Джефри Дивър
Ръкописът на Шопен (1)

1.
Джефри Дивър

Мъжът, който настройваше пианото, провери издигащите се акорди, като се наслаждаваше на съпротивлението на тежките клавиши от слонова кост. Оплешивяващата му глава бе сведена, а очите му — затворени. Звуците се издигнаха към тъмния таван на залата близо до Стария площад, после се разпръснаха като дим.

Доволен от работата си, той прибра темперните шини и овехтелия лост за настройване в подплатената с кадифе кутия и реши да се поглези, като посвири няколко минути. Избра Моцарт, „Малка нощна музика“, пламенна пиеса, една от най-любимите му.

Когато свърши, зад гърба му се чу рязко ръкопляскане и той се завъртя. На шест-седем метра от него стоеше мъж, кимаше и се усмихваше. Набит, с гъста кестенява коса и широко лице. От южните славяни, помисли си акордьорът. Беше пътувал из Югославия преди много години.

— Чудесно. О, да. Прекрасно. Говорите ли английски? — попита мъжът със силен акцент.

— Да.

— Изпълнител ли сте? Сигурно сте. Много сте талантлив.

— Аз ли? Не. Просто настройвам пиана. Но акордьорът трябва да познава клавиатурата… Кой сте вие, господине? Залата е затворена.

— Такава страст към музиката! Усетих я. Никога ли не сте искали да изнасяте концерти?

Акордьорът нямаше желание да говори за себе си, но би могъл да обсъжда музиката по цяла нощ. Беше най-добрият акордьор във Варшава, ако не и в цяла Полша, но също така бе запален колекционер на плочи и оригинални партитури. Ако разполагаше с достатъчно средства, щеше да колекционира и инструменти. Веднъж беше свирил полонеза от Шопен на пианото, използвано от композитора, и смяташе това за един от най-великите моменти в живота си.

— Свирех, когато бях млад — обясни той и разказа с няколко думи за пътуванията си из Източна Европа с варшавския младежки оркестър, в който бе свирил на чело.

После се вторачи в мъжа, който разглеждаше пианото.

— Както казах, залата е затворена. Но вероятно търсите някого?

— Да, търся — потвърди непознатият, приближи се и погледна надолу. — А, „Бозендорфер“. Един от великите приноси на Германия към културата.

— О, да — потвърди акордьорът и погали черния лак и готическите букви на името на компанията. — Съвършенство. Наистина. Бихте ли искали да го пробвате? Свирите ли?

— Не като вас. Дори не бих си помислил да докосна клавиатурата, след като чух изпълнението ви.

— Много сте любезен. Казахте, че търсите някого. Ана ли? Студентката по обой? Беше тук, но мисля, че си тръгна. Няма никой, освен чистачката. Но мога да предам съобщение на някого от оркестъра или администрацията, ако искате.

Посетителят пристъпи още по-наблизо и нежно докосна един клавиш. Истинска слонова кост — пианото бе произведено много преди забраната.

— Вас търся, господине — каза той. — Вие сте човекът, когото дойдох да видя.

— Аз ли? Виждали ли сме се?

— Видях ви по-рано днес.

— Така ли? Къде? Не си спомням.

— Обядвахте в кафенето, което гледа към онази голямата сграда. Лъскавата. Най-голямата във Варшава. Каква е тя всъщност?

Акордьорът се засмя.

— Най-голямата в страната. Дворец на културата и науката. Подарък от Съветския съюз в замяна на свободата ни. Да, обядвах там. Но… Познаваме ли се?

Непознатият спря да се усмихва. Вдигна очи от пианото и ги прикова в очите на събеседника си.

Сякаш стреснат от неочаквания пламенен акорд в симфонията на Хайдн „Изненада“, акордьорът трепна от внезапен страх. Взе инструментите си и бързо се надигна. После спря и ахна.

Защото видя зад непознатия два трупа, проснати на плочките близо до предната врата: Ана, обоистката, и зад нея — чистачката. Две сенки обграждаха отпуснатите им тела. Едната бе от лампата до входа, другата — от кръвта им.

Славянинът, не много по-висок от акордьора, но значително по-як от него, го сграбчи за рамената.

