Л. Рон Хабърд
Бойно поле Европа (6)

ГЛАВА 3

Осем дни Четвърта бригада живя с взетата от руснаците храна. Не беше кой знае какво, но все пак беше по-добро от намерените в изоставената преди двадесет години крепост сухари. Очевидно руснаците бяха срещнали и победили други сили на изток, защото в техните запаси имаше нещо като хляб, замесен от дървесни кори и дива пшеница, характерен за румънските войници, и вино, което елзаските войници правеха от някакви корени. Имаше и резервни куртки и шинели, очевидно взети от някой отдавна забравен влажен склад. Макар и мухлясали и проядени от молци, те бяха добре дошли особено поради жълто-кафявия си цвят, който се сливаше с багрите на настъпилата есен.

В края на осмия ден бригадата започна да проявява признаци на безпокойство. Все по-големи ята диви гъски отлитаха на юг, мъжете лежаха по гръб, гледаха замислено небесната синева и разсеяно ги брояха.

Лейтенанта крачеше по бетонната плоча на един бункер, господствал някога над долината. С новите си пушки и макар и недостатъчно муниции войниците не се бояха от слънчевата светлина.

В ушите му звучаха крясъците на дивите гъски, възвестяващи ранно настъпване на зимата. Тесните тъмнокафяви яки на пълзящите по пушките и падащи от тях гъсеници също показваха, че зимата ще е сурова. Потвърждаваха го и паяците.

Беше един от онези редки случаи, когато Лейтенанта не се усмихваше, което подсилваше ефекта на неговата сериозност. Когато го доближаваха, войниците стъпваха тихо, не се задържаха, бързаха да се отдалечат. Разчетът на батареята седеше мълчаливо край една обрасла с трева ниша в стената, войниците прилежно разглеждаха ботушите си и чак когато Лейтенанта ги отминеше, вдигаха глави.

Всички се надяваха, че знаят за какво мисли. Миналата зима не беше приятна: бяха я прекарали в една църква без покрив, пестеливо дъвчейки намерената там храна — която бързо се свършваше. По това време германците, вече убедени, че тяхната демокрация не може да издържи срещу френския крал, но с по-голямо влечение към храната, отколкото към славата, извършваха от време на време нападения. Бригадата бе влязла в онзи град с четиристотин и дванайсет души.

Сега зимата отново чукаше с костеливите си пръсти в умовете им. Те с копнеж гледаха на юг и очакваха да видят дали Лейтенанта няма да отдели повече внимание на една посока вместо на друга.

Те не биха се осмелили да го безпокоят дори заради живота си. Даже Мауки не се решаваше да се намеси. И когато видяха, че през постовете към Лейтенанта идва някакъв мъж с явното намерение да го заговори, направо не повярваха. Неколцина се опитаха да го спрат, но той високомерно ги отмина.

При по-малко напрегнат момент човекът би бил смешен. Беше як, с къс врат и масивна чорлава глава върху прилични на биволски рамене. Тялото му беше покрито с пелерина, достатъчно дълга за обикновен човек, но на него му стигаше едва до бедрата. На главата си имаше килната шапка, украсена с перо, на бедрото му висеше сабя, през гърдите му бе превързана ярка лента.

Той безцеремонно се изправи пред Лейтенанта, размаха тържествено шапка и се поклони.

Лейтенанта беше толкова изненадан, че не можа веднага да отвърне на поздрава. Той огледа внимателно човека отгоре до долу — после пак от тежките ботуши до вече поставената на главата накривена шапка.

— Генерале — започна натрапникът, — дойдох да ви изкажа моето уважение.

— Не съм генерал и ако искаш да разговаряш с мен, вземи разрешение от старши сержанта. Полард! Кой е пуснал този човек?

— Един момент — каза чорлавият. — Имам предложение, което ще ви осигури храна и работа.

— Много си самоуверен. Да не ни смяташ за хора, които могат да бъдат купени?

— Храната е необходимост, генерале. Позволете ми да се представя. Аз съм дук льо Кроасо.

— Дук? Мога ли да попитам на какво?

— На град, генерале. Преди три години получих титлата лично от краля.

— От краля?

— Краля на Франция, негово величество Ренар Първи. Ето акредитивите ми. — Той извади изпод пелерината си един свитък и го разви.

Без да го докосва, Лейтенанта прочете многословното писание в протегнатата ръка.

— Ренар Първи беше екзекутиран преди половин година. А аз нямам нищо общо с политиката на Франция. Мисля, че напразно губим време.

— Генерале, не съди така строго. Моят град, Сен Юбер, падна в ръцете на един бандит на име Деспар, бивш редник от френската армия, който се мисли за достоен да бъде господар на моите хора и ги потиска.

— Това не ме засяга. Стража, придружете този човек до постовете.

— Но храната… — каза дукът и злобно се ухили.

