Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (13)

13.
Лайза Скотолайн

Чарли Мидълтън-Перес бе потънала в странното състояние между сън и пробуждане. Тревоги подръпваха ръба на съзнанието й, като хлапе, увиснало на полата на майка си. На някакво неясно ниво знаеше, че лежи в болнична стая, че съпругът й спи на стола до нея, а лекарите са й дали приспивателни, за да й помогнат да се възстанови. Откъм коридора се чуваше лекото тракане на количка по лъснатия под и приглушени разговори. Чарли не се интересуваше достатъчно от тях, за да подслушва. Оставаше си в наркотичния пашкул, изолирана от ужасите с помощта на фармацевтичната промишленост.

За съжаление, ефектът на успокоителните отслабваше. Бездруго никакво лекарство не можеше да премахне страховете й завинаги. Толкова много неща се бяха случили почти наведнъж. Тя си припомни зловещите сцени. Някой се опита да я убие. Бяха убили майка й. Чарли си я представи мъртва на пода, красивите й черти изкривени от ужас, а под главата й видя потъмняващата локва кръв, която се просмукваше в дъбовото дюшеме.

Размърда се нервно в леглото и си представи как баща й бяга, за да си спаси живота. А съпругът й бе рискувал всичко, за да спаси и двамата.

Но имаше един живот, който не успя да спаси. Чу тих стон и осъзна, че се е изтръгнал от собствените й устни. Събуждаше се, макар да не бе сигурна, че иска да го направи. Почти будна, усети празнота. Истинска празнота, в буквалния смисъл на думата.

Бебето вече го нямаше. Детето, което бе носила в утробата си през последните пет месеца.

Мисълта, че е бременна, й допадаше страхотно. От дълго време се опитваха и тя не можеше да повярва, че най-после е забременяла. Беше наизустила книгите за бебета и от първия ден на бременността внимаваше какво яде и пие. Отказа се от любимия си шоколад и мина на кисело мляко, бягаше от места, където се пуши, и отхвърли лекарствата против гадене. Мислеше само за доброто на детето, за което и двамата копнееха.

Джак младши.

Беше решила да го кръсти Джак младши. Съпругът й сигурно щеше да се зарадва. Сега вече не можеше да сподели с него плана си. Джак не бе поискал да разбере дали бебето е момче, или момиче, така че тя запази новината в тайна, макар да се пръскаше от желание да я сподели.

— Изненадай ме — каза й Джак усмихнато в деня, когато Шарлот научи пола на бебето.

А тя изпита такава любов при тази нетипична за него спонтанност, че обви ръце около врата му и го целуна страстно.

Размърда се и отвори очи. През бежовите болнични завеси проникваше светлина. Яркото слънце й каза, че е сутрин, но не и кой ден. Преди очите й да се затворят отново, видяха Джак — спеше на стола. Пясъчнорусата му коса бе разрошена, а главата му бе отпусната настрани. Когато се събудеше, вратът му щеше да е схванат.

Заля я любов към него и мъка заради загубата им. Синът му. Техният син. Синът, който щеше да продължи да възстановява репутацията на семейството, опетнена от съмнителните сделки на дядо му. Джак бе станал един от най-уважаваните адвокати в Ню Орлиънс, ако не и в цяла Луизиана, а тайният му мотив бе да спре злобните клюки и слухове за връзки с креолската мафия. Беше служил в няколко комитета за набиране на помощи за пострадалите от урагана Катрина и работата му бе привлякла много внимание. За него синът му представляваше ново светло бъдеще.

— Искам и момче, и момиче, Чарли — каза й той една нощ, докато тя си почиваше на гърдите му, след като се бяха любили.

Джак беше изключително нежен с нея в леглото и много внимаваше с нарастващия й корем. Никой от двамата не искаше да нарани бебето.

Но сега нямаше да има бебе. Нямаше син. Нямаше възстановяване на семейната репутация. Само празнота.

Шарлот примигна, после затвори насълзените си очи. Не се разплака, защото се страхуваше да не падне в бездната на умопомрачителната мъка. Лекарствата пречеха на емоциите да достигнат до съзнанието й и я отдалечаваха дори от самата нея. В нощта на помятането бе ужасно уплашена, когато чу, че и тя, и Хари са в опасност, и не й остана време да реагира на загубата на бебето, нито да тъгува за него.