— Седни — прошепна нежно, бутна го на столчето и го завъртя към пианото.

— Какво искате? — попита акордьорът с треперещ глас. Очите му се напълниха със сълзи.

— Шшшт.

Разтреперан от ужас, акордьорът си помисли, че се е проявил като страхотен глупак. Трябваше да избяга в мига, когато мъжът заговори за немския произход на „Бозендорфер“. Всеки, запознат с пианата, знаеше, че тези инструменти са австрийски.

 

 

Беше сигурен, че прегрешението му е свързано с онова, което носеше в куфарчето си.

Часът бе ранен, а той се бе събудил много по-рано в „Под розата“, любимия му хотел в Полша. Харесваше мястото заради интересната смесица от старинно и модерно, както и поради факта, че Ференц Лист бе отсядал там.

Та когато двамата униформени застанаха над него, той седеше на краковското летище „Йоан Павел II“, все още полузаспал без сутрешното си кафе или чай.

— Господин Харолд Мидълтън?

Той вдигна глава.

— Да, аз съм.

Внезапно осъзна какво става. Когато митничарите прегледаха дипломатическото му куфарче, го видяха и се притесниха. Но не казаха нищо, може би от предпазливост. Пуснаха го да мине, а после очевидно бяха повикали подкрепления — тези двамата едри мрачни мъже.

Някои от двадесетината пътници в чакалнята, които търпеливо чакаха автобусът да ги откара до самолета на „Луфтханза“ за Париж, поглеждаха към него. Младите. Възрастните, наплашени от съветския режим, не смееха. Мъжът, който седеше най-близо до него — през две места — за момент загрижено сбърчи чело, сякаш се страхуваше да не го сметнат за негов спътник, после, осъзнал, че няма да го разпитват, се върна облекчено към вестника си.

— Моля, елате с нас, ако обичате. Оттук.

Безкрайно учтив, единият пазач кимна обратно към опашката.

— Вижте, знам за какво става въпрос. Просто недоразумение — отвърна Мидълтън търпеливо с глас, в който се долавяха уважение и добросърдечност.

Това бе най-подходящият тон за разговори с местната полиция или при прекосяване на граница. Мидълтън кимна към куфарчето си.

— Мога да ви покажа документи, които…

Вторият пазач мълчаливо вдигна куфарчето.

Първият каза:

— Елате, ако обичате.

Любезен, но непреклонен. Млад, с квадратна челюст, изглеждаше неспособен да се усмихне. Гледаше го твърдо. Нямаше място за спорове. Мидълтън знаеше, че поляците са се съпротивлявали най-упорито на нацистите.

Тръгнаха заедно през малкото, почти празно летище. Високите пазачи вървяха от двете страни на значително по-ниския американец. Петдесет и шест годишният Харолд Мидълтън тежеше няколко килограма повече, отколкото миналата година, преди която бе натрупал още няколко. Странно, но теглото му, съчетано с гъстата му черна коса, го правеше да изглежда по-млад от годините си. Само преди пет години, на дипломирането си от колежа, дъщеря му го бе представила на няколко от съучениците си като свой брат. И всички бяха повярвали. Баща и дъщеря се бяха смели на това доста пъти.

Сега той се замисли за нея и се замоли дано да не изпусне полета и връзката до Вашингтон, окръг Колумбия. Днес трябваше да вечеря с Шарлот и съпруга й в „При Тайсън“. Щеше да я види за първи път, откак му бе съобщила, че е бременна.

Но когато погледна очакващата го група мъже — също неусмихнати — изпита отчайващото чувство, че вечерята ще бъде отложена. Зачуди се за колко дълго.

Минаха през изхода и се присъединиха към групата, която се състоеше от още двама униформени офицери и мъж на средна възраст със смачкан кафяв костюм под още по-смачкан кафяв шлифер.

— Господин Мидълтън, аз съм заместник-инспектор Станиески от полската национална полиция, район Краков — представи се мъжът, но не показа значката си.

Пазачите ги заобиколиха, сякаш високият метър и седемдесет и пет американец щеше да почне да раздава каратистки шутове, за да избяга.

— Паспортът ви, ако обичате.