Лейтенанта кимна на часовия да ги остави сами.

— Какво храната?

— Селяните имат храна. Ако направите каквото ви кажа, тя ще бъде ваша.

— Къде е този град?

— На югозапад. За вас и вашите хора на около една седмица път; за мен два дни.

— Ти очевидно си имал и войници. Какво се е случило с тях?

— Може би е неразумно, генерале, но преди няколко месеца се освободих от техните услуги.

— Значи искаш да завземем града, да те върнем и… Момент! Какво ти е?

Човекът се беше подпрял на бетонната стена. Дишаше тежко, беше вдигнал ръка до гърлото си, очите му бяха започнали да се подуват, на устните му избиха кървави петна. Трепереше.

— Стара рана… — отвърна задъхан той. — Газ…

Лейтенанта извади пистолета си и махна предпазителя.

— Не! Не, не! — изкрещя дукът. — Не е болест, кълна се! За бога, кълна се в името на вашия крал…

Чу се изстрел. От ръката на Лейтенанта се вдигн облаче пушек. Чорлавият рухна на камъните. Лейтенант се отстрани от потръпващото тяло и махна с ръка.

— След един час тръгваме. Не е необходимо да ви предупреждавам да не се доближавате до трупа. Мауки, събери ми нещата.

— А минохвъргачките и оръдията? — попита Джани и погледна разтревожен любимците си, а след това умолително Лейтенанта.

— Разпредели ги между хората. Не са тежки. Седемдесет и шест милиметровото остави. И без това още довечера ще се наложи да го изоставим.

— Си — отвърна доволен Джани.

След малко се появи сержант Ханли.

— Трети полк е готов, сър.

Приближи се и един по-възрастен боец, Чипър.

— Първи полк е готов, сър.

Тау-тау сновеше насам-натам и правеше последна проверка на личния състав — познаваше и помнеше всички до един. След това докладва отсечено:

— Втори полк е готов, сър.

Обхванат от чувство за новата си роля, Джани рапортува:

— Първа батарея в пълен състав, сър.

Но не беше прав. От Първа батарея на Четвърта бригада, полево оръдие калибър 0.65, бе останал само един човек — останалите се бяха издавили в придошлите води на Сома. За момент хората се огледаха и разбраха колко са малко, колко много са измрели и си спомниха всичко, което се беше случило; и усетиха студа във вятъра, духащ откъм безбройните осеяни с гробове мили.

— Уийзъл! — извика Лейтенанта. — Ти с разузнавачите на хиляда метра пред нас. Боншам! Ти си в ариергарда. Застрелваш всички изоставащи. Чипър и Хереро, вие на фланговете! Четвърта бригада! Ходом, марш!

Вятърът виеше над изоставения рид, търсейки да отвее нещо. Но от лагера бяха заличени почти всички следи, както бяха заличавани и всички следи по пътя, за да не бъдат проследени. Вятърът трябваше да се задоволи с пелерината на мъртвеца, която повдигаше от краката му, и с ярката лента, която развяваше над изстиващото му лице.

 

Малкълм крачеше до Лейтенанта и от време на време поглеждаше спокойния му профил. Не можеше да се отърве от гледката на дука — как се опитваше да спре куршума с ръце и молеше за пощада.

— Лейтенант — каза предпазливо и почтително той, — ако… ако някой от твоите хора са зарази от войнишка болест… ще го застреляш ли?

Очевидно имаше предвид себе си. Лейтенанта не го погледна. Върху лицето му премина сянка на отвращение.

— Случвало се е.

Малкълм избегна категоричността на отговора.

— Но откъде можеш да знаеш? Откъде знаеше, че човекът е заразен? Газът не…

— Знам. Той щеше да умре.

— Тогава… тогава…

— Ти си виждал хора да умират от войнишка болест, нали?

— Разбира се.

— Когато дойдоха първите вълни на болестта, ти си бил в Англия. Тук малко след като един човек се разболее, се заразява цялото отделение. Никой не знае как се разпространява болестта. Някои казват чрез въшките, други — по въздуха. Има само един начин да се спаси ротата и това е да се избие отделението.

— Но… някои имат имунитет.

— Може би. Докторите, които се опитаха да направят проучване, също измряха. Но да престанем с този разговор, Малкълм.

Известно време вървяха, без да говорят, и постепенно забравиха за случая. Достигнаха до широка долина, осеяна с млади дръвчета. Тук-таме изпод храстите стърчаха порутени каменни стени; виждаха се и изоставени къщи със зейнали избити прозорци. Тук някога бе имало процъфтяващ град. Но Лейтенанта търсеше единствено да види катерички, зайци и птици — онези войнишки гайгерови броячи, на които мнозина дължаха живота си. Те показваха, че мястото не е радиоактивно. Многото отломъци затрудняваха ходенето през града и войниците вървяха през покрайнините, предпочитаха старото бойно поле пред гробницата на цивилизацията. Затрупан с пръст преди цели дванадесет години лежеше танк, оръдието му мълчаливо бе насочено към бягащите на юг облаци.