Клепачите й потрепнаха, а шумът от коридора се усили. Събуждаше се. Нямаше начин да избегне това. Внезапно осъзна, че никой не говори в коридора, а чува гласа на мъжа си.

— Не се тревожи — каза Джак на някого. — Тя спи. Ще се събуди след около час.

Тя отвори очи и видя, че Джак наистина не спи, а говори по телефона, беше го затиснал с ухо към рамото си.

— Добре, успех — каза той. — Ще те държа в течение.

— Джак? — прошепна тя с дрезгав глас.

— Здрасти, сънливке — усмихна се той, затвори телефона и пристъпи към леглото. — Как си?

— Чудесно — излъга тя.

Нямаше желание да признае истината. Не и сега.

— Баща ти се обади. Проверява как си — каза Джак, седна на леглото и я погали по косата. — Чудесни новини. Той е добре. Свързал се с някакви хора, на които има доверие. Вярвам, че знае какво прави.

— Да, знае — потвърди Шарлот.

Заля я облекчение. Баща й беше истински професионалист и знаеше на кого да се довери и от кого да бяга.

Перес се наведе и я целуна нежно.

— Значи единственото, за което трябва да се тревожим сега, си ти.

Внезапно откъм отворената врата долетя енергичен смях и двамата се обърнаха натам. Набита сестра влезе в стаята. Беше протегнала ръка.

— Давай го, приятелче! — нареди тя на Перес.

— В никакъв случай — отвърна Джак и също се засмя.

— Нали се разбрахме — напомни му сестрата и грабна мобифона от ръката му. — Съпругът ви работи прекалено много — каза на Шарлот. — Обясних му, че не може да използва телефона си в болницата. Така че сега го конфискувам.

Перес се надигна и се намръщи престорено.

— Ти пък коя си? Сестра Рачет^[1]?

— Знаете ли, че бедният ви съпруг не е хапнал нищо от вчера на обяд? — попита сестрата. — Не иска да се отдели от вас.

— Ауу — извика Шарлот виновно.

Сестрата нямаше как да знае, че Джак всъщност я пази от убиеца, който можеше да дойде да ги търси тук.

— Всички момичета си паднаха по него, но аз не се поддавам на чара му — ухили се сестрата.

— Невъзможно — отвърна Перес усмихнато.

Шарлот се почувства в безопасност сега, когато слънцето грееше и бе научила, че баща й е добре. Цялата болница се събуждаше и в коридора ставаше все по-шумно.

— Джак — каза тя. — Защо не отидеш да закусиш? Почини си малко.

— Не, добре съм — възрази той, но сестрата го побутна към вратата.

— Хайде, тръгвай. Трябва да оправя жена ти, така че бездруго ще те изритам от стаята.

— Да. Тръгвай, моля те — каза Шарлот. — Иди хапни нещо.

Джак кимна, после изгледа сестрата развеселено.

— Дай си ми телефона, Рачет.

— Когато се върнеш.

— Ама трябва да звънна на някои хора.

— Изчезвай!

— Слушам! — Перес козирува и излезе.

— Е, как си? — попита сестрата.

Имаше симпатично месесто лице и живи сини очи, носът й бе покрит с лунички. Носеше твърдата си червеникава коса на старомодно дълга опашка.

— Добре.

Шарлот не възнамеряваше да разкрива чувствата си пред непознати. Сестрата взе дигитален термометър от количката и каза:

— Отваряй устата.

Шарлот се подчини и лапна термометъра.

— Спа спокойно и май нямаш температура — каза сестрата. — Но трябва да проверя, нали така?

Термометърът бипна, сестрата го извади, погледна го и го сложи на количката.

— Добре си.

— Чудесно. Това ли трябваше да провериш?

— Не, просто исках да останем насаме за момент — отговори сестрата, докато усукваше маншета на апарата за кръвно около ръката й. — Да те питам как се чувстваш. Имам предвид емоционално. Знам, че ти е тежко. Аз самата пометнах веднъж.

„Пометнах…“

— Ще го преживееш, уверявам те. Трябва ти само малко време — каза сестрата.

— Извинете ни, дами — обади се глас откъм вратата.

Влезе лекар, придружен от двама стажанти.

— Подранил си, докторе — каза сестрата. Усмивката й бързо се стопи.

— Нашето оръжие е изненадата — отвърна лекарят, а младите стажанти се засмяха.

