Л. Рон Хабърд
Бойно поле Европа (9)

ГЛАВА 6

По средата на ноември, призори, покрай пустите мочурливи места към Грейвзенд^[1] се промъкна една странна и враждебна флота.

Бяха общо петдесет съда и нямаха нищо общо по между си освен екипажите. Бяха взети от рибарите от пристанищата по северния бряг на Франция. Катери, баржи, спасителни лодки, лихтери, торпедни лодки, моторници — накратко почти всичко, което може да плува и да се управлява от двама или трима души. Техните надстройки нямаха дори далечно подобие на оригинални корабни конструкции. Без изключение от палубата се издигаха една или две мачти с груби кърпени платна.

Някога тези съдове бяха имали външност на бойни кораби и макар с годините да я бяха загубили в полза на рибарската, сега в тях отново имаше нещо от някогашните им бойни достойнства. Палубите бяха грубо защитени с чували с пясък, парчета метални плочи и дори дъски. На девет от корабите зад щитове бяха монтирани оръдия, а осем имаха картечници от разнообразен вид.

Беше много тиха флотилия и мълчаливо се плъзгаше през гъстите въртящи се мъгли, сякаш духове бяха излезли от дълбините на морето, за да си вземат обратно живота.

Лоцманите напяваха тихо дълбочини и указания и впечатляваха мрачните френски моряци, седнали до румпелите — те зависеха изцяло от тези указания и следяха внимателно курса: толкова непроницаема беше мъглата, толкова коварни бяха плитчините.

Войниците, смълчани пред предстоящото сражение и вършили леката си закуска, се излежаваха. Те не мислеха много за него, защото бяха свикнали от ранна възраст с битки. Достатъчно им беше да знаят, че в трюма има достатъчно храна и че Лейтенанта е с тях и ги води, и следи за всичко, което може да възникне, и крои планове за завладяване на Англия.

Бяха мобилизирали петнадесет английски рибари, като бяха реквизирали и лодките, и улова им. Контролираха ги строго, защото те не харесваха нито оръжията, нито лицата на суровите ветерани. Отначало проявяваха голямо нежелание и дори един кораб заседна в една плитчина. Но когато останаха четиринадесет, започнаха да си вършат работата добре.

Мауки единствен виждаше брега. За всички други, с изключение на редки моменти, той беше напълно невидим. Наистина, на брега нямаше какво толкова да се види — ниски безкрайни мочурища, различаващи се от морската повърхност само по това, че не се помръдваха от лекия ветрец откъм морето.

Малко зад водещия кораб плуваха два други — заедно образуваха триъгълник. Фланговата двойка бяха моторни плавателни съдове дълги четиридесет стъпки и с много малък товар, за да минават през плитчините. В тях, отляво и отдясно на водещия кораб, бяха съответно Карстеър и Суинбърн. В адмиралската баржа беше Лейтенанта.

— Дъно на два и половина фатома^[2] — съобщи лоцманът. — Дъно на два. Дъно на три. Дъно на три и половина фатома.

Английските рибари гледаха изплашени Лейтенанта.

— Вече сме в реката.

— Продължаваме към Грейвзенд — каза Лейтенанта.

 

Флотилията продължи през мъглата, която беше станала толкова гъста, че дори Мауки вече не виждаше брега. Но лоцманите бяха обяснили всичко на рибарите. Подпомогнати от лекия бриз откъм морето, който се беше появил при зазоряване, те се движеха с прилива. Засега нямаше признаци, че мъглата ще се вдигне, и Лейтенанта се надяваше, че няма и да има.

Завръщането му изглеждаше много странно. Сякаш никога не беше бил тук — така силно се бяха отпечатали в мозъка му петте последни години. Той си спомняше много малко от Темза — само че понякога през това време на годината мъглата се вдига за малко сутрин и след това пада отново и остава през целия ден, и че идва откъм блатата. Ако изчисленията му бяха правилни, щяха да ги открият чак когато стигнеха Грейвзенд.

