Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (4)

4.
С. Джей Роузан

Бърз и тих като гепард, преследващ антилопа, облакът прах се носеше след наближаващия джип. Човек почти можеше да си го представи как ускорява, настига джипа и го разкъсва. Присвила очи от яркото слънце, Леонора Тесла се усмихна иронично, когато откри, че е на страната на прахта.

Откак бе пристигнала в Намибия, често беше виждала подобно надбягване — хищник, преследващ плячката си. Съвестно си казваше, че не трябва да взима страна — всички са божи твари и всички трябва да ядат — но сърцето й бе винаги с плячката. И сърцето й обикновено бе разбивано, тъй като по принцип хищникът печелеше. Сега беше на другата страна, но както винаги, в безнадеждна кауза. Прахта изгуби състезанието и се слегна победено, когато джипът спря пред колибата.

Поне този път нямаше да се тревожи, че сърцето й ще бъде разбито. Това не бе битка на живот и смърт, а само леко раздразнение.

— Той може да осигури солидни суми — бе заявил ръководителят на програмата й по телефона. Обаждаше се от Виндхук и връзката бе ужасна, но в гласа му ясно се долавяха съчувствие и заповед. — Ще се наложи да се видиш с него.

Леонора Тесла бе пристигнала в този див край, за да не й се налага да се вижда с никого, освен със заразените от СПИН жени, с които работеше. След Хага, ловуването и сбирката, на която Харолд каза, че Доброволците трябва да се разформироват, дори най-малките африкански градове й идваха в повече. Затова дойде тук и пътуваше от село на село, като не оставаше никъде дълго. Задачата й бе да създаде занаятчийски кооперативи, които скромно да финансират пътя на жените към независимостта. Работата й подхождаше. Сега дните й бяха изпълнени с незначителни подробности — да намери панти в едно село, за да ремонтират увиснала врата в друго, да даде назаем еквивалента на четири американски долара, така че някоя група да може да си купи хартия, на която да записва колко кошници са продали. Освен дреболиите имаше и красота: пъстри юргани, грънци оомбига, чиято традиция бе почти изгубена. Красотата също подхождаше на Тесла. Физическа красота: начинът, по който жените тъчаха, отразяваше финеса на африканския пейзаж. И музикална красота: единствената рожба на технологията на двадесет и първи век, която Леонора бе донесла със себе си, бе айподът й с разнообразни записи, включително прелюдии на Бах, симфонии на Шостакович и сонати на Бетовен. Сега тя неохотно свали слушалките и прекъсна Шопен. Надяваше се срещата да не продължи дълго. Щеше да разведе наоколо дарителя от… Беше забравила да пита откъде е. Щеше да му покаже пещта, становете и работилницата. Щеше да му издрънка статистическите данни за продължителността и качеството на живот тук, да му изнесе кратката си реч за надеждата за следващото поколение. Жените щяха да му подарят юрган или глинено гърне, от което той със сигурност нямаше нужда, а той щеше да е снизходително доволен от тях и изключително горд от себе си, че е направил всичко това възможно. После вероятно щеше да си тръгне и да ги остави на мира.

„О, Леонора, поне се опитай да се усмихнеш.“

Другите Доброволци често й повтаряха това и точно защото работата им осигуряваше прекалено редки поводи за усмивки, тя се опитваше. Направи го и сега. Любезна усмивка за кокалестия рус мъж, който слезе от джипа. Той й се усмихна в отговор и отупа шапката си в бедрото си, за да отърси праха. После свали очилата си. Е, поне бе добре възпитан.

— Леонора Тесла? Аз съм Гюнтер Шмит.

Говореше с мек акцент, който тя не можа да определи. Не беше немски, но пък нямаше закон, който да определя, че ако носиш немско име, трябва да си израснал в Германия. Нали точно по тази причина европейските граници се преминаваха толкова лесно, което всички смятаха за нещо добро.

Здрависаха се. Ръката на Шмит беше мека и месеста, подходяща за човек, който разпределя пари иззад бюрото си.

— Пътували сте дълго — каза Леонора. — Седнете. Ще ви донеса нещо за пиене.

