Л. Рон Хабърд
Бойно поле Европа (8)

ГЛАВА 5

Лейтенанта откри, че квартирата му е преместена в южното крило, възможно най-далече от неговите войници. От Мауки нямаше и помен; единствено куфарът на масата показваше, че е бил в новата квартира.

Когато ординарецът излезе, Лейтенанта разкопча пелерината си и я остави на масата. Сложи върху нея шлема, но не свали пистолетите. Там, пред генералите, му беше станало много весело, че никой не се осмели да му поиска оръжието, но сега това веселие отмина. Потиснат, той седна на един стол, взе една клечка от масата и започна да чисти калта от ботушите си.

Когато разбра, че не е сам в стаята, му стана ясно, че е бил напълно погълнат от себе си. Този пропуск го разтревожи, защото показваше, че е престанал да се владее. Това не трябваше да се случва. Офицер, който не се владее, е мъртъв офицер.

Едър, отчаян на вид младеж провеси крака от едно горно легло. Изглеждаше не само душевно сломен, но и изгубил достойнството си. Русата му коса беше разрошена, мазната куртка бе закопчана накриво. Потъмнелите му отличителни знаци показваха, че е сержант. Той гледаше апатично Лейтенанта.

От отсрещното легло се показа друг чифт крака и Лейтенанта погледна натам. Беше майор, вероятно около тридесетгодишен, защото косата му беше посивяла. Той също беше едър човек, белязан със същото клеймо на безнадеждност като първия. Черна превръзка закриваше лявото му око, празният ляв ръкав беше пъхнат под колана. Но той се грижеше за външността си: мустаците му бяха грижливо подстригани, бузите му синееха обръснати. Дясното му око блестеше.

— Разрешете да ви се представя — каза той. — Аз съм майор Суинбърн, а онова момче там е господин Карстеър, австралиец.

— Приятно ми е — отвърна Лейтенанта и продължи да чисти ботушите си.

— От коя част сте? — попита майор Суинбърн.

— Четвърта бригада, Втора дивизия, Десети армейски корпус. Командващ.

— Добре, добре! Значи все още имате част. Моят полк беше зачеркнат от списъка на армията, ротата на господин Карстеър също. Прощавайте за любопитството, но как успяхте да опазите командата си от тези вампири?

— Докато не ме уведомят писмено и докато моят знаменосец не предаде знамето, Четвърта бригада все още съществува и аз все още съм неин командир.

От гърлото на сержанта прозвуча монотонен смях, после, макар че престана да се смее, присмехулното му изражение се запази.

— Много смешно! — възмути се Лейтенанта.

— Не съдете строго момчето — каза майорът. — Той е дошъл преди четири години. Пред очите му са убити всички офицери от неговия полк. Преди почти една година е довел тук своята рота и оттогава нито е напускал това място, нито е давал наряд.

— А вие?

— Аз съм тук само от един месец — отвърна Суинбърн, — но на мен ми е съвсем ясно, че всички полеви офицери са отстранени от постовете си и че генерал Виктор и онзи ненормалник Смит възнамеряват да създадат някакво херцогство или нещо подобно. Дойдох тук точно преди прекъсването на всякаква връзка с Лондон и така бях хванат.

— Разбрах, че са извикали на рапорт двадесет и една части — каза Лейтенанта. — Предполагам, че техните командири са третирани по същия начин.

— Така е — каза Суинбърн.

— И къде са те?

— Доколкото зная, има още тридесет или четиридесет части навън. Само Карстеър и аз успяхме да изведем частите си оттук и да ги присъединим към тях.

— Искате да кажете, че полевите офицери тук са изоставили частите си?

— Не точно. Дезертираха волнонаемни и няколко редовни.

— Тогава тук са само щабни офицери и малко волнонаемни?

— Да.

Лейтенанта се засмя.

— Не виждам нищо смешно — отбеляза Суинбър

— Учудва ме увереността на тези щабни плъхове — обясни Лейтенанта. — Това е всичко.