Ако боговете на войната бяха благосклонни, разбира се…

Едва не налетяха на една неочаквано появила се пред тях голяма скала. Паника обзе английските лоцмани, по флотилията прозвучаха заповеди. За момент скалата ясно се провидя и те я заобиколиха.

Тук в плен на тинята имаше голям боен кораб, изгорял до ватерлинията, с изкривени брони. Всички бойни кули бяха разбити, оръдията бяха разрушени. Всичко бе разядено от ръжда. Корабът бе потънал много отдавна и името му не се четеше.

След три часа мъглата започна да се вдига и постепенно се изясни. Бяха пресметнали добре пристигането си. Грейвзенд беше наляво, Тилбъри — надясно.

От Грейвзенд не беше останало много — няколко стени, скелети на лихтери върху тинята, няколко потънали в пристана кораба. Кралският кей представляваше само стърчаши от водата подпори. Чакълът, с който бяха укрепени бреговете, беше изровен, изоставените сгради се бяха срутили в реката. Варовиковите хълмове се издигаха голи, дърветата и къщите бяха опожарени. Нямаше нито един рибар.

Флотилията се приближи към Тилбъри. Доковете на града не бяха в по-добро състояние. Няколко камъка отбелязваха мястото на крепостта. Само едно малко укрепление, датиращо почти от римско време, беше цяло и здраво. От дълбоководните докове беше останало съвсем малко. На мястото на големите петролни резервоари имаше само овъглена площ — свидетелство за изгарянето на северния и южния крайбрежни градове. Нямаше ги и високите защитни стени. Всичко това беше отдавна познато на Лейтенанта, но все пак му се струваше, че го вижда за първи път. Имаше само едно ново нещо: реката беше по-чиста, отколкото я помнеше, и мъглата — по-малко жълта.

Както беше предполагал, от брега ги бяха вилелл. Един човек тичаше по насипа към малкото укрепление. В следващия момент изскочиха и няколко други.

Флотилията си проправи път през създадените от разрушения насип плитчини. Два големи товарни кораба, откъснати от морето, гниеха заседнали в плитчините. Но те бяха много далеч и не можеха да послужат за целите на Лейтенанта.

Флотилията хвърли котва успоредно на брега на известно разстояние на запад от малкото укрепление и на стотина метра от най-близката плитчина. Носеше се силната миризма на водорасли от приливните води.

 

Лейтенанта огледа брега. С изключение на останките от няколко кораба той предлагаше малко възможности за прикритие от пушечна стрелба. Мястото го устройваше.

Котвените вериги на малките съдове бяха опънати от отлива, корабите застанаха напречно на брега. Бяха абсолютно неподвижни.

След малко по оголената от водата плитчина се появи войска. Около шестстотин души. За момент Лейтенанта се учуди — струваше му се невероятно в Тилбъри да има такава сила.

На плитчината пред войската излезе командирът с още трима щабни офицери и двадесетина души охрана. Командирът сложи ръце на кръста си — лекият ветрец развяваше пелерината му — и извика:

— Откъде идвате?

— От Франция! — отговори Лейтенанта. — Четвърта бригада. Връщаме се у дома!

Последва кратко съвещание, след което командирът отново извика:

— Връщайте се! Имаме заповед да ви избием, ако се опитате да слезете на сушата.

Суинбърн и Карстеър се смаяха като видяха на лицето на своя командир весела усмивка.

— И защо?

— От главната квартира на генерал Виктор ни съобщиха, че сте се разбунтували — изрева командирът. — Не искаме да имаме нищо общо с войници от континентална Европа! Махайте се или ще открием огън.

— Карстън! — извика Лейтенанта. — Застреляй ги.

Карстън, в четвъртия кораб, разгневено изрева заповеди на бойците си.

Моментално три картечници залаяха и закашляха. Плитчината закипя от куршуми. Офицерите на брега се обърнаха и ужасени хукнаха към войските си, но преди да изминат и двадесет метра, бяха повалени. За по-малко от тридесет секунди на плитчината не остана нито един жив.

