Л. Рон Хабърд
Бойно поле Европа (7)

ГЛАВА 4

Цяла сутрин бригадата прехвърляше хълм подир хълм, без да поддържа определен курс. Вървяха към целта по обиколни пътища. Беше тежък и за Малкълм безсмислен преход, защото само веднъж високо в планината бяха обстрелвани от снайперисти, които при тяхното приближаване изчезнаха като пушека от пушките си — скитници, които очевидно желаеха да се сдобият с припаси и оръжия, но не смееха да влязат в схватка с войска.

Малкълм беше стигнал от Генералния щаб до Четвърта бригада за четиридесет и осем часа бърз ход, а на Лейтенанта това отне безкрайно много дни обикаляне по височините с карта в ръка. „Щеше да е много по-различно, ако аз командвах“ — мислеше си Малкълм.

Когато по пладне спряха уморени на един хълм, извисяващ се над всички подстъпи, Малкълм все още се цупеше.

— Какво има? — попита Лейтенанта.

Малкълм го погледна невинно.

— Нищо.

— Хайде, изплюй камъчето.

— Е… мисля, че трябваше да разстреляш онзи селски старейшина. Диксън беше наш приятел.

Лейтенанта знаеше, че това е уловка, но отговори спокойно.

— Нямахме никакво доказателство, че селяните са убили Диксън. Бил беше прекалено добър офицер, за да се даде на селяни да го пленят.

— Не знаех, че ти е необходимо доказателство, за да го екзекутираш.

— За да бъда достатъчно честен, ще ти кажа, че го екзекутирах. Сега доволен ли си?

— Как така? Та аз със собствените си очи го видях да ни пожелава приятен път.

— Но видя и Тау-тау да връща оръжията на тридесет и един войника, измъкнати от Полард изпод земята. Кажи ми, Малкълм, защо трябваше да нажежавам повече атмосферата и да се ядосвам, когато с освобождаването на пленниците задачата беше изпълнена съвсем чисто? Селяните правят странни неща. Докато бяхме там, ако беше убит техният старейшина, можеше да се случи някакъв инцидент. Във всеки случай това вече е свършено.

— Искаш да кажеш, че онези войници…

— Разбира се. Може да се каже, че в селото е въведен военен режим. И защо не? Когато пристигнахме, мъжете там бяха малко. Те трябва да са оценили пристигането на още тридесет и един. И кой може да каже дали поради това мястото няма да стане по-силно? Тези въпроси обаче са извън моите задължения.

Малкълм ни най-малко не се успокои. Той гледаше смутено Лейтенанта, неочаквано почувствал се несигурен, изправен пред такава студена предвидливост. Всъщност Лейтенанта вече съжаляваше за смъртта на старейшината, напълно забравил, че именно той беше хванал и превърнал войниците в роби.

— Понякога не те разбирам — каза Малкълм. — Може би причината за това е, че съм бил по-малко от теб на фронта. Може би съм просто щабен офицер и винаги ще си остана такъв. Но… Е, ти не си последователен. Беше любезен с руския командир, а се отнесе със старейшината на онова село като с куче.

Лейтенанта не беше помислил по това. Мауки донесе обяда, сервира го на един камък и двамата офицери известно време ядоха мълчаливо. Лейтенанта привърши храненето и седна, загледан в обагрената от есента долина, без да я вижда.

Най-после проговори.

— Предполагам, че постъпих така, защото така го чувствах. Може би сме останали много малко кадрови офицери и затова имаме чувството, че трябва да се пазим. Може би се дължи на факта, че всички офицери са възпитавани да се мислят за стоящи над цивилните. Във всеки случай цялата тази каша започнаха цивилни, нали? Некадърно държавно управление, пазарлъци на дребно, философия „нека войникът свърши мръсната работа“ — тези неща станаха причина за войната. Руснакът беше професионалист. Но старейшината на онази община… Ба! Глупав, нетактичен човек, издигнал се от калта с измама, селянин без възпитание и кураж… Самата мисъл за него ме отвращава. — Той замълча, загледан в живописните склонове, после добави: — Толкова малко останаха от нас.