Посочи му стол върху твърдата глина под навеса, но той я последва вътре. „Ще се научи“, помисли си Леонора. В Африка закритите помещения, макар и сенчести и привлекателни, никога не бяха по-хладни, отколкото навън.

Все така усмихнат, Шмит се отпусна на един от грубите плетени столове до очуканата маса. Тя му подаде бутилка оранжада. В колиба без електричество, разбира се, нямаше хладилник, но тя бе научила африканския номер да държиш бутилките в дупка в глинения под, благодарение на което бяха сравнително хладни.

— Ще ни е по-удобно навън — предложи тя, опитваше се да се държи мило с натрапника.

— Не — възрази той. — Бих предпочел да остана тук, Леонора.

Тя настръхна от странния начин, по който произнесе името й, но погледът му бе мил. Тя сви рамене, избърса челото си с носна кърпа и се настани до него.

— Отдавна ли живееш тук? — попита Шмит, след като отпи от бутилката.

— Не. Никъде не живея дълго. Работата ми ме отвежда на много места.

— Това обяснява… простотата.

— И все пак моите вещи, колкото и да са малко, са много повече, отколкото на жените от програмите ни. Когато си починете, ще ви заведа да видите пещта. Ще трябва да пообиколим доста днес, ако искате да сте наясно с цялата ни работа.

Надигна се, обърна се и протегна ръка към ключовете от джипа, които висяха на една кука на вратата.

— Не. Мисля, че ще останем тук, Леонора.

Тя се завъртя рязко. Усмивката и милият поглед си бяха на мястото, но ръката му държеше пистолет, насочен към нея.

„Спокойствие, Леонора. Запази спокойствие.“

— Какво искате?

— Къде е Харолд Мидълтън?

Сърцето на Тесла, което вече биеше лудо, се сви, но тя отговори равнодушно:

— Харолд? Откъде мога да знам?

Шмит не каза нищо. Пистолетът леко помръдна, сякаш търсеше по-добър ъгъл.

— Не е ли в Америка? Във Вашингтон? Нали там живее? — продължи тя.

— Ако беше във Вашингтон, аз щях ли да съм тук? — логично отвърна Шмит.

— Ами… не съм се чувала с него почти година.

— Не знам дали това е вярно, макар да съм сигурен, че евентуално ще разбера. Но няма значение. Независимо дали си се чувала с него, или не, знаеш къде би отишъл. Ако си има неприятности.

„Неприятности?“

— Не, не знам.

— Когато работехте заедно…

— Когато работехме заедно, щях да ви отговоря. Но не знам нищо за живота му сега. Преподава музика, но нямам представа къде.

Никой от двамата не бе помръднал, откак Тесла видя пистолета. Никой не помръдна и сега в настъпилата тишина. Лек ветрец разлюля листата на акацията зад колибата. По гърба на Леонора се стече тежка капка пот.

— Кой сте вие? Какво искате от Харолд?

Шмит се засмя.

— Предполагам, се чувстваш задължена да зададеш този въпрос, макар да знаеше, че няма да ти отговоря. Става дума за работата ви, Леонора.

— Доброволците?

Усмивката му беше горчива.

— Работата ви. Да. Наистина ли не знаеш къде е Мидълтън? И няма да ми отговориш дори ако те прострелям?

Гърмежът отекна под тенекиения покрив. Тесла залитна и сграбчи масата за опора. Разлетяха се парчета глина. Леонора се вторачи в меките очи на Шмит, пое си дълбоко дъх, насили се да успокои сърцето си и отговори:

— Дори и да ме застреляте, пак няма да знам.

Шмит кимна.

— Добре. Не знаеш къде би отишъл, ако си има неприятности. Предполагам, че в такъв случай трябва да зависим от това, което би направил той, ако ти имаш неприятности. — Надигна се от стола и добави: — Ела.

— Какво?

— Ти го каза: „ще трябва да пообиколим доста днес“.

Леонора тръгна пред оръжието и излезе на напечената земя. Яркото слънце грееше безмилостно. Тя не се обърна назад, но зачака. Ето: леко забавяне на стъпките му, шумолене на плат. Зад нея Шмит бъркаше в джоба си, за да извади тъмните си очила. Леонора приклекна и се хвърли заднешком в краката му. Блъсна го с гръб, дръпна глезена му напред и блъсна с цялата си тежест другото му коляно. Шмит се просна на земята. Изтрещя нов изстрел, но не отекна в безкрайната пустош, а и Леонора бе готова за него. Пистолетът се размаха диво, но при втория изстрел тя вече бе в колибата, а при третия хвърли едно глинено гърне със силата и точността на копието на Яа Асантеуа^[1].