Мъжете не вървяха в някакъв походен строй, но въпреки привидния безпорядък съществуваше определен план. Те бяха разположени по окръжност с диаметър двеста метра, което позволяваше бързо прегрупиране за отбрана от всеки възможен ъгъл на нападение и бързо преодоляване на всяко срещнато препятствие, като най-предната точка просто се отваряше и те го обгръщаха. Но самото движение на мъжете беше съвсем независимо от организацията, защото те вървяха, както навремето летяха пилотите на остарелите самолети — не от точка до точка, а от укритие до укритие. Всички открити пространства се прекосяваха с максимална бързина, ако не можеха да се заобиколят. Разположените на еднакво разстояние един от друг постове бяха много гъвкави и бързо реагираха на опасността; те също образуваха произволен кръг с изключение на ариергарда, който беше разположен в дълга линия, за да може по-добре да хване всеки умишлено изостанал войник или да освободи падналите в ямите, които изобилстваха в цялата страна — добре замаскирани, изкопани да попречат на войниците да се придвижват, а сега използвани от селяните за набавяне на дрехи и оръжие.

Единственият, който имаше свобода на движение за своята малка група, беше Бълджър. Пъхнал в пояса си гол, готов за действие щик, нахлупил заплашително каската над очите си, той газеше в плискащата се около глезените му рядка кал и се появяваше изневиделица вътре и вън от походния кръг, изпреварваше авангарда, проверяваше терена напред, след това се влачеше с още двама или трима облечени като плашила бойци да рови в някое подозрително хълмче по земята и понякога да изпрати човек да промени целия маршрут на похода, за да приберат запасите от открития таен склад. При успешен ден Бълджър поднасяше на вечеря птици, лук, останали незнайно откога консерви телешко, плесенясали сухари и диви картофи от запасите си, които, изглежда, имаха капацитет на цял обоз. А когато се разпределяха главните находки, Бълджър изпитваше радост от личния си принос, радост, която надвишаваше, ако това изобщо беше възможно, радостта на неговия лейтенант от постигнатата без жертви победа! Бригадата казваше за Бълджър, че чувал от четири километра как расте картоф и надушвал консерва с телешко от пет.

 

Бригадата пробяга бързо през един железопътен насип, останал без релси — траверсите бяха използвани за противовъздушни укрития. Косматите ноздри на Бълджър потреперваха. Той излезе от унеса, в който беше изпаднал, забърза напред и премина покрай челния отряд. Тясното лице на Уийзъл се надигна предпазливо от един храст.

— Не чувам нищо — оплака се Уийзъл. Бълджър горделиво докосна носа си, забърза и изчезна в шубраците. Бяха насред равна долина и единствената разлика в нивото се установяваше от една река, отмъстително рушаща една стара, съборена от снаряд и вече наполовина отнесена мелница. Не се виждаше нищо необичайно.

Телепатично и спокойно новината тихо премина през бригадата и маршрутът се промени. Артилерията, която дразнеше човешката си тяга, като не й позволяваше да използва най-доброто укритие, не можа да премине реката, докато Джани не намери една плитчина, образувана от паднал стар мост.

Бълджър с две от неговите чучела се мерна сред някакви върби и изчезна към полето с единия; другият стана да покаже пътя и беше подбран от напредващия Уийзъл.

Скоро Лейтенанта съгледа първия знак за присъствието на хора. Хванат в примка заек се удари в ботушите му и побягна освободен. Момент по-късно Лейтенанта излезе от малък гъстак и се изправи пред изорана нива. Грубо рало — само хамут и извита тояга, бе изоставено в браздата. На още неизораната част лежеше женска шапка, но освен това нямаше други признаци за присъствие на хора.

Също като мечка, усетила миризмата на мед, Бълджър се втурна покрай гората да търси пътека. Придружен от Мауки, Лейтенанта излезе от укритието и се присъедини към него.

— Надуших прясно изорана пръст — каза Бълджър, — и ето ти я. Но къде е дяволската пътека?

— Там — каза Мауки надменно.

Изглеждаше, че през тунела в гъсталака няма да може да мине нищо по-голямо от куче, но очите на Мауки съгледаха счупена клонка и той се насочи към прикритата в шубрака дупка.

— Щом имат достатъчно сили да орат, сигурно имат и какво да ядат — разсъждаваше според обичая си на глас Бълджър, докато се навеждаше да разчисти пътеката.

Лейтенанта го ритна в глезена и въпреки големия си ръст, Бълджър залитна и падна на няколко стъпки от дупката. Последва силна експлозия и на мястото на тунела се появи кратер.