— Те няма от какво да се страхуват — отвърна майор Суинбърн. — Преди да напуснат Англия са ваксинирани срещу войнишката болест.

— Какво означава това? Да не би да има ваксина?

— Произведена е в много малки количества от човешка кръв. Разбрах, че са ваксинирани само държавниците и членовете на Генералния щаб.

— Бог ми е свидетел, че нашият естествен имунитет срещу нея е доста слаб — рече Лейтенанта. — Добре! Значи те са защитени от войнишката болест. Нищо чудно тогава, че още са живи. — Той отново тихо се засмя.

— На вас, изглежда, всичко ви е весело — отбеляза възмутено Карстеър.

— Помислих си за тези слабаци — как газят калта навън, как получават със закъснение следобедния чай, как ги избива отляво и отдясно всеки снайперист, който ги види. Смешното е, че те толкова дълго са вярвали, че войната и болестта пречистват страната. А всеки сержант с двадесет човека може да ги надхитри и да ги избие още преди да са закусили.

— Не е толкова лесно. Някои от тях имат полева служба в централна Германия — каза майор Суинбърн. — Не ги подценявайте. Доколкото разбирам, те възнамеряват да завладеят цялата тази област и отиват на юг само за да стигнат до район, където има храна. Повечето съединения, разбирате, се насочиха към Балканите и Близкия изток. Научих, че ние имаме значителни сили в Африка. Около хиляда души. Разбира се, никой не знае за тях.

— Значи вие смятате, че те няма да срещнат никакъв отпор? — попита Лейтенанта. — Според мен всеки селски старейшина ще може да се справи с тези полугладни войници и тази сбирщина щабни плъхове, в чиито глави бръмчат бръмбари.

— Войниците ще издържат — възрази Суинбърн. — Хилядата, които са тук на гарнизонна служба, също имат имунитет срещу войнишката болест, постигнат по пътя на естествения подбор.

— Вече ще имат хиляда и осемстотин души — каза Лейтенанта.

— А ние няма да имаме нищо и ще скучаем до смърт — каза Карстеър.

— Защо вие, момчета, не отидохте с другите офицери? — попита Лейтенанта.

Суинбърн погледна неспокойно Карстеър и вдигна рамене.

— Звучи така, сякаш сме изгубили надежда. Но не сме. Моите момчета, сто души, разчитат на мен. Неговите, около двадесет, също. От време на време получаваме съобщения от нашите старши сержанти.

— Значи все още храните макар и малка надежда, че ще ви върнат войниците?

— Да — призна Суинбърн.

— Това никога няма да стане — каза Лейтенанта.

— Какво искате да кажете? — попитаха остро двамата мъже и неспокойно погледнаха към вратата.

Лейтенанта продължи да чисти калните си ботуши.

 

Казармените помещения бяха строени за по хиляда души и поради това бяха достатъчно обширни за двеста и осем. Но беше влажно и мрачно и за войниците, които бяха започнали да зависят повече от подвижността, отколкото от барикади за защита, разстоянието от стена до стена беше твърде малко, а таванът — твърде прихлупен.

Четвърта бригада мълчаливо започна да подготвя мястото си за пребиваване. През първите няколко минути всички трескаво си подредиха нещата, после се заеха с външния си вид. Но с минаване на времето все повече поглеждаха очаквателно към вратата. Два или три пъти дойде фалшиво съобщение, че идва Лейтенанта, и те припряно проверяваха дали всичко е както трябва. Предполагаха, естествено, че при тази проверка генерал Виктор ще съпровожда Лейтенанта, и не искаха да излагат своя командир.

Бълджър дълго отлага вечерята, защото не искаше помещението да бъде замърсено и опушено, но накрая всички примряха от глад и Полард нареди да се приготви храната. Бълджър и двамата му помощници счупиха няколко маси и столове и накладоха огън под отдушниците. Отново избухна трескава активност да свършат вечерята и да разчистят всичко преди инспекцията. И после отново зачакаха.

Малко по малко напрежението спадна. Войниците се почувстваха маловажни и пренебрегнати. Не знаеха дори колко е часът, защото вече не виждаха небето над главите си. Всички започнаха да чувстват лек пристъп на клаустрофобия.