Мидълтън му подаде овехтялата синя книжка. Станиески я прегледа и се вторачи в снимката, после в мъжа пред себе си. Хората често не забелязваха Харолд Мидълтън и не можеха да си спомнят как изглежда. Един приятел на дъщеря му веднъж каза, че от него щял да излезе чудесен шпионин. И му обясни, че най-добрите шпиони били незабележими. Мидълтън знаеше, че това е вярно, но се зачуди откъде ли го знае приятелят на Шарлот.

— Ще изпусна самолета — каза Мидълтън.

— Да, ще го изпуснете, господин Мидълтън. Връщаме се във Варшава.

Варшава? Варшава беше на два часа път.

— Откачена история! Защо?

Никакъв отговор.

Той опита още веднъж.

— Става дума за ръкописа, нали? — Кимна към куфарчето. — Мога да обясня. Да, там пише, че е на Шопен, но съм убеден, че е фалшификат. Не е ценен. Не е национално съкровище. Помолиха ме да го отнеса в Съединените щати, за да довърша анализа си. Можете да се обадите на доктор…

Инспекторът поклати глава.

— Ръкопис? Не, господин Мидълтън. Не става дума за ръкопис, а за убийство.

— Убийство?!

Полякът се поколеба.

— Казвам ви го, за да разберете сериозността на положението. Най-добре е да не ви казвам нищо повече. Съветвам ви да постъпите по същия начин.

— Багажът ми…

— Багажът ви е вече в колата. Моля — той кимна към предната врата, — трябва да тръгваме.

 

 

— Заповядайте, господин Мидълтън. Седнете. Да, чудесно. Аз съм Йозеф Падло, първи заместник-инспектор.

Този път значката и картата се появиха, но Мидълтън остана с впечатлението, че мършавият мъж, който бе на неговата възраст, но доста по-висок, му ги показва само защото той очаква това. Подобна формалност очевидно бе чужда за полската полиция.

— Какво означава всичко това, господин инспектор? Вашият човек спомена за убийство, но не ми каза нищо повече.

— О, споменал ви е? — Падло се намръщи. — Хм, Краков. Много слаба дисциплина. Малко по-добри са от Познан, но не много.

Намираха се в кабинет с кремави стени и прозорец, който гледаше към сивото пролетно небе. Имаше много книги, компютърни разпечатки и няколко карти, но никаква украса, с изключение на официални грамоти, нелеп керамичен кактус с каубойска шапка и снимки на съпругата, децата и внуците на мъжа. Много снимки. Семейството изглеждаше щастливо. Мидълтън отново се сети за дъщеря си.

— Обвинен ли съм в нещо?

— Не на този етап.

Английският на инспектора бе отличен. Мидълтън не се изненада, когато забеляза на стената сертификат, който удостоверяваше, че Падло е завършил курс в Куонтико и един в полицейския институт в Тексас.

А, да, кактусът.

— Значи мога да си тръгна.

— Знаете ли, че вече имаме закон против пушенето? Вашата страна е виновна за това. Дадохте ни „Бъргър Кинг“ и ни взехте цигарите — изсумтя инспекторът и запали цигара „Собиески“. — Не, не можете да си тръгнете. Вчера сте обядвали с Хенрик Жединяк, акордьор на пиана.

— Да. Хенрик… О, не! Той ли е убитият?

Падло го изгледа внимателно.

— За съжаление, да. Снощи. В концертната зала близо до Стария площад.

— Не, не…

Мидълтън не познаваше добре Жединяк — бяха се запознали лично при сегашното му посещение, но веднага се бяха сприятелили и се наслаждаваха на компанията си. Бе смаян от новината за смъртта му.

— Убити са още двама души. Музикантка и чистачка. Наръгани с нож. Без никаква причина, с изключение на това, че са имали лошия късмет да са на същото място като убиеца.

— Това е ужасно. Но защо?

— Отдавна ли познавате господин Жединяк?

— Не. Запознахме се едва вчера. Бяхме си разменяли имейли няколко пъти. Той колекционираше ръкописи.

— Ръкописи? Книги?

— Не. Музикални ръкописи. Написани на ръка партитури. Работеше за музея на Шопен.

— В замък „Острогски“ — каза инспекторът, сякаш бе чувал за мястото, но никога не го бе посещавал.