Бълджър се изправи и погледна глупаво.

— Ще му сменя пелените по-късно — каза Лейтенанта на другите. — Да се хване на такава елементарна въдица! — Той се огледа и направи знак на Уийзъл. — Върни се при казаните си, Бълджър, и внимавай да не ги изпуснеш върху краката си и да се осакатиш.

— Чакайте! — извика Бълджър. — Моля, сър, чакайте! Вятърът се промени. Надушвам огън!

Уийзъл задуши с отворена уста, описа малък кръг и загледа небето.

— Там! — извика Бълджър. — Сега е по-силна! Горят сухи дърва. — Изкупил глупавата си грешка, той се втурна по посока на миризмата, следван по петите от слабия Уийзъл.

Лейтенанта описа с дясната си ръка кръг около главата си, а лявата обърна с дланта надолу за внимание. Няколко листа се размърдаха около границите на нивата. Бригадата се придвижваше напред.

Миг по-късно един от хората на Уийзъл дотича до Лейтенанта.

— Ей там надясно, сър.

Лейтенанта промени посоката и намери Уийзъл и хората му да измъкват паднал в капан войник. Лейтенанта огледа терена и пристъпи напред. Прободеният от кола крак на боеца кървеше. Не беше пострадал сериозно. Мауки го сложи да легне, постави на раната парче гъбеста смола и я превърза.

В ямата имаше кости, но никакви следи от оръжие. Лейтенанта тръгна и внимателно заоглежда терена. Изведнъж заби една тояга в твърдо на вид място и под него се разкри трап. Вътре също имаше кости.

— Предупреди хората — каза Лейтенанта на един куриер.

Пристигна развълнуван Бълджър.

— Намерих го, сър. Почти осем къщи и дузина складове.

— Води.

 

Лейтенанта крачеше по петите на Бълджър, удряше тояга по някоя замаскирана яма и внимателно избягаше примамката на разчистените пътеки, предпочитайки вместо тях храстите. Сега и той усещаше миризмата на пушека — беше от дърва, но някак странен.

Стигнаха до равно, обрасло с повече храсти от заобикалящия го терен място. Нямаше нищо, което да говори за присъствие на хора, и ако бяха дошли преди времето за приготвяне на вечерята, сигурно изобщо щяха да пропуснат селото.

Над мястото се носеше топлина. Във въздуха се виждаше само струйка пушек, чийто източник не можеше точно да се определи. От своето укритие Лейтенанта огледа мястото и в него постепенно се оформи определено мнение.

Той почака известно време, та бригадата да заобиколи селото, и после се обърна към Мауки.

— Отивам напред. Ти отбележи всички места, от които излиза пушек, и чакай сигнал от мен.

Лейтенанта свали забралото на шлема и извади пистолета си. После уви пелерината плътно около гърдите си и излезе на открито. Моментално няколко куршума понечиха да го захапят, два от тях го удариха и за миг забавиха хода му. За момент му причерня, но после видя святканията на оръжията — оранжеви в сумрака. Покрай него отново изсвистяха куршуми. Най-много дойдоха от центъра.

— Здравей, старейшина! — извика Лейтенанта на френски.

Стрелбата секна и от храстите, без да е ясно откъде, се чу глас:

— Не ви щем тук! Вървете си или ще използваме гранати!

— Вие сте обкръжени от Четвърта бригада. Имаме артилерия!

Последва дълга пауза, после фалшиво агресивно същият глас извика:

— Вървете по дяволите с вашата артилерия! Ние имаме с какво да ви отговорим!

Неизвестно откъде в краката на Лейтенанта падна граната. Блесна ярка светлина и гранатата експлодира. Лейтенанта се премести на няколко крачки от мястото, където беше избухнала.

— Давам ви последна възможност. Предайте се, иначе не отговарям за последствията.

— Върви по дяволите!

Лейтенанта изчезна зад други храсти, които веднага бяха обсипани с куршуми. Той изсвири пронизително два пъти. Селяните моментално откриха огън към изораната нива. Но в отговор не последваха изстрели. Бързо падаше мрак. Беше онзи час от деня, когато е все още светло, но твърде тъмно, за да се види движещ се човек.

Огънят от скритите позиции намаля и спря. Объркани, селяните пестяха оскъдните патрони.

Из просеката се чуха кратки повиквания. Лейтенанта почака да свършат. После за няколко минути настъпи тишина.

— Все още ви предлагам възможност да се предадете — извика Лейтенанта. — Единственото, което искаме, е храна и топлина.

— Не сме променили мнението си — отвърна старейшината.

— Ще броя до десет. Ако не се предадете, сърдете се на себе си. — И той започна много бавно да брои до десет. Не последва никакъв отговор.

