Л. Рон Хабърд
Бойно поле Европа (4)

ГЛАВА 1

Скупчена в ранната зора около два огъня, бригадата бавно привършваше бедната си закуска, прокарвайки хапките плесенясал сухар с глътки слаб синтетичен чай. Около тях се издигаха изпочупени дървета, през чиито клони тихо като духовете на трийсет милиона загинали войници се промъкваха валма мъгла.

Наоколо, полускрити от гъстите шубраци, имаше няколко тъмни ями; по изкривените стъпала долу в глъбините на изоставената някога силна крепост до ръждивите си пушки лежаха плесенясали скелети.

Макар и не напълно разсънени, привикнали от дългата си практика, войниците бяха нащрек. Всеки обръщаше внимание и на най-слабия звук и не се доверяваше на залегналите в стрелковите гнезда часови. Тази бдителност се беше превърнала във втора природа. Но днес тя имаше основание. Нощният патрул беше донесъл новината, че неколкостотин руснаци са заели околните възвишения. А бригадата, която някога се състоеше от шест хиляди силни мъже, сега наброяваше само сто шестдесет и осем души.

Беше разнородна команда: англичани, поляци, испанци, французи, финландци и италианци, облечени в парцаливите униформи на двадесет приятелски и вражески нации. Бяха въоръжени с най-различни оръжия, патроните на една пушка рядко ставаха за друга. Облеклото и оръжието бяха подбрани според личните им прищевки и опит.

Общото за всички бяха безкрайните години, прекарани във война, и навикът да воюват. Селяните отдавна бяха прехвърлили баирите и се бяха върнали в опустошените си ферми и ниви, оставяйки в армията онези, които не бяха годни за нищо друго.

Поради карантината за войнишката болест англичаните не можеха да се върнат у дома. Някога те бяха имали любими, съпруги и семейства. Но отдавна никой не беше чувал нищо за тях…

Пред очите им бяха загинали цели дивизии, но те бяха оцелели. Бяха командвани от повече офицери, отколкото можеха да преброят. Бяха ръководени от повече доктрини, отколкото можеха да разберат.

Тук беше техният свят: една опустошена гора, една празна крепост, закуска от корички и гореща вода — и всеки разчиташе на своето оръжие, всеки съществуваше за момента и очакваше следващият момент да му донесе опасности и смърт.

Те бяха безсмъртни, имунизирани срещу куршуми, бомби и зарази, школувани от войната до съвършенство, запазени живи от седмо и осмо чувство за опасност — чувства, които можеха да изтълкуват и най-малката промяна в заобикалящата ги среда и да ги предпазят.

Изгубили всякакви цели и връзки, забравили своите религии, те все още имаха един бог — своя Лейтенант. Той беше, в края на краищата, много добър бог — хранеше ги, обличаше ги, пазеше ги, а това беше повече от онова, което можеше да направи за тях който и да било друг бог.

От време на време те обръщаха поглед към Лейтенанта и се успокояваха. Защото въпреки цялата опасност Лейтенанта седеше върху мокрото колело на лафета и вперил поглед в огледалото, закрепено на чатала на една тояга, се бръснеше.

Готвачът донесе котле гореща вода и я изсипа в една стара каска, която Лейтенанта използваше за леген. Готвачът беше едър човек с твърде страховит вид, мръсен, космат, затъкнал гол щик в колана си.

— Желаете ли нещо друго, сър?

— О, да. Чиста риза, куртка, нов пистолет и малко черен хайвер.

— С удоволствие, стига руснаците да ги имат, сър.

— Не се съмнявам, Бълджър — усмихна се Лейтенанта. — Но все пак нямаш ли нещо по-специално за закуска? Имам годишнина. Вчера направих пет години, откакто съм на фронта.

— Моите поздравления, сър. Ако позволите да попитам, шестата година с бой ли смятате да започнете?

— И таз добра! — изрева един груб глас. — Ти си последният, който ще ни учи на тактика. Гледай си кашаварската работа, Бълджър. — Старши сержант Полард блъсна готвача към огъня. — Сър, току-що обиколих външните постове. Чули по височините да се придвижва войска. Там е и Уийзъл. Твърди, че към четири е чул тракане на колела на оръдеен лафет.

— Колела на оръдеен лафет! — изненада се Лейтенанта.

— Така каза.

Лейтенанта се усмихна и си наплиска лицето с вода.

— Някой ден вятърът ще му отвее ушите.

