени знамена, на които изпъквали пречупеният кръст и имперският орел. След време в гватемалската джунгла Къртис щеше да умува над иронията на съдбата, подтикнала го да се настани тъкмо в този хотел.

— Малцина вече си спомнят, господин О’Конър, че нацистите построили железобетонни бункери тъкмо под този бар. По тунелите можело да се излезе от подземията през скрит изход под „Думбащрасе“.

— Долу бомбардировките не са били страшни — кимна Къртис.

Клаус се подсмихна.

— На „Империал“ му провървяло. И операта, и театърът били разрушени, хотел „Амбасадор“ и старият „Бристол“ също били бомбардирани. Но дори ако „Империал“ бе пострадал, таваните на бункерите били дебели цял метър, тъй че… Вратите са от яка стомана, а въздушните филтри били произведени от „Дрегер“ — същата фирма, която доставила и филтрите за бункера на Хитлер в Берлин. Спомням си как баща ми разказваше, че когато Ото Скорцени спасил Мусолини през 1943 година, довел го в хотела през тайния вход на „Думбащрасе“.

— Ами златото?

Клаус сви рамене.

— Сега можете да зърнете злато само по съдовете и приборите в хотела. Има обаче слухове… От баща си знам, че преди Химлер да се скара с Рибентроп, отсядал често тук. Татко ми показа и една снимка. На нея Химлер е с едно от протежетата си — офицер от СС на име Карл фон Хайсен, който накрая бил назначен за комендант на лагера в Маутхаузен. Ужасно място! Та същият Фон Хайсен май бил замесен в изчезването на голямо количество златни кюлчета малко преди капитулацията на Третия райх. Говори се, че били съхранявани долу, преди да бъдат прехвърлени в Централна Америка с посредничеството на банката на Ватикана. Как мислите, господин О’Конър, дали не е възможно да бъдат намерени някъде днес?

Къртис му остави бакшиш от двайсет евро и се качи по дългата мраморна стълба — същата, по която бяха ходили нагоре-надолу Хитлер, Химлер и още безброй техни съучастници от онези мрачни години. Над площадката властваше огромен портрет с маслени бои, изобразяващ император Франц-Йосиф в парадната униформа на фелдмаршал. О’Конър мина покрай изкусно осветена статуя на гола богиня и пак се сети за Алета Вайцман.

Влезе в апартамента, заключи вратата и провери косъма, който бе закрепил в долния ляв ъгъл на сейфа, потулен в гардероба. Увери се, че никой не го е пипал в негово отсъствие, набра комбинацията и извади диска с данните за Вайцман. Помнеше всичко наизуст, но искаше да бъде сигурен, че не е пропуснал нищо. Пъхна диска в лаптопа си.

Досието не само беше засекретено, но имаше и допълнителна забрана да се предоставя на лица, които не са граждани на САЩ, а това озадачаваше Къртис. Информацията в диска, събрана и от ЦРУ, и от ФБР, беше твърде оскъдна, а и почти изцяло достъпна, ако човек се допита до различни държавни учреждения в гватемалската столица.

ВАЙЦМАН, АЛЕТА РЕБЕКА

Дата и място на раждане: 15 ноември 1972 г., Сан Маркос, езеро Атитлан, Гватемала. Дядото — професор Леви Вайцман, е бил изтъкнат археолог. Родителите и другите близки роднини са починали.

Къртис се намръщи кисело. Зад единствената дума „починали“ беше скрита твърде дълга и потискаща история.

Физически данни: Ръст — 172 см; черна коса; мургава кожа; тъмнокафяви очи; белег отдясно малко над ханша.

Семейно положение, контакти и предпочитани занимания: Няма данни за трайна връзка. Омъжва се за гражданин на САЩ през 1999 г., но двамата се развеждат само след година и половина. Няма деца. Има удостоверение за инструктор по подводно плуване, завършила е и курс по гмуркане във високопланински езера, но се занимава рядко с това.

Вероизповедание: Твърди, че „не принадлежи към никоя религия“. Еврейка по произход, но е възпитана като католичка.

Образование: Бакалавърска степен по естествени науки. Бакалавърска степен по археология. Докторска степен от Харвардския университет.

Политически възгледи и активност: Няма сведения, че Вайцман принадлежи към която и да било политическа партия или организация, но изразява публично възгледите си по проблемите на човешките права, особено в защита на днешните потомци на маите.

Публикации: Публикува предимно академични трудове за древната цивилизация на маите, но е автор и на статия за научните данни за промените в земното магнитно поле и връзката им с древно предупреждение, завещано от маите. (Виж списъка в Приложение А.) Завършила е курс по висша математика.

Къртис отмести поглед от екрана на лаптопа и се замисли за наученото наскоро, когато го изпратиха със задача в една от най-секретните изследователски станции — Гакона, насред ледената пустош на Аляска. Дали Вайцман не бе стигнала неприятно близо до нежелана истина за земното магнитно поле и вероятността магнитните полюси да си разменят местата? Но не само тя търсеше отговори на въпросите за тази възможна катастрофа. А и дори да бе свързала смразяващите данни с предупрежденията на маите, това изобщо не оправдаваше решението да бъде ликвидирана. Той се вгледа в следващия абзац от досието:

Напоследък Вайцман публикува статии, в които критикува политиката на САЩ в Централна Америка. (Виж пълните текстове в Приложение Б.)

Приоритет за наблюдение на обекта: Нисък.

Къртис прегледа набързо останалото — политическите и научните статии на Алета Вайцман, сред тях и една за някакъв изгубен „Кодекс на маите“, както и няколко интервюта в гватемалски всекидневници. Прочетеното не му помогна да разсее недоумението си. Извади диска и го прибра заедно с лаптопа в сейфа. Досието на Вайцман по-скоро предизвикваше нови въпроси, вместо да му даде отговори.

Неособено известна археоложка, ровеща из джунглите на Гватемала, едва ли би трябвало да тревожи някого във Вашингтон. Сведенията в досието изобщо не отговаряха на критерия „пряка заплаха за сигурността“, за да одобри президентът на САЩ неговата задача. Къртис си знаеше, че са скрили много неща от него. Твърде много. Реши да проникне в нейния апартамент. Току-виж, се натъкне на находка, която ще разбули загадката.