 

Тези хора се оказаха по-твърди, отколкото бе очаквал. Обикновено неговото собствено безгрижие и ултиматуми бяха достатъчни да разколебаят решимостта на другите. Тези оцелели при всичките постижения на науката и политиката хора се бяха превърнали в тип оцелели от по-висок порядък. Лейтенанта вдигна рамене. Проблемът не беше негов.

Той изсвири рязко в определена гама и в просеката настъпи слабо движение. След малко пушекът започна да се разсейва. Под земята се чуха кашляния. В замаскираните комини на селото бяха напъхани зелени листа.

Кашлянето се засили, както се засили и пушекът. Чуваха се и отчаяни стенания, тракане на пръти, които се мъчеха да отпушат комините, бесни псувни на мъже, опитващи се да изтикат зелените листа оттам.

Лейтенанта лежеше по гръб и гледаше приличната на диамант Вечерница. Постепенно се появиха и други звезди, очертаха се съзвездията. Вятърът полюшваше върховете на дърветата и ги караше да се покланят пред величието на нощта.

— Генерале! — проплака старейшината. — Разбрахме, че сме сбъркали ужасно. Ако се предадем сега, каква милост можем да очакваме?

Лейтенанта преброи звездите в Персей и започна с Лалката мечка.

— Генерале! В името на небесата, имай милост! Тук има деца! Задушават се! Ако се предадем, на какво можем да се надяваме?

Лейтенанта въздъхна, премести вниманието си върху Голямата мечка и се опита да открие съзвездието Лебед, част от което беше закрито от издигащия се пушек.

Чу се раздвижване на храсти, удар на избита врата и просеката оживя и се замъгли от валма пушек. Лейтенанта се изправи. От земята се надигнаха войници и подкараха групи разплакани, умоляващи хора. Няколко луди държаха пушки, но бяха толкова очевидно заслепени от пушека, че никой не жертва муниции да ги застреля, а просто издърпаха оръжията от ръцете им и ги блъснаха в тълпата.

— Отпушете комините — заповяда Лейтенанта. — Онези, които имат маски, да отидат долу и да изчистят решетките на камините.

— Никога нямаше да се предам — каза старейшината. — Но долу започнаха да припадат! В името на небесата, не ни убивай! Ние сме дружелюбни. Наистина сме дружелюбни. Ще ви покажем складовете си, ще ви дадем подслон, жени, всичко, каквото искате, само не ни убивай!

Възмутен, Лейтенанта извърна глава и загледа хората си, които слизаха по стъпалата под земята.

— Имаме малко, но всичко ще ви дадем! — продължи старейшината и задърпа полите на пелерината му. — Само ни пощадете!

— Полард — извика Лейтенанта и посочи старейшината. — Отведете го.

Сержантите Чипър и Ханли застанаха мирно пред командира си.

— Всичко е спокойно, сър — каза Ханли. — Прегледах и жителите. Мършава пасмина, но няма болни.

— Няма и паразити, сър — докладва Чипър. — Сигурно още имат прах срещу тях, щото не намерих нито един.

— Полард — нареди Лейтенанта. — Разквартируван войниците по къщите и се погрижи за тях. Да се събере всичкото оръжие от селяните и постави охрана около тях. През петдесет метра около селото постави часови.

— Слушам, сър! — отговори Полард.

Дойде Джани, кисел, защото не бе имал възможност да използва артилерията си.

— Този пушек… — съобщи възмутено той.

— Джани — каза Лейтенанта, сякаш не го беше чул — заеми позиция на север върху онова малко възвишение и скрий добре оръдията си. Оттам можеш да обстрелваш всичко, което ти се вижда съмнително… с изключение, разбира се, на британски войници при условие, че са миролюбиви. Разчитаме на теб за дълбок и спокоен сън през нощта.

Джани се поободри.

— Всичко, сър?

— По твое усмотрение.

— Слушам, сър!

— Мауки! Намери къщата на старейшината и кажи на Тау-тау да постави часови при нея.

Бълджър дотича, потривайки ръце, запотен от удоволствие. Беше открил складовете.

— Хайде, Малкълм — каза малко по-късно Лейтенанта.

 

Всички тръгнаха подир Мауки надолу в дупката и се намериха в голяма ниска пещера. Таванът беше сводест, подпрян с грубо издялани трупи и железопътни релси, замазан с бяла глина. Подът беше покрит с рогозки от плетени върбови пръчки. Покрай една стена бяха наредени стари легла, покрити с армейски одеяла. Всички мебели с изключение на масата, която беше от танкова броня, подпряна артистично на оръдейни дула, бяха от клони, оплетени с някакво пълзящо растение. Камината беше от вградена в камък и глина метална плоча, с няколко находчиво закрепени на панти на различни височини над решетката полици. Имаше и готварска печка. Всичките съдове, които висяха около нея, бяха военни — с отличителни знаци на различни войскови части. Старите завеси, предназначени да разделят помещението на секции, отдавна бяха загубили първоначалното си предназначение, тъй като висяха две стъпки над пода.