— Що се отнася до руснаците, сър — каза Полард сериозно, — нима ще чакаме да ни обкръжат? Те знаят, че сме тук. Чувствам го. А и тези наши огньове…

Лейтенанта се усмихна и Полард млъкна. Той беше добросъвестен сержант, макар често да претендираше, че има чувство за хумор, каквото не притежаваше. Независимо колко души беше убил или колко ужасен беше в боя, Полард не си позволяваше шеги с Лейтенанта. Полард уважаваше момчето по свой начин и никога не му минаваше през ума, че неговият командир е поне е двадесет и три години по-млад от него.

Лейтенанта навлече ризата си и тъкмо понечи да каже нещо, когато от двеста метра долетя тихо изсвирване. Просеката моментално опустя: всички мъже инстинктивно заеха места, от които можеха да стрелят с най-малка опасност за живота си и най-големи поражения за врага. В предупреждението имаше тревожна нотка.

Стиснал пистолета си, Лейтенанта стоеше широк разкрачен, очите му зорко оглеждаха обгърната в мъгла гора. Изцвърча птичка и лагерът се успокои, хората се върнаха при огньовете и канчетата със синтетичния чай.

 

След малко, в съответствие със сигнала, от храсталака излезе английски офицер, огледа се и се насочи към Лейтенанта. Беше капитан, но беше облечен така, че не личеше от какви войски е. Също като Лейтенанта, и в неговата униформа имаше дрехи от четири вида служби, подчинени на единствената цел да го запазят сух.

— Четвърта бригада? — попита той.

— Точно така — отговори Лейтенанта. — Здравей, Малкълм.

Капитанът го погледна по-внимателно, после се усмихна и стисна протегнатата му ръка.

— Виж ти! Не очаквах да ви намеря, още по-малко да видя теб. За Бога, знаеш ли, че околните хълмове бъкат от руснаци?

— Знам — отвърна Лейтенанта. — Трети ден вече.

Малкълм трепна.

— Но… но ти си в смъртоносен капан! — Той прикри учудването си. — Добре! Нямам право да съветвам бригаден командир на бойното поле.

— От Генералния щаб ли идваш?

— Да, от генерал Виктор. Минах през същински ад, докато стигна дотук и ви намеря. Виж сега, тези руснаци…

— Как е генерал Виктор?

— Между нас казано, изпаднал е в паника. Откакто Британската комунистическа партия завладя Лондон, сън не го хваща.

— Бълджър — каза Лейтенанта, — донеси на капитана закуска.

Бълджър дойде с парче сухар и канче чай. Щабният офицер лакомо ги грабна.

— Не е много — каза Лейтенанта, — но това са последните запаси, които намерихме в тайния склад в това укрепление. Яж бавно, защото следващата храна, ако изобщо има такава, ще е руска. А сега казвай. Има ли някакви заповеди?

— Викат те в Генералния щаб. За реорганизация.

Лейтенанта го погледна изненадано.

— Това да не би да има някаква връзка с неизпълнението на нарежданията на Военния комитет на Британската комунистическа партия за създаване на войнишки съвети?

Малкълм вдигна рамене — беше с пълна уста — и го излъга:

— О, не. Кой го е грижа за това? Мисля, че искат да те повишат. Знаеш, че те ценят.

— Ами… — започна Лейтенанта. Знаеше много добре, че да те привикат обикновено означава, че ще те разжалват.

— Така каза генералът. Но, виж, тези руснаци…

— Скоро ще ги нападна — каза Лейтенанта. — Те са нови и сигурно имат ботуши и хляб. И може би нещо за пиене. Най-добрият ми подслушвателен пост, един момък на име Уийзъл, нощес чул тракане на колела.

— Вярно. Тъкмо щях да ти кажа. Видях оръдие и противотанкова ракета…

— Не може да бъде!

— Честна дума — каза Малкълм.

— Артилерия!

— Да, артилерия.

— Божичко!… От щурмуването на Париж преди две години на този фронт не е имало полеви оръдия. Защото мортирите и базуките едва ли могат да се нарекат полеви оръдия. Как смяташ, имат ли снаряди?

— Имат зарядни ракли.

— А… коне? Имат ли коне?

— Видях два.

Лейтенанта засия от радост.

— Ах, дойде точно навреме, Малкълм! Конско печено! Само си помисли! Кафяво, цвърчащо, капещо, сочно печено конско!

— Конско? — възкликна Бълджър и моментално се заоглежда. Беше ги чул, макар че беше на повече от трийсет метра.

Бригадата се обнадежди — бойците се взряха през голите дървета, за да зърнат руснаците по височините.

Мисълта за храна завладя и ума на Малкълм. Не биваше да го казва, но го каза:

— Отдавна не съм ял свястна храна. Да не говорим за конско.