Накратко, моралът в бригадата започна да спада. Лейтенанта винаги беше бил на такова разстояние от тях, че да го виждат или чуват, а сега не знаеха къде е и това ги изнервяше. Ами ако се е случило нещо с него? Разбира се, те знаеха, че нищо не може да му се случи, но все пак…

 

— Вражеска команда над рида, сър. Около триста и петдесет души и картечници.

— Уипзъл! Разузнай положението. Полард, след десет минути тръгваме. Бълджър, разпредели запасите. Карстън, картечниците готови ли са? Добре. Чакайте заповед.

— Сър, в този овраг има вражески полк. Адски е близко.

— Полард! Приготви се за лъжлива фронтална атака. Ханли! Прикривай отдясно. Тау-тау! Твоето отделение да прикрива отляво. Карстън! Бъди готов за засада. Когато Полард ги нападне, ти удари фланговете, отрежи им пътя за отстъпление и дай възможност на Карстън да действа.

 

Да, ако нещо се случи?

Ами ако вече се е случило?

Джани за стотен път отиде при оръдията си, избърса ги от невидима прах и предупреди хората си, че ще прати всичките по дяволите, ако допуснат някаква грешка.

— Какво мислиш, Джани? — попита Тау-тау.

— Откъде да знам какво мисля? Че всички щабни офицери са скапаняци!

— Слънцето вече е залязло. Във всеки случай слънчевите огледала не светят.

— Той каза, че ще се върне — въздъхна Тау-тау.

— Може би внезапно се е разболял — предположи Уийзъл — Може би е болен, а нас ни няма…

— Може би са го хранили с нещо отровно — каза Бълджър. — В дупка като тази нищо не разбират от храна!

— Беше ли добре когато го видя последния път, Мауки? — попита Уийзъл за трийсет и седми път.

— Да — отвърна Мауки. — Ще дойде. Много, много отдавна не се е виждал с други офицери и може да му е омръзнало да говори с такива глупаци като нас.

— Сигурно е така — съгласи се Бълджър.

Успокояваха се един друг, но не си вярваха.

 

Имаше още една фалшива тревога, но когато на вратата се появи непозната личност, всички оклюмаха. Като старши, Полард посрещна новодошлия.

— Чувам, че това е Четвърта бригада — каза влезлият.

— Аз съм Томас О’Томас от Десети полк, Втора бригада, Трета дивизия, Десети армейски корпус. — Той огледа бойците, за да види дали го слушат, и добави: — Това е стара команда, разбира се. С командир майор Суинбърн.

— Орас Полард, на твоите услуги. Заместник-командир на Четвърта бригада. Влез и се почерпи.

— Да, май наистина ми замириса на храна.

— Съвсем прав си — потвърди Полард и поведе госта към центъра на помещението, където беше неговото царство.

Докато вървеше през помещението, Томас О’Томас не пропусна нищо. Видя натъпканите с храна и плячка раници, окичените с муниции колани. Това поделение беше добре снабдено.

— Небето да ме порази! — възкликна О’Томас. — Артилерия?

— Даааа, сър, артилерия — потвърди Джани.

— Ние имаме няколко оръдия, но са износени и разчетите не искат да ги погледнат. А тези изглеждат съвсем нови.

Джани сияеше от щастие. Чувстваше се много поласкан от думите на Томас О’Томас.

Полард сложи госта да седне до масата и направи знак на Бълджър да нареди да му донесат ечемична супа, чай от дървесна кора и хляб от истинско брашно. Томас О’Томас почти не можеше да повярва на очите и на носа си и без извинение са нахвърли лакомо върху храната.

— Още малко? — предложи Полард. — Имаме много.

— Много? — учуди се Томас О’Томас.

— По-голяма чиния, Бълджър.

Томас О’Томас продължи да яде шумно и ненаситно, подслаждайки чая с големи количества цвеклова захар, почувствал, че чудото на яденето се е върнало.

— Как сте се снабдили с всичко това? — попита Томас О’Томас.