Малко стреснат от тихата му тъга, Малкълм не се реши да продължи. Нямаше куража да критикува един полеви командир.

 

Цял следобед се промъкваха като духове през запустели места, плашейки само зайци и птици. Привечер стигнаха до една някога индустриална зона, осеяна на около миля с отломки от постройки и машини.

Макар че още в самото начало на войната градът беше изравнен със земята, при всяко следващо затишие той беше възстановяван заради каменовъглените мини. Но след всяко оттегляне на армията мините отново бяха разрушавани, за да станат накрая напълно неизползваеми.

Водните резервоари — грамади издигаща се към небето ръжда — бяха чудновато наклонени. Постройките представляваха купища обраснали с пълзящи растения и кафяви бурени отломъци. След още десетина години мястото, с изключение на няколкото порутени, стърчащи като скелети срещу падащия полумрак стени, щеше да се изравни със земята. Разтопено стъкло хрускаше под ботушите, изкривени парчета метал свидетелстваха за силата на запалителните бомби и снаряди.

След като се увери, че мястото не е радиоактивно, бригадата бдително и мълчаливо се запромъква през развалините. Хората на Джани се потяха по неравния терен под тежестта на оръдията, проклинайки и тях, и усърдния труд на хората, издигнали някога този град.

Лейтенанта видя свръзката на Уийзъл да дава сигнал от един обърнат железопътен вагон, забърза и отиде до челната група.

Уийзъл мълчаливо сочеше към странно увиснала железопътна релса, стърчаща над една стена като бесилка. И наистина беше бесилка.

Четирима войници се полюшваха от лекия ветрец. Вонеше на разлагаща се плът. Върху камъка под тях с разкривени букви беше написано:

ВОЙНИЦИ! МАХАЙТЕ СЕ!

— Англичани — прошепна появилият се Полард.

Лейтенанта се огледа, видя напред входове на мината и купища боклук, върху които личаха следи като от чинни.

— Чувам долу хора — каза Уийзъл, залепил ухо до земята.

Един куршум удари товарния вагон и отскочи, звънтейки като скъсана струна на банджо.

— Мисля — каза Лейтенанта, — че това място е много добро за пренощуване. Джани! Артилеристите в действие!

 

На следващия ден и на по-следващия Малкълм ставаше все по-мрачен. Беше се сблъскал с невъзможен за решаване проблем и това го изнервяше. Той познаваше съвсем бегло Лейтенанта от военното училище в Сандхърст — тогава бяха шестнайсетгодишни кадети. Но не си го спомняше такъв, а по-скоро като тихо, весело момче с дяволито пламъче в очите. Но оттогава бяха минали седем военни години, две за Лейтенанта в Англия, пет за Малкълм. И петте години, които Лейтенанта беше прекарал на фронта, изглежда, бяха закалили едно стоманено острие, което можеше да се забие навсякъде.

Това не беше за вярване! Малкълм беше разчитал на своя чин и навика на подчинение, с които да върне Лейтенанта в Генералния щаб. Както и с приказките за онова, което Виктор иска да направи за него. Но умът на Лейтенанта не се подчиняваше нито на рутина, нито се поддаваше на измами… а сега той се връщаше, за да изгуби властта си! Малкълм беше съвсем сигурен, че Лейтенанта знае какво го очаква. Дали не беше разбрал за заповедите на генерала за реорганизация съгласно директивата на Британската комунистическа партия? Или беше постигнал достатъчен успех на фронта… прекалено голям, и беше сигурен в безопасността си? При толкова слаб Генерален щаб такъв независим човек не трябваше да се оставя да командва войски.

Малкълм се разяждаше от завист. Той одобряваше разбирателството между офицера и неговите войници, но тези хора тук фактически, изглежда, бяха готови да направят всичко за Лейтенанта. Беше доста противно. Е, това щеше да се промени. Те щяха да научат правата си, да разберат, че новият ред е по-добър. За един офицер е по-добре да е подчинен на комитет, отколкото да е самостоятелен, защото той винаги може да манипулира членовете на този комитет в свой интерес и да хвърли вината за всички неуспехи върху него. Войниците са такива тъпи животни.