— Моля те, престани с дивотиите на „Монти Пайтън“ — изохка сестрата, завъртя очи и свали апарата за кръвно. — Не мога да ги понасям!

— Можеш, можеш — каза лекарят и се приближи усмихнато до леглото.

— Приготви се да се смееш насила, госпожо Перес — каза сестрата и потупа Шарлот по ръката. — Те са мъже и ще повярват на преструвката ти. О, щях да забравя. Ето ти телефона на мъжа ти. — И й подаде мобифона.

— Благодаря — отвърна Шарлот.

Не беше виждала този телефон. Джак сигурно го бе купил наскоро.

— Аз съм доктор Леман, а това са стажантите ми. Но не се налага да ви съобщавам имената им — каза лекарят, щом сестрата излезе. — Мислете си за тях като за Пейлин и Джилиам, а за мен — като за Джон Клийз^[2].

Шарлот се засмя фалшиво. Сестрата се оказа права. Мъжете се усмихнаха доволно. Доктор Леман имаше квадратна брадичка и дълъг нос и ухаеше на одеколон. Изражението му беше дружелюбно, но бързо се промени.

— Е, скъпа, премина през ада.

— Да.

— Получихме резултатите от пробите и трябва да поговорим за тях — каза лекарят и се намръщи строго. — Кръвната ти проба показва необичайни хормонални нива, съответстващи на определени лекарства. Взимала ли си нещо, за което трябва да знам?

Тя примигна объркано.

— Не.

— Нищо?

— Абсолютно нищо. Дори не взимам детски аспирин.

— Наистина ли?

— Да.

— Ами… — Доктор Леман се намръщи над очилата си. — Няма да смекчавам думите си. Честно казано, нивата ти съответстват на тези на човек, взел РУ 486.

Тя не разбра.

— Мифепрекс — обясни лекарят. — Обикновено се дава под лекарско наблюдение. За съжаление, доста жени го взимат сами, когато искат да пометнат. Познат е като „хапчето за аборти“.

Шарлот не схващаше смисъла на думите му.

— Но какво общо има това с мен?

— Вероятно си искала да сложиш край на бременността си, нали?

— Аз? Не. По никакъв начин — решително възрази тя. — Никога.

Доктор Леман я изгледа със съмнение.

— Много жени, които взимат хапчето, не осъзнават, че това е изключително опасно и може да доведе до сериозна загуба на кръв. И точно това е станало в твоя случай. Можеше да ти изтече кръвта.

— Мислите, че съм се опитвала да пометна?

— Да, точно така мисля. Можеш да ми кажеш истината или да ме излъжеш. Зависи от теб.

Доктор Леман замълча, сякаш очакваше признание.

— Затова ли пометнах?

— Да.

— Откъде сте толкова сигурен?

Докторът пак мина на „вие“.

— Хормоналните ви нива могат да бъдат обяснени само с това. Всъщност пробата ви говори, че сте взели две хапчета. Не сте първата жена, постъпила по този начин. И все пак е ужасно опасно.

— Не! Нищо подобно не се е случвало! Не съм взимала такова хапче. Не съм взимала абсолютно никакви хапчета! Никога не бих го направила. Копнеех за това бебе.

— Просто ви съобщавам какво показва пробата ви.

— Значи е станала грешка. Не е била моята кръвна проба.

Шарлот се вгледа в смръщената му физиономия, после в сериозните лица на стажантите.

— Трябва да е станала грешка — повтори тя.

— Вижте, госпожо Перес, това си е ваша работа. Но искам да ви убедя, че ще е крайно неразумно да го направите отново — каза лекарят. — Не ви съдя — добави той по-меко. — Тревожа се само за безопасността ви.

Тя се опита да се съсредоточи.

— Как това хапче успява да причини помятането?

— След като бъде погълнато, причинява остри спазми и организмът изхвърля ембриона. Когато това стане без медицинско наблюдение, както във вашия случай, после се налага да се извърши кюртаж — обясни доктор Леман и след секунда пауза си погледна часовника. — Трябва да вървим. Останалите пациенти ни очакват. Ще се видим по-късно.

Шарлот ги гледаше безмълвно как излизат. Беше объркана. Не беше взимала хапче за аборт, камо ли две. Но наистина бе имала спазми онази нощ, при това ужасно силни. Бяха започнали след вечеря.