— Дължи се на Лейтенанта — отвърна Полард. — Той мисли само за храната и мунициите, и за бригадата. За нищо друго не мисли.

— Не мога да повярвам! Какъв офицер!

— Ние взехме това за четири дни — каза Полард.

— За четири дни… О, толкова храна няма в цялата тази обезкръвена страна, приятелю.

— Има. Но трябва да имаш и командир като нашия.

— В Десети полк се нагладувахме. Затова се върнахме тук. Но да ти кажа, в тази дупка няма нищо за ядене. А след като отнеха командването на майор Суинбърн, не получаваме нищо.

— Какво?! — извика Полард и се надигна.

— Не знаете ли още? Когато някой офицер дойде с частта си в този зайчарник, Генералният щаб му я отнема и я предава на някое надуто мамино синче, което като чуе да се зарежда пушка, бяга на четиридесет мили. И да ти кажа, когато ви назначат нов офицер, ще научите всичко за етикецията… и да прислужвате… — Неочаквано той откри, че всички са го заобиколили и слушат напрегнато. — О, слушайте, момчета. Вие, изглежда, сте уморени!

— Какво се случи с твоя командир? — попита Полард.

— Ами, освободиха го, това е всичко. Ние не искахме да се разделим с него, защото беше добър човек. Чудесен полеви офицер. Всички го обичахме. Но какво можехме да направим? Дори не можахме да разберем какво е станало с него.

— Вие не сте… Виж какво! — извика Тау-тау. — Вие фактически сте позволили да ви го вземат и не сте направили нищо да го намерите, така ли?

— Когато ни дойде наум — обясни Томас О’Томас, — вече бяхме разпратени по други поделения. Както ще стане и с вас. Почакайте и ще видите. Ще ви разпръснат. По този начин се избягват всички неприятности. — Томас О’Томас се почувства неловко, усетил, че заобиколилите го не одобряват казаното от него. — А сега, ако не възразявате, ще си отида. Промъкнах се незабелязано покрай охраната. Засега никой няма право да идва при вас, нали разбирате.

— Да не искаш да кажеш, че сме изолирани? — възкликна Полард.

— Е, може и така да се нарече. Те не искат никой да им създава неприятности, нали разбираш. — Томас О’Томас се сбогува и си отиде.

 

След излизането на О’Томас всички се разприказваха развълнувано. Дори носачите, превърнати от Лейтенанта във впрегатни животни, се разтревожиха за него, защото макар работата им да беше тежка, тя им осигуряваше добро хранене.

Но още преди да започнат да обсъждат положението, а влязоха още двама сержанти, надушили храна. Нахраниха ги и ги разпитаха подробно.

— Вижте, момчета — каза единият. — Няма смисъл да се вълнувате. Когато дойде моментът, те подават газ в помещенията. Успокойте се, ако не искате да ви издушат.

Още няколко сержанта се промъкнаха през охраната и разказаха допълнителни подробности.

— Вашият командир ли? — каза един. — Ако е бил офицер, съвсем ясно е какво му се е случило. Аз съм от Шотландския стрелкови полк на Джек Тенекеджията. Преди три седмици Джек не можа да си върне частта и изчезна.

— Избягал е? — извикаха недоумяващо войниците от бригадата.

— И ви е изоставил? — възкликна Бълджър.

— Изостави ни всичките — осемдесет и девет бойци. Трябвало е да си спаси живота, нали разбирате.

— Своя живот… — възмутиха се войниците.

— Нямате представа какви са тези нови щабни офицери — каза сержантът от Шотландския стрелкови полк. — Виждате ли, когато убили последния диктатор в Англия и на власт дошла Британската комунистическа партия, генерал Виктор променил убежденията си и предал на комунистите Лондонския гарнизон заедно с всички негови офицери. И комунистическата партия трябвало да направи нещо за него, пък и се страхували от него, защото който веднъж е бил предател, може и втори път да стане предател, и затова просто го изпратили тук с всичките му некадърни офицери да свалят генерал Бийлфедър. Така че тези щабни офицери не са нищо, те са просто сбирщина негодници, които се страхуват от полевите офицери…

Така продължи цяла нощ. Запасите на Четвърта бригада бързо намаляваха, а страховете им нарастваха. За информацията те платиха много храна въпреки непрекъснато повтаряното предупреждение, че в гарнизона няма запаси. Бяха прекалено отчаяни, за да ги е грижа.

