Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Пьяный паровоз, 1926 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Лиляна Минкова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Фейлетон
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- vellpape(2014)
Издание:
Михаил Булгаков. За ползата от алкохолизма
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Мария Христова
Предпечат: Митко Ганев
Издателска къща „ФАМА“, София, 2011 г.
ISBN: 978-954-597-411-3
Михаил Булгаков
Рассказы и фельетоны
История
- —Добавяне
На гара… пие, с малки изключения, целият колектив, от стрелочника до дежурния по гара включително…
Бързият влак приближаваше със страховит писък. Както навлизаше в стрелката, могъщият му локомотив изведнъж потрепери, после подскочи, после взе да се олюлява, като да размисляше на коя страна да падне. Машинистът изскимтя от ужас и така натисна спирачките, че в тоалетната на първия вагон се спука прозорец, а в ресторанта петима пътници се изгориха с горещ чай. Влакът спря. Машинистът подаде разкривено лице през прозореца.
На балкончето на стрелочната будка стоеше каталясал човек само по бельо и с аленочервено лице. В лявата си ръка държеше мръсен зелен флаг, а в дясната сандвич с пушен салам.
— Ти полудя ли, бе?! — изрева машинистът и размаха ръце.
От всички прозорци се подадоха пребледнели пътници.
Човекът на балкончето изхълца и благодушно се усмихна.
— Бе сащисах се малко нещо — отговори той и продължи: — нагласих стрелката, пък… после гледам… нечистата сила те е понесла към глухия коловоз! Та взех да я обръщам. Наблъскаш, знаеш, сумати й стрелки, да ги питаш — защо? Как да н’се объркаш. И най–важното — поне да бях спец…
— Ти си пиян, негоднико — каза машинистът, потрепервайки от преживения страх, — на поста пиян?! Нали можеше сума народ да изтрепеш!
— Ни… що чудно — съгласи се човекът със салама, — ама виж, ако бях стрелочник със специално образование… Пък аз съм шивач…
— Бе к’ви ги дрънкаш?! — попита машинистът.
— Изобщо не дрънкам — каза човекът, — кум съм на стрелочника. На сватбата бях. Самият стрелочник стана негоден за употреба — лежи. Та съпругата му ми вика: иди, Пафнутич, вика, обърни стрелката за бързия влак…
— Какъв ужас! Кошмар! Да се дадат под съд! — викаха пътниците.
— Е, чак пък съд — каза вяло човекът със салама, — виж, ако се бяхте катурнали, е, тогава да… Ама нали, слава Богу, се размина благополучно!
— Ти само чакай да стигна до перона — процеди през зъби машинистът, — там такъв протокол ще ти извъртим…
— Ами стигни, стигни — ухили се човекът със салама, — там, братле, такива неща стават… хич не им е до протоколи, ще знаеш. Помощник–началникът си празнува сребърната сватба!
Машинистът изсвири, дръпна ръчката и като надничаше предпазливо през прозореца, запълзя към перона. Вагоните трепнаха и спряха. От всички прозорци гледаха смаяни пътници. Началник–влакът изсвири и слезе.
Образ с червена фуражка и разкопчан кител, с аленочервена и радостна физиономия, разпери ръце и се развика:
— Охо! Неочаквана среща! Ко–ого виждам? Ако не ме лъже зрението… хълцук… това е Сусков, началник–влакът, с когото бяхме големи приятели на гара Ржев — пътническа?! Братлета, радост, Сусков е пристигнал с бързия влак.
В отговор на вика от прозорците на гарата се подадоха алени физиономии и завикаха:
— Ура! Сусков, давай го насам!
Засвири акордеон.
— Да, аз съм Сусков… — отговори смаяният началник–влак, като се задъхваше от алкохолните пари, — бъдете така добър да ни предадете първо протокола, след това и жезъла. Бързаме…
— Глей го ти… Пет години не съм го виждал и какво? Ами той бързал! Няма ли да поискаш и скиптър да ти дадем? Прасе си ти, Сусков, а не началник–влак!… Разбери бе, празнувам радостен ден. И няма да те пусна… Хич не ме моли!… Затварям семафора и край! Да пийнем по едно, да си спомним миналото… Нека бъде, приятели, весела тази нощ!…
— Другарю дежурен по гара… какво ви става?… Прощавайте, но вие сте пиян. Ние трябва да стигнем в Москва!
— Чудак, ти нещо да си забравил в тая Москва? Бе я се откажи: там е жега, прахоляк… Утре ще стигнеш… Толкова се радваме на нов човек. Живеем тук в глухата провинция. Радваме се на всеки непознат…
— Ама моля ви се, какви ги приказвате, аз имам пътници!
— Бе я ги зарежи, тия хора работа си нямат, та се шляйкат по железниците. Пристига онзи ден бързият… питам ги: закъде сте? За Крим — отговарят… Браво бе! Другите хора като хора, а те — за Крим се понесли!… Бас държа, на пиячка отиваха.
— Това е кошмар! — викаха от прозорците на вагоните. — Ще се оплачем в Съвета на народните комисари!
— А… така ли? — каза образът и се ядоса. — Ще ни клепате значи? Кой спомена за оплакване? Вие?
— Аз го казах — изписка една личност на прозореца на международния вагон, — ще изхвърчите от службата, да го знаете!
— Протокол! — крещяха от трета класа.
— О–о, протокол значи? До–обре. Ех, като видите среден пръст вместо жезъл, ще ви питам как ще заминете оттук да се оплаквате. Да вървим, Вася! — обърна се образът към приближилия се абсолютно пиян–залян магазинер с черна работническа рубашка, — да вървим, Васенце! Зарежи ги! Обиждат ни московските столични гости. Та нека поостанат тук, да им поразмине.
Образът се изплю на перона и разтри плюнката с крак, след което перонът опустя.
Във вагоните виеха.
— Хей, хей — крещеше началник–влакът и надуваше свирката. — Ако има трезвен на гарата, покажи се!
Дребничка боса фигурка се измъкна някъде изпод колелата и каза:
— Аз съм трезвен, чичко.
— Ти кой си?
— Аз, чичко, продавам череши на гарата.
— Виж какво, малкия… виждаш ми се умно момче, ще ти дадем двайсет копейки. Я изтърчи напред и виж там коловозът свободен ли е? Ние само да се измъкнем някак оттук.
— Ама там, чичко, баш на вашия коловоз стои съвсем пиян локомотив…
— Тоест как тъй?
Фигурката се изсмя и обясни:
— Ми те, като пийнаха, му наляха за майтап водка вместо вода. Та сега стои и свири…
Началникът и пътниците се вцепениха и застинаха на перона. И не се знае дали са успели да отпътуват от тази гара.