— Да. Вчера следобед имах среща с директора на музей „Чарториски“ в Краков и помолих Хенрик да ми разкаже за него и колекцията му. Ставаше дума за подозрителна партитура на Шопен.

Падло не прояви интерес.

— Разкажете за срещата ви. Във Варшава.

— Ами… срещнах се с Хенрик на кафе късно сутринта в музея и той ми показа новите придобивки в колекцията. После се върнахме в центъра и обядвахме. Не помня точно къде.

— В ресторант „Фредерик“.

Мидълтън предположи, че Падло го е разбрал от нещо, записано в дневника или компютъра на Жединяк.

— Да, точно така. После се разделихме и аз взех влака за Краков.

— Забелязахте ли някой да ви следи или да ви наблюдава по време на обеда?

— Защо пък някой ще ни следи?

Падло дръпна силно от цигарата, после я смъкна под бюрото и повтори:

— Видяхте ли някого?

— Не.

Инспекторът кимна.

— Господин Мидълтън, трябва да ви кажа… съжалявам, че трябва да го направя, но е важно. Вашият приятел е бил измъчван, преди да умре. Няма да навлизам в подробности, но убиецът е използвал струни за пиано по крайно неприятни начини. Натъпкал парцал в устата на приятеля ви, за да заглуши писъците му. Дясната му ръка не беше наранена, вероятно за да може да напише онова, което убиецът е поискал от него. Настоявал е за информация.

— Мили боже… — изохка Мидълтън, затвори за миг очи и си припомни как Хенрик му бе показал снимките на жена си и двамата си синове.

— Чудя се какво може да е било — продължи инспекторът. — Акордьорът е бил известен и харесван човек. Освен това бил съвсем прозрачен. Музикант, майстор, съпруг и баща. Не видяхме нищо мрачно в живота му… — Падло замълча за момент и огледа внимателно лицето на Мидълтън. — Но пък убиецът не е смятал така. Вероятно е мислел, че Хенрик е водел втори живот, в който е имало нещо повече от музиката… — Той кимна и добави: — Нещо като вас.

— За какво намеквате?

— Разкажете ми за другата си кариера, моля.

— Нямам друга кариера. Преподавам музика и удостоверявам автентичността на музикални ръкописи.

— Но доскоро имахте и друга кариера.

— Да, така е. Но какво общо има това?

Падло се замисли за секунда, после каза:

— Защото определени факти си дойдоха на мястото.

Студен смях.

— Какво точно означава това?

Това бе най-силната емоция, която Харолд Мидълтън обикновено си позволяваше. Вярваше, че човек губи предимствата си, ако не може да се контролира. И вечно си го повтаряше, макар да се съмняваше, че въобще би могъл да загуби контрол.

— Разкажете ми за кариерата си, полковник. Някои хора още ви наричат така, нали?

— Вече не. Но защо ми задавате въпроси, чиито отговори, изглежда, знаете?

— Знам някои неща. Но искам да узная повече. Например, знам само, че сте били свързан с МНТЮ и МНС, но не и подробностите.

Ратифицираният от ООН Международен наказателен трибунал за бивша Югославия разследваше и съдеше отделни лица за военни престъпления, извършени по време на обърканите и трагични битки между сръбски, босненски, хърватски и албански етнически групировки през деветдесетте години. МНС бе Международният наказателен съд, създаден през 2002 година, за да осъжда военнопрестъпници от всички краища на света. И двата се намираха в Хага и бяха създадени, защото народите са склонни бързо да забравят зверствата, извършени в държавата им, и нямат желание да търсят и съдят виновните.

— И как така започнахте да работите за тях? Изглежда странно да се прехвърлите от армията на вашата страна в международен трибунал.

— Бездруго планирах да се пенсионирам. Служих повече от двадесет години.

— Но все пак. Моля.

Мидълтън реши, че единственият начин да го пуснат скоро е да сътрудничи. Благодарение на часовата разлика все пак имаше шанс да стигне до Вашингтон навреме за късната вечеря в „Риц Карлтън“ с дъщеря си и зет си.