— Прекрати огъня! — изкомандва Лейтенанта.

Като видяха мъртвите тела на командирите си, войниците на брега започнаха припряно да копаят окопчета, залегнаха и откриха безразборна стрелба срещу корабите. Но не виждаха никаква жива цел зад барикадите на бордовете и макар че водата вреше и стоманата звънтеше от куршуми, от стрелбата почти нямаше поражения. От корабите не се чу нито един изстрел.

Настъпи затишие. През тресавищата бързаха куриери на запад — очевидно към Лондон с молба за подкрепление. От флота все още нямаше никакъв ответен огън. Корабите лежаха огрени от слънчевата светлина като заспали.

И Суинбърн, и Карстеър бяха против необузданото избиване на бреговите офицери не защото загинаха хора, но поради резултата, който беше неизбежен: всяка пушка, която можеше да стреля, щеше да се насочи към тях. Това щеше да направи слизането им на брега невъзможно. За първи път изглеждаше, че щастието на Лейтенанта го е напуснало, защото неговите надежди да ги приемат миролюбиво бяха разсеяни от яростния огън.

Поради липса на цели стрелбата от брега намаля и почти престана. И тогава Лейтенанта издаде нова заповед:

— По един стрелец от всеки кораб по брега, огън!

Огънят на бригадата беше смъртоносен, защото на брега нямаше укритие. Войниците трескаво се заеха да правят окопчетата по-дълбоки, но мнозина бяха убити преди да свършат. През тресавището към Лондон се запромъкваха още куриери.

От брега отговориха със засилване на стрелбата. Щом стана опасно да и се отвръща от корабите, последва нова заповед:

— Прекрати огъня!

От Четвърта бригада бяха ранени двама души, съвсем леко. На брега жертвите бяха най-малко тридесет и пет души.

 

С напредването на утринта мъглата се сгъсти. Но въпреки това всеки път, когато стрелбата от брега намалееше, Лейтенанта я предизвикваше отново. При тези условия точните попадения бяха малко, защото хората на брега се виждаха само когато се движеха, а корабите се очертаваха като неясни сенки върху водата.

Приливът вдигна труповете от плитчината, а няколко часа по-късно отливът ги изтегли покрай корабите и те се изгубиха в мъглата към морето.

Денят бавно течеше. Защитени от стоманените плочи и барикадираните палуби, войниците от Четвърта бригада получаваха навреме храна, почиваха по установения ред и се шегуваха, че война трябва да се води точно така.

Настъпи нощта. В мъглата прозвучаха тревожни сигнали. Затрещяха изстрели. Куршумите рикошираха от стоманените плочи. Четвърта бригада смени часовите си, войниците разискваха по какъв начин възнамерява Лейтенанта да реши проблема със слизането на брега.

Настъпи зората и слънцето освети мъглата, но това не подобри видимостта. С напредването на утринта мъглата започна да се вдига.

Когато отново се провидя брегът, от корабите установиха, че войниците са се заровили в дълбоки окопи, които макар сигурно до половината да бяха пълни с вода, предлагаха добра защита. Установената дневна програма продължи — всеки път, когато стрелбата от брега стихваше, от корабите отново я предизвикваха. От флота дадоха още три жертви, едната от тях французин, който си беше свалил шлема да види нащърбеното от куршум.

Изглеждаше, че силите на брега значително са нараснали, но в същото време по всичко личеше, че ентусиазмът за стрелба е намалял. С бойния си опит бригадата отчете това като лош знак.

— Мауки — каза Лейтенанта, когато гъстата лондонска мъгла отново падна — следи нагоре по реката. С отлива могат да се опитат да изпратят към нас войници.

Лейтенанта постави и други наблюдателни постове и програмата на деня продължи със спорадична стрелба, топла храна и размишления. Към единадесет отливът престана. Лейтенанта слезе в капитанската кабина, взе колода мазни карти и започна да реди пасианс.

Суинбърн прекара кораба си до адмиралската баржа и се прехвърли на нея, Карстеър също дойде.