Отстрани имаше два други входа — единият близко до леглата, а другият — до външната врата. Покрай стените бяха сложени няколко поставки, в тавана над тях имаше отвори, широки, колкото да се промуши човешка глава; отвън над отворите изпод храстите се подаваха свалени от бронирани коли кули. Войниците бяха събрали оръжията на селяните, но пирамидите за тях заемаха значително място в пещерата. Долният край на стените завършваше със серия улеи от светла самолетна сплав, които отвеждаха влизащата отгоре вода.

Подземието беше по-пъстро, отколкото можеше да се очаква, защото поддържащите колони, леглата и масата бяха боядисани с камуфлажна боя, а във вази, направени от оръдейни гилзи, бяха поставени букети цветя.

Помещението се осветяваше от сложна система от полирани метални плочи, които през деня вкарваха светлина през дупките в тавана, а през нощта отразяваха светлината от камината.

Лейтенанта се усмихна щастливо и застана пред камината да си стопли ръцете. До стълбите застана часови, а Мауки затвори и залости вратите.

— Някакви заповеди, сър? — попита Карстън.

— В края на просеката поставете две готови за стрелба картечници за в случай на нужда.

— Слушам, сър. — Той за момент се задържа.

— Кажи?

— Намерих още един резервоар от пневматична картечница, сър. Използват го за вода.

— Приберете го.

— Слушам, сър.

— Ах — въздъхна щастливо Лейтенанта, свали тежката пелерина от плещите си, развърза шлема и го подаде на Мауки.

— За една бройка, сър — каза Мауки и заби пръст в пелерината: един куршум беше попаднал точно върху стара следа.

— Мауки, няма ли начин да се махнат куршумите от това нещо? Всяка нощ, когато го свалям, тежи с по кило-две повече.

— Видях една жена, облечена в парашутна коприна, сър. Бих могъл да извадя куршумите от пелерината и да я подплатя с нея. Ще бъде дори по-сигурна, сър.

— Непременно го направи, Мауки.

 

— Сър — каза часовият, — едни жени искат да ви видят.

Лейтенанта махна с ръка и часовият даде знак на някого горе в тъмнината. Влезе жена, следвана от две малки деца. Тя огледа храбро офицерите, доколкото при създаденото положение беше възможно да прояви храброст, после се обърна към Лейтенанта.

— Вие сте наш гост, сър — каза жената на развален английски.

— О, да, разбирам. Ти живееш тук, нали? Е, има място. Доведи семейството си.

Тя погледна облекчено и махна с ръка към стълбището. Три по-млади жени и друго дете слязоха, последвани от един нерешителен млад мъж, застанал боязливо между две жени, очевидно негови съпруги. По стълбището слезе и пета жена — подкрепяше една много стара дама. Блестящите й очи любопитно заоглеждаха офицерите. Тя също насочи вниманието си към Лейтенанта.

— Вие, любезни господине, ни дадохте възможност — каза старата жена на френски.

— Млъкни — смъмри я една от жените, ужасена от дързостта й.

— Е, щом не ни убиха по-напред, и сега няма да го сторят. Добре дошли, господине. В отплата на нашите животи тези девойки ще ти поднесат много хубава вечеря.

Петата жена, беше съвсем млада, побърза да сложи децата на леглата в дъното. Те се завиха презглава, виждаха се само широко отворените им очи.

Една привлекателна руса жена отиде да сложи дърва в огъня и без да иска, изпусна една цепеница върху ботуша на Лейтенанта и се отдръпна ужасена.

— Не се бой, Грета — каза старата дама, подпряла беззъба брада върху бастуна си, и обясни на Лейтенанта: — Тя е белгийка. Пиер я докара един ден. Не може да се вини една белгийка.

— Разбира се, че не може — съгласи се Лейтенанта, погледна любопитно девойката и се усмихна. Тя много внимателно взе дървото и го хвърли в огъня, без да се реши отново да го погледне.

Младият мъж се настани предпазливо в ъгъла. Ръцете му бяха огромни от тежка работа, очите му бяха хлътнали, раменете извити като на животно. Докато младата жена минаваше покрай него, за да извади храна от шкафа, той я хвана за китката и изсъска:

— Глупачка! Да не искаш да ни убият? Нарочно ли го правиш?

Грета рязко се отскубна от него, удари го през устата, а след това отвори вратата на долапа така, че докато вадеше брашното, го притисна в ъгъла.

Старата жена беше възхитена от поражението на младия мъж.

— Е, вече бях започнала да се чудя как най-после ще ти го върне.

— Пада му се — прошепна една от жените на друга и всички се разсмяха.