Лейтенанта веднага се усети. Полевите и щабните офицери не се обичаха, защото първите се биеха и гладуваха, а вторите се криеха под закрилата на неуязвимия Генерален щаб и дори от време на време получаваха от Англия храна — консерви за много повече хора от останалите в момента живи. Това, че един офицер беше поел риска да направи такова пътуване, се стори на Лейтенанта много странно.

— Какво става там при вас?

От резкия тон на Лейтенанта Малкълм разбра, че е сбъркал нещо.

— Какво става? — настойчиво повтори Лейтенанта.

— Не трябваше да ти казвам, но нямаме връзка с Англия — отвърна Малкълм уж небрежно. — От три месеца не сме получавали храна.

— Има и още нещо, нали?

— Е, щом настояваш — сви рамене Малкълм. — Генералният щаб отзовава всички полеви части. Генерал Виктор възнамерява да се изтегли от сегашната база на юг, където може би има плодородни райони. Ще е по-добре за всички ни. — Малкълм беше хитрец и търсеше начин да избегне по-нататъшните въпроси. — Изпрати ме по спешност при теб. Твоите качества на командир са добре известни и високо ценени. Според Виктор, ако ти ръководиш операцията, не може да не успеем.

Лейтенанта остави комплимента без внимание.

— Искаш да кажеш, че Англия… не, не Англия, а проклетите комунисти там… са ни забранили да се връщаме.

— Е… поради карантината.

— Но тя ни оставя някаква надежда — възрази Лейтенанта.

Малкълм мълчеше.

— Страх ги е — каза Лейтенанта. — Страх ги е, че ще се върнем и ще им потърсим сметка. — Той се засмя остро. — Нещастни страхливи глупаци! Не знаят ли, че извън Англия няма и десет хиляди британски войници! Там където преди бяха хиляда, сега не е останал и един човек. Ние атакувахме французи и германци, и руснаци, и италианци, и пак германци, докато останахме толкова малко, колкото и те. Най-напред ние пресякохме границата, за да вземем машини и храна. След това те започнаха да ни лъжат за предстоящо нахлуване, но изминаха две години оттогава и не открихме нищо, което може да се нарече политически обект. Ние не можем да се върнем в родината, защото ще пренесем болестта. А какво сме тук? Смесица от петдесет националности, командвана от по-малко от стотина офицери, разпръснати от Египет до Архангелск. Десет хиляди бойци и десет милиона, двадесет милиона гроба. Несретници без родина. Цяло поколение, изтребено от куршуми, глад и болести, а останалите полуживи. И в Англия се страхуват от нас!

Малкълм се впечатли. Той беше напуснал Англия само преди две години. Бе изпратен от Върховния съвет с важно послание до генерал Виктор и не получи разрешение да се върне. За момент той забрави страха си от полевия офицер и си спомни една плачеща на пристанището девойка.

— Аз ще се върна. Това не е краят. Ще се върна и ще я видя!

— Не и с командир като Виктор.

— Не говори така — стресна се Малкълм. — Той е старши офицер.

— Може би. — И в тези думи Малкълм прочете страшни неща.

— Но ще се подчиниш, нали? — каза Малкълм.

— Да отида в Генералния щаб? Разбира се.

Малкълм въздъхна облекчено. Колко тъпи бяха тези полеви офицери! Никога ли нищо не чуваха? Но пък командирите на тридесет или повече поделения наивно се бяха подчинили на това нареждане, без да знаят, че още с пристигането си ще бъдат разжалвани и изхвърлени от щаба. Но не, Лейтенанта нямаше да разбере това, докато всичко не свърши. За Малкълм в това нямаше нищо неоснователно. Важността сега се измерваше само с броя на войниците, които командваше един офицер. Не беше възможно щабът да остави бунтовнически полеви офицери да командват войската и с това да застрашат самите устои на Генералния щаб.

— Те постигнаха своето в Англия — каза Лейтенанта. — Да. Постигнаха своето.

Малкълм отново се разтревожи и бързо пренасочи мислите на Лейтенанта.

— Когато се преместим, всичко ще се оправи. Ще заемем голяма плодородна площ и ще има достатъчно храна за всички.

— Нима? — рече Лейтенанта.

Малкълм не го разбра и неволно потрепери — спомни си странните истории, които ставаха из Европа.

— Какво ти е? — попита Лейтенанта. — Треска? Карстън! Дай на капитан Малкълм от белгийската скоросмъртница.

— Благодаря — каза разчувстван Малкълм.

 

Лейтенанта стана и се протегна. Като го погледнеше, човек не можеше да допусне, че през целия си живот е гладувал, защото тялото му беше силно и здраво. Беше роден в нищета и израснал в мизерия. Той приглади с ръка русата си коса, сложи на главата си един италиански шлем, изпъна рамене под куртката и закопча колана. По навик провери автоматичния си пистолет и прегледа патроните в трите пълнителя.