Малкълм разбираше, че Лейтенанта не изгаря от желание да отиде на доклад в Генералния щаб. Но защо тогава не му бе теглил куршума и не се бе отправил на юг, като забрави, че някога е съществувал Генерален щаб?

Дългият лъкатушен поход беше неприятен за човек, чувстващ, че е загубил контрол над своите войници. Малкълм беше мислил за това толкова често и толкова дълго, че вече се смяташе за командир и всяка издадена от Лейтенанта заповед схващаше като лично оскърбление.

Но защо, по дяволите, хората в първото село инстинктивно се бяха обърнали към Лейтенанта, а не към него? И хората в мините, макар че бяха жестоко смазани в кратката схватка, се подчиниха веднага щом Лейтенанта се изправи пред тях със своите команди.

А последната нощ, когато нападнаха една стара крепост, защитниците й само дето не му лижеха ботушите

В тази бригада всичко беше сбъркано. Раниците на бойците бяха претъпкани с храна. Четиридесет насилствено привлечени носачи мъкнеха оръдията и теглеха каруци с провизии. Бригадата се тъпчеше с най-доброто от полето, колкото и малко да беше то, но пък напредваше и се биеше без страх. Какво беше това чувство в тях, когато след два дни бърз ход през ограбената земя щяха да пристигнат в Генералния щаб? За какво му беше на Лейтенанта цялата тази плячка?

Тази нощ, в безопасност в скривалището под хълма, превзето с щурм със само една жертва, при това носач, Малкълм дълго мисли. Той чувстваше, че има съвсем определено различие с Лейтенанта и че благодарение на позициите му при Виктор това различие скоро ще бъде разрешено в негова полза.

 

Убежището на Главната квартира на Британския експедиционен корпус във Франция беше единственото постоянно нещо, оцеляло от масовите бомбардировки. То беше построено преди петнадесет години под непосредствения надзор на Генералния щаб и поради това беше може би единственото сигурно убежище в тази страна без граници. Всяко съществуващо изобретение за прикритие и защита бе влязло в употреба, така че нито снарядите, нито газовете не можеха да разрушат нищо. Дълбоките скривалища се бяха оказали сигурни срещу атомни бомби и радиоактивна прах. Единствено болестта и бактериите взимаха своите жертви.

Разпростряло се на около петнадесет хиляди квадратни метра под земята, убежището заемаше по-голямата част от един скалист хълм. Нямаше помещение, което да не беше на поне двайсет и пет метра под земята, и всички бяха проектирани да издържат комбиниран взрив, който може да разруши двадесет града. Не беше пропуснато нищо по отношение на сигурността и така Главната квартира беше останала стационарна, на известно разстояние от разрушения Париж и в същото време достатъчно далеч от морето, за да не бъде подложена на атаки оттам. Тридесет и деветимата генерали в нея командваха поред и само недостигът на продукти им пречеше да предотвратят нещастните последствия от дейността на политиците.

Всеки вентилатор бе охраняван от сложен лабиринт филтри, които спираха всички замърсявания от въздуха. В допълнение към тях всяко помещение имаше резервоари с кислород, достатъчни за нуждите на сто души за един месец. Вода също имаше в изобилие, защото на мястото имаше няколко артезиански кладенеца, два от които работеха без външно налягане. Осветлението се захранваше с алкохол и беше дублирано със слънчева огледална система. Само съобщенията не бяха в ред, защото бяха осигурени само телефони и радиовръзки, но първите отдавна не работеха поради липса на мед, а последните станаха безполезни, когато акумулаторните батерии за полевите приемници постепенно се изтощиха и не можеха да бъдат подменени. При нужда се установяваше радиовръзка с Англия, но нуждата от връзка вече беше изчезнала.

Външно мястото си беше най-обикновен хълм, теренът около него беше изровен от непрекъснатия артилерийски обстрел и бомбардировки, а подстъпите към него бяха твърде открити, за да бъдат проверявани. В околността имаше още много такива възвишения и вражеските летци толкова често ги бяха бъркали, че бяха изровили целия терен. Ръждивите останки от овъглени танкове и смачкани самолети постепенно се бяха слели с калта.