Двамата седнаха, загледаха пасианса и от време на време посочваха нещо, което смятаха, че Лейтенанта пропуска при подреждането на картите.

— Лейтенант — каза най-после Суинбърн, — ние ти вярваме. Твоите подвизи в набавянето на тези кораби и запасите за тях, твоят принос в увеличаване на артилерията говорят сами за себе си. Но ние смятаме, че ако трябва да слезем на сушата, трябва да го направим на отсрещния бряг, където няма войска.

— Сигурен ли си? — усмихна се Лейтенанта. — Капитан Суинбърн, аз може да пропускам някой и друг трик в пасианса, но в боя — никога. Поне се надявам, че е така. Нека те съберат силите си и алармират околността. Това е един от онези редки моменти, през които можем да си починем. Нашите хора имат храна и са щастливи. Ние имаме добри, сухи легла. Току-що завършихме най-изтощителното морско пътуване в мидени черупки. Нека да си починем.

— Но да се бием с такава огромна сила, каквато ще се събере… — започна Карстеър.

— Ние сме добри бойци — каза Лейтенанта. — Досега не съм чувал да се оплакваш от рискове, Карстеър.

Суннбърн и Карстеър не казаха нищо повече, сбогуваха се и се върнаха на корабите си.

 

Към два и тридесет Мауки вдигна тревога и посочи възбудено нагоре по течението. Лейтенанта отиде при него и се взря в мъглата. Скоро видя корпусите на кораби, които плуваха към тях.

— Джани — извика Лейтенанта през свитите си на фуния ръце. — Насочи минохвъргачките. И не пропускай.

Хората на Джани вече стояха до оръдията си на различните канонерки. Джани излая разстоянието и ъгъла на прицелване.

Плуващите по течението съдове бяха почти до тях. От двете им страни изригна ураганен огън, картечна стрелба и избухвания на гранати разкъсаха мъглата.

Огънят беше смъртоносен. Мините избухваха на метър над претъпканите с войници палуби на атакуващите кораби и помитаха екипажите.

Мъже се бореха с вълните, течението ги понесе покрай флотилията, отливът ги отнесе навътре в морето.

По хронометъра в баржата битката трая четири минути. От атакуващите оцеляха само осем души, които бяха докарани за разпит, и онези малцина, които с плуване успяха да достигнат до брега. Бригадата даде трима убити и седем ранени.

Лейтенанта свали в каютата един пленник за разпит. Нервите на човека бяха толкова напрегнати, че той с готовност, макар и несвързано, отговаряше на всички въпроси.

— Какво е вашето правителство, ако изобщо имате такова? — попита Лейтенанта.

— На Британската комунистическа партия — отговори войникът.

— Откога са на власт комунистите?

— Трета година… Ще ме убиете ли?

— Не, ако казваш истината. Кой е лидерът?

— Другарят Хогарти. Но има и много други. И много се карат. Но другарят Хогарти има най-голяма власт. Контролира почти цялата околност… искам да кажа армията.

— Колко души има във вашата армия?

— Шест хиляди.

— Къде е главната ви квартира?

— В Кулата на свободата.

— Какво е това?

— Тауър. Не е разрушен напълно.

— Каква артилерия имате?

— Аз… не зная. Няколко оръдия в Кулата на свободата, мисля. Седемдесет и шест милиметрови. Хогарти унищожи останалите големи оръдия. Няма много муниции.

— Можеш ли да плуваш?

— Да. сър.

— Тогава отплувай на брега и предай, че ако Хогарти се предаде безусловно, няма да нападна армията му на брега. Повтори!

Войникът повтори.

— Сега скачай — каза Лейтенанта.

Войникът, който не можеше да повярва, че е още жив, свали грубите си обувки и лошата куртка с червени петлици, хвърли се във водата и скоро се изгуби в мъглата.

— Мауки.

— Слушам, сър.

— Това заслужава да се полее.

— Тъй вярно, сър.

Лейтенанта се облегна на адмиралските възглавници, усмихна се щастливо и разбърка картите.