Младият мъж побесня. Щом Грета затвори вратата, той се освободи, хвърли се върху нея и започна да я удря и да крещи, че прекалено дълго го е отблъсквала. И изведнъж изпищя от болка и падна на пода, държейки се за главата. По знак на Лейтенанта Мауки беше хвърлил синджирите си.

— Не разрешавам бой тука — каза Лейтенанта. — Изхвърлете го.

Часовият хвана младия глупак за врата и го подкара към вратата.

— Не го убивайте! — изпищяха съпругите му и се хвърлиха в краката на Лейтенанта. Едно от децата зарева от страх.

Лейтенанта с отвращение се освободи. Мауки гледаше развеселен създалото се положение. Грета стоеше притиснала гръб до стената и наблюдаваше Лейтенанта.

Полард мигновено слезе по стълбите с автоматичен пистолет в ръка, удари младия мъж още в ръцете на часовия и после още един път. Мъжът изпъшка и падна. Стаята беше пълна с огън и пушек, и шум. Младият мъж стоеше на пода, подпрян на ръце и колене и тресеше глава като бик, който не може да се държи на краката си. Опита се да достигне Полард, не можа, падна и се сгърчи. Полард го преобърна с крак. Лицето на младия мъж бе окървавено, той безучастно гледаше гредите.

Двете жени пристъпиха напред, спряха и се вторачиха в мъжа си. После бавно се обърнаха и отидоха при леглата да успокоят ревящото дете.

— Всичко наред ли е? — попита Полард и приглади смачканата си куртка.

— Действай, сержант — каза Лейтенанта и кимна.

Мауки и часовият извлякоха мъжа по стълбите. Една от жените взе шепа листа и гореща вода и почисти рогозката. Малкълм беше пребледнял.

Лейтенанта си сгря ръцете пред огъня и забрави за случката. Навела очи, Грета започна да замесва тесто за палачинки.

 

Вечерята продължи и скоро Лейтенанта и Малкълм седяха на масата. Мауки беше коленичил с канче в ръка в един ъгъл. Гърбът на часовия се движеше нетърпеливо, после, когато му дойде смяната и се освободи за храна, той се разкърши доволен. Жените седяха около една по-малка маса до огъня, а Грета стоеше отстрана, готова с бързи тихи движения да обслужи офицерите и изглежда, беше забравила за случката. Ядосана, старата жена най-после я извика и я накара да седне и да вечеря.

— Далече ли отивате? — попита старицата.

— Достатъчно далеч — отговори Лейтенанта и се усмихна.

— Вие… всичките ни запаси ли ще вземете?

— Няма да се обременяваме с тях, мадам. Противно на старото схващане армията се бие лошо на пълен стомах.

Тя въздъхна облекчено.

— В такъв случай ще преживеем зимата.

— Няма да можете, ако не намерите друг начин да се отървете от пушека — усмихна се Лейтенанта.

— Да, прав сте. Но не винаги нападенията се провеждат от такъв талантлив офицер като вас.

— Все пак понякога и това става. — Лейтенанта протегна крака, облегна се, разкопча яката на куртката си, сложи колана на масата и откопча кобура на пистолета.

Старата жена се накани да каже още нещо, но в този момент часовият троснато отговори на някого и се отмести да влезе Полард.

Полард, маниак на войнишка служба, застана мирно, дългите му мустаци стърчаха.

— Е? — попита Лейтенанта.

— Сър, проверявах откритите от Бълджър складове и…

— Защо ги проверяваш? — прекъсна го Лейтенанта. — Призори заминаваме.

Полард прие съобщението спокойно.

— Исках да докладвам, сър, че открихме трийсет и един пленници.

— Нахрани ги, разстреляй ги или ги завербувай — каза Лейтенанта, — но ме остави да си довърша вечерята спокойно.

— Сър, тези хора са затворени голи в подземна килия. Четиринадесет от тях са англичани. Използвани са като впрегатни животни за оране, сър. Казват, че са пленници и ги третират като роби. Един е полудял, а и за още двама не съм сигурен. Гърбовете им са нашарени от камшици. Казаха, че от Шестдесет и трети полк са останали само те.

— Диксън! Това е полкът на Диксън! — възкликна Малкълм.

Лейтенанта се наведе напред заинтересован.

— Бил Диксън?

— Същият — отвърна Малкълм.

— Казват, че е мъртъв, сър.

— Честна дума… — надигна се Малкълм развълнуван.

Лейтенанта му махна да седне.

— Доведи старейшината на селото, Полард.

— Слушам, сър.

Старата жена почукваше нервно с бастуна си, очите й трескаво светеха.

— Генерале…

— Тихо — изсъска Мауки.

 

В стаята стана съвсем тихо, само от време на време изпукването на някое дърво в камината и движението на сенките създаваха чувство за живот. Пламъкът осветяваше половината от лицето на Лейтенанта, което не изразяваше нищо освен задоволството на човек, който току-що се е нахранил до насита.