 

Утрото ги завари будни и утихнали. Най-малкото Малкълм ги намери такива.

— Внимание! — излая един сержант, когото не бяха виждали.

Влезе капитан Малкълм. Беше обръснат и парфюмиран, с камшик за езда под мишница и с ръкавици. Като видя, че при неговото влизане стават само малцина, той се намръщи, обърна се и даде знак на едно отделение войници от гарнизона, което го следваше с надянати на пушките щикове. Намусената Четвърта бригада стана.

Малкълм ги огледа и не остана много очарован от състоянието, стойката и оръжието им. Полард го следваше повече да не допусне да направи нещо, отколкото да помогне в инспекцията.

Най-после капитан Малкълм застана в центъра на помещението. Трябваше да произнесе реч.

— Войници — започна Малкълм, — вие сте, разбира се, в много лоша форма. — От видяното в гарнизона войниците от Четвърта бригада не повярваха на думите му. — И вашата дисциплина, съвсем ясно се вижда, е много незадоволителна. — При тези думи се чу мърморене и Малкълм погледна да види дали охраната от гарнизона е наблизо и нащрек. — Е, след като бъдете разпръснати по другите части, ще се оправите. Като ваш командир аз…

— Сър? — каза Полард.

Малкълм обърна глава, видя гарнизонната охрана и се успокои.

— Старши сержант, ако желаеш заповеди — гласът му прозвуча леко саркастично, — ще се радвам да те задоволя.

— Единствените заповеди, които признаваме ние — каза упорито Полард, — са онези, които излизат от устата на Лейтенанта.

— Виж какво, сержант, аз…

— Казах и държа на казаното. Наречете го бунт или както искате, но ние няма да ви позволим да сторите нищо на нашия Лейтенант.

Позеленял от яд, Малкълм направи стъпка назад.

— Това е бунт! Охрана, арестувайте този човек!

— Само опитай — каза Тау-тау. — Само пристъпи и се опитай да го докоснеш.

— И този — извика Малкълм и посочи снажния Тау-тау.

— Сержант — обърна се Малкълм към охраната, — свири тревога.

Из крепостта се чуха крясъци.

— След минутка — каза Малкълм — тук ще имаме достатъчно сили. Ще ви тикнем в ареста под строг режим и ще ви лишим от храна. Сержант, арестувай този старши сержант и неговия твърдоглав приятел.

За момент сержантът от охраната се поколеба, но чу идването на подкреплението, пристъпи напред и посегна да хване Полард за рамото.

Изтрещя револверен изстрел — беше стрелял Ханли. Сержантът се хвана за корема и изпищя. Войниците от охраната се опитаха да изскочат през вратата, но от страх само се блъскаха, без да могат да излязат. С побеляло с страх лице Малкълм се мъчеше да се промъкне межд тях.

Светна пушка, главата на Малкълм се пръсна, кръвта опръска струпаните около вратата войници от охраната. Трупът размаха ръце, после се срина на пода.

Пневматичните оръдия на Карстън затрещяха като тапи на шампанско, рукна кръв. За тридесет секунди вратата беше запречена от телата на мъжете от гарнизона.

Сред шумотевицата, не чул тракането на пневматичните оръдия, се показа един офицер. В следващия миг трепна и се хвана за гърдите — бяха станали на решето.

От отворите по тавана се посипа прах. Отрова!

— Измитайте се! — изрева Джани. Четвърта бригада очисти входа чак до артилерията.

Три картечници изгърмяха като една и половината от стената падна, по коридора се пръснаха отломки.

Грабнали раниците си, войниците от Четвърта бригада изскочиха в коридора. Джани крещеше на носачите, които влачеха картечниците и зарядните ракли. Много войници вече се държаха за коремите и повръщаха.