Така че обясни накратко на инспектора. Беше офицер от военното разузнаване, когато през лятото на 1999 година седем хиляди американски войници бяха изпратени в Косово като част от умиротворителните сили, защото страната бе въвлечена в последната от югославските войни. Бе настанен в лагер „Броудстил“ в югоизточната част на Косово, сектора, надзираван от американците. Селският район бе основно албански, както и по-голямата част от Косово, и често бе нападан от сърбите — и от другите части на Косово, и от управляваната от Милошевич Сърбия, от която навремето бе част. Войната бе приключила — десетките хиляди иронично наречени „хуманитарни“ бомби бяха произвели желания ефект, — но умиротворителите все още бяха нащрек, готови да спрат сблъсъците между страшните сръбски партизани и не по-малко безмилостната Албанска армия за освобождение на Косово.

Падло изслуша информацията, кимна и запали нова цигара.

— Малко след като бях изпратен там, един генерал от британския сектор в столицата, Прищина, се обади на командира на базата ни. Бил намерил нещо интересно и звънял на всички международни умиротворители, за да види дали някой има опит в колекционирането на изкуство.

— И защо? — попита Падло, като се вторачи в цигарата си.

Миризмата не беше толкова зловеща, колкото бе очаквал Мидълтън, но кабинетът бързо се изпълваше с дим. Очите го засмъдяха.

— Малко е дълго. Започва още от Втората световна война.

— Моля, разкажете.

— Ами… много албанци от Косово се били заедно с отряд от СС — Двадесет и първа планинска дивизия. Основната им цел била елиминирането на партизаните, но албанците получили възможност да прочистят етнически сърбите, които били техни врагове от години.

Сбръчканото лице на инспектора се намръщи.

— А, вечната история, където и да погледнеш. Поляци срещу руснаци. Араби срещу евреи. Американци срещу… — Той се подсмихна. — Всички.

Мидълтън не му обърна внимание.

— Двадесет и първа дивизия очевидно имала и друга задача. След падането на Италия и очакваното нападение от страна на Съюзническите сили Химлер, Гьоринг и останалите нацисти, които плячкосвали произведения на изкуството из цяла Източна Европа, искали безопасно място, където да ги скрият, така че дори ако Германия загуби, съюзниците да не могат да ги намерят. Говори се, че Двадесет и първа докарала камиони с изключително ценни предмети в Косово. Има логика. Малка, слабо населена страна. Кой би се сетил да търси там изчезнала картина на Сезан или Мане? Откритото от английския генерал била стара източноправославна църква. Запусната от много години и сега използвана за общежитие на останали без дом сърби от организация за подпомагане на бежанци към ООН. В мазето й войниците открили петдесет-шестдесет сандъка с редки книги, картини и партитури.

— О, толкова много?

— Да. Много от тях били повредени, някои — напълно негодни, но други били практически недокоснати. Нямам големи познания в областта на книгите и картините, но съм учил музикална история в колежа, а от години колекционирам записи и партитури. Получих разрешение да отлетя там и да огледам.

— И какво открихте?

— О, беше зашеметяващо. Оригинални произведения на Бах и синовете му, Моцарт, Хендел, Вагнер. Някои от тях неизвестни. Взе ми се акълът.

— Ценни?

— Не можете да сложите цена на подобно откритие. Това е културна придобивка, а не финансова.

— Но все пак струва милиони, нали?

— Предполагам, че да.

— Какво се случи после?

— Докладвах за откритото на англичаните и на моя генерал. Той уреди с Вашингтон да остана там още няколко дни и да впиша в каталог всичко, което успея. Добра реклама, нали разбирате.

— Същото е и с полицейската работа.

Цигарата бе смачкана жестоко под пожълтял от никотина палец, сякаш Падло бе решил да се откаже от пушенето завинаги.

Мидълтън му обясни, че онази нощ отнесъл всички ръкописи, които могъл, в английския пост в Прищина и часове наред проверявал откритото и го вписвал в каталог.

— На следващата сутрин бях страхотно развълнуван. Чудех се какво още ще намеря. Станах рано, за да се върна…

Американецът се вторачи в меката жълта папка на бюрото на инспектора. После вдигна глава и чу думите на Падло:

— В църквата „Света София“.

— Знаете за това? — изненада се Мидълтън.