Двама войници вкараха старейшината. Малките му очи бяха жестоки и кръвясали, тялото му се тресеше. Неочаквано страхът му премина и той втренчи поглед в Лейтенанта.

— Когато дойдохме — каза Лейтенанта, — видяхме замаскирани ями. В тях имаше човешки кости.

— Войнишка болест! Кълна се, генерале…

— А току-що открихме тридесет и един пленници. Войници, които вие сте превърнали в роби.

— Имахме такава голяма оран и толкова малко мъже…

— Ти си виновен за това. Полард, предай го на войниците, които си открил.

— Не, не! Ваше превъзходителство! Те не са измъчвани, кълна се! Ние не ги избихме, макар че те ни нападнаха…

— Когато го изкарате навън, разходете го малко наоколо, така че този мръсник да се научи да уважава войниците — заповяда Лейтенанта.

— Ваше благородие…

— Изпълнявай, Полард.

— Но, ваше превъзходителство! Те ще ме разкъсат на парчета. Ще ми извадят очите…

— Аз ли съм виновен, че не си се отнасял с тях добре?

Старата жена се наведе към Лейтенанта.

— Имай милост, генерале.

— Милост ли? — каза Лейтенанта. — Доколкото си спомням, когато става дума за селяни и войници, милост не съществува.

— Но на силата се отговаря със сила — отвърна старата жена. — Старейшината е добър човек. Трябва ли в една нощ да лишиш тази къща от двама мъже? Какво ще правим без старейшина? В селото сме седемстотин души и от тях само сто и петдесет мъже…

— Ако оцелее до сутринта, оставете го да живее. Чу заповедта ми, Полард.

— Ще им дам пълни права! — проплака старейшината. — Дял от нивите, глас в съвета…

— Можеш да съобщиш това на онези нещастници — каза Лейтенанта на старши сержанта. — Който допусне да бъде пленен, не е достоен да бъде войник. Действай, Полард.

Отведоха старейшината и Лейтенанта отново се отпусна. Грета напълни канчето му с вино и той пи.

Другите жени в стаята мълчаха. Децата престанаха да плачат. Огънят бавно угасваше.

Скоро в горния край на стълбата се чу шум и часовият вдигна пушката си, преграждайки пътя на няколко мъже, чието единствено желание, изглежда, беше да се втурнат долу и да благодарят на своя освободител. Накрая те разбраха, че часовият няма да пусне никого, и си отидоха.

— …глас в съвета — чу се престорено сърдечният глас на старейшината. — Известно време ви наблюдавах… Радвам се да имам такова попълнение…

Жените в стаята се размърдаха. Детето проплака, майка му отново го гушна и то притихна. Върху огъня бяха хвърлени дърва и стаята стана весела и светла.

— Ти си добър човек, генерале — каза старата жена с дрезгав глас.

Грета седеше в нишата до комина, красивото й тяло бе напълно неподвижно, очите й бяха втренчени в Лейтенанта.

 

Дълго след това Лейтенанта лежеше на най-отдалеченото от вратата легло, гледаше догарящите въглени в камината и се наслаждаваше на временния отдих. Утре отново щяха да бъдат на поход, на път към Генералния щаб, без да знаят какво ги очаква. За първи път той с пределна яснота разбра, че войната е свършила. Разбра също с малко тъга, че Англия и неговият народ са забранени за него — бяха го отхвърлили, може би завинаги.

Огънят бавно загасваше и повечето хора в стаята спяха, жените на леглата близко до стъпалата, децата с тях. Малкълм се беше увил в едно одеяло до огъня. Лейтенанта наблюдаваше как огънят угасва — гледаше през един процеп в завесата, която го скриваше от останалите в стаята.

Инстинктивно усещаше, че Мауки лежи точно зад процепа като жива преграда за всичко, което може да потърси достъп до неговия безценен и любим командир. В предната част на стаята се чу шумолене на парашутна коприна и скърцане на легло. Лейтенанта наостри сетива, но не почувства никаква опасност. Боси крака стъпваха неуверено по рогозката. Огънят хвърли върху завесата сянка на заоблено тяло. Стъпките дойдоха по-близко.

Мълниеносно като удар на змия Мауки стисна грубо глезена на жената. Беше Грета.

Лейтенанта се изправи на лакът и тихо каза:

— Пусни я да мине, глупако!

Мауки дойде на себе си. Кожата й в ръката му беше мека, ръцете й не държаха оръжие. На слабата светлина от огъня парашутната коприна разкриваше заоблените форми на прекрасното й тяло. Мауки засрамен я пусна. И когато тя отново събра кураж и влезе при Лейтенанта, той отиде в другия край на стаята и легна.

За момент се заслуша в неясния шепот, чу мек богат смях и се усмихна доволен.

Един подир друг тлеещите въглени угаснаха. Мауки спеше.