Метаданни
Данни
- Серия
- Харолд Мидълтън (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Chopin Manuscript, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Елена Чизмарова, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джефри Дивър. Ръкописът на Шопен
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2010
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-085-9
Jeffery Deaver
Lee Child
David Hewson
James Grady
S. J. Rozan
Erica Spindler
John Ramsey Miller
David Corbett
John Gilstrap
Joseph Finder
Jim Fusilli
Peter Spiegelman
Ralph Pezzullo
Lisa Scottoline
P. J. Parrish
История
- —Добавяне
6.
Джон Рамзи Милър
На паркинга на летище „Дълес“ агент М. Т. Коноли наблюдаваше как детективите от отдел „Убийства“ оглеждат трупа на полицай. Дълбоката следа около врата му и червените мрежи в бялото на очите му показваха ясно причината за смъртта, по същия начин, по който записите от охранителните камери показваха самоличността на човека, който го беше убил, беше откраднал униформата му и го бе натъпкал в багажника на джипа, където лежеше сега.
Детективите бяха пристигнали заради прострелването на щатския полицай в терминала. Въпреки ранните репортажи, които твърдяха противното, полицай Джордж бе жив, но в критично състояние. Три куршума се бяха сплескали в бронираната му жилетка. Един бе отишъл по-високо и бе разкъсал артерия. Очакваха, че полицаят няма да оживее. А ако случайно това станеше, загубата на кръв щеше да нанесе сериозни увреждания на мозъка му.
Придружена от детективите, Коноли отиде в помещенията за охраната, за да разгледа записите. Видя ясно фалшивото ченге, което бе стреляло по пътник, идентифициран от митничарите като Харолд Мидълтън. Мидълтън бе грабнал оръжието на нападателя и бе стрелял в самозащита. Щатски полицай Джордж бе предположил, че ченгето е право, а мишената му е престъпник — разбираема грешка. Отначало Коноли бе стигнала до същия извод в мелето, но бе окована за малоумния си затворник и се впусна в преследване, когато вече бе прекалено късно. Беше приела, че фалшивото ченге гони Мидълтън, за да го залови, но сега бе ясно, че бе избягало от нея и другите ченгета, които се бяха втурнали към мястото на инцидента. Също така очевидно бе, че фалшивото ченге бе насочило пистолета си към Мидълтън веднага след като той го бе познал.
След като бе грабнал беретата и я бе използвал, за да се защити от огъня на щатския полицай, Мидълтън бе избягал през аварийния изход. Фалшивото ченге, издокарано в откраднатата униформа, бе изчезнало също като него.
Следващата реакция на Коноли бе да използва ресурсите на Бюрото, за да научи всичко възможно за Мидълтън и убиеца на ченгето. Споразумя се с детективите да идентифицират Мидълтън само като свидетел, който трябва да бъде прибран незабавно, за да бъде защитен. Освен ако фалшивото ченге не се добереше до него първо. Описанието му бе разпратено незабавно на местната полиция. Снимката щеше да го последва веднага след като я отпечатаха от записа на охранителната камера. Неизвестният беше описан като издирван убиец на полицай, а това означаваше, че ще живее само докато го арестуват, та ако ще да се съберат и сто телевизионни екипа да предават на живо.
Терминалът и паркингът бяха претъпкани с вбесени полицаи, криминолози и пътници свидетели. Щатските полицаи с кучета започваха да претърсват летището с надеждата да намерят Мидълтън и убиеца, но Коноли се съмняваше, че те все още са в района. Ченгетата реагираха като раздразнени мравки, но Коноли действаше спокойно.
Беше намерила визитна картичка на пода в коридора на летището и детективите я прибраха като веществено доказателство. Не знаеха откъде се е появила, нито дали има отношение към случая, но записът на сблъсъка между Мидълтън и фалшивото ченге им показа как картичката пада на пода, след като джобът на ризата на Мидълтън бе разпран. На картичката пишеше: „Йозеф Падло, заместник-инспектор, Полска национална полиция“.
Надписът подейства на Коноли като удар с чук. Не вярваше много в съвпадения, но от този момент им бе фанатична привърженичка. Минути след като видя картичката и часове преди детективите да стигнат дотам, тя набра телефонния номер и, тъй като в Полша бе шест часа по-късно, остави на инспектора съобщение да й се обади колкото се може по-бързо.
После набра номер, който не бе записан на картичката, но бе вкаран в мобифона й. Падло отново не отговори. Когато гласовата поща на инспектора се включи, Коноли му остави същото съобщение. Този път спомена името на Харолд Мидълтън, защото реши, че ако гласът й не е достатъчен да предизвика енергична реакция, името ще да свърши работа.
След двадесет и пет минути, когато Падло отговори на обаждането й, Коноли вече бе научила много неща за пенсионирания полковник Харолд Мидълтън от разузнавателния отдел на ФБР и бе решила твърдо да се заеме със случая.
Мидълтън бе открил Касапина, полковник Агим Ругова от АОК, и го бе изправил пред съда в Хага. Ругова бе убит и вероятността двете събития да са свързани определено я развълнува. С изключение на тероризма нямаше нищо по-добро за кариерата от международен случай. А бе убедена, че Падло ще й сътрудничи.
Бяха се запознали преди три години в Куонтико, когато Падло беше гост на курсовете на Бюрото, предлагани на водещи европейски следователи. Коноли бе една от преподавателките и с Падло се бяха сближили. Много. Образът на голия Падло, седнал с кръстосани крака на леглото й, с чаша вино в едната ръка и цигара в другата, докато й разказваше подробно за случай, който не могъл да разреши, я накара да се усмихне.
Йозеф Падло не беше особено красив, но у него имаше нещо интересно, което подобряваше вида му и те караше да забравиш износените му дрехи. Коноли знаеше, че и тя самата не е красавица, но Падло я виждаше като такава. Беше духовит, честен, интелигентен и посветен на работата си. Говореше отличен английски, имаше големи тъжни очи, деликатни ръце и бе внимателен любовник. За първи път в живота си Коноли нямаше нищо против облаците цигарен дим. През следващите години прекарваха заедно по няколко дни ваканция и говореха по телефона два или три пъти седмично. Но тъй като и двамата бяха отдадени на кариерата си, бе невъзможно да са непрекъснато заедно.
Коноли знаеше, че тя ще ръководи случая, който вероятно бе международен и щеше да е страхотно постижение. А ако детективите застанеха на пътя й, щеше да ги зарита. Все пак тя бе свидетелка на престрелката, бе разкрила връзката на Мидълтън с МНТЮ и бе попречила на ченгетата да разтълкуват погрешно действията му и вероятно да го убият. Освен това имаше връзка с чуждестранните служби. Нямаше да й навреди и фактът, че бе южняшката красавица в очите на шефа си — и двамата бяха от Мисисипи. Най-важното бе, че беше разкрила повече заплетени случаи от всеки от колегите си. Помагаше и това, че винаги отчиташе заслугите на началниците си.
Погледна към другия край на стаята, където седеше досадният й затворник — сега ръцете му бяха оковани за тръба. Санитарите му бяха превързали носа и бяха почистили кръвта от лицето му. Тя копнееше да го предаде на щатските шерифи и ги търсеше на всеки десет минути. Най-после телефонът й звънна.
— Коноли — представи се тя. — Къде са моите шерифи, по дяволите?
— Кога и къде ги видя за последен път? — попита полският инспектор.
— О, здравей, инспектор Падло — отговори тя и излезе навън.
— Здравей, специален агент Сладурче — каза Падло. — Намери ли Мидълтън?
— Положението е следното — отвърна тя и му разказа всичко, което знаеше.
Падло я слушаше, без да я прекъсва, и след като тя свърши, каза:
— Харолд Мидълтън е последният човек, видял се с Хенрик Жединяк, колекционер на стари партитури, който, заедно с двама свидетели, бе убит тук. Накарах да доведат при мен полковник Мидълтън и го разпитах. От описанието ти на убиеца смятам, че е възможно да е Драган Стефанович. Разбрах за връзката на Мидълтън с Ругова и му показах снимки на хора, свързани навремето с престъпника, те сега са наемни бандити. Снимката на Стефанович бе сред тях, както и снимката на човек, когото познаваме само под името Славянина. Мидълтън каза, че видял Славянина на летището. Очевидно чакал същия полет за Париж като него. Славянина изчезна от Париж, преди да успеем да уведомим френските власти. Както знаеш, те са невероятни бюрократи.
— Не мислиш, че Мидълтън може да има нещо общо със смъртта на Жединяк, нали?
— Не. Харолд Мидълтън е човек с висок морал, който е направил много жертви, за да поправи ужасни нередности. Сега сме изправени пред смъртта на Жединяк, опита да убият Мидълтън на обществено място и изчезването на племенницата на Жединяк.
— Племенницата му? Изчезването й свързано ли е с убийството?
— Тя е талантлива цигуларка, затова подозирам, че всичко това може да е свързано с нещо, което е общо за тримата — музиката. За Мидълтън и Жединяк връзката са партитурите, което може да ги свързва и с Ругова.
— Защо пък точно партитури?
— Имам предвид оригинали. Както знаеш, Ругова прекара част от войната в Босна и заграби съкровища, скрити по време на Втората световна война. В „Света София“ открадна четиридесет и няколко сандъка, които нацистите бяха скрили в тайна стая: картини, златни статуетки, малки, но изключително ценни бронзови статуетки, бижута, оригинални партитури и други ръкописи. По онова време смъртта на двеста цивилни привлече световното внимание, но Ругова си прибра сандъците. След време бе готов да размени информация относно човека, получил плячкосаните произведения на изкуството, в замяна на снизходителност.
— Мидълтън е знаел това — отбеляза Коноли.
— Мидълтън носеше партитура на Шопен, за която твърдеше, че вероятно е фалшификат. Но може да е част от тази изчезнала колекция, а той да не го е знаел. Или пък го знае. Повярвах му, когато го разпитвах. И мога да ти кажа, че внезапно той страхотно се уплаши за семейството си. Вярвам, че това е оправдан страх.
— Надявам се убиецът да не го е открил — каза Коноли.
— Ако е Стефанович, той не работи сам — уведоми я Падло. — Мога да ти изпратя снимки на хората, които са служили с Ругова. Ако един от тях е убил Мидълтън, то е, за да запазят в тайна местоположението на скритото съкровище. Говорим за милиони, може би дори милиарди евро.
— Изпрати снимките на имейла ми в Бюрото, а аз ще ти изпратя тази на убиеца на ченгето.
— Разбира се, сладурче.
Тя се усмихна.
— Знаеш ли, Йозеф, може би ще успея да получа разрешение и да ти осигуря билет дотук. Имам предвид, познаваш тези типове по-добре от нас и помощта ти ще е безценна.
— Странно, но вече обясних на шефа, че ако ви помогнем, вероятно ще разрешим случая на Жединяк и ще изправим убиеца му пред съда. Можеш ли да уредиш някой да ме посрещне на летище „Дълес“?
— Мисля, че мога да уредя това, инспектор Падло.
Името на Славянина беше Вукашин, което означаваше „вълк“, и той не бе доволен от неприятното развитие на нещата. Докато чакаше двама от хората си в паркираната пред „Сейнт Риджис“ кола, трепна при вида на елегантната жена, която слезе от такси на отсрещния тротоар. Жената се приближи до колата му, отвори вратата и се настани вътре.
— Елеана — каза той на родния им език, — уцели най-подходящия момент.
— Как мога да пропусна възможност да работя със скъпи стари приятели? А името ми е Джесика, моля.
— Джесика. Съвсем американско. Чудесно.
Елеана Соберски беше сръбкиня, но сега, с помощта на отлично фалшифицирани документи, бе американска поданичка. Беше работила като детски психолог, преди да се присъедини към силите на Ругова като разузнавач. Истинската Джесика Харис бе медицинска сестра, доброволка в централната болница в Белград и нямаше близки в Съединените щати. Бедната Джесика се превърна в храна за рибите в Дунав благодарение на жената, която искаше да открадне самоличността й.
Основното задължение на Соберски в АОК по време на етническите прочиствания бе разпитването на вражи войници и цивилни, пленени от групата на Ругова. Вукашин, един от помощниците на Ругова, видя работата й и се възхити на методите и ентусиазма й. Красавица, напълно лишена от съчувствие и съвест, Елеана решително отхвърляше ухажванията на бойците. Вукашин смяташе, че тя изпитва сексуално удоволствие само когато се наслаждава на върховно ужасените си жертви, завързани към маса, стол или окачени на греди на тавана и измъчвани от непоносима болка.
— Мишената ти е тук в хотела? — попита тя.
Вукашин извади снимка на двама мъже, седнали до маса в ресторант, и й я подаде.
— Мишената е този. Харолд Мидълтън. Човекът, който предвождаше Доброволците. Човекът, който издирваше Агим и го намери.
Лицето на Елеана се скова в неприятна гримаса.
— Това е Харолд Мидълтън? Мислех, че ще е по-впечатляващ. Къде е?
— Още не сме сигурни.
— И вярваш, че ще дойде тук? В бар? На обществено място?
Вукашин кимна. Хората му бяха „убедили“ бившата съпруга на Мидълтън да им съобщи местата, където би се скрил. Хотел „Сейнт Риджис“ бе едно от тях.
— Имаш ли хора вътре? — попита Елеана.
— На път са — усмихна се Вукашин. — Дегизирани като агенти от ФБР. Заблудата ще свърши чудесна работа: Мидълтън е издирван за убийството на полицай на летището.
— Полицай?
Вукашин обясни.
— Фиаско — отбеляза Джесика Харис. — Къде е Драган сега?
— Мъртъв. Имах ли избор? Изложи всичко на риск.
— А защо въобще се интересуваме от Мидълтън?
Вукашин взе снимката от ръцете й.
— Другият човек е Хенрик Жединяк, колекционер и експерт по редки музикални ръкописи. Жединяк също вече не е между живите. Можеш да попиташ Мидълтън защо.
— С радост бих го направила — отвърна Харис. — Но със сигурност тук става дума за нещо повече от смъртта на колекционер.
Вукашин беше изморен, но Елеана трябваше да знае каква е мисията. А сега бе подходящият момент да й разкаже.
— Мидълтън беше в „Света София“ с умиротворителните сили. Беше натоварен със задачата да впише в каталог музикалните ръкописи — онези, които останаха в църквата, преди да успеем да ги приберем. Преди три години Жединяк бе помолен да удостовери автентичността на няколко от ръкописите, които Мидълтън бе оставил. Те бяха продадени на частен колекционер и бе установено, че Жединяк е подменил ръкописите с фалшификати. Продавачът бе Ругова — добави Вукашин.
— И той е очаквал достатъчно висока цена, за да може да си купи свободата — отбеляза Елеана.
— Когато разпитах Жединяк, той си призна престъплението, но не можах да го убедя да ми каже къде са оригиналните ръкописи.
Харис се усмихна сухо. Вукашин познаваше само грубото насилие, а не по-изкусните и фини методи, нужни за разпита на смел и упорит човек.
— Жединяк все пак ми каза, че Мидълтън притежавал нещо, за което не знаел какво точно е, но скоро щял да открие.
— Похабил си ценен източник.
— Нямам нужда да ми съобщаваш какво съм или не съм направил.
Но това беше истината. Жединяк беше отнесъл тайната в гроба, а сега и племенницата му бе изчезнала — открадната изпод носа на хората му в Рим. И това, което тя знаеше, си оставаше загадка.
— Вярвам, че ключът е в ръкописа на Шопен, който Жединяк е дал на Мидълтън — добави Вукашин.
— Истински или фалшив? — попита Елеана.
Вукашин я погледна и повдигна вежди. Според него Жединяк не бе знаел, че се налага истинският ръкопис да бъде преместен. Вукашин бе чакал три години, за да започне да го издирва.
Харис забеляза реакцията му и попита с възхитен глас:
— Ти си човекът, добрал се до Ругова и жена му, нали?
Вукашин кимна. С удоволствие щеше да й разкаже как бе осъществил онова, което изглеждаше невъзможно.
— Полковник Ругова беше отчаян — каза той. — Пазачите бяха подкупени преди посещението ми, а аз проникнах вътре, дегизиран като адвокат от трибунала, който се нуждаеше от подписа на Ругова върху няколко документа. Писалката ми капеше, а отровеното мастило по пръстите на полковника свърши работа за седем-осем часа.
Усмихна се и продължи:
— Нали разбираш, полковникът се зарадва, когато ме видя. Дегизировката ми го развесели, а когато му съобщих, че имаме план за измъкването му, се въодушеви страхотно. Разбира се, нямаше представа, че жена му ни е предала дневниците му. Разполагахме с всичко, което той щеше да използва, за да получи снизхождение. Дори бе записал имената на хората, които му платиха за съкровищата. Имената на покровителите му. В крайна сметка великият полковник Ругова се оказа просто страхливец без лоялност и чест.
— Иска ми се да бях присъствала.
Вукашин запали тънка пура и се загледа в колата, която спря пред хотела. Двамата му подчинени слязоха от нея и влязоха в хотела.
— Сега ще видим дали Мидълтън е още вътре — каза той.
— А ако не е?
— Дъщеря му — отговори той. — Шарлот. Бременна, между другото.
— Веднъж да вкарам Шарлот в една стая с него… — Елеана се усмихна и потри ръце. — Той обича ли още някого?
— Една жена, с която работеше навремето. Леонора Тесла.
— Ако разполагахме с тази Тесла, можехме да свършим чудесна работа. Ако още държи на нея, разбира се. Но бременната дъщеря е за предпочитане.