 

Всички чакаха заповеди от Полард. Лейтенанта му липсваше, но сега всичко зависеше от него и той трябваше да действа. Полард посочи коридора, който водеше нагоре, и всички забързаха по него. Карстън прикриваше отстъплението им.

Когато и последното оръдие от артилерията на Джани се изтегли, Карстън последва пехотата.

Отгоре прозвуча силен метален звън и Полард извика Джани. Пристигна артилерията и бригадата бързо й направи място. Пред тях в коридора се бе затворила голяма стоманена врата, отгоре отново се посипа бяла прах.

— Отдръпнете се! — извика Джани. — Оръдия три и четири, зареди! Огън!

Средата на вратата се изду.

— Оръдия три и четири, зареди! Огън!

Хората от бригадата започнаха да повръщат. Зад тях трещяха и съскаха пневматичните оръжия, разнообразявани на равни интервали от кашлящото тракане на белгийските алкохолни картечници.

— Оръдия три и четири! Огън! — изрева Джани.

Вратата падна. Войниците бързо започнаха да минават през нея, някои припряно превързваха раните от рикоширали стоманени и каменни отломки.

Полард спря изненадано. Съвсем очевидно коридорът, който беше избрал с надежда да излязат навън, водеше нагоре само за да избегне някаква твърда скала, защото сега слизаше надолу в крепостта. Той трескаво се заоглежда за друг коридор, но не намери. Трябваше да продължи напред. Добре поне че повръщането беше леко и вече отминаваше. О, защо Лейтенанта не беше при тях, за да ги посъветва какво да правят!

Той по-скоро усети, отколкото чу докараната на барикадата пред тях картечница и преди да стигне до завоя, спря. Зад него спряха хората, доволни да си починат и да поемат глътка по-чист въздух.

— Пред нас има картечница, Джани.

— Слушам. Първо оръдие, зареди. Помести се, Полард.

Със сръчността на професионалист Джани зареди оръдието и дръпна връвта. Гърмът беше толкова силен, че не чуха ехото в дъното на коридора. Откъм барикадата се чу агонизиращ писък.

— Уийзъл, довърши ги! — изкомандва Полард.

Уийзъл и четирима войници се промъкнаха напред. Пушките им изтрещяха по два пъти и откъм барикадата не се чу друг звук. Четвърта бригада продължи напред. Централните канцеларии бяха празни. Беше останал само един ординарец, решил да потърси между генералските вещи храна. Полард бързо влезе и се заоглежда с надежда да намери карта на крепостта, но гранатата, която бе хвърлил преди миг, беше разкъсала до неузнаваемост картата на стената. Измъкнаха скрития зад едно писалище ординарец. Той очевидно очакваше да му прережат гърлото.

— Ако искаш да живееш, води ни право при Лейтенанта! — каза Бълджър и опря щика си в ребрата на ординареца.

— В-в-в-вие от Четвърта бригада ли сте?

— Позна.

— С-с-с-следвайте ме!

Тръгнаха подир него. Очевидно новината се беше разнесла из гарнизона, защото никой не се опита да ги спре. Когато стигнаха до посочената врата, те се строиха и оправиха униформите си.

Полард почука с дръжката на пистолета си.

Лейтенанта отвори.

Полард отдаде чест — нещо, което много рядко му се случваше, — макар че забрави преди това да прибере пистолета в кобура.

— Старши сержант Полард, сър. Четвърта бригада е налице. Моля… моля да поемете командването.

Точно в този момент за Лейтенанта бе много трудно да си спомни, че трябва строго да контролира чувствата си.

 

Сврени в подземието като плъхове, генерал Виктор и неговият щаб получаваха откъслечни сведения и действаха в съответствие с тях. Първата им заповед беше гарнизонът да се вдигне по тревога и да се хванат и убият бунтовниците. После те се спотаиха и зачакаха резултатите. Мина цял час преди някакъв ординарец да слезе при тях.

Лоялният гарнизон беше готов да изпълни заповедта, но полевите войници оказваха съпротива.