В облака прах Шмит и най-важното — пистолетът му — бяха тихи и неподвижни.

Леонора успокои дишането си, сви се до вратата и зачака. Цяла минута изтече в пълна неподвижност и мълчание. Тя пропълзя до масата, грабна една от бутилките с оранжада и я хвърли към главата на Шмит. Шишето се пръсна на парчета, но той не помръдна.

Тесла бавно се надигна и се приближи към проснатия в праха Шмит. Кръвта му се стичаше по сухата земя сред парчетата на красивото навремето гърне.

„Видя ли, Леонора? Този път ти беше на страната на праха. А хищникът винаги печели.“

Първите й стъпки я отведоха до пластмасовата кофа за вода в импровизираната й мивка. Тя наплиска лицето и главата си обилно, вече нямаше нужда да пести безценната в пустинята вода.

После бързо събра малкото вещи, които щеше да вземе, и след като ги натъпка в брезентовата си торба, разряза подгъва на тънкия матрак, както бе правила с всеки матрак във всяка колиба, в която бе живяла. Извади плика с американски долари и малката папка, която пазеше още от Хага. Напъха и двете в страничния джоб при айпода, дръпна ципа — и беше готова.

Вкарването на Шмит в джипа бе по-трудно. Тя бе силна жена, но той беше висок и опорната точка й бе проблем. Накрая, увила главата му с хавлия, за да предпази седалката от кръвта, тя го натика отзад, извади ключовете от джоба му и запали двигателя. Подкара по прашната пътека, по която бе пристигнал Шмит, и скоро видя търсеното място, където пътят се спускаше стръмно към долината. Леонора го подмина, после обърна и пое обратно към колибата. На завоя рязко завъртя волана, отвори вратата и скочи.

Всяко място в долината щеше да свърши работа, но късметът й се оказа по-добър, отколкото се надяваше — джипът се фрасна с всичка сила в една акация. Леонора закуца към него — беше си ударила коляното. Мрежа от пукнатини покриваше предното стъкло. Чудесно. Наложи й се да се поизпоти още малко, докато разместваше Шмит, но най-после го нагласи наполовина навън от шофьорското място. Макар раната в черепа му очевидно да не бе причинена от катастрофата, надали щяха да го намерят известно време. Изключение правеха само хиените, които обикаляха пресъхналото речно корито. А след като те приключеха с него, никой нямаше да се усъмни какво е убило Гюнтер Шмит.

Или който и да беше този тип. И откъдето и да бе дошъл.

Тръгна към колибата. Надяваше се болката в коляното да отмине бързо. Прибра се, съблече се и се изми с малкото вода, която й беше останала. Смени си дрехите, взе старите и кървавата хавлия и ги прибра в една калъфка. Метна я заедно с брезентовата торба в собствения си джип. После спря. Макар да бе живяла на толкова места, че не обичаше да се сбогува, се загледа за секунда в колибата, после се завъртя и козирува на широката кафява земя. Беше си мислила, че това място може да стане неин дом, но сега се съмняваше, че някога ще се върне тук.

Пътуването до летището във Виндхук й отне малко повече от три часа. Там използва и четирите си кредитни карти, за да изтегли колкото се може повече пари. С тях и онова, което бе извадила от матрака, щеше да се оправи за известно време. С една от картите си купи билет до Вашингтон през Мюнхен. После излезе от терминала и се качи на автобуса за Кейптаун.

Не знаеше дали кредитните й карти се наблюдават, но трябваше да внимава. В Кейптаун щеше да си купи билет в брой.

До Ню Йорк.

Откъдето човек можеше да хване влак за Вашингтон поне десетина пъти на ден, както й бе казвал Харолд.

Леонора притисна торбата към гърдите си — усещаше твърдата папка през брезента — и се загледа в сухата земя и самотните дървета.

Десетина влака дневно.

Би трябвало да са достатъчно.