Инцидентът бе отразен в новините, но тогава светът бе съсредоточен върху настъпването на новия век, заплахата Y2K^[1] и края на света и Балканите бързо се превърнаха в история.

— Да, знам. Но нямах представа, че сте били там.

Мидълтън си спомни как вървеше към църквата и си мислеше, че сигурно е станал прекалено рано, тъй като никой от бежанците още не бе буден, дори и децата. Поспря за миг и се зачуди къде ли са британските часовои. Предният ден имаше двама пред църквата. В този момент един прозорец на втория етаж се отвори. Младо момиче с дълга коса, която закриваше половината му лице, се показа и извика:

— Зелена риза, зелена риза… моля… зелена риза…

Отначало не я разбра, но после загря. Момичето имаше предвид военната му униформа и викаше за помощ.

— Ужасно, нали? — меко попита Падло.

Мидълтън просто поклати глава. Инспекторът не го притисна за подробности, само попита:

— И Ругова беше отговорен за това?

Мидълтън не се изненада, че инспекторът знае за бившия командир от Армията за освобождение на Косово Агим Ругова, макар този факт да се разчу много по-късно, дълго след като Ругова и хората му избягаха от Прищина, а историята за „Света София“ затихна.

— Вече разбирам промяната в кариерата ви, господин Мидълтън. След войната сте станали следовател, за да го откриете.

— Нещо такова — усмихна се Мидълтън, сякаш с това можеше да заличи зловещите спомени от онази сутрин.

Беше се върнал в лагер „Броудстил“ и бе изкарал остатъка от службата си. През свободното си време се занимаваше с докладите на разузнаването за Ругова и многобройните други военнопрестъпници в района. У дома, в Пентагона, бе правил същото. Но работата на американската армия не бе да залавя престъпниците и да ги изправя пред съда и той не постигна голям напредък.

Когато се пенсионира, създаде малка фирма в Северна Вирджиния. Нарече я „Дебнене на военнопрестъпници“ и прекарваше дните си пред компютъра и на телефона, като издирваше Ругова и останалите. Свърза се с МНТЮ и редовно работеше с тях, но те и отделът за тактически операции към ООН бяха заети с по-едри риби като Ратко Младич, Назер Орич и други, замесени в клането в Сребреница, най-ужасното зверство в Европа след Втората световна война, както и със самия Милошевич. Мидълтън им предоставяше следи, но те често се проваляха. А той не можеше да забрави за „Света София“.

„Зелена риза, зелена риза… моля…“

Реши, че не може да действа сполучливо от Америка, нито да работи сам. След няколко месеца проучвания намери хора, готови да му помогнат: двама американски войници, служили в Косово и помогнали в разследването на „Света София“, и една жена от благотворителна организация в Белград, с която се бе запознал в Прищина.

Затрупаният с работа МНТЮ с радост ги прие като самостоятелни предприемачи, работещи с прокуратурата. Станаха известни като „Доброволците“.

Леспас и Броко, войниците, млади и въодушевени от страстта си към лова.

Леонора Тесла, подтиквана от желанието си да отърве света от мъка, страст, която превръщаше тази иначе съвсем обикновена жена в красавица.

И по-възрастният Харолд Мидълтън, лишен от страсти и задвижван от… е, дори той не можеше да каже от какво. Офицер от разузнаването, който никога не успяваше да отговори на собствените си въпроси за самия себе си.

Невъоръжени, поне доколкото знаеха МНТЮ и местната полиция, те успяха да открият няколко от бандитите на Ругова, а чрез тях — най-после и самия него. Ругова живееше в зашеметяващо луксозна вила в Ница, Франция, под фалшива самоличност. Споразумението бе, че работата на Доброволците е само да предоставят на съда данните от разузнаването и връзките. ЕСФОР, ръководените от НАТО стабилизационни сили, отговорни за залавянето на военнопрестъпници от бивша Югославия, и местната полиция щяха да извършат арестите.

През 2002 година, действащи според безукорната информация, предоставена от Мидълтън и екипа му, ООН и френската полиция нахлуха във вилата и арестуваха Ругова.

Съдебните дела са безкрайни, но три години по-късно Ругова бе осъден за престъпленията в „Света София“. Той обжалва присъдата си от прекалено уютния, според Мидълтън, затвор в Хага.