Генерал Виктор се пенеше и пръскаше слюнки и отново изпрати ординарци, дори и един щабен майор с тях. Мина половин час преди майорът да се върне.

Изглежда, той по някакъв начин се беше объркал в северната казарма, където беше настанена Четвърта бригада, и там бе попаднал на трупа на капитан Малкълм.

— Бунт и убийство! — изрева Виктор. — Върни се и ги арестувай.

— Слушам, сър — съгласи се майорът. — Войниците от гарнизона казват, че с радост ще го направят, само че, изглежда, пушките им по някакъв начин са изчезнали.

— Как така? Какво значи това? Изчезнали! Невероятно!

— Така изглежда, сър, но не бива да забравяте, че полевите части са разквартирувани заедно с гарнизонните войници.

Малко по малко щабът доби представа за „злостния“ план на Лейтенанта и за собственото си поражение.

Щом разбра това, генерал Виктор престана да беснее. Просто седеше и гледаше глупаво и стъписано ботушите си.

Смит стана по-язвителен.

— Трябваше да се сетите! Нали капитан Малкълм каза, че в бригадата се подготвя бунт. Че нападали всеки възможен източник на храна. Сега е ясно защо. Този лейтенант е олицетворение на самия дявол!

Дойде един ординарец, същият, когото бе намерил Полард. Беше доволен, че Полард го бе освободил.

— Сър, Лейтенанта ви поздравлява и пита кога ще отидете с бяло знаме да обсъдите условията.

— Условия? — извикаха офицерите. — За какво?

— За капитулация, господа — извини се ординарецът. — Така казва той.

— Капитулация! Да предадем всичко свято за нас! — извика Смит. — Никога! Така му предай.

— Той казва, че ще му е неприятно да слезе долу и да ви залови, господа. Моли за извинение.

— Да слезе долу… Ужасно! — Смит хвана ординареца за яката и го разтърси. — Да не би да мисли, че може да превземе Генералния щаб? Така ли мисли?

Генерал Виктор се изправи уморено.

— Изглежда, вече го е сторил. Отивам да преговарям.

Те се възпротивиха, но Виктор не ги послуша. Неохотно всички тръгнаха подир него към по-горните нива на крепостта. И с голяма изненада видяха, че всички войници са навън.

 

Дъждът беше спрял и локвите в дупките от снаряди блестяха, осветени от тесни снопове слънчева светлина, промъкващи се през разкъсаните облаци. Пред крепостта се бяха събрали почти хиляда и осемстотин души.

Виктор огледа обстановката. Една картечна рота бе заела такава позиция, че да държи под обстрел равнината. За броени секунди гарнизонът можеше да бъде избит до крак.

Щабните офицери бяха ослепени от слънчевата светлина, от която бяха отвикнали. Техният кураж също се беше изпарил, защото си бяха спомнили за възможностите на наказателните взводове. Съвестта им, що се отнасяше до полевите офицери, не беше много чиста.

Лейтенанта седеше на един камък, заобиколен от неколцина сержанти и двама офицери. Изпълнен със съмнение, Виктор се приближи до тях. Смит го следваше по петите.

Лейтенанта се изправи, усмихна се и се поклони.

— Вижте — започна Смит. — Това е бунт, убийство и дезертьорство! Заговор!

— Заговор? — попита невинно Лейтенанта.

— Знаете много добре, че е заговор! — каза Смит. — Не можете да го отречете. Вие снабдихте хората си с храна и ги доведохте тук. Вие знаехте какво влияние ще окаже това върху гарнизона. Когато заповядахте на вашите хора да се разбунтуват, вие знаехте, че няма да има кой да им се противопостави. Това е подло!

— Може би, полковник Смит, може би. Но вие грешите като казвате, че съм заповядал на хората си да се разбунтуват. Не беше необходимо някой да им заповядва, не знам дали ме разбирате.

— Аха! — извика Смит. — Значи признавате. Признавате, че сте дошли тук с цел да отмъстите за вашите приятели.