Накратко мястото беше идеално за Главна квартира на Генералния щаб. Оттук генералите в пълна безопасност можеха да изпращат армията да мре.

Лейтенанта беше виждал Главната квартира през лятото. Но пораженията от бойните отровни газове върху храстите бяха достатъчни, за да няма никаква разлика между лято и късна есен.

Ситен дъждец превръщаше долчинките в тресавища и закриваше хоризонта. Бригадата вървеше повече по навик със спуснати визьори на шлемовете и вдигнати яки, защото тънките дрехи не можеха да защитят бойците от влагата. Беше още сутрин, но въпреки това войниците бяха без настроение, причина за което беше калта.

Но не се чуваха никакви оплаквания, защото тази есен дъждът се беше задържал много по-дълго от обикновено и защото поделение с пълни кореми не се чувства добре, ако наред с хубавото няма и нещо лошо.

Навремето тук имаше фотоелектрични датчици и противопехотни мини, но едните се бяха износили, а другите взривили от случайни атаки и не бяха подменени. Всъщност бригадата почти беше стигнала хълма преди да я открият.

— Добра охрана — каза подигравателно Уийзъл на Бълджър. — Ако искахме, можехме да влезем и да ги направим на нищо.

— Такива са — каза Бълджър. — Това е вечният проблем на укрепленията. Преди осем години редовно се случваше. Те се чувстват толкова сигурни, че дори не поставят часови. Дай на войника да си напълни корема и няколко чувала с пясък да си завре главата, и той моментално заспива.

— Не, не заспива — възрази Уийзъл. — Войникът седи и умува и скоро почва да си мисли, че е комунист или социалист, или индивидуалист, и следващото нещо, което прави, е да застреля офицерите и да смени правителството. Според мен ние още щяхме да си имаме крал в Англия, ако нямаше военни бази, в които войниците да скучаят до смърт. Не боевете са причина да падат правителства. Причината е в яденето.

— Вината не е в яденето — възрази обиден Бълджър.

— Не, когато има бой. Но само ядене и никакъв бой прави от войниците политици.

— Тук не ядат много — отбеляза Бълджър. Тъкмо бе съгледал в далечината първия часови.

Човекът наистина беше съвсем изпосталял. Коланът му бе увиснал на кръста, бузите му бяха хлътнали така, че се виждаха зъбите. От него се излъчваше печална безнадеждност и когато според устава трябваше да вземе за почест, той просто повдигна пушката мъничко, колкото да покаже, че знае какво трябва да направи, и пусна Лейтенанта да мине, като се задоволи само шепнешком да предупреди караула.

 

Четвърта бригада слезе под земята. Колелата на оръдията разбудиха ехото. От караулното помещение излезе дежурният офицер и попита:

— Четвърта бригада?

— Тъй вярно — отвърна Лейтенанта.

— Аз съм майор Стърлинг. О, здравей, Малкълм! Вече се чудехме какво, по дяволите, ти се е случило.

— Направихме обиколка из Европа — отвърна Малкълм. За пръв път се чувстваше спокоен в присъствието на Лейтенанта и поради това каза каквото си мислеше.

— Ясно. Чакахме и се чудехме какво може да ти се е случило. Но ти си тук и другото не е важно. Малкълм, ако бях на твое място, щях да разквартирувам хората си в северната секция. Тук сме хиляда и шестстотин души и с вас ставаме хиляда и осемстотин. Повечето са разположени в старите казарми за по хиляда души. В тях е доста светло и просторно, а е и по-добре всички да са заедно.

Лейтенанта не беше много изненадан, че майорът нарече войниците му войници на Малкълм, но все пак се подразни. Още не бяха на Малкълм.

— Старши сержант Полард — каза Лейтенанта. — Разквартирувай бригадата в северната секция. Щом се представя на генерал Виктор, ще дойда на проверка.

— Слушам, сър — отговори Полард. — А носачите, сър?

— Задръж ги до второ нареждане. Би трябвало да са доволни, че са с нас.