Мидълтън все още си спомняше този идеално мургав тип в съда. Мъжествено хубав, самоуверен и изпълнен с негодувание, той се кълнеше, че никога не е участвал в геноцид или етническо прочистване. Призна, че е бил войник, но нарече случилото се в „Света София“ „изолиран инцидент в злочеста война“. Мидълтън разказа това на инспектора.

— Изолиран инцидент — прошепна Падло.

— Това прави ужасите на войната още по-страшни, не мислите ли?

— Да, така е — кимна Падло и дръпна от цигарата.

Мидълтън копнееше за парче шоколад, тайната му страст.

После Падло попита:

— Любопитен съм за следното: дали Ругова е действал по нечия заповед? Дали е докладвал на някого?

Мидълтън се напрегна.

— Защо питате?

— Така ли беше?

Американецът се замисли и реши да продължи да сътрудничи. Поне за момента.

— Докато го издирвахме, чухме слухове, че бил подкрепян от някого. Изглеждаше логично. Неговият отряд разполагаше с най-хубавите оръжия в страната, по-добри дори от тези на редовната сръбска армия. Бяха отлично обучени и можеха да наемат пилоти за операции с хеликоптери. Това бе нечувано в Косово. Носеха се слухове и за огромни суми. А и той очевидно не получаваше заповеди от никой от известните старши командири на АОК. Но имахме една улика, че зад него стои някой друг. Съобщение за банков депозит. Беше скрито в екземпляр от „Фауст“ на Гьоте, който намерихме в апартамент в Из.

— Някакви идеи?

— Решихме, че е възможно да е англичанин или американец. Или канадец. Някои от изразите в бележката ни наведоха на тази мисъл.

— Нямате представа за името му?

— Не. Дадохме му прякор „Фауст“, заради книгата.

— Сделка с дявола. Все още ли издирвате този човек?

— Аз ли? Не. Групата ми бе разформирована. Трибуналът все още действа и прокурорите и ЕСФОР може би още го издирват, но се съмнявам. Ругова е в затвора, както и някои от другарите му. Има по-големи риби за пържене. Знаете ли този израз?

— Не, но разбирам за какво става дума — отвърна Падло и загаси поредната цигара. — Вие сте млад. Защо напуснахте тази работа? Изглежда доста важна.

— Млад? — усмихна се Мидълтън.

После усмивката му се стопи и той отговори лаконично:

— Намеса на неочаквани събития.

— Още един безстрастен израз. „Намеса на неочаквани събития.“

Мидълтън сведе очи.

— Ненужна забележка от моя страна. Моля, простете ми — извини се инспекторът. — Дължа ви отговори и сега ще разберете защо ви зададох всички тези въпроси.

Натисна един бутон на телефона и заговори на полски. Мидълтън знаеше достатъчно, за да разбере, че говори за някакви снимки.

Инспекторът затвори и каза:

— В хода на разследването на убийството на акордьора научих, че вие вероятно сте последният, по-точно предпоследният човек, който го е видял жив. Името и телефонният номер на хотела ви бяха вписани в бележника му. Проверих името ви в Интерпол и открих за работата ви за Международния съд. Имаше кратка справка за Агим Ругова, както и информация от Интерпол, добавена късно вчера.

— Вчера?

— Да. Ругова умря вчера. Причината за смъртта е отравяне.

Сърцето на Мидълтън заби лудо. Защо никой не му се беше обадил? После осъзна, че вече не е свързан с МНТЮ и че всъщност са минали години и „Света София“ е забравена.

„Изолиран инцидент…“

— Тази сутрин се обадих в затвора и научих, че преди няколко седмици Ругова се опитал да подкупи един от пазачите, за да му помогне да избяга от затвора. Предложил му огромна сума. Пазачът го попитал откъде той, обеднял военнопрестъпник, ще намери толкова пари. Ругова обяснил, че жена му можела да достави нужната сума — сто хиляди евро. Пазачът докладвал за случилото се и всички забравили за него. Но преди четири дни Ругова имал посетител. Мъж с фалшиво име и документи. След като си тръгнал, Ругова се почувствал зле и вчера умрял от отравяне. Полицаите отишли в дома на жена му, за да я уведомят за смъртта му, и открили, че е мъртва от няколко дни. Намушкана.