— Отмъщението — усмихна се Лейтенанта — не влизаше в моя план. Но мога да го включа.

— Какво друго, ако не отмъщение може да бъде това? — изрева Смит.

— Нашите пушки, господа, са много лоши. Ние нямаме непромокаеми пелерини нито здрави ботуши. Нямаме обозни каруци, нямаме шлемове нов модел. Не ни достигат муниции. Щом получим тези неща, ще ви оставим да се оправяте сами.

Генерал Виктор избута настрана Смит.

— Според международния закон вие сте престъпник.

— Ако трябва да се позоваваме на закони — каза любезно Лейтенанта, — нека да се позовем на военния закон, според който вие сте глупак. А сега моля да се отстраните, докато си свършим работата.

Суинбърн, Карстън, Полард, Тау-тау и Томас О’Томас погледнаха учудени Лейтенанта. В началото те не бяха разбрали, че всичко това е добре обмислен план, но сега им стана ясно. Когато разбраха колко оръдия има в крепостта в допълнение на хиляда и шестстотинте души войници, те ахнаха от изненада как Лейтенанта я беше превзел, без да изгуби нито един човек от своите хора. По лицата им се изписа уважение.

Мина цял ден, докато работата свърши. Всички войници от гарнизона искаха да бъдат включени в поделението на Лейтенанта и поради това всяко възможно скришно място за тайни складове беше проверено.

Лейтенанта продължи да работи. Той не взе нито един войник, който не е бил поне три години на фронта, нито такъв, който мисли, че трябва да има нещо макар и слабо наподобяващо на войнишки комитет. Не взе дори всички фронтоваци, защото мнозина от тях не бяха годни за активна служба и щяха да се окажат само ненужно бреме.

На разсъмване на следващия ден бяха формирани частите. Петстотин и петдесет войници бяха разпределени в две звена, най-добрите от Четвърта бригада съставиха разузнавателно отделение под прякото командване на Лейтенанта. По устав цялата войска трябваше да остане Четвърта бригада с два полка и едно артилерийско поделение.

Строени на равнината под хълма, войниците стояха като статуи и чакаха Лейтенанта да ги провери. Отсъстваше само охраната на крепостта под командването на Полард. Понеже нямаха национално знаме на Великобритания, на негово място издигнаха знамето на Четвърта бригада.

Лейтенанта беше много взискателен. Всеки войник имаше чифт хубави ботуши, водонепроницаема пелерина, шлем със забрало, полуавтоматична пушка, нагръдник, три ленти с патрони, манерка, щик, лопата, шест гранати, здрав шинел, две установени от правилника синьо-сиви униформи и голяма раница. Обозните каруци бяха натоварени догоре с резервни муниции и кондензирана храна. Артилерията се състоеше от осем оръдия и шестдесет нестроеваци да ги теглят. Лейтенанта завърши проверката и попита:

— Майор Суинбърн, първи полк готов ли е за поход?

— Тъй вярно, сър.

— Мичман Карстън, втори полк готов ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Ординарец, извикай Полард и му кажи да осигури ариергарда. Уийзъл, тръгвай с авангарда… Бригада! По отделения, наляво, ходом… марш!

Сред редиците на шотландските стрелци, акомпанирана от три барабана, писна гайда. Англичани, шотландци, ирландци, австралийци, канадци, французи, финландци, поляци, белгийци, италианци, датчани, испанци, мароканци и турци тръгнаха напред подир знамето на Четвърта бригада.

Генерал Виктор стоеше унил пред крепостта и наблюдаваше как войската се губи в далечината. Накрая престана да се чува и гайдата.

— Сбърках — каза генерал Виктор. — Трябваше да се отнеса добре с този офицер. Смит, трябваше да направим всичко, за да го задържим под наше командване.

— Вече няма смисъл да говорим за това — каза тъжно Смит. — Те тръгват към Англия!

— Така ли мислиш? — попита разтревожено Виктор.

— Сигурен съм. Хайде, длъжни сме да предупредим Лондон за този бунт и за човека, който го оглавява. За това ще ни възнаградят.