Припомни си кошмарната нощ. Двамата с Джак се насладиха на обичайната си петъчна вечеря, която той често приготвяше специално за нея. Сготви пиле с розмарин и пюре, любимата й храна. Дори я изпъди от кухнята, когато тя се опита да му помогне, а после й поднесе вечерята в креслото и й сложи допълнително пюре въпреки протестите й.

Споменът я накара да настръхне.

Не!

Шарлот поклати глава. Нямаше логика. Невъзможно беше. Сигурно бяха объркали кръвната проба. Всичко друго бе невъзможно. Абсурдно. Трябваше да има грешка.

Докато се опитваше да осмисли случилото се, въртеше нервно в ръце мобифона. Гладката му метална повърхност проблесна на светлината на флуоресцентната лампа и тя го отвори. Малкото екранче показваше менюто. Шарлот импулсивно натисна бутона, който извикваше последните обаждания, и прикова очи в списъка. Последното обаждане трябваше да е от баща й, но вместо „Хари“ или „татко“ пишеше „Моцарт“.

Моцарт?

Защо Джак би нарекъл баща й Моцарт? Озадачена, тя прегледа списъка с контактите. Имената бяха по азбучен ред. БАХ, БЕТОВЕН, БРАМС, ВИВАЛДИ, ЛИСТ, МАЛЕР, МЕНДЕЛСОН, СИБЕЛИУС, СКАРЛАТИ, ХЕНДЕЛ, ЧАЙКОВСКИ, ШОПЕН, ШОСТАКОВИЧ, ШУБЕРТ, ШУМАН.

„Какво?“

Всичките бяха композитори. Но Джак не знаеше нищо за музиката. Баща й бе музикалният експерт. Какво ставаше? Имената й заприличаха на шифър. И този шифър бе вкаран в телефон, за чието съществуване тя дори не бе подозирала.

Какво ставаше? Кой беше Моцарт? Дали Джак бе говорил с Хари? Или я беше излъгал? Но защо? Хари наистина ли бе добре? Внезапно й се зави свят. Помятането. Хапчетата за аборт. Таен телефон с шифровани контакти. Сърцето й заби лудо. Устата й пресъхна.

Натисна бутона за Моцарт и се опита да прегледа профила му. Не съдържаше истинско име, нито имейл или каквато и да било друга информация. Само телефонен номер с прекалено много цифри. Какво означаваше това? После осъзна, че първите цифри са кодът на някоя страна. Не знаеше на коя, но бе сигурна, че гледа международен номер.

Натисна бутоните за още два профила — Хендел и Лист. И двата номера бяха международни и отново нямаше никаква друга информация. Защо Джак имаше мобифон само с международни номера? Никога не беше пътувал в чужбина.

„Ами бебето?“

Тя натисна бутона и повика Моцарт, който и да беше той. Телефонът звънна три пъти.

— Вукашин — отговори груб мъжки глас с акцент, който Шарлот не разпозна.

Тя прекъсна връзката. Сърцето й заби още по-лудо. Кой беше Вукашин? Какво ставаше? Не можеше да схване. Нещо определено не беше наред, а Джак щеше да се върне всеки момент. Не знаеше какво да направи. Да се изправи срещу него? После осъзна, че този Вукашин може да върне обаждането и да я издаде.

Оставаше й само един изход.

Тя запокити мобифона на пода. Пластмасовият гръб се отвори и тънката оранжева батерия изпадна и се плъзна до стената пред стола.

В този миг Перес се появи усмихнат на вратата.

— Скъпа, ето ме!

Шарлот се насили да се усмихне мило.

— Моля те, не ми се сърди. Сестрата ми даде телефона ти, но го изпуснах.

— По дяволите, Чарли — изсумтя той, а по красивото му лице пробяга раздразнение. — Беше чисто нов.

— Видях. Съжалявам.

— Е, нищо. Случва се. — Джак клекна, прибра парчетата в джоба си, стана и се обърна към нея.

Широката усмивка, която Шарлот обичаше толкова много, просто разби сърцето й.

„Ти ли уби бебето ни?

Ти ли се опита да ме убиеш?“

Но нямаше да му зададе тези въпроси. Не още. Трябваше да обмисли следващия си ход. Докато не узнаеше нещо повече, най-разумното бе да си държи устата затворена, а очите — отворени.

Неслучайно бе дъщеря на Хари Мидълтън.