„Мъртва…“

Мидълтън изпита непреодолимо желание да се обади на Леонора и да й съобщи новината.

— Когато научих за връзката ви с акордьора и смъртта на арестуван от вас военнопрестъпник в същия ден, помолих да ми изпратят снимка на вероятния убиец, направена от охранителната камера в затвора. Показах снимката на свидетелката ни, която видяла предполагаемия убиец да излиза от концертната зала на Стария площад снощи.

— Същият човек ли е?

— Тя каза, че със сигурност бил той — отговори Падло, докато палеше нова цигара. — Изглежда, вие сте главината на това странно колело, господин Мидълтън. Някакъв тип убива Ругова и жена му, а после измъчва и убива човек, с когото току-що сте се запознали. И сега ние с вас сме замесени във всичко това.

Влезе млад офицер с плик в ръка. Остави го на бюрото на инспектора и Падло каза:

— Благодаря.

Офицерът кимна, хвърли бърз поглед на американеца и излезе.

Инспекторът извади от плика снимки и ги подаде на Мидълтън.

— О, господи! — възкликна той и се закашля от цигарения дим.

— Какво? — попита Падло. — Да не би да го познавате от издирването на Ругова?

Американецът го погледна.

— Този човек седеше до мен на летището в Краков. Чакаше за моя полет до Париж.

Мъжът с грозното карирано сако.

— Не може да бъде! Убеден ли сте?

— Да. Сигурно е убил Хенрик, за да разбере къде отивам.

В следващия шокиращ миг всичко бе ясно. Някой — този тип или Фауст, а вероятно той бе Фауст — се бе спуснал по следите на Мидълтън и останалите Доброволци.

Защо? Отмъщение? Или се страхуваше от нещо? Дали имаше друга причина? И защо му беше да убива Ругова?

Американецът почука с пръст по телефона.

— Качил ли се е на полета до Париж? Кацнал ли е? Разберете веднага.

Падло облиза ъгълчето на устата си, вдигна слушалката и заговори на полски толкова бързо, че Мидълтън не разбра и дума.

Най-после инспекторът затвори.

— Да, самолетът е кацнал и всички са слезли. С изключение на вас, всички, които са имали бордни карти, са били в самолета. Но след това? Не знаят. Ще проверят списъка с пътниците и ще го сравнят с този от паспортния контрол на летище „Дьо Гол“… ако е напуснал летището. Ще проверят и списъците на всички излитащи самолети, в случай че е продължил транзитно.

Мидълтън поклати глава.

— Вече си е променил самоличността. Видя как ме задържаха и сега сто на сто използва нов паспорт.

— Може да е на път към всяко място на света — отбеляза инспекторът.

Но Мидълтън знаеше, че не е така. Единственият въпрос бе дали е на път към Африка, за да намери Тесла в благотворителната агенция? Или към Съединените щати, където Леспас ръководеше преуспяваща компютърна компания, а Броко бе редактор на „Наблюдател на човешките права“?

Или бе на самолет за Вашингтон, където живееше самият Мидълтън?

Краката му се подкосиха.

Спомни си как бе показал на акордьора снимките на дъщеря си и му бе споменал, че тя живее във Вашингтон.

„Каква чудесна млада жена! А и съпругът й е много красив… Изглеждат толкова щастливи…“ Мидълтън скочи.

— Трябва да се прибера у дома. А ако се опитате да ме спрете, ще се обадя в посолството. — И тръгна към вратата.

— Чакайте! — рязко каза Падло.

Мидълтън се обърна.

— Предупреждавам ви. Не се опитвайте да ме спрете. Ако…

— Не, не. Имах предвид… — Той пристъпи напред и подаде на американеца паспорта му, после го докосна по ръката. — Моля ви. Аз също искам този човек. Той уби трима мои сънародници. Искам го ужасно силно. Не забравяйте това.

Инспекторът каза още нещо, но Мидълтън вече тичаше по безкрайния коридор, потискащо сив като кабинетите и небето, и ровеше в джоба си за мобифона си.