Мауки, дребен човек с превит гръб и дяволити очи, който обикновено прислужваше на Лейтенанта, пристъпи с парцал в ръка и избърса ботушите му. После свали от един счупен клон пелерината, отмъкната от Швейцария преди четири години. Беше от коприна, дебела два пръста, и тежеше над десет килограма заради забилите се в нея куршуми, които я правеха още по-непробиваема. Мауки я завърза около раменете на Лейтенанта и започна да прибира бръснарските принадлежности в една кутия от противогаз.

— Къде беше? — попита Лейтенанта.

— На разузнаване — отвърна Мауки и посочи очите си — най-зорките в бригадата. — На разсъмване руснаците се размърдаха: смъкват се по клисурата към нас. — Той махна към хълмовете. — Виждате ли ги?

— Не.

— Мярка се по някое и друго кепе.

— Искаш да кажеш офицери?

— Видяхте ли! Един бинокъл блесна на слънцето.

— Нищо не виждам, но ти вярвам.

— Боже Господи! — възкликна Малкълм. — Да не смяташ да стоиш тук и да ги чакаш да дойдат в лагера ти!

— Защо не? Да не искаш да атакуваме през открита местност срещу артилерия?

— Не, но…

— Успокой се — каза Лейтенанта. — Сержант, прибери всички постове, остави само два. След десет минути тръгваме.

— Слушам, сър.

— Поход? — учуди се Малкълм. — Накъде?

През шубраците пропълзя един часови и се втурна към Лейтенанта.

— Видях руски патрул, шест-седем души! — Той посочи на запад.

В следващия миг пристигнаха още двама часови и посочиха на юг и на изток. Руският команден пункт вече се беше преместил на север.

— Открили са те! — извика Малкълм. — Видели са огньовете.

— Бълджър, хвърли малко зелени клони да се засили пушекът — заповяда Лейтенанта. — Полард, отдели ли мунициите с неподходящ калибър?

— И някои, които намерихме в крепостта, сър.

— Добре. Едно отделение да събере всички сухи дърва наоколо и да ги хвърлят в огньовете. Карстън, провери пневматичните оръжия.

— Слушам, сър.

— Слушам, сър.

— Тау-тау, събери хората си и организирай прикриваща група.

— Слушам, мон Лейтенант.

— Боже мой, приятелю! — възкликна Малкълм. — Каква ще ти е ползата от прикриваща група, когато няма къде да се оттеглиш? О, всеки път, когато гледам някой от полевите офицери да се подготвя за отбрана или за нападение, ми призлява. Вие не изпълнявате предписанията на уставите, изобщо не ги спазвате. Би било чудесно, ако и ние имахме малко артилерия.

— Безполезен боклук.

— Какво?!

— Ако имах противотанкова пушка и минохвъргачка, какво щеше да промени това? Господи, не стана ли ясно още преди години? Едната страна компенсира пораженията, нанесени от другата, като нанася също такива поражения. Артилерията е въведена от онзи приятел Наполеон, поне така казват французите. Абсолютно безполезно оръжие, освен когато трябва да се събори някоя стена. Както са безполезни и самолетите. Твърде много жертви и мъка и твърде малко удоволствие.

— Удоволствие?

— Защо не? Хереро, помогни на Бълджър да прибере казаните.

Лагерът вреше от усилена дейност. Хората на Карстън работеха върху пневматичните картечници. Някога те се задвижваха с бензин и допълнително с ръчни компресори, но сега само ръчно. Четирима души ги зареждаха, докато Карстън проверяваше очуканите им мерници. С пневматиката се избягваше шумът, който разкриваше картечниците, и се решаваше проблемът с оскъдните муниции, защото те стреляха с куршуми британско производство, в които барутът беше изветрял. А такива боклуци имаше много. Бяха лоши оръжия, защото бяха предназначени за модерни свръхзвукови приспособления, които убиват на петстотин метра, но изпразнените кондензатори и изтощените батерии отдавна бяха изхвърлени по европейските бунища и бяха останали само колелетата и станоците.

Лейтенанта крачеше по просеката, проверяваше как се изпълняват заповедите му и очакваше да дойдат последните постове и да се покажат първите руснаци.

И изведнъж изскочи Уийзъл и извика:

— Мина!

В следващия момент всички я чуха и после я видяха. Падаше от небето. Някой, проявил съжаление към човека, никога не виждал такова нещо, блъсна Малкълм зад зарядната ракла. Мината падна точно насред просеката. Шрапнел изсвири злобно и профуча през вече осакатените дървета.