— Слушам, сър. — Сержантът се поколеба, след това отдаде чест и се отдалечи. Не се реши да пожелае късмет на Лейтенанта, въпреки че много му се искаше.

Лейтенанта погледна Стърлинг. Не го хареса. Генерал Виктор беше събрал паплач вместо генерален щаб. При последната смяна на правителството всички подлизурковци, крили се по време на войната из скривалищата в Лондон, бяха изхвърлени на фронта. Изпращането на един човек във Франция при карантината беше равносилно на доживотно заточение. Никой от тези хора не беше виждал истинска война. Те се бяха изплъзнали от бомбите, като се бяха подмазвали на началниците. В последното бяха станали много вещи.

Последният компетентен офицер беше заминал на фронта много отдавна. И къде бяха те сега? Пръснати из Европа или разжалвани и без войници тук, в това подземие.

Майор Стърлинг не можа да издържи неодобрението, което виждаше в очите на Лейтенанта. Не хареса и леката му усмивка. Осемдесет и седем полеви офицери бяха отказали да дойдат на рапорт. Защо тогава човек с такава блестяща репутация на командир се бе съгласил да дойде? Бяха се върнали остатъците от само двадесет и едно подразделения, и то принудени от глад. Но Четвърта бригада, съвсем очевидно, не гладуваше. Странно нещо беше това чувство за дълг.

— Ординарецът ми ще ви покаже стаята ви — каза майор Стърлинг. — Моля да приготвите писмен рапорт и да го предадете по него на адютант-полковника.

 

Когато излязоха, Лейтенанта погледна за момент Малкълм, който, съвсем очевидно, беше тръгнал към генерал Виктор. Малкълм не можеше да понася открития поглед на тези очи. Лейтенанта последва ординареца, Мауки тръгна подир тях.

Влажните, непометени и неосветени коридори ги отвеждаха навътре в лабиринта. На места бетонът беше напукан и обрасъл с мъх — свидетелство за проникваща вода. Цели редици необитавани от много време офицерски апартаменти бяха плесенясали, неотваряните от две и повече години врати бяха провиснали на ръждясалите си панти. Лейтенанта си спомняше това място. Преди пет години, когато Англия беше изпратила последната храна на бойците в континентална Европа и армията все още беше силна и горда, в тези коридори ечаха весели гласове, тропаха ботушите на забързани хора; старши сержанти притичваха да получат или да изпълнят заповеди; ординарци на низши офицерски чинове припряно бягаха с гореща вода и долни дрехи; сервитьори от стола бързаха с напитки; и офицери, научили за неговото пристигане, наминаваха да го поздравят и питаха за новини. Сега всичко беше тихо. В мъртвешкия мрак не пробягваха дори плъхове. Гласовете, които щяха да го поздравят, бяха замлъкнали завинаги, труповете отдавна бяха разложени в някой общ гроб в безкрайните левги кална земя. Тук имаше само духове — проплакващи, голи, гудени, забравени… а може би това беше вятърът.

Ординарецът уморено посочи една врата и се отпусна тежко на пейката до нея, сякаш усилието да ги доведе дотук бе прекалено голямо за него. Мауки влезе и веднага тръгна към вентилационния капак, с който се отваряше слънчевото огледало.

Апартаментът беше осеян с остатъци от лични вещи, различни по големина куфари, раници. Те отдавна бяха преровени за ценности и покрити с дебела лепкава плесен. Навсякъде бяха разхвърляни безполезни дреболии, скъпи само на мъртвите им собственици. В центъра на стаята бе захвърлен портрет на момиче. Небрежен крак беше счупил стъклото и влагата беше покрила почти цялото лице. До портрета лежеше смачкано изцапано писмо; друго имаше на масата, четеше се само: „Скъпи Том. Зная, че писмото ми ще те намери жив и здрав и…“. От долапчето се подаваше чифт ботуши, прекалено добре скроени, за да са удобни. Плъховете бяха прогризали кожата почти до подметките.

Докато Мауки почистваше стаята и слагаше всичко в един голям сандък, Лейтенанта стоеше подпрян на масата. Той вдигна очи и видя върху етажерката една нашарена кутия — последното нещо, оставено грижливо там.

Полковник Форсайт, А. Дж.

Командващ 4-та бригада, 2-ра дивизия

10-и армейски корпус

Британски експедиционни сили

За момент пред очите на Лейтенанта премина споменът за строен офицер със сиви мустаци, полагащ усилия да не покаже болките от раната си, докато спокойно гледаше Лейтенанта.

— Те си отидоха, синко. Всички си отидоха. Сега и аз си отивам. Оставаш ти, синко.

 

Внезапно Лейтенанта бе обзет от безпокойство. Той гневно избута всичко от масата и закрачи от стена до стена. Мауки се стресна — никога не бе виждал Лейтенанта да проявява емоции, които в някаква степен да наподобяват нерви. Превил гръб, Мауки набързо привърши с прибирането на боклуците в сандъка и го отмести настрана, после постави вещите на Лейтенанта на леглото, извади бръснач и чисто бельо и тръгна за гореща вода.

— Няма да се преобличам — каза Лейтенанта.

Мауки погледна изцапаната с кал пелерина и корясалите ботуши и се обърна да прибере чистите дрехи.

— Намери ми хартия.

Мауки намери сред боклуците лист хартия, изглади го и го сложи на масата. После сложи до листа молив и придърпа един стол.

Лейтенанта седна и написа:

Рапорт на 4-та бригада, май до 1 ноември.

До командващия генерал на Британските експедиционни сили.

От Лейтенанта, командващ 4-та бригада.

Чрез адютант-полковника, официален канал.

 

1. Бригадата охраняваше региона северно от Амиен.

2. 4-та бригада срещна и разби няколко подразделения вражески войски.

3. 4-та бригада сама си набавяше храна в страната.

4. Численият състав на 4-та бригада в момента възлиза на 168 души, 5 сержанти, 1 редовен офицер.

5. 4-та бригада по Ваша заповед рапортува на Генералния щаб.

 

Командващ офицер

на 4-та бригада

Мауки предаде рапорта на ординареца, който го взе и мързеливо го запремята в ръка.

— Извинете, сър — каза Мауки.

— Какво има?

— Не ми харесва тая работа, сър.

Лейтенанта го погледна.

— Капитан Малкълм, сър. Мисля, че тук го смятат за доста добър. Той е щабен офицер. Щабен некадърник, моля за извинение, сър.

— Е, и?

— Почти съм сигурен, че всички са готови да напуснат това място. Войниците изглеждат гладни, а из района няма нищо за ядене. Мисля, че затова ни извикаха.

— И какво от това?

— Мисля, че командването на бригадата ще бъде възложено на капитан Малкълм, сър. Той се държи така, сякаш вече е командващ, а не е никакъв полеви офицер. Той е слаб и мекушав и единственото, което знае, е да…

— Говориш за офицер, Мауки.

— Моля за извинение, сър. Но говоря за едно от онези неща, които станаха преди две години. А Британската комунистическа партия винаги е била толкова гнила, че когато иска да се отърве от нещо, то трябва да е съвсем…

— Мауки!

— Слушам, сър.

Мауки се отдръпна и зарови из изоставените вещи, за да види дали няма нещо, което Лейтенанта би могъл да използва. От време на време хвърляше поглед към командира си. Очевидно беше разтревожен.

След два часа ординарецът се домъкна до вратата да съобщи, че викат Лейтенанта на доклад при адютант-полковника.

— Пазете се, сър — прошепна Мауки.

 

Заслизаха дълбоко под земята, сякаш персоналът на Генералния щаб искаше да бъде колкото е възможно по-близко до дявола. Лейтенанта забеляза празнотата и мърсотията на крепостта и беше склонен да се съгласи с Мауки, че тя скоро ще бъде изоставена.

Най-после стигнаха до кабинета на адютант-полковника — целият облицован с оловни плочи, така че гласовете ечаха глухо и безкрайно. Помещението се различаваше от останалите в крепостта. Петимата младши офицери, които седяха пред бюрата в чакалнята, не изглеждаха гладни. Униформите им бяха строго по устава и макар и малко стари, не бяха износени; те, в края на краищата, имаха възможност да избират от цялата крепост. В тези хора имаше нещо нездравословно. Лейтенанта не можа веднага да го определи. Той беше свикнал с обветрени, загорели от слънцето, потъмнели от кал мъже със сурови лица, пестеливи на думи, решителни. Лицата на тези тук бяха като на жени и то с не много добра репутация. Те изглеждаха малко развеселени от външния вид на Лейтенанта и щом той влезе през вратата, подновиха неспирното си бърборене.

Адютант-полковникът се казваше Грейвс^[1]. И наистина приличаше на собственик на погребално бюро. Седеше до писалището си така, сякаш е ковчег и той е опечален от смъртта на непрежалим близък. Беше мургав, дребен, мазен човек, но очите му не бяха открито злобни като на Малкълм; бяха прикрити и лицемерни.

Грейвс не обърна внимание на Лейтенанта — искаше той да постои пред писалището няколко минути преди да вдигне глава и да го погледне. И дори тогава не каза нищо, а изпрати един младши офицер да провери дали генерал Виктор може да приеме Лейтенанта. Офицерът се върна и Грейвс стана и влезе в един по-голям кабинет, облицован с още по-дебели оловни плочи.

— Командир на Четвърта бригада, Втора дивизия, Десети армейски корпус — докладва Грейвс и направи знак с ръка на Лейтенанта да го последва. Пое ги друг младши офицер и Лейтенанта беше въведен в една голяма зала.

По-голямата част от залата се заемаше от маса, около която седяха мъже, много приличащи на онези във външния кабинет на адютанта. Всичките бяха избръснати, сресани и парфюмирани и носеха отличителните си знаци. Не искаха да се прави грешка в техния чин, който беше висок, или в мястото им в йерархията в щаба, смятано за високо.

Лейтенанта разбираше тяхното отношение и знаеше, че са малко стреснати от засъхналата кал по бойната му пелерина и ботушите и мърсотията по небръснатото му лице. Те не разбраха веднага, че Лейтенанта държи ръцете си под пелерината и че тя е непробиваема. Беше много неприлично той да идва въоръжен и всички мълчаливо порицаха адютанта.

Дребен и съсухрен, с голяма глава и много малка уста, генерал Виктор седеше на председателското място. Той погледна Лейтенанта и като установи, че очите му притежават смайваща сила, бързо се зае да чете рапортите. Генералът не обичаше много полевите офицери. Те носеха дъх на битки, бяха изпълнени с критични бележки към заповедите на Генералния щаб и изобщо го караха да се чувства несигурен в себе си.

Лейтенанта си помисли, че обстановката прилича повече на военен съд, отколкото на конференция. Зърна Малкълм. Беше издокаран и стоеше до стената с подчертано незаинтересован вид.

Един полковник, казваше се Смит и седеше отдясно на Виктор, поиска разрешение от генерала и след като го получи, се обърна към Лейтенанта. В ръката си държеше рапорта.

— Написаното тук е съвсем недостатъчно за обсъждане, лейтенант — каза Смит.

— Според мен е напълно достатъчно — възрази Лейтенанта.

— Но вие не давате никакви подробности нито за жертвите, нито за дезертьорите, нито дори за водените боеве.

— Знаех, че няма да ви е интересно — отвърна Лейтенанта.

Насядалите около масата го погледнаха накриво, защото тонът му ни най-малко не беше учтив.

— Тогава — каза Смит — докладвайте подробности сега. Ние трябва да знаем какви и колко неприятелски войски има там, които могат да попречат на нашите придвижвания.

— Около хиляда руснаци. Отиват на юг към Италия. Последните остатъци от императорската бяла руска армия. Бихте могли да установите контакт с тях, но се съмнявам, че ще го сторите.

— Така е малко по-добре — каза Смит и се усмихна. С щръкналите си зъби приличаше на заек. — Ние имаме сведения, че бродят банди войници без офицери и опустошават околността. Срещнахте ли такива?

— Защо трябваше да ги срещна?

— Защо е трябвало ли? Лейтенант, ваш дълг е да…

— На мен ми беше заповядано само да се върна тук. Мисля, че околността сама ще се справи с все още останалите вражески… и наши войници.

— Не искаме мнението ви — сряза го Смит.

— Но го получихте — отвърна Лейтенанта. Той направи равносметка на силите в стаята и установи, че в съвета има четирима войници и двама други зад Виктор.

— Какво правят тези редници тук? — попита Лейтенанта и ги посочи.

— Това са представители на войнишкия комитет — отговори Смит. После добави саркастично: — Разбира се, ако вие възразявате… — Членовете на съвета угоднически изхихикаха.

Представителите на войнишкия комитет, доста по-добре хранени от сънародниците си в казармите, имаха вид на глуповати хора. Те не разбраха веднага, че ги оскърбяват, а когато разбраха, вече беше много късно.

— Получихме рапорт — каза Смит, — че във вашата бригада не сте организирали, нито сте разрешили да се организира войнишки съвет. Вярно ли е?

— Вярно е.

— Според записаното тук ние сме ви изпратили един редник, Фаркарсън, да организира такъв съвет. Той, изглежда, сега не е с вас, а от вашите войници не можахме да научим нищо за него.

— Убиха го — отвърна Лейтенанта.

— Как така?

— Ако бяхте изпратили истински войник, може би щеше известно време да оцелее. Но такъв, какъвто беше, го убиха в първия бой.

— Вие загатвате, че…

— Нищо не загатвам, господа. Не беше необходимо лично да разстрелям смутителя. За да оцелееш днес, трябва да си мъж. — Той огледа съвета, подсказвайки ясно, че сред него не намира такъв.

Смит и генералите долепиха глави и зашепнаха, попоглеждайки Лейтенанта. После Виктор прошепна нещо на офицера отляво, той на следващия и така думите му обиколиха всички около масата. Накрая стигнаха до Смит, а той ги предаде на двамата войници зад генерала, които кимнаха глуповато.

Смит се обърна към Лейтенанта:

— Ние стигнахме до заключение, че вие не сте компетентен да командвате вашето поделение, сър, и решихме, че трябва да бъдете снет от този пост. Тъй като вашият чин е твърде нисък, за да бъдете включен в състава на щаба, вие сте ненужен за гарнизона и ще останете без назначение и следователно на половин порцион.

— А моите войници? — попита Лейтенанта.

— За тях ще бъдат положени грижи. Аз вярвам, че капитан Малкълм е по-подходящ за този пост. Четвърта бригада ще бъде включена като рота в Първа бригада на Първа дивизия от Първи армейски корпус и ще бъде заличена от армейския списък. Ще предадете на капитан Малкълм вашите дневници и знамена.

— Господа — каза Лейтенанта, — вашите нареждания за мен са закон. Мога ли да задам един въпрос?

— Разбира се — отвърна Смит, поуспокоен от това изявление, което прие за съгласие с казаното.

— Вие възнамерявате да напуснете това място. Може би ще мога да ви дам някои сведения за състоянието в околните региони, къде можете да си набавите храна и така нататък.

— Не се нуждаем от вашите съвети, лейтенант — отвърна Смит. — Вече знаете, че възнамеряваме да завземем известен район на юг, за който имаме сведения, че е плодороден. И, между другото, лейтенант, не вярвам, че ще имате повод да посетите войниците си. Във всеки случай охраната ще бъде предупредена да включи името ви в списъка на онези, на които е забранено да установяват връзка с тях.

— Забранено ми е…

— Разбира се. Необходимо е. Полковник Грейвс, погрижете се, моля ви, неговият ординарец да бъде изпратен в казармата преди лейтенантът да се върне в квартирата си.

— Но това е арест! — каза Лейтенанта.

Смит вдигна рамене.

— Това са грозни думи, лейтенант. Вие, изглежда, не споделяте нашите политически възгледи и поради това, разбира се, трябва да бъдете изолиран. Стаята ви вероятно също ще бъде сменена.

— Не ви ли идва наум, господа, че може да съжалявате за това?

— Хайде, хайде — каза развеселен Смит. — Без заплахи. Прощавам ви, лейтенант.

Капитан Малкълм не можеше да скрие задоволството си от пълната победа.