Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (5)

5.
Ерика Спиндлър

Шарлот Мидълтън-Перес отвори очи и се огледа замаяно. Не си беше у дома. Не седеше и в ресторанта в „Риц“. Ярко антисептично бяло. Лъскави повърхности, корави чаршафи. И болка. Навсякъде. Особено в кръста.

Скърцането и тракането на количка нарушиха тишината. Последваха приглушени гласове. Шарлот погледна настрани. Съпругът й, Джак, седеше до леглото, стиснал главата си с ръце. Въплъщение на мъката.

С кошмарно чувство за загуба тя си спомни как стана, видя кръвта, изпищя, а после изстена, когато болката преряза корема й.

Притисна ръка към корема си, очите й се замъглиха от сълзи. В нея бе живяло малко човешко същество. Момченце. С Джак вече бяха почнали да избират имена.

Бяха. Минало време. Вече нямаше живот в нея. Нямаше малко момченце със сините очи на Джак и нейната тъмна коса.

Горещи, горчиви сълзи потекоха по бузите й.

Джак вдигна глава. Неговите очи също бяха зачервени от плач.

— Чарли — прошепна той.

Единствената дума разкри цял свят от емоции — отчаяние и съжаление, любов и нужда. Нужда от успокоение. От обяснение — как бе могло да се случи подобно нещо?

Беше минала третия месец. Мислеха, че вече са в безопасност. Нали така казват хората.

Нейна ли беше вината? Дали бе работила прекалено много? Дали не си бе почивала достатъчно?

Сякаш прочел мислите й, Джак й протегна ръка. Тя я пое и той нежно стисна пръстите й.

— Не си виновна, Чарли. Докторът каза, че тези неща се случват.

Тя поклати глава.

— Не. Трябва да знам защо.

Той се прокашля.

— Ще направят изследвания. На нас. На нашето… на плода. Лекарят спомена ултразвук на матката, и рентгенови снимки също.

Шарлот измъчено затвори очи.

— Това е временна спънка — продължи Джак. — Ужасно е, но ще имаме…

— Не.

— … други деца.

— Недей. Моля те — прекъсна го тя с разтреперан глас. — Исках това бебе… аз… аз наистина го обичах.

— Знам — въздъхна Перес съчувствено.

Той винаги я разбираше. Шарлот не знаеше какво бе направила, за да заслужи любовта му. Бяха се запознали в университет „Тюлейн“ в Ню Орлиънс. Тя бе зашеметена, когато Джак я покани да излязат и започна да я ухажва. Не беше изключителна красавица. Просто симпатична — обикновено лице, прилична фигура. А Джак беше страхотен. Умен. Образован. От влиятелно луизианско семейство. Влюбването му в нея бе не само загадка, но и чудо.

— Чу ли се с Хари? — попита тя.

Беше спряла да нарича баща си „татко“ на тринадесетия си рожден ден. Тя беше Чарли, той — Хари, а майка й бе ужасена и от двамата.

— Не още.

— Оставил си съобщение…

— В ресторанта. А преди малко и на мобифона му. Попаднах направо на гласовата му поща.

Баща й закъсняваше. Сигурно още пътуваше.

— Не си му казал…

Джак отново стисна пръстите й.

— Казах му само, че сме тук. И да се обади на мобифона ми.

Шарлот преглътна сълзите си и прошепна:

— А мама?

— Никакъв отговор. Нито на домашния, нито на мобифона.

— Госпожице Мидълтън?

Завъртяха се едновременно. До вратата стояха двама мъже със сериозни изражения. Бяха с тъмни костюми, идеално изгладени въпреки късния час. Шарлот не се изненада, когато се представиха за федерални служители.

— Трябва да ви зададем няколко въпроса.

— Сега ли? — попита Перес. — Тук?!

— Става дума за баща ви — каза по-високият и показа картата си. — Беше от Министерство на правосъдието.

— За Хари?

— Харолд Мидълтън, да. Кога говорихте с него за последен път?

Тя настръхна.

— Преди да отпътува за Европа. Преди седмица.

— Изглеждаше ли на себе си?

— Да. Но защо…

— Изрази ли някаква тревога относно пътуването си? Страх? Необичайно вълнение?

— Баща ми пътува много, агент…

— Смит — каза мъжът. — Останахте ли с впечатлението, че това пътуване е различно от другите?

— Не. Нищо такова.

— И планирахте да се видите тази вечер? В ресторанта на „Риц“?

— Да… Но откъде… — Тя млъкна.

Федералните служители можеха да открият всичко. Хари я бе научил на това.

— Да, за късна вечеря. За жалост…

Гърлото й се сви от мъка. Агентите не изглеждаха трогнати от болката й.

— Съжаляваме за загубата ви, госпожице Мидълтън, но…

— Госпожа Перес — поправи го грубо Джак. — Виждате, че моментът не е подходящ. Или ни обяснете защо сте тук, или си вървете.

Агент Смит го погледна в очите.

— Перес е известно име в Луизиана.

Джак се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Просто е име, с което сме запознати.

Джак Огюст Перес. Семейството му, потомци на испанците, населили района на Ню Орлиънс, имаше значително политическо и икономическо влияние. През трийсетте години на XX век, по времето на губернатор Хюи П. Лонг, бяха налагали властта си с железен юмрук. Днес го правеха с делова тактичност и страхотни връзки.

Бузите на Джак се зачервиха от гняв.

— За какво намеквате?

„Не ги оставяй да те раздразнят — помисли Шарлот. — Емоциите водят до грешки. Грешки, които могат да се окажат смъртоносни. Още една от мъдростите на Хари.“

Какво ставаше, по дяволите?!

Тя нежно докосна ръката на съпруга си.

— Успокой се, скъпи. Просто няколко въпроса.

— Благодаря ви, госпожо Перес — каза агентът. — Баща ви свърза ли се с вас през последните двадесет и четири часа?

— Не. Предположих, че полетът му е закъснял. Свикнала съм на такива неща с Хари.

Усети стреснатия поглед на мъжа си, но не му обърна внимание, а продължи:

— Откъде разбрахте, че съм тук, агент Смит?

Той пренебрегна въпроса й.

— Страхувам се, че баща ви си има сериозни неприятности.

Шарлот забеляза, че докато агент Смит говори, партньорът му изучава реакциите й. Освен това забеляза, че често потърква крака си с ръка, сякаш чеше ухапано или почиства петно.

„Въобще не приличат на федерални агенти — помисли си. — Агентите са обучени да се държат като роботи. Нервните тикове не са им позволени.“

— Неприятности? Не разбирам.

— Бил разпитван във Варшава във връзка с три убийства в Европа.

— Хари? — изненадано възкликна Перес. — Говорите за някой друг Харолд Мидълтън.

Агентът го погледна за миг, после пак насочи очи към Шарлот.

— Баща ви успял да хване полета на „Еър Франс“ от Париж няколко часа по-късно. Пристигнал на летище „Дълес“ и застрелял и убил полицай.

Шарлот не можа да се сдържи.

— Невъзможно!

— Съжалявам.

— Не е бил баща ми!

— Разбирам как се чувствате. Шок е, но имаме свидетели…

— Баща ми не може да е застрелял никого. Първо, Харолд Мидълтън прекара живота си в борба за справедливост. Издирваше и изправяше пред съда чудовищата, които тормозят и убиват хората. А и откъде е взел оръжие? Тъкмо е слязъл от международен полет. Кой е бил този полицай? И защо баща ми ще иска да го убие?

Гледаше упорито агента в очите. Последва напрегнато мълчание. След миг агентът отмести очи и сведе глава.

— Това са въпроси, на които може да отговори само баща ви. Трябва да говорим с него.

Федералните агенти бяха като лешояди — след като решаха, че някой е виновен, бяха в състояние да направят всичко възможно, за да докажат това.

Последното, което Шарлот би направила, бе да им помогне да открият Хари.

— Какво мога да направя? — попита тя с глас, който прозвуча дразнещо искрено дори за самата нея.

— Уведомете ни в мига, когато се чуете с него — отговори агент Смит и й подаде визитната си картичка.

Шарлот я огледа внимателно и видя, че е украсена с познатия печат на ФБР в червено, бяло и синьо. Агентът подаде картичка и на Перес.

— Това е номерът на мобифона ми. Можете да ми се обадите по всяко време на денонощието.

— Разбира се — отвърна тя и прокара пръст по картичката. — А ако го намерите…

— Вие ще сте първата, която ще узнае за това.

— Повтарям ви, че не сте прави. Търсите погрешния човек.

— Надявам се да е така. Заради вас.

Преди двамата агенти да излязат, Смит впери очи в нея. Нещо в изражението му я накара да настръхне.

— Благодаря ви за помощта — каза той.

В мига, когато вратата се затвори, тя спусна крака от леглото.

— Изчезваме оттук. Веднага.

— Чарли, какво…

— Тази история вони. И ще разбера ка…

Изправи се и се олюля — зави й се свят. Перес я хвана за ръката.

— Несъмнено Хари си има неприятности. Но не можеш да направиш нищо по въпроса сега. И определено не в твоето състояние. Ще накарам сестрата да се обади на доктор Ливайн и да разбере кога ще те изпишат. После ще планираме как да действаме.

Тя дръпна ръката си.

— Не разбираш. Няма да лежа тук и да не правя нищо, когато знам, че Хари е в опасност.

— За бога, Чарли. Ти си повече в опасност от него. Току-що пометна. Доктор Ливайн каза, че можем да очакваме болка и кървене. И няма да имаш сили. Нареди да си почиваш няколко дни. Няма да те оставя да излезеш оттук без неговото одобрение.

— Опитай се да ме спреш — решително каза тя и го погледна твърдо. — Тези типове не са от ФБР.

И без да чака отговор, Шарлот отиде до гардероба. Бельото и панталонът й бяха омазани с кръв. Бикините бяха напълно унищожени, така че й се налагаше да се задоволи с превръзките от болницата. Ако вържеше якето около кръста си, тъмният й панталон щеше да свърши работа.

Погледна съпруга си, който я наблюдаваше внимателно, и каза:

— Картичките, които ни даде агент Смит, са фалшиви. Погледни по-хубаво. Евтина хартия. Лазерен принтер. Прокарай ръка по нея. Картичките на Бюрото са гравирани. А тази може да е била напечатана на всеки домашен принтер.

Обу мръсния панталон и преглътна буцата в гърлото си. Можеше да тъгува за изгубеното си бебе цял живот. Но сега Хари се нуждаеше от нея.

— Единственият номер на визитната картичка на Смит е номер на мобифон — продължи Шарлот.

Перес се намръщи и се опита да си обясни загадката.

— А къде е номерът на Бюрото?

— Точно това имах предвид.

Той се почеса по носа.

— Чарли, не мислиш ли, че може да си малко нестабилна в емоционално отношение в момента? Преживя загуба. И силен шок. Мисля, че няма да е зле да се успокоиш. Ще те изпишат и ще се приберем у дома. Ще видим дали Хари е там или ни е оставил съобщение. Трябва да се преоблечеш и да хапнеш. После ще планираме.

— Имаш ли ми доверие?

— Разбира се.

— Тогава ми помогни. Моля те.

Накрая тя го убеди. Притеснена, че фалшивите агенти може да наблюдават предния вход на болницата, Шарлот забрани на съпруга си да я изпише официално. Болницата щеше да настоява за инвалидна количка — стандартна практика — и щяха да я изкарат отпред. Вместо това двамата слязоха по стълбите и се измъкнаха през входа за доставки.

Шарлот изчака Джак да докара колата. Качи се, закопча предпазния колан и Перес попита:

— Е, какъв е планът?

— Да намерим Хари.

— Чудесен план. Как…

Прекъсна го слабият звук на песента „Момиче с кафяви очи“.

Мобифонът й.

— В чантата ти е — каза Джак. — Прибрах я в ба…

Спря колата, изскочи навън и след секунда се върна с чантата и мобифона й. Шарлот не позна номера, от който й бяха звънели. Вероятно баща й си бе купил предплатен мобифон за безопасност. Имаше шест пропуснати обаждания и текстово съобщение. Всичките от Хари.

Отговори на последното обаждане и отсреща вдигнаха при първото позвъняване.

— Татко, аз съм. Слава богу! Толкова се разтревожих…

— Шарлот! Къде си?

— С Джак сме…

И рязко млъкна. Това не беше баща й. Хари не я бе наричал „Шарлот“, откакто бе влязла в прогимназията.

— Шарлот, скъпа, къде…

Тя затвори телефона.

— Карай, Джак. Бързо.

Перес се подчини. След секунди попита:

— Какво стана?

— Някой се престори на Хари. Искат да знаят къде съм.

— Провери си съобщенията.

Шарлот го послуша. Когато чу гласа на баща си, изпита силно облекчение.

— Чарли, забавиха ме. Все още се надявам да успея за късната вечеря. Обичам те.

На второто съобщение тя се намръщи.

— Чарли, попаднах в странно положение. Ще ти обясня всичко, когато се видим. Слушай… Внимавай. Стой с Джак. Не се доверявай на никого, когото не познаваш. Полетът ми пристига на летище „Дълес“ в седем и десет вечерта.

При последното съобщение паниката в гласа му се долавяше ясно.

— Къде си? Качвам се на самолета. Когато чуеш съобщението, звънни, за да знам, че си добре.

После Шарлот прочете текстовото съобщение.

„ЗЕЛЕНИЯ ФЕНЕР ЕВАК ШОТЛАНДИЯ“.

Тайният им шифър. Тя уплашено се вторачи в четирите думи. Стори й се, че внезапно някой е изсмукал целия въздух от колата.

— Какво има? — попита Джак.

— Промяна в плановете. Отиваме на Капитолийския хълм. В Шот… В хотел „Сейнт Риджис“.

Докато Джак шофираше, тя му обясни системата с шифъра. Когато свърши, той я изгледа учудено.

— Това шега ли е?

— Определено не. Хари никога не би изпратил подобно съобщение, ако не беше истина.

— Може пък да не го е изпратил той?

Думите му я стреснаха, но само за миг.

— Не, никой друг не знае шифъра ни. Дори мама знаеше само част от него. Хари е.

— Няма логика. Прилича на игра на шпиони. А ти твърдиш, че е истина — каза Перес и спря пред хотела. — Какъв е баща ти? Някакъв шпионин?

Шарлот отвори вратата на колата.

— Чакай тук. Ще се върна веднага.

Влезе в хотела, извади снимка на Хари от портфейла си и я показа на администратора. Той я огледа внимателно, после каза:

— Да, беше тук. Търсеше някаква жена. Предполагам, вас. Отиде в бара да чака.

Тя му благодари и забърза към бара. Веднага видя, че баща й не е там.

Барманът бе зает с клиентка, зашеметяваща червенокоса красавица. Докато Шарлот го чакаше да се освободи, вниманието й бе привлечено от телевизора зад бара. Предаваха новините. Престрелка на летище „Дълес“. Проснат на пода полицай. Неясна снимка на заподозрения.

Хари! Не можеше да е истина.

— Какво ще обичате? — попита барманът.

Тя вдигна очи към него. Беше извадила снимката на баща си, за да го попита дали е виждал Хари и дали знае къде е отишъл. Но вместо това поклати глава и прибра снимката в джоба си. Не искаше да рискува. Барманът можеше да го познае и да вдигне тревога.

— Нищо, благодаря. Трябва да тръгвам…

Обърна се и бързо излезе от полутъмното помещение. През цялото време усещаше погледа на бармана в гърба си.

Мина покрай рецепцията. Администраторът говореше по телефона. Щом видя, че Шарлот го гледа, бързо отмести очи от нея.

Ако онези бандити бяха открили каквото търсеха, нямаше да я посетят в болницата. Това беше добрата новина.

Лошата бе, че издирваха Хари във връзка с убийството на ченге. Тази част от историята на „агента“ бе вярна.

В този момент ченгетата вече знаеха кой е той, къде работи и къде живее. И къде живее самата тя. Събираха имената на приятели и колеги. Хари нямаше да може да използва кредитните карти и мобифона си. Нито пък колата и дома си.

Преследваха го две групи — фалшивите ченгета и истинските.

Разтревоженият Джак я чакаше пред входа на хотела.

— Някакъв късмет?

— Бил е тук. Но вече не е.

— Трябва да ти кажа нещо. Пуснах новините и…

— Знам — прекъсна го тя. — Видях ги по телевизията. В бара.

Забързаха към БМВ-то и се плъзнаха на седалките.

— Може пък тези типове да бяха истински агенти — каза Джак.

— Няма начин — отвърна Шарлот. — Мама живее наблизо. Може тя да се е чувала с Хари.

— Силвия и баща ти се мразят.

Омраза бе прекалено силна дума, но Шарлот определено не можеше да твърди, че родителите й са приятели. Дори не можеше да си представи по-неподходяща двойка. Освен това майка й така и не бе простила на Хари, че Шарлот го харесва повече от нея. И че бе превърнал единственото й дете в това, което тя наричаше „наивен шпионин аматьор“.

Последната капка, която преля чашата, бе кратката връзка, която Хари бе имал с Леонора Тесла, колежка от Доброволците.

— Все пак да опитаме и там. Поне ще мога да взема дрехи от нея.

Майка й щеше да пита за бебето. И щеше да им се наложи да обясняват. Шарлот притисна ръка до празния си корем. Не искаше да говори за това. Не можеше.

Но пък в момента не можеше да си позволи да рухне.

Стигнаха до тузарския квартал на майка й в Джорджтаун за по-малко от двадесет минути. Спряха пред елегантната двуетажна къща в колониален стил, изскочиха от колата и забързаха към вратата.

Мерцедесът на майка й бе паркиран на частния път. Предната веранда бе тъмна, но няколко прозореца светеха.

Чарли звънна. Чуха бесния лай на Бела, померанката на майка й.

— Мамо! — извика Шарлот и звънна отново. — Аз съм!

Може би майка й бе излязла с приятелка, която я бе взела от къщи. Или пък бе на среща с някого.

Не, не беше така. Чувстваше го.

Джак набра номера на тъща си. Телефонът иззвъня шест пъти без никакъв отговор.

Шарлот с разтреперани ръце зарови из чантата си, извади ключа от къщата на майка си и отключи.

— Мамо!

Бела изфуча в галоп от кухнята и се втурна към тях по белия мокет. По него остана диря от малки лапички.

Червени лапички.

Шарлот изстена. Перес й нареди да чака и тръгна към кухнята. Тя го последва.

Спряха до вратата. Майка й лежеше по гръб на плочките. Очите й бяха отворени, но не виждаха нищо. Кръвта й бе образувала от двете й страни локви с формата на крила. Бела беше тичала около господарката си и бе изрисувала зловеща картина върху белите плочки.

Копринената роба на майка й се бе разтворила и показваше краката и дантеленото й бельо. Едната й ръка лежеше на гърдите й, сякаш се бе опитала да се хване за сърцето, другата — отстрани, до тялото.

— О, мамо…

Шарлот пристъпи напред, спря замаяно и се хвана за плота.

Джак предпазливо пристъпи към трупа на тъща си, клекна и провери пулса й.

Докато се мъчеше да осмисли случилото се, Шарлот отмести поглед настрани. Забеляза нещо, което се подаваше изпод шкафа. Примигна и се вгледа. Опаковка от шоколад. Протегна крак и я измъкна. „Милка“, европейска марка, каквато трудно се намираше в Щатите. Шарлот клекна, взе я и я огледа. Шоколадът бе от Полша.

Кръвта запулсира в главата й. Любимият шоколад на баща й. Тайната му страст. Страст, която двамата споделяха.

— Мъртва е, Чарли.

— Трябва да изчезваме оттук. Веднага.

Натъпка обвивката в джоба си.

— Какво правиш? Чарли, това може да е улика. Трябва да се обадим в полицията.

— Ще прикачат убийството на Хари.

— А помисли ли, че той може…

— Никога. Не и татко. Изпратил ми е текстовото съобщение, защото и аз съм в опасност. Мама също. Не знам защо се случва всичко това, но му имам доверие.

— Можеш ли да му довериш живота си? И моя?

— Да — решително отговори Шарлот. — Трябва да го намерим.

— Как? — попита Перес и прокара трепереща ръка през косата си. — Не сме обявени за издирване от полицията, но съм сигурен, че ни търсят.

Шарлот отново погледна трупа на майка си и се пребори с отчаянието и с желанието да потъне в прегръдката на мъжа си и да захлипа. Беше дъщеря на Харолд Мидълтън. Щеше да преследва човека, който бе извършил това. И да го накара да си плати.

В далечината се чу вой на сирени.

— Къщата при езерото — каза тя и тръгна към спалнята на майка си, за да вземе чисти дрехи. — Хари евентуално